Субигиев, вадиш откъси от текста, но ти не си виновен, защото това са ти ПОДБРАНИ ЧАСТИ, а не цялата статия от "Дневникът на Достоевски".
Достоевски: Най-лакейският възможен случай
Ф. М. Достоевски за войната 1877-1878 година...
Автор: Ф. М. Достоевски
Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.
Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...
Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население".
Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените!
„Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."
И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му...
А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин." А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени" богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.
Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността" си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски.
А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши.
Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?
Какво лакейство вместо просветената деликатност,а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.
По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до* днес не всички.
Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно!
Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари; не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?»
Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво — и е бил прав,. сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и — какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история!
Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е била разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята.
Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, — всички те са платили за нас с бесилки и клади.
Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...
NВ (Между другото съвсем наскоро, към средата на ноември, от Пиргос писаха за нови зверства на тия изверги. По време на станалата там люта битка турците успели временно да изтикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офицери, и когато по-късно вечерта на същия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с отрязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпалените от турците купи сено и жито, където те предварително пренесли все още живите ранени.
Репресиите, разбира се, са нещо жестоко, още повече всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на «Дневника», но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове.
Би могло просто да се обяви открито пред цяла Европа (прусаците най-вероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако установят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на залавяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно иаказание чрез разстрел. Това може да окаже някакво въздействие върху преките офицери и паши.
(NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските военачалници е командвал, да речем, атаката при Пиргос.) Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях.
А сега тоя «началник», като падне в плен и види как го посрещат след неговите зверства, си въобразява веднага, че стои неизмеримо по-високо от «руския поганец».
Повярвайте, тоя турчин никога няма да повярва, пък няма и да разбере нашата европейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Европа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере.
Следователно, разсъждава турският военачалник, „щом толкова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!" Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.)
Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае.
И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея.
Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема...
А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори.
Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия.
А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина.
Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава.
Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце.
Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите" и съпоставяйки го с мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?"
Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците?
Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?" Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците.
Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета!
Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата.
Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси" го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания.
Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”.
Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одри!
Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място?
Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени.
Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!
Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!
Б е л е ж к и:
Откъсът е от „Дневник на писателя”. 1877. Година II. Ноември. Втора глава. II." Заглавието е на Ф. М. Цитира се по Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома, т.11. С.: Народна култура, 1989 (с. 344 - 348).
