За или против павликяно- богомилското минало на помаците и торбешите в Ловешко, Родопите, Македония, Албания и Косово.
През последното десетилетие в историята за произхода на помаците възникнаха не малко тези съчинени от лица, повечето от които нямат завършено историческо образование. Макар и с благородна кауза някой от тях в желанието си да отдалечат помаците от българите, съчиниха тракийския, арабския, прабългарския и куманския произход. Някой от тези тези са с политическа цел, като последната, която се пропагандира най-вече от турски автори, а и не само тя но и тезата на българските автори за насилствената ислямизация. Но независимо от каузите, трябва да се знае, че историята е реалност, която за разлика от бъдещето е нещо което се е случило вече и е немислимо да се видоизмени, особено ако за това има исторически материали, които ни дават нужната информация.
I. Най-ранна теза известна в нашата историография е свързана с насилственото ислямизиране. Има няколко автора които работят в тази насока. Най-известен сред тях е проф. Петър Петров издал книгата “По следите на насилието” издадена през 1972 г. Книгата е написана през годината на насилствената българизация, чрез смяната на мюсюлманските имена на помаците в България. Разделена е на четири дяла, като част от четвъртия и голяма част от третия дял са свързани с помаците. Тук ние ще разгледаме третия дял, тъй като той е свързан с темата. Озаглавен е “Помохамеданчвания без откъсване от родната места”. Независимо, че той би трябвало да е свързан с помаците, до голяма степен в него са посочени османски документни материали характерни и за райони, далеч от местонахожденията им. Данните от османските архиви за част от помашки села са между годините 1477 г. до 1648 г, след което проф. Петър Петров в книгата си намерил място и за някой летописи и жития, които датират сред 1640-те и до голяма степен чрез тях се променя историческата действителност. За да се установи дали легендарните личности присъстващи в посочените летописи и жития са действителни, трябва да се направи справка с османските архиви. Така например според Махиел Кил в регистрите, включително и на джизае са посочени имената на поповете в селата на Чепинското корито. В регистъра от 1641 г. човек на име Методи Драгинов не фигурирал. Според него измислен бил и мъченика епископ Висарион Смоленски, вписан в ”Исторически бележник”, на който дори е направен паметник в центъра на с. Смилян. Като заключение най-забележително за Махиел Кил е факта, че след т. нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни. Според мен ако се направят подобни проучвания с данните в османските архиви и за другите помашки райони, ще излязат на яве и други лъжливи християнски светци и мъченици цитирани от Петър Петров. Поради тази причина западния османист Махиел Кил поставя под съмнение историческото ниво на българските историци, които са за тезата на насилствена ислямизация на помаците.
II. Другата теза която се лансира е свързана с тракийския произход на помаците. Обикновено като основен довод за това са артифактите, които са открити в помашките райони. Идеята на тезата е от Петър Япов, според който в Родопите живеели единствено траките, които приели исляма от заселилите се през XIII в. заселници мюсюлмани от Волжко-Камска България. И тъй като историята на помаците обикновено започва с преминаването към исляма, други излизат със становище, че исляма е приет от траките през VII-VIII в. При първата теза не се споменават славяните смоляни, докато при втората периода е твърде ранен за подобен акт, тъй като този период е свързан с живота на пророка Мухаммед, управлението на четиримата правени халифи и управлението на династията на Омаядите, като не става ясно и кои били мисионерите които ислямизирали траките в Родопите, единствено че акта на ислямазацията на траките била отразена в писмото на цар Борис I до папа Николай IV (22.02.1288 – 4.04.1292). В интерес на истината в отговорите на папа Николай I (24.04.858 – 13.11.867) до цар Борис I, не са описани подобни траки в Родопите, които приели исляма през VII-VIII в. Също така, макар и в тезата да не се споменават другите помашки и торбешки райони, а единствено Родопите, аз си направих труда да проуча тракийските селища около помашките села в Тетевенска община. Установявайки че около седемте помашки села: Бабинци, Глогово, Градежница, Торос, Б. Извор, Галата и Кирчево са открити 5 тракийски селища и три тракийски крепости. Чрез помощта на разкопките на иманяри в селата на траките установих, че къщите им били 5-10, които били пръснати по хълмовете. Общо в петте тракийски селища, без да знаем числеността предполагаме, че през II в. са живели максимум 400 души. Ако приемем, че и те са станали мюсюлмани и са деди на помаците в района, проследявайки османските архиви от 1479 г. ще установим, че броя им в седемте помашки села не е нарасвал значително за период от близо 1300 години, което е невъзможно. Тъй като в Османските архиви е посочено, че в Градежница са регистрирани 11 домакинства, в Ивор 32 домакинства, Кирчево 43 домакинства, Торос 3 домакинства, в с. Пещера т.е. Галата 5 домакинства и от тимарският опис от 1483 г. за Бобовян (дн. Бабинци) спадащо към Градежниче са записани около 7 домакинства, които приблизително са около 500 души.
Има и други концепции в тезите, които при детайлно проучване ще се установи, че не са достоверни. Също и много въпросителни от типа, кой е разпространил исляма сред траките във втората теза и защо се славянизирали? Независимо, че и в книгата Ефраим Моллов, се споменава, че помаците са по-близки до траките, отколкото до славяните. Без да се прави някакво ДНК проучване, а след дебат се установи и, че траките съставлявали 50% от гена на помаците. В това отношение ще възникне и въпроса, а на кой народ са другите 50% във втората теза? Но въпреки всичко тук мнението на много историци е че траките, даките и македоните са деди не на помаците, а на власи, аръмъни, каракачани и илири. Но ако говорим за ислямизирани такива те съществуват, но са далеч от помаците. Според Антонина Желязкова такива траки т.е. власи мюсюлмани имало в Босна, както и според Васил Кънчов в село Нъте, Мегленско. Докато в Родопите от власите потомци на траките са останали някои топоними на местности и села, като например село Влахово, община Смолян и пр.
Към тази теза трябва да прибавим и едно мнение свързано с латинска дума pomace, която в превод означавала смесена общност или обединен народ. Аз лично нямам сведение за тази дума, но ако тя съществува и се свързва по някакъв начин с помаците, то периода ще е свързан с Римската империя, когато в териториите на България, Македония, Косово и Албания, населението не било смесено, а се състояло единствено от траки с разновидностите си от македони и илири.
III. Следващата теза е свързана с прабългарския произход на помаците. Петър Япов е първият, който заговори за заселници прабългари от Волжко-Камска България през XIII в. Но за да разгледаме книгите му за помаците, първо прави впечатление, че вместил и много други личности, които не са свързани с нашата помашка общност, като Левски, Людмила Живкова и пр. Измежду личностите, които са помаците е Ахмед Барутелията. За неговото описание Япов пише на три места. Ахмед Барутелията след въстанието в Батак, бил под домашен арест. На едното място пише, че сам се самозаточил, а на другото че присъдата му била дадена от Тъмръшлията. На едното място пише че имал малък конак с ограда, на другото място къща с висок дувар, а на третото голям двор обграден с високи стени (долапи). Пише че водата си взимал от бунар в двора, а на другото място от рекичка която минавала покрай къщата. За храната също му я давали през едни малки прозорчета, а на другото място през оградата. И накрая че починал в къщата си докато е бил под домашния арест, също така, че имал много деца които били пръснати по околните села, а в книгата на Хр. Попконстантинов е човек който продължава да води активна политическа дейност и след Руско-османската война, тъй като е в свитата на Серския мутисарифин, който преговарял с Иван Найденов български префект от Пазарджик за присъединяването на непокорните Дьовленски села към Източна Румелия. Поради тази причина аз не виждам сериозен аргумент, да смятам теза на Япов за прабългарския произход на помаците като достоверна, още повече, че в книгата си пише, че чрез писма насочвал и други помаци, като Явор (Халил) Гаджанаков от с. Змеица и пр., като ги насочвал към библиотеката на Йени Джами в Истамбул. От него се повлиява и Ефраим Моллов, който го споменава в книгата си.
Според Димитър Ангелов, който се обосновава на Mихаил Сирийски, прабългарите на чело на хан Аспарух били едва 10 000 души. А според Густав Вайганд обосновавайки се на арабския хронист ал-Масуди, те били от тюрски произход. Според моите проучвания изследвайки говорът им, аз също достигам до тази идея. До нас са достигнали титлите им и техния календар. Особено голямо впечатление правят две от титлите: Ичиргу боила и Кана буила. Едната е вътрешен министър, а другия министър на войната. И днес в турския ичиргу се използва като içerde – вътре, a kan е кръв, което е свързано с войната, докато boy yil т.е. боил многогодишен и bol yar т.е. боляр т.е. феодал собственик на много земя или boy – lar т.е. боил в мн.ч. от три и повече поколения. В статията на Войников се споменават и други титли с турско произношение. Освен тях прави впечатление и прабългарския символ IYI, който се чете като ULU и до ден днешен се използва в турския език като велик, свещен Ulu Tanrı или Велик Тангра т.е. Велик Бог, Ulu dağ - свещена планина, тук dağ е свързан с името Омур таг, което от турски значи живот планина или жива планина. В прабългарския календар също наименованията на животните са турски, някой по-стара форма, а други се използват и днес, например: Думите шегор (вол) е турската дума sığır, дилом (змия) е yılan, теку (овца) е близко до турска дума teke (мъжко яре), тох (петел) е близко до турското tavuk (кокошка) и дохсъ (свиня) до турското домуз. Този превод на прабългарските думи може и да не е правилен, тъй като думите за кон, дракон и маймуна липсват, като остава още четири думи, които не са близки до съвременния турски, но пък една от тях е близка до старо турския език: етхь (куче) старотурски it.
Всичко това опровергава тезата на Ефраим Моллов, че прабългарите са от ирански потомци и че като такива са деди на помаците, с което се обезсилва достоверността на половината му книга. В другата част на книгата му пише за богомилите. Където се споменава за неизвестен ранен църковен събор през 969 г., когато бил заловен поп Богомил назован още като Кормисош (име на хан от рода Вокил управлявал през периода 737 – 756) и го разпънали на кръст. Като лично Боян Мага (син на цар Симеон) сваля от кръста поп Богомил и заедно с 1360 човека тръгват за Родопите. Там погребват поп Богомил в местността която наричат на неговото име Кормисош. Първо на нас не ни е известен такъв ранен църковен събор, единствено е известна една беседа против богомилите от Презвитер Козма писател от периода Х–XI век. Но и да е имало, никога църквата не разпъвала на кръст, който и да е бил, тя изгаряла на клада, обредно осакатявала, чрез рязане на езици, уши и пр., ослепявала павликяните богомили с желязо и пр., но не разпъвала на кръст. След което те от Лудогорието, тръгват да го погребват в Родопите. Първо ние не знаем колко време е бил на „кръста”, после трупът го чака дълъг път над 300 км., до Родопите където е немислимо това, при положение че тогава не е имало превозни средства като в наше време. В книгата му също прави впечатление, че се говори за местните християни в Родопите, които приели богомилството, много често се случвало така, че те да се женят за помаци, които бракове били разрешени от маговете. Един пример от този тип бил Момчил войвода, който не бил просветен, тъй като бил от смесен брак, баща му бил богомил, а майка му помакиня т.е. прабългарска. Т.е. тези които са били от такива бракове не били просветени или не били чисти помаци. Сред тези нечисти помаци Ефраим Моллов вкарва и рода на Агушеви, тъй като между този род и родът на Ефраим Моллов имало стара вражда. Мисля че този анализ е достатъчен за да бъде поставена и книгата на Ефраим Моллов в категория мистификация.
IV. Четвъртата теза е свързана с арабския произход на помаците. Мехмед Дурсунски е първият, който пише на тази тематика. Но ако трябва да сме малко по-обективни, не всичко в тази теза е мистификация. В действителност на територията на Одринска Тракия и в Солун арабите са воювали със Византийската империя. Тези войни са описани както от български и западни историци, така и от арабски хронисти. Например в българската историография са известни обсадите на Муавия от 674 г. до 677 г. за превземането на Константинопол, както и през 716 г. на Маслама, брат на арабския халиф Сюлейман, която продължила една година, в която битка на страната на византийците участвал и хан Тервел. През X в. арабите превзели о. Крит, Солун и пр., Освен тези битки, павликяни и сарацини били колонизирани в Ахридос през времето на византийските императори: Константин V (741-775) и Лъв ІV (780-797). През 810 г. император Никифор I Геник (760-811) разрешил заселването в столицата Константинопол на пленници сарацини, където те построили араб джамия в днешния квартал Галата. През 823 г. във връзка с обсадата на византийската столица от войската на Тома Славянина, император Михаил II (820–829) бил принуден и да ги мобилизира. През управлението императрица Теодора (842-856) и Василий I (867 - 886) също имало колонизация на павликяни и сарацини в Ахридос. От тези битки и колонизации арабите ни оставили няколко артифакта, предложили на цар Борис I официалната религия да е исляма и оставили арабска мутация в помаците, която в Ксантийско е 0,027%.
При Мехмед Дурсунски тази информация е малко преувеличена. Според него, без да е правил ДНК изследвания арабската мутация е 60% и колонизираните арабите в Ахридос били 400 000. Но за да се разгледа по-обстойно тезата му, ще разгледаме това което ни е представен като писмен материал. След обстойното проучване се установява, че той черпил информацията си предимно от арабски източници, което е добре. Има и сведенията от информатори, които не получава лично а от второ и трето лице. Моя съвет към него е да не взима страна и преди издаване на книгата си, тя трябва да бъде редактирана и от историк по образование. Освен това за да се разбере дали тезата на Мехмед Дурсунски е достоверна, трябва да се прегледат и най-ранните Османските архиви за Източните Родопи т.е. за Кърджалийско и Смолянско. Ако в тях се споменават предимно мюсюлмански имена, то и тезата му ще бъде достоверна.
V. Петата теза е свързана с кумано-печенезкия произход на помаците. Според турските автори, от както куманите са слезли на Балканите през ХІ в., от тогава са останали наименования на Куманово в Македония, Куманци в Софийско, Куманча - Гоцеделчевско, Куманичево - Касрие, о. Куманци до Видин, Кумана – Никополско и Куманица – Ловешко. Характерното за всички тези села, че в тях не е отбелязано никъде, че са живели помаци. Единствено около Куманово са регистрирани две помашки села Помаккой и Юмерли, но те са от Северна България и се заселили там през 1877-1878 г. Също така турските автори заявяват, че говора на помаците бил 60-65% турски, като от тях 25% бил кумано-къпчатски, 20% огузки и 15% ногайско-татарски, 5-10% гръцки и арабски и само 25-30% славянски. Истината е, че в помашкия и торбешкия съществуват турско-арабски думи, но те не заемат такъв голям процент и са ни наследствени от османския период.
В действителност по Българските земи навлизат орди на кумани и печенези. Няма да давам подробна информация за войните на печенезите и куманите срещу византийците, тъй като то няма да е свързано с темата ни. Единствено тук ни интересували дали някой от тези тюрски народи биха имали някаква връзка с помаците. Според Иречек още във византийско време в Родопите през ХІ в. се срещат тюрки, които живеели около Ахридос. Те били подобни на селджуците, каквито кръстоносците заварили през 1189 г. около Боруй и в по-старо време в Солун под името вардариоти. Или тук Иречек има в предвид селджуци, тъй като съществува и надгробната плоча на Хъзър баба в текето на с. Горна крепост, Кърджалийско, според което, той починал през 550 г. по хиджра (1155 г.) и се изселил от Хорасан през 474 г. по хиджра (1081-1082 г.). Според моите проучвания в Галата, Кирчево и Торос след Руско-Османската война се преселват турци от Троянската махала Коман. Ако приемем че те са потомци на куманите, значи отделни помашки родове ще са свързани с тях въпреки, че периода не е от преди Османската империя. Но такива родове имаме и от други мюсюлмански и немюсюлмански народи при женитбата им с отделни помаци и помакини, като дори някой от тях оставили и фамилии като Арнаудови, Бошнакови и пр. Подобно на арабската теза и тук за да се установи дали тезата е достоверна трябва да се прегледат най-ранните Османските архиви от помашките и торбешки райони. Освен това и едно ДНК изследване сред помаци и торбеши от различните помашко-торбешки райони, също би дал резултат в тази насока.
