Помаците са една група от населението в югоизточна Европа, която представлява част от историческото наследство на Османската империя. По всяка вероятност те са потомци на онова население на южния Балкански полуостров, което по различни причини в хода на многовековното османско господство преминава към ислямското вероизповедание като запазва обаче части от първоначалната си култура и говори днес на един български диалект. Дискусията за техния етнически произход е силно политизирана поради две основни причини. Първо, защото помаци има не само в България, но и в Гърция, в Република Македония и в Турция. Второ, въпросът за техния произход играе важна роля и вътре в България, когато става дума за определяне на официалната политика спрямо това малцинство.
Названията на помаците в отделните страни са различни. Докато в Македония се срещат названията торбеши и аповци, в Гърция те се наричат pomakoi. В България се добавят още и названията ахряни, потурнаци, ерули, чараклии, и българи-мохамедани, съотв. българомохамедани, като при израза “българомохамедани” става дума за една приписана отвън идентичност, целяща да подчертае принадлежността на помаците към българската нация. В настоящото изследване понятията “помаци” и “български мюсюлмани” се употребяват като синоними, без да се влага в тях по този начин някаква оценка.
Етимологичният произход на използваните в България названия е изяснен само в един случай. Според Менаж думата ахряни е навлязла в османския и новогръцкия лексикон едва чрез един български диалект, макар нейният произход да е старогръцко-византийски. Гръцката форма гласи agarenуs и означава “турчин, мюсюлманин, потомък на библейския Хагар”. Първоначално думата е използвана от местното население за назоваване на османските завоеватели, а по-късно от християните - за обозначаване на сменилите вярата си. В османските източници думата се появява за пръв път през 15 век и първоначално също означава хора, обърнали вярата си. В някои извори обаче има припокриване между християни, kafir, и ahiryan. Другаде се прави разлика между мюсюлмани и ahiryan. Това налага сравнението с босненските мюсюлмани, смята Менаж, за които също имало официално название - potur, което за разлика от ahiryan се е запазило, докато последното е било изоставено с течение на времето.
От друга страна при различните етимологии, посочвани за думата помак, трябва да се прави разлика между такива, които са донякъде научно издържани, и названия, спадащи в категорията “народни” етимологии, което обаче не ги прави по-малко интересни. В една своя статия Б. Панайотова обобщава най-важните от тези народни етимологии. Те се простират от производни на помагач, през помамвам и пометнал се (“мамя”, съотв. “абортирам”) в смисъла на “сменили вярата си”, и помъкна се, “влача бреме”, за да стигнат до грубо пейоративни производни, например от помия. Затова пък досега няма научно обяснение за етимологията на думата помак. Нещо повече, помак се оказва една относително нова дума, появила се едва през 19 век в османски източници, и за първи път била употребявана в областта около Ловеч.
Етническият произход на българските мюсюлмани е точно толкова оспорван, колкото и генезиса на названието “помаци”. Теориите за техния произход силно се различават и зависят от националната принадлежност на съответния изследовател. Докато гръцки и турски учени се мъчат да докажат небългарския произход на тази група от населението, от българска страна се изтъква, че при помаците става дума за насилствено ислямизирани българи. Идеята за насилственото ислямизиране напоследък отново бе повдигната от бившия секретар на ЦК на БКП по въпросите на пропагандата и агитацията Стоян Михайлов, въпреки че днес мащабът на насилствените ислямизирания се смята за преувеличен.
Българската турколожка Антонина Желязкова още през 1985 г. дава значителен принос в изследването на ислямизирането в Родопите, т.е. в един период, когато “насилственото ислямизиране” отново се прилага като политическо средство за оправдание на асимилационната кампания срещу българските турци. Тогава тя публикува в списание Etudes Balkaniques една статия върху социалните причини за ислямизирането на християнското население по време на османското господство. Там авторката специално подчертава, че насилствени ислямизирания е имало, но далеч не в такива размери, каквито някои източници се опитват да покажат. Малко след свалянето на Живков Желязкова публикува в същото списание друга статия, в която още веднъж се анализират изворите, върху които най-вече се базира тезата за насилственото ислямизиране - хрониката на свещеника Методи Драгинов, селската хроника от Голямо Белово и хрониката от Баткунино. И трите източника са написани през 19 век, като селската хроника е послужила като чернова за другие две хроники. Още тогава тези текстове са били написани с цел да се мобилизира политически населението срещу османското господство; така тезата за едно всеобхватно, насилствено ислямизиране се оказва неиздържана. Много по-важна роля са играли данъчни и социални предимства, които са мотивирали населението да приеме исляма.
Дали помаците сами са разработили някаква теория за произхода си, тук за съжаление не може да се установи. Тяхното самоопределение възниква в пресечените точки на няколко фактора. В обширното си изследване Константинов, Aлхауг и Игла пишат по този повод следното:
“Един основен фактор, свързан с проблема за помашката идентичност, произтича от различния културен подход, който прилагат помашкото малцинство и българското мнозинство спрямо концепцията за идентичност. Докато за мнозинството основният фактор тук е етническата деноминация, за малцинството релевантният фактор е религията. (...) Този факт се прояви по време на нашето изследване на терен. Първата част от анкетата съдържаше въпроса: “Каква е Вашата религия?” Стандартният отговор беше: “Ние сме помаци”, което доста ни удиви в началото, докато разберем, че в съзнанието на тези хора помак и мохамеданин са еквивалентни понятия.” На базата на това заключение Константинов, Алхауг и Игла предлагат следния двустепенен модел за описание на помашката идентичност, при който първата степен отразява религиозно-ориентираното, а втората - етнически-ориентираното виждане за принадлежност:
помаци
турци
българи
1.степен (ислямска)
помак = мюсюлманин
турчин = мюсюлманин
българин = не-мюсюлманин
2. степен (етническа)
помак = ”нечист” турчин
турчин
българин
Тази двустепенна идентичност е възникнала чрез контакта с българското мнозинство от населението, което вече не мисли и не действа в идващите от османско време религиозни, донационални категории, ами в национални. Приравняването на “помак” с “българин” затова представлява проблем за помаците, защото тогава те би трябвало да се идентифицират като не-мюсюлмани. Според берлинския етнолог Караянис, този модел не е достатъчен за описание на етничността на помаците, защото отразява само в ограничен обхват действителните отношения в помашката общност, доколкото въобще може да се говори за такава. Рзличните подходи за въздействие върху етничността на помаците, които ще разгледам по-нататък, не остават без последствия за самоидентификацията на тази група от населението. Карагянис успява да разкрие различни “образци на реагиране” върху заобикалящата помаците политическа и религиозна среда. Той разграничава една светско-българска, светско-помашка, турска, мюсюлманско-помашка, съотв. българомохамеданска опция от една политическо-помашка и една християнско-българска опция на етническата самоидентификация. В допълнение на тези твърдо установени образци, книгата на Карагянис показва, че съществуват и ситуативни образци на поведение, т.е. помаците променят (или нагласяват външно) самоидентификацията си според ситуацията. Така например някои жени слагат фередже, когато се движат в определени места, и ходят без фередже, когато се намират на друго място. От казаното дотук става ясно, че помаците като обособена група съществуват само за външния наблюдател, и точно такава една външна перспектива определя и политиката на БКП спрямо тази част от населението. Същевременно определени тенденции на асимилация и съотв. на дисимилация сред помашкото население биват възприемани и отчасти подсилвани и съответно инструментализирани от властите, например когато става дума да се попречи на сближаването на помаците към турското малцинство, или пък да се подпомогне приближаването им към българското мнозинство. В тези случаи обаче невинаги може ясно да се разграничи причината от следствието.
http://www.imir-bg.org/book24.htm 
