Падението на България в името на цар Иван Шишман
Друга опасна ерес била ереста на жидовствуващите. Тя се появила след като
Иван Александър се оженил за еврейката Сара. Тогава евреите, които живеели в махалата под самия Царевец, си рекли, че щом царицата е тяхна, могат открито да изразят своето отношение към Исус Христос, който за тях не е никакъв Бог, а шарлатанин и копеле на някоя си Мария, която не е никаква девица, а прелюбодейка.
Тогава дойдоха и множество турци заедно с Мурад, разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие край река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха на бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин.
Тогава слънцето помръкна по обяд, така че се виждаха звездите. Беше 26-тия ден от месец септември през 1371 година, костите и на двамата останаха там непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен, турците ги преведоха през Галиполи, малцина бяха сполучили да се спасят и да се върнат.
Така описват битката при Черномен познатият ни монах Исая, друг един монах от Влашко, наречен Михаил Мокса, и безименният летописец на старата „Българска хроника".
Xристиянските държави бяха немощни и нямаше кой да им се съпротивлява
Шишман, един от най-видните невернишки царе, като чул, че султан Мурад ще дойде срещу него, събрал на едно място първенците на държавата си и след като се съвещавали, всички се съгласили да дадат джизие2 и изпратили предварително хараджа3 за три години.
Било направено изложение за подчинението им с условие Шишман да се намира в услуга, да бъде готов да участва с цялата си войска във всеки поход. Като приел условието, била му оставена властта и страната и му била връчена султанска грамота.4
Мурад изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си царицата госпожа Тамара.5
Както виждаш, читателю, Шишман май въобще не се опитал да се съпротивлява и да воюва с турците - за да си осигури мира с тях, той доброволно се признал за васал (ще рече: подвластен, зависим, слуга - сиреч: полуроб) и насила пратил сестра си в харема на султан Мурад.
Порадвал се обаче Шишман на София само няколко годинки - зет му султан Мурад взел, че я завзел през 1382 година
Радостната вест прелетяла като бяла лястовица над целия Балкански полуостров. Разбитият Мурад поискал помощ от шурея си Иван Шишман - нали според договора за васалство, той трябвало да участва с цялата си войска във всеки поход на турците, но Иван Шишман, окрилен от радостната вест, показал среден пръст на пратеника му.
И така Али паша превзел градовете Овеч, Мадара, Червен, Русе, Тутракан, Свищов, после Силистра, накрая обсадил Никопол.
Шишман дошъл при султанската армия със сабя на уста и облечен в саван, извънредно смутен от позора си, тялото му се свлякло треперещо.
След като нанесъл този нокаут на България, Мурад решил да отмъсти на Сърбия за поражението, което бе претърпял преди две години при Плочник.
Cпоред старите хроники християнската армия наброявала 200 000 души, а още по-голям бил броят на турската войска.
Когато високо на пребледнялото лятно небе изгрял тънкият полумесец, при Баязид довели пленения княз Лазар, с един удар на меча си Баязид отсякъл главата на стария княз върху трупа на баща си и в този миг съзрял отражението на белия полумесец в червената локва кръв - и това станало знаме на империята.
След като заклал стария княз Лазар върху трупа на баща си и довели при него сина му Стефан Лазаревич и дъщеря му Оливера, преди да замахне отново с меча, Баязид бил улучен в сърцето - този суров мъж се влюбил на мига в Оливера и я поискал за жена, срещу което подарил живота на брат й, дори го оставил да си царува.
ар Шишман, като видял да се задава безбройната армия на Баязид, взел една главня от царското огнище, забил я в земята и рекъл:
- Когато тази главня се раззелени и пусне клони, тогава отново българите ще имат царство.
Баязид, султанът, ако да беше само турчин, щял е сигурно да му даде обещаната торба жълтици, но понеже бил наполовина българин и поради това разбирал от предателства, рекъл:
- Предателят утре и нас ще предаде.
И заповядал да отсекат главата на предателя.
Hа заточение бил осъден и патриарх Евтимий.
И така, след като разгромил сърбите на Косово поле и след като превзел столицата на България, Баязид решил да покори и народа отвъд Дунава. Такова безбройно множество копия бе преломено, че настана мрак - нищо не се виждаше от множеството стрели.
- Що не дойде - попита свирепо Баязид баджанака си, - що не дойде на помощ с войската си, както повелява договорът ни? Как дойде Стефан Лазаревич и се би юнашки под знамето на Мохамеда, как дойдоха Константин Драгаш и Крали Марко и проляха християнската си кръв за правата вяра, ти що не дойде да сразим власите?
Шишман започнал да обяснява на баджанака си, че той всъщност няма никаква армия, че болярите са го изоставили, че народът бяга от него като от чумав, че всъщност са го прогонили от Търново, понеже бил прокълнат, защото бил от майка еврейка, сиреч от рода на палачите Христови.
Но великият Баязид не му повярвал (както няма да повярват и нашите историци), Шишман пак надянал на врата си белия саван на покаянието, пак залазил на колене и пак зацелувал самоотвержено краката на падишаха, мигал на парцали и молел за милост, надявал се, милият, Баязид да се смили, „нали сме баджанаци, пък и вуйчо, казват, че съм му бил", но Баязид не бил милостив като баща си Мурад и както Шишман се бил проснал ничком по очи пред него, замахнал с ятагана си и...
И му отсякъл главата - както пише кратко във въпросната турска летописна бележка.о понеже очите на отсечената глава продължавали да мигат и да го гледат умоляващо, Баязид се ядосал и ритнал главата, тя се търкулнала надолу по стръмния бряг и пльоснала в мътните води на Дунава
Безславна смърт за един цар на една славна (някога) държава - ще рече всеки и ще е прав да го рече с болка, и тази болка, причинена от унижението, ни кара да лъжем, скъпи мой читателю.
Защото патриотично е да се разказва, че българският народ героически се е съпротивлявал срещу поробителите, че царят му се е сражавал геройски - както се пее в песните:
Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила,
оттогаз е, мила моя майно ле, войска провървяла,
кон до коня, мила моя майно ле, юнак до юнака,
войвода им, мила моя майно ле, сам цар Иван Шишман -
В нашата история има един друг свръхпарадоксален случай. Кой не знае песните за Крали Марко, дето с единия си крак бил стъпил на Хемус, с другия на Пирина; Марко Кралевити, дето ден през ден убивал ту Муса Кеседжия (това, между другото, е единият от синовете на Баязид), ту троица арапи, ту освобождава ден през ден по три синджира роби; Марко Вълкашинов, дето „одил ми йе вов Анадола да са бий с турци яничари" - стотици песни у нас и още толкова песни се пеят в Сръбско за този нечуван юнак, а истината е отчайващо друга: хич не ми йе одил Марко вов Анадола да са бий с турци яничари, ами ми йе одил да бий чело пред султана, защото му йе бил най-послушният васал и хич не погива Марко в бой с турци анадолци на Косово поле, ами загива, както видяхме, в полето Ровене край Крайова, помагайки на турците да завладеят Влашко.
Друго ме тревожи мен обаче - тези странни исторически мистификации се повтарят и сега пред очите ни: бившите сатрапи взеха да се правят на светци, васалите им се провъзгласяват за жертви на диктатурата, блюдолизците се изкарват борци за демокрация, мижитурките пък били конспиратори, а доносниците - национални герои.
И нищо чудно някой ден народът да възпей по стар навик точно тези юнаци, нищо чудно някой ден да осъмнем с нов Крали Марко.
Е, не е героично, нямали сме славна битка, битка на живот и смърт, с която да се гордеят поколенията и да викат: паднали сме под робство, но геройски; нямаме Черномен и Плочник, нямаме Косово, нямаме Ровене; албанецът Скендербег в продължение на 24 години бранил отечеството си и 8 пъти разбивал турските армии; последният император на Византия Константин XI се сражавал като прост войник със сабя в ръка пред вратите на Константинопол - разпознали съсечения му труп по червените ботуши и султан Мехмед II Завоевателя заповядал да се погребе с царски почести близо до джамията Вефа под един камък без надпис, под сянката на една върба; просто кандило, масло за което се доставя от правителството, и сега се пали всяка вечер над гроба.20
Къде е нашето кандило? Пред кого да преклоним глава? На кого да се помолим? С какво да се утешим? С кого да се похвалим? Кого да дадем за пример на децата си - как се умира за отечеството?
Къде е нашият Константин? Къде е нашият Скендербег? Къде е нашият Лазар? Къде е нашият Мирчо или нашият Твърдко?
http://ekipirane.com/books/historic%20books/balgarski%20hroniki%20-%20tom%201/2.12.html
