Из Проучване на Жером Адолф Бланки за Нишкото въстание от 1841 г.
Преди да влезем в града [Ниш], пред очите ни се разкри тъжната гледка на един отвратителен паметник, печално характеризиращ социалното положение в страната. Той представляваше четириъгълна пресечена пирамида, инкрустирана с три или четири хиляди черепа на сръбски християни, паднали в битката срещу турците през 1816 г. (Ж. Бланки допуска неточност – т.нар. кула на черепите е издигната през 1809 г., след поредното сражение между турци и сръбски въстаници) – варварски трофей, положен от мюсюлманския фанатизъм при самите градски порти. Черепите бяха забити по четирите страни на пирамидата от земята до върха, подобно на мозайка. Милостивите българи бяха извадили вече няколкостотин, за да ги погребат. Но все още оставаше огромен брой черепи с кичури коса, които се вееха на вятъра. Това беше триумфалната колона на канибализма – невъзможно бе да я видиш, без да потръпнеш от ужас. С уважение се поклоних пред християните, загинали в защита на родината и религията си. Може би ще дойде ден, когато на същото това място, където днес са захвърлени осквернените им останки, свободна България ще издигне храм в тяхна памет…
Настъпи моментът да обясня истинския характер на това въстание, което ние, с нашите европейски тревоги, бяхме приписали на чисто политически причини – нямаше такова нещо. В Турция Хатишерифът от Гюлхане не бе произвел същия ефект като “Декларацията за правата на човека” в Съединените щати и във Франция. Просветеното духовенство явно го познаваше и се бе постарало да извлече полза от него, но за останалата част от народа той не означаваше нищо. Единствената промяна, произтекла от документа, касаеше финансите и точно тя, за най-голямо огорчение на християните, се обърна срещу тях. Дотогава те бяха плащали данъците си директно на пашите, а знаем колко грабителска беше тази система. Хатишерифът, централизирайки събирането на данъците, което вече трябваше да се извършва от специални данъчни чиновници, сякаш премахваше извращенията. Получило се обаче точно обратното. Властите сумирали различните данъци, събирани от раята, без да ги увеличават, но вместо да ги плащат еднократно, хората се оказали принудени да ги плащат по два или три пъти. Данъчните чиновници претендирали, че не са получили това, което длъжниците твърдели, че са платили, и което действително били платили. Данъкоплатците, които в повечето случаи не знаели да четат и пишат, били мамени с фалшиви разписки, на които фигурирали по-малки суми или минали дати. А най-често за разписка служела една върху парче дърво, което се оказвало изгубено, когато можело да е от полза на длъжника, и винаги на разположение, в случай че бирникът решел да го уличи в неизплатени дългове. В края на краищата, това била същата стара система на грабителство и насилие, но по-лицемерна и с коварна претенция за законност. Ето как турският дух бе приложил Хатишерифа в сферата на финансите – бе го превърнал в жестока измама.
Когато този отвратителен фокус бил въведен в практиката, българите не закъснели да се оплачат. Те установили, че положението им се е влошило в сравнение с миналото и че им е невъзможно да плащат такива изключително големи и превишаващи доходите им такси. Затова помолили за отсрочка. Дали им я, но в един момент все пак трябвало да се плаща, а междувременно средствата им не се били увеличили. В Турция събирането на данъците от закъснели длъжници се извършва чрез военния гарнизон. Войниците се настаняват у длъжника, където спят, ядат и пият, ровят навсякъде, разполагат с всичко като с лична собственост и нито за миг не оставят на спокойствие стопаните. Така из България скоро плъпнали гарнизонни войници, които били най-многобройни в Ниш и съседните му села. На някои места ги прогонили, на други се стигнало до схватки и имало убити. Сабри паша, командващ провинцията по това време, побързал да извика албанци, тъй като редовните войскови части били съсредоточени предимно в Константинопол. Арнаутите се възползвали от случая, за да се отдадат на обичайните си грабежи – единствения им поминък. Те се пръснали из областта и започнали да избиват, като при военна победа над щурмуван град, нещастните жители на българските села. Не може да се каже докъде би стигнало отчаянието на българите и към какво би ги тласнало, ако въстанието бе получило сериозна и открита подкрепа от някой съседен народ. Сърбите обаче, както видяхме, били възпирани от своето правителство въпреки влиянието на принцеса Любица. Помощта, която те оказали на българите, била по-скоро сантиментална, отколкото материална – вместо да се притекат на помощ на въстаниците, те се задоволили да дадат убежище на бежанците…
Да прекрасно се е е живеело под сянката на падишаха всички са добрували, ама за сметка на християнската рая.
