Български > Хоби и Развлечения

Траките - The Thracians

<< < (4/6) > >>

asparuh7777:
Глинена плочка с най-древното писмо на света показва Врачанският исторически музей по повод Деня на славянската писменост и култура.
Находката е на 7 000 години и е открита при разкопки край село Градешница.

http://bnt.bg/bg/news/view/76714/naj_drevnata_pismenost

Seiko:
Мадарският конник – скритата истина на нашите предци.

 

Много неща са писани за този скален монумент, и много още ще се пишат. Повечето за мен са незадоволителни. Искам да ви представя и друга гледна точка тук. Какво е всъщност конника и какво може да бъде.
Но първо - общата част.
Мадарският конник е един от символите на нашата страна. Той е изсечен в скалата на 23 м от основата й, представлява единна композиция с център конник, бягащо куче, лъв и три групи надписи.Той е обърнат надясно, позата му е тържествена. Той промушва с копие лежащия в краката на коня лъв.Счита се за изображение на български владетел от първото българско царсто – Крум, Тервел  или Омуртаг, обвързан е с името на Тангра и е в синхрон с далекоизточните традиции на българите. Истина ли е това?

 

 
 

Това, което се премълчава

 

Мадарската голяма пещера е тракийско светилище, вероятно по – древно и по – голямо от делфийското .В него са намерени оброчни плочки, както и прочутият зодиакален календар. Малката пещера в съседство е люлка на още по  -древна цивилизация.

Обикновено доказателство за светостта на мястото са и погребенията. Макар и да не е намерено погребение на Омуртаг или прабългарски владетел, и на платото, и в подножието му има тракийски надгробни могили – първенци, избрали мястото за свое последно обиталище.

Мадарският конник не е единствен по рода си в страната. Тракийските конници - хероси - са миниатюрните му копия. По стари вече данни съм чел за 7000 негови каменни образи, обработени и класифицирани. В локални музей съм виждал десетки такива изложени, като при разговор с уредниците съм разбирал ,че имат и неизложени. Прилагам снимка на една от няколкото такива витрини само в един музей. 

Тракийските каменни изображения в стила на мадарския конник са в два основни типа:

1. Плочи и паметници, често надгробни, или украса на саркофази и прочие.

2. Оброчни плочки – различно големи, но най – често като картини и дори с рамка изображения на конника.

Има и статуи на конника, намерени и предполагаеми - като например на гробницата при Мезек и при Караново.
Тъй, като всички отлично знаем, че за една намерена от НИМ могила има поне по 100 разграбени от иманярите, а съм и виждал такива изображения в частни домове и градини, съм склонен да мисля, че вярната им цифра ще е в десетки хиляди, поне 20 000.

Има документиран в северозападна България и друг скален „мадарски конник”, унищожен.

Всичките са датирани – според мен погрешно, но да кажем ,че е вярно, около периода I-III в. от Христа.

20 000 открити и запазени изображения… За два века! Преди две хилядолетия! Означава, че ги е имало в почти всяка къща, храм или гроб.

 

 
 

Прабългарската следа

 

Всъщност прабългарската следа и „ханство” си е чисто фантастична. Изненадващо е как с лека ръка се квалифицира като „официална” и „научна”.

От предполагаемият им средноазиатски ареал прабългарите нямат такова изображение, а единственото изображение с подобен характер – на ктезифонският Ахурамазда – е различно и от съвсем друга епоха. Но даже и 10 такива да се намерят, пръснати по света, какво правят те пред десетките хиляди местни съвпадения и какво доказват?

Против хипотезата за "български цар/хан" говорят следните факти:

-          Изображението няма царски инсигнии, символи на властта;

-          Изображението няма надпис, който да идентифицира владетеля, надписите са от общ и дори божествено – посвещенски характер;

-          Изображението не е от типичния светски царски тип, не го изобразява като владетел ,а в най – обикновен лов,сам;

-          Може да се предположи, че конникът някога е имал лице. Ако има нещо смущаващо обаче, то е фактът, че когато се изобразява цар, задължително се набляга на чертите на лицето, и затова при гравюри, монети, барелефи, се предпочита остър профил, с маркиране на носа, челюстта, брадата, наклона на челото и прочие. За разлика от това стилизиране тук имаме изображение на барелеф, почти в анфас, което означава, че на пресъздаването на чисто човешките черти на лицето не се е залагало толкова много. Дори и да ги е имало, не са били толкова ясно видими от разстояние, което е най – малкото странно при такъв уникален, доминиращ над местността и уж персонален монумент.

Другите твърдения са че е Тангра и Митра.

За Тангра говорих в предната статия.

Митра е соларен култ, възникнал от по – древните религии. Ако скалният релеф е Митра, то ще да е първото  и едно от малкото изобразявания на бога на кон да убива диво животно. Обикновено релефите му са да коли жертвен бик или да общува с хора. Често има крила и фригийска шапка. Тук няма следи от нещо подобно.

 

 
 

Тракийският конник от Мадара

 



По всичко изглежда обаче, че имаме много по – ясна тракийска връзка. Аналогиите с тракийският херос са доста по – изразени.

Ако разгледате повече такива изображения, ще откриете следната зависимост: почти всички изображения са каменни, тип „икони” – т.нар. оброчни плочки, познати ни още от Египет, които посетителите оставяли на светилището на божеството като дар и посвещение.

Абсолютно всички изобразяват човек на кон, поза „надясно”, който в повечето изображения е следван от куче и удря див звяр, без при това да личи някакъв устрем или напрежение. Човекът често има и други спътници: друг човек(дефиниран като „слуга” – неправилно според мен) и летяща птица, като има и варианти в околните обекти, неизменен е човекът и конят.

Изображението има изместена перспектива, което е доказателство в полза на символизма и против реализма му. Т.е. то пресъздава „духовно” , а не реално същество. Това е видимо във всичките познати ми изображения на конника. Той е на втори план, зверовете са на първи, но винаги те са така отместени и пресъздадени, и той е така изрисуван, че той е централната фигура, те сякаш не съществуват.

Изображението има вторична перспектива, напластяване на образа. Той най  -често започва от долу ляво и върви нагоре дясно по изображението. Вляво долу са струпани спътници, центърът е силно зает, а горната дясна част е допълнена най – често от главата и вдигнатият крак на коня.

Има няколко почти канонични неща в образа:

-          Обичайно преден ляв крак на коня се рисува вдигнат по – високо; почти винаги предните крака на коня пресъздават движението;

-          Ръката на конника с оръжието е дясната, но не прави  впечатление да има напрежение, тя е или вдигната, но като че ли към небето, а не за удар, или дори изнесена пред тялото;

-          Не се пресъздава особена съпротива или баталност при жертвата(спрямо конника);

-          Кучето/помощният звяр е единственото, което сякаш следва конника и е устремено(освен коня, който задължително пресъздава движение и понякога устрем);

-          Ако има втора човешка фигура, тя е слабо участваща, обикновено централно отзад или отзад и отгоре;

-          Липсва ясно олицетворение(образ) на което и да е от съществата, което се допълва от многообразност – понякога убиват лъв, понякога глиган, понякога лъвът е вместо куче…

Ще споменем, че има и други варианти, но те по – скоро допълват картината. Например конникът отива към жертвеник, което по – скоро може да ни наведе на мисълта че убитият звяр символизира жертва. Имаме ясен предцърковен „канон”.

Фауната също говори в полза на тракийската хипотеза за произхода на конника. Познаваме кучетата, чийто кости сме намирали в тракийските гробове. Конят е ясен. Глиганът и орелът не подлежат на спор, нито евентуалната мечка. Най – сериозната улика от фауната обаче е лъвът. Средноазиатски народ, появил се след новата ера няма как да познава лъва. Памет за лъва биха имали само траките, защото той е изчезнал от нашите земи около 1000 г. пр.н.е.(внасям допълнение от Sparotok - има и свидетелство на Херодот VII-125 за лъвове в Тракия, нападнали обоза на Ксеркс - около 480 г.пр.н.е.)

А нека не забравяме, че символизмът в никоя държава не ползва чужди и непознати символи, просто защото може да ги взаимства, още повече в оброчен култ.

 

 
 

Но кой е той тогава?

 

Отговорът можем да търсим в предназначението му.

От една страна „питомците му” и зверовете, които го следват, го характеризират като господар на животните.

От друга, оброчните плочки и изобразяването на гробове, ни навежда на мисълта за хтонично божество. Ефектът се засилва от факта, че самите погребения понякога имитират божеството – човекът бива погребан с кучето и коня и животни, принесени в жертва – почти като божеството на релефа. Явно идеята е, че мъртвият се превръща в божеството.

Имаме ли противоречие?Не. В древните вярвания богинята – майка и богът на подземното царство са мъжката и женската страна на едно и също нещо: богът, който отнема живота и който го дарява. Дали ще ги наречем Изида и Озирис или Хадес и Персефона, идеята е еднаква навсякъде. Богинята майка има и итифалически символ в изображението си. Според мен говорим за обединение на соларен  и хтоничен култ, най – характерните за траките.

Затова считам и нашумялата "битка" за това, дали фигурата е мъжка или женска, за безпредметна. Няма значение каква е, а според мен би могла да бъде и с двойнствен характер. Имаме и изображения на конничка дори. Макар че по – нататък в теорията ми ще стане ясно защо хероса считам за "мъжки".

От известно време обмислям и още една връзка. Връзката на Хероя с Хор -  египетското божество. Има доста общи черти – и Хор е сложно божество – хтонично – води мъртвите при родителите си, и соларно – дарява живот. Освен това и двете наименования са пречупени през гръцки, а в оригинал истинското име – Херу, е много близко до Херос .Херу е и воин, и хипостаза на царя, и желано превъплъщение на душата след смъртта, но дотук ми стигат идеите. Бих се радвал ако някой има какво да добави по въпроса, освен очевидните аналогии.

И още по – далеч: Конникът според мен е символ на възнасящата се душа. Смело предположение. Може и да е грешно. Крепя го на перспективата долу вляво – горе вдясно, като възнесение, на победения звяр – злото и хаоса, на недотам сигурните и невинаги представени символи – вдигната ръка, птица и човек. Вдигнатите ръце в Египет са символ на божествения дух – „ка”, а птицата с човешка глава – на душата – „ба”, а самият човек - придружител  представлява смъртният или хипостаза на духовните му сили. Представени групово или поотделно биха могли да детерминират ефекта на възнесението.

И ето ни – соларно и хтонично божество едновременно, и възнасяща се човешка душа…

Спекулация, прави сте… Но защо пък не? Даже и да не е напълно точно, не е ли това насоката на мислене?

И все пак: защо? Защо конникът се появява толкова късно, защо е толкова масов, защо другите изображения почти изчезват, защо изчезва и конника?

Да навлезем смело в сферата на предположенията.

 

 
 

Конникът - беглец

 

Дори и ако много от находките на конника са датирани грешно, все пак повечето са датирани правилно и времето на появата и апогеят му е началото на хилядолетието, когато и другите изображение намаляват. Нямаме вече от това време много – много Сабазии, Бендида и прочие. Сякаш имаме само конник, конник и конник.

Кое е времето? Това е времето на война между култовете, времето на намалена религиозна търпимост, на опити на доминиращата империя да управлява „вероизповеданията” и най – вече възходът на най – нетърпящите алтернатива религии: юдаизъм и християнство. Имаме достатъчно основания да смятаме, че едни от най – ранните им храмове са точно по нашите земи.

Това е времето, когато даже култът към царя на света – римският Император е неспасяем .Последният император, който се опитва да го възстанови  -Деций, загива при загадъчни обстоятелства при Абритус, по време на съмнителна готска победа, потъвайки в тресавище пред очите на войниците си – според повечето автори – жертва на предателство. Веднага след смъртта му първо се премахва култа към гения на императора.

Отделно, това е времето на тракийската зависимост и многото тракийски бунтове, още в началото на които лежи известният случай с бесите и отнетото им от Рим в полза на одрисите светилище. Твърде вероятно е допускането, че Рим е бил най – малкото подозрителен към тракийските култове, пораждащи му проблеми, и че придвижването на хората едва ли е ставало свободно както преди.

При натиск срещу религията си и невъзможност да я упражняват, хората имат две възможности: да спрат или да я упражняват скрито.

Смело можем да предположим, че точно това представлява конникът. Малък храм в почти всеки дом. Безименен и неразпознаваем като божество, с често щрихови черти, може да мине за „портрет” на стопанина на дома или негова героизация като ловец пред непосветените.

Може да бъде дори положен в храм на други божества и скрито, под маската на чужд култ, да се съхранява старата традиция. И вероятно е правено, но това не означава че е част от другия култ.

А когато държавата набира сила и старите порядки се завръщат, големи образи на станалият вече национален символ започват да красят скалите.

Да, Мадарският конник. Завърналото се оригинално вярване. Българите са си пак в дома, със старите богове .Второто му раждане. Завръщането вкъщи, където може да бъде пазен и тачен.

Мигове преди гибелта. Но все пак това е той според  мен – тайната оброчна плочка, първата икона, последният скален храм от старото време.

 

 
 

Последната битка на мадарския конник

 

Големите барелефи в скалите предшестват идването на последния час на конника. Християнството, което вече набира сили, успява да се загнезди сред населението и да стане единствена религия. С цената на унищожението. След идването й вече не се отдава почит на конника по стария начин.

Но преживял веднъж спасение, той го преживява и втори път. Той се спасява, прикривайки се този път в новата религия. Конникът оживява в християнски светец – мъченик – св. Георги Победоносец, живял през 2-3 век и по някаква странна легенда, свързан с убиването на змей в Ливан. Каноните на иконата почти напълно вземат каноните на конника, като отпадат само помощните зверове. Старият култ, маакр и видоизменен, се спасява и оцелява през вековете.

И доказателствата не са едно и две… Какво по пряко доказателство искате например от това, че Поморие се документира като един от късните почти чисто тракийски градове? Че в града има запазена една от най старите църкви в света – в старата част. А в сегашната му нова част, на входа на полуострова, е разположен голям мъжки манастир, носещ името – „Свети Георги – Победоносец”.  Че в манастира има голям барелеф на свети Георги, от който извирала чудотворна вода. А във фасадата на самият манастир е вграден друг голям барелеф. На тракийски конник от втори век. От структура, предхождаща манастира, на същото място.
И други църкви и манастири с името на свтеца пазят подобни улики. Църквата на Ветрен дол например.

И няма нищо чудно, това не е изолиран случай, а е част от

 

 
 

Кървава световна война

 

 

Това е времето на скрития символизъм. Помните ли ,че се твърди дори ранните християни изобразявали Христос като риба – Ихтис, за да не предизвикват реакция?

Под натиска на християнството и разпространяващият се юдаизъм, всички стари религии се борят за „глътка въздух”. Изпъстреното с християнски светци ранно време всъщност е време на доста провокатори и подпалвачи. Редица светци са откровено известни като храморазрушители. Мъченичествата на повечето младохристиянски „проповедници” са си реално наложени наказания за бунтове, убийства и погромаджийство. Императорите не вземат християнството, защото то им подсилва властта – както ни учи пропагандата, напротив, то за тях е „държава в държавата”, а култът към гения много повече ги прави божествени и им дава религиозна власт. Взимат го, защото няколко века постоянно империята страда заради местни бунтове, разправии, убийства и пожари и наказанията не действат, новите месии им дезертират от войската, предават ги, заговорничат и прочие. А от друга страна в несигурни времена опозиционерите се множат, при добра пропаганда хората избират силните и сплотени групи. Сблъсъците са повсеместни, по целия свят, с всеки култ, изпаднал в допир с двата нови. В краткото време ,докато се добират до властта на империята, новите религии променят порядките до такава степен ,че в Египет има масови убийства на „езичници” и даже екзекуции на деца за езичество, защото са си играели със статуетки на боговете като играчки.

Много култове избират точно тази християнска мимикрия, за да оцелеят. При юдаизма, с който източните култ специално добре се познават, не биха могли да скрият старото знание, но християнството е сравнително ново. Жреците на Амун спасяват най – важното: името. И днес ще го чуете в края на всяка християнска молитва – Амин/Амен. Името се изписва фонетично като „Ам’н”.  Чертите на Орфей от стенописите и мозайките отиват в Иисус. „Честта” да бъдат унищожени последни имат жреците от култа на Изида ,световният миролюбив култ на почит към живите и мъртвите. Жреците са арестувани и осъдени, много поддръжници са избивани. Но и те успяват „да хванат последния експрес”. Изида с малкия Хор биват спасени – в образа на Светата Дева Мария с младенеца. Даже великият храм на Изида във Филе много скоро пак отваря врати… Като храм „Дева Мария”. Тоест ако погледнете предната точка… Съдбата ,за която говоря, не е уникална и не е чиста измислица. Много са я споделили.

Дори вероятно има и такива, които не сме разпознали. Ореолът зад светците не е нищо, освен слънчевият диск на главата на древните божества, „залязъл” на скрито  и сигурно зад главите им – може би тъжна ирония за предстоящата „нелегалност”?

Това няма как да остане незабелязано, точно на изток и вероятно точно поради тази причина скоро се разразява битката на иконоборците – всички свидетелства сочат ,че те виждат култ и идоли в почитанието на иконите. И вероятно не е както се развива грубата версия, че разпознавали идол в самата икона – тогава биха борили и кръста с Иисус. Но, слава Богу, тази битка се оказва неуспешна. Не и без натиск от запада и Рим и под влияние на подкрепата на населението, иконоборството не успява и иконите се запазват на Изток, за да стигнат до нас.

Точно там някъде, от скалата е слязъл и нашият конник, за да стане „Свети Георги Победоносец”.

 

В крайна сметка?

 

Всеки може да вярва на тази история, която си иска. Предполагам, че лесно ще окачествят теорията тук като „ненаучна”, „неподкрепена с доказателства”, „литературна измислица” и прочие.

Истината обаче е че тя почива на проста логика и неоспорим фундамент от исторически данни. За разлика от много други, които почиват просто на авторитети. Така че не мисля че липсата на позоваванки на автори или признания на политико-историци е това, което я лишава от стойност.

Не държа всички да я споделят, дори не мисля че е задължително на 100 % вярна във всеки нюанс.

Но ако е и отчасти вярна, то имаме нещо върху което да се замислим.

И то е, че нашие предци са си давали най – ценното, живота, не за слава, пари или власт.

А са го давали за да скрият за нас и да ни завещаят малка частица от подтиснатата си древна истина, защото са смятали, че тя има достатъчно голяма стойност за такава саможертва.
Най – малкото, което им дължим, е повече респект и уважение и по – малко омаловажаване на делото им. Защото то е правено с мисъл към нас.


 Стефан Симеонов

ibrahim65:
Тракийски племена

Акрокомаи -
Агриани - войнствено тракийско племе, населяващо горното течение на река Струма и територията на Пернишкото плато.
В историческите извори са споменавани от Тукидид по повод походът на одриския цар Ситалк срещу македоните през 429 г. пр.н.е.
Те са свързани също и с походите на Александър Македонски, в които са взели дейно участие, в битката при Пелион, в обсадата на Тива, в битките с персите и в преследването на войските на Дарий.
Царят на агрианите, Лангар, съюзник на македоните, е оказал на три пъти голяма помощ на Александър Македонски: предупреждава го за една опасна коалиция срещу него на няколко племена, населяващи днешна Албания, и по-точно между илириеца Клит и царя на илирийското племе тауланти; обещава му да задържи другите северни племена, така че да не му пречат по време на похода му в Илирия, и му предоставя корпус от 1000 избрани воини агриани.е
Апсинти - обитавали са град Апсинтус (Apsynthus) на брега на Егейско море
Асти - обитавали са черноморското крайбрежие на изток от Странджа (между Странджа и Хемус). От там произлиза и античното име на планината - Астеа.
Според късноелинистичните писатели столица на Астейското царство е Бизия, според други - Кипсела (Cypsella). Сведения за астите датират от около IV в.пр.н.е..
Траколозите свързват думата нестинар именно с името на племето асти.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Бастарни -
Бени - обитавали са поречието на р. Хебър (Hebros)
Беси - обитавали са гр. Бесапара (Bessapara) Южни Родопи.
жречески род от тракийското племе на сатрите, пазители на Светилището на Дионис, което според античните сведения се е намирало в Стара планина (Хемус) или Пангей, а според съвременните изследователи - в Родопите.

Първи за прочутия храм споменава Херодот. "Сатрите, доколкото знам - пише Херодот - не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно".

Едно друго сведение за прорицалището на Дионис през I век пр.н.е. е оставено от римския историк Светоний Транквил. В съчинението си "Животът на дванадесетте цезари" той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, командвал по това време легионите из пределите на Тракия: "...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената гора на Дионис се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".

В прорицалището били съхранявани дъсчици с писанията на Орфей. Според Амбросий Теодосий Макробий култът към Дионис, когото траките наричали Себадий, се почитал на върха Зилмисос в кръгла сграда с отвор в покрива, откъдето да проникват слънчевите лъчи.

Мястото на светилището на Дионис се е пазило в тай"Теодосий, тоя мъдър мъж, подрежда по подобие на някогашния Веселеил, строителя на свещената скиния, извънредно умело и хубаво своя манастир и съгражда в него четири храма. От тях единия предоставил на тия, които си служат с гръцки език, и там бил възгласян божият химн от самия него и от останалите отци. Във втория храм отправяли бесите на свой език молитви към общия на всички ни Господ. Арменците получили третия храм, в който и те на бащин език поднасяли Богу химни. А последният и четвъртият храм, който бил построен на страна от останалите три храма, предоставил на завладените от демона и изобщо на умопобърканите, и там отправяли и те своите молитви към Всевишния, колкото пъти им се възвръщало съзнанието, като били съпровождани от тия, които ги обслужвали."
Бизалти - обитавали са поречието на р. Стримон (Струма) (Strymon), до Хелеспонт (Hellespont)
Бистони - обитавали са областта между реките Нестос (Nestus) и Хебър (Hebros) на Егейско море
Битини - друго име на Витини
Бриги - обитавали са крайбрежието на Адриатическо море
Бризи -
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Венети - друго име на Енети
Витини (bithyni) - обитавали са поречието на р. Стримон, но през XVIII в. пр.н.е. се изселили в Мала Азия и образували областта Витиния (Bithynia)
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Гети (лат.: getae) - народ от тракийски произход, който през 339 пр.н.е. е обитавал двата бряга на долен Дунав. Херодот ги споменава в историята си със следната забележка: "Гетите са най-мъжествени и най-справедливи сред траките". По време на похода на Дарий I (522 пр.н.е. – 486 пр.н.е.) срещу скитите (513 пр.н.е. ), гетите се противопоставят на персийския владетел, но са победени, както и другите тракийски племена по десния бряг на р. Дунав. След отхвърлянето на персийското владичество, гетите от десния бряг на Дунав стават част от Империята на одрисите (траки), докато те са завладени от Филип ІІ – владетел на Македонското царство, към 340 пр.н.е.. Завладяването на земите на гетите от дясната страна на р. Дунав дава повод на македонските владетели да предявят претенции за власт над гетите и на север от Дунав, но опитите на Александър Велики (през 335 пр.н.е. и 327 пр.н.е. ) и Лизимах (310 пр.н.е. ) да ги подчинят остават безрезултатни.
Според стари източници, гети и даки са племена от един и същи род, с един език, но са обитавали различна територия. Обитателите на земите около Дунав са били наричани гети, а тези, живеещи в планините, чак до р. Тиса – даки.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Дардани - обитавали са бреговете на Дарданелите
Дентелети (дантелетаи) - обитавали са днешна Югозападна България
Денгери -
Дерони - обитавали са Югозападна Тракия
Дерзаи - обитавали са северното крайбрежие на Егейско море
Дии - обитавали са части от Родопите
Диобеси -
Долонки - потомци на Витините и Тините
Дрози - обитавали са областта между реките Нестос и Хебър
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Едони - обитавали са югозападна Тракия и Македония, град Амфиполис (Amphipolis)
Елети -
Енети (венети) - живяли между племената дардани и трибали, преместили се в Мала Азия, където образували племето на пафлагоните
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Кикони -

Одриси - тракийско племе, населяващо териториите простиращи се до завоя на река Тонзос при Кабиле до долното течение на река Хеброс през 5 до 1 век пр.н.е.

Към края на II хил. пр. н. е. е овладян и железодобивът. По-лек като производствен процес от бронзолеярството и разполагащ с по-богати рудни находища, железодобивът в Югоизточна Европа се развива само няколко столетия след откриването му също в Азия. Железните оръдия и оръжия за разлика от бронзовите притежават много по-високи механични качества и се налагат бързо над каменните сечива. Те налагат съществени промени в производството и производствените отношения и дават силен тласък в развитието на човешкото общество. Железодобивът и новото желязно оръдие на производство довеждат до социално-икономическа зависимост, до търсене на приоритет, до издигане на единици и до налагане на отделни династи, до създаване на основните предпоставки за изграждането на държавата.

През този период се формират и демографските структури на Предна Азия, Мала Азия, Европейския югоизток и северночерноморските райони. Писмени извори, археологически материали, етноними и топоними разкриват големи етнически движения и преселения. Сета обаче етническите движения имат обратна посока. Докато през праисторическата епоха те започват от югоизток като последствие от неолитната и металургичната революция, след откриването на желязото през II хил. пр. н. е. от северозапад се преселват земеделско-скотовъдни народи към обезлюдените анатолийски плодородни полета, където селското население е привлечено в градовете. Егейско-анатолийският свят, североизточните черноморски райони и Балканите имат в основни линии общ път на културно-историческо развитие. Всяка отделна етнокултурна общност притежава своя специфика и свой определен териториален обхват.

Дунавската равнина и през старожелязната и новожелязната епоха изгражда своята култура и под влиянието на съседните етнокултури в западна и в източна посока. Източният дял на равнината и през тези епохи в постоянни контакти със севернопонтийските и кавказките народи и страни и с егейско-анатолийския свят. Същевременно чрез Западната Дунавска равнина той влиза в съприкосновение и с централноевропейските земи. Черноморското крайбрежие през I хил. пр. н. е. е вече заето от малоазийските и гръцките колонии и културно-историческото му развитие се оформя под пълното влияние на егейските цивилизации. По крайбрежната ивица се изграждат цветущи градове с източни градоустройствени решения и източна административна, жилищна и култова архитектура. Египетски находки регистрират и преки отношения с тачи страна, а материали, свързани с египетската религия, говорят за трайно заселване на преселници и оттам – често като търговци.

Друг характер има историческото развитие във вътрешността на Дунавската равнина. Патриархалната родова община, основната форма в обществената организация на праисторическото общество, постепенно се е разпаднала и е заменена от обособилите се по-малки семейни и домашни общини. През същия период се е развило и социалното разслоение и в определен териториален ареал се отделя родова върхушка, която постепенно овладява всички обществено-политически, военни и култови функции. Археологическите материали, макар и все още много малко, ясно разкриват новото социално и класово разслоение.

В Дунавската равнина новото време засега е засвидетелствувано най-добре от погребалния принцип и култовия инвентар. Погребенията от Могиланската могила във Враца са безспорни притежания на тракийската класова върхушка. За нея обаче ние все още съдим единствено от характера на гробното съоръжение, от личните вещи, тяхната художествена стойност и погребалния принцип. В тази част на Дунавската равнина все още няма археологически проучено тракийско селище или крепост с изяснен характер. Предпланинските възвишения на Стара планина често са увенчани с развалините на мощни крепостни стени от този период. Из равнините керамични материали свидетелствуват за открити тракийски селища, обикновено бедни и еднослойни, но засега освен тракийското селище от чашата на язовир "Виница" нито едно от тях не е археологически проучено и цялостно разкрито.

Ранната тракийска култура и в Източната Дунавска равнина е представена от сепулкрални паметници. Тук са застъпени погребения чрез трупоизгаряне и прибиране на останките от кремацията в глинени урни или малки гробни камери. Открити са и куполна гробница тракийски тип и скитска шахтова гробница, характерна за близките севернопонтийски райони. Куполната гробница, както и шахтовата, макар и засвидетелствувани от единични паметници, са представители на две различни етнокултури – на тракийската от юг и на скитската от север – и разкриват отношенията на източния дунавски дял с непосредствените му съседи. Без съмнение чуждо влияние бележи и новооткритата гробница при с. Свещари, Разградско.

Безспорен извор за етнокултуриия облик на северните тракийски земи са и съкровищата от Дунавската равнина. Врачанският Балкан е богат с минерални залежи и още от енеолита и бронзовата епоха е привличал вниманието на човека и тук се е развила местна металургия. Тук се заселват и металурзи от други страни, които донасят своя опит и традиции, и западният дял на равнината прераства в първостепенен тракийски металургичен център с развита художествена индустрия и ювелир. Неслучайно от междуречието Долни Искър – Осъм произхождат най-големите тракийски съкровища – Вълчитрънското, Летнишкото, Луковитското и многобройни монетни съкровища.

Оскъдните археологически данни за културно-историческото развитие на Дунавската равнина през тракийския период се допълват от писмените източници. Въз основа на тях, както се изтъкна, се знае немалко за демографската структура на този район през II – I хил. пр. н. е. От тях се вижда, че земите на запад от р. Искър са населявани от трибали и мизи, а на изток – от уездицензи, кробизи и гети. Макар и принадлежащи към един и същ народ – тракийския – тези племена общуват с различни народи и култури, развиват се върху различен местен етнокултурен субстрат и културно-историческият им облик отрано се разграничава. Тези отлики са залегнали при формирането на отделните племенни групировки и при обозначаването им с различни племенни наименования. Разбира се, те съвсем не са така силни и сигурно никога няма да се ститне до цялостно разграничаване на културата от Източната и Западната Дунавска равнина. В основни линии тази култура винаги ще бъде единна и различията ще се състоят само в чуждите инфилтрации.

 Западният дял на Дунавската равнина, който принадлежи на трибалите, изгражда своята култура върху контактите си със среднодунавските земи и с източносредиземноморския свят чрез миграционния път Струма – Вардар, Морава – Тимок. Източният дял, в който се налагат гетите над другите по-малобройни и незначителни тракийски племенни съюзи, принадлежи към западнопонтийските и южнотракийските цивилизации. Тези два племенни съюза – трибалите на запад и гетите на изток – към средата на хилядолетието стигат до изграждане на собствени държави със сложна административна система. Най-малката административна единица при тях е селото, няколко села образуват комархия, няколко комархии – хора, а хората е част от стратегията (карта 16, 17).

Според писмените извори двете северни тракийски държави – на гетите и на трибалите – са преплетени със сериозни исторически събития от елинистическата епоха. Те са стигнали до сблъсъци и контакти с македонските династи – единствените господари на Балканския полуостров през този период (карта 17).

 Трибалите са образували своята държава сигурно немного след одрисите. Тукидид съобщава, че през 424 г. пр. н. е. одриският цар умрял в поход срещу трибалите. Диодор пише, че през 376 г. пр. н. е. "трибалите, притиснати от недостиг на храна, предприели масов поход срещу страната отвъд тяхната граница и си доставяли храна от чужди земи. Бидейки повече от тридесет хиляди души, те нападнали съседна Тракия и опустошили безпощадно страната на абдерийците." От Страбон научаваме, че "Трибалският цар Сирм не допуснал Александър Македонски да излезе на острова, където се бил укрепил, но му пратил дарове и свързал приятелство с него", а за същото събитие Апиан казва, че "Александър разменил със Сирм залог за вярност". Как са изглеждали тези "дарове", които е приел и на които е отговорил с "вярност" македонският владетел, повелителят на целия античен свят, илюстрират златните съкровища и накити от земите на трибалите. Докъде са се простирали земите на Сирм и на неговите предци и потомци, не се знае, но Птоломей пише, че Ескус било "средище на трибалите" и че на изток от тях живеело тракийското племе гети.

 Според Херодот гетите били най-храброто и сравнително най-голямото тракийско племе, което оказало съпротива дори на персийския цар Дарий при похода му към Скития. Към средата на V в. пр. н. е. те загубили своята самостоятелност и земите им били включени в границите на одриската държава (карта 18), но и през този период останали да съществуват отделни техни племенни вождове и династи. През IV–III в. пр. н. е. гетските царе Ремаск, Золтес и Орол е включили в политическия живот на долнодунавските земи. Те правили опит за освобождение и се срещали с Александър Македонски. През I в. пр. н.е. гтите се обединили с даките и образували единен дако-гетски племенен съюз, а след смъртта на Буребиста отново се издигнали отделни гетски династи, които взели активно участие в оказваните съпротивления при завладяването на тези земи от Рим.

Икономическият облик на гетската аристокрация и достоверността за военното величие на гетските династи са разкрити и от сведенията на Диодор, който описва тържествения пир в дома на гетския вожд Дромихет в гр. Хелис, устроен в чест на Лизимах. Макар и пленник, Лизимах като пълководец на Александър Велики бил посрещат като цар и сам Дромихет след извършеното от него жертвоприношение "сложил на сребърна маса голямо изобилие от разнообразни гозби [...] и наливал вино в сребърни и златни чаши".

Херодот от Милет съобщава, че освен Хелис в долнодунавските земи имало още два града – Кабесос, който се намирал на север от Хемус, и Оргаме на Дунав. За съжаление те все още не са локализирани, но сигурно по нищо не са отстъпвали на другите егейски колонии от този период по Черноморското крайбрежие (карта 19, 20).

 

При такава държавно-административна и социално-икономическа структура в Дунавската равнина дошли римляните. Траките тук оказали упорита съпротива, която продължила близо две столетия. Едва към края на I в. пр. н. е. тези земи загубили напълно своята независимост. Това е времето, когато целият "многоброен" тракийски народ, загубил завинаги своето самостоятелно съществуване, бил включен в пределите на Римската империя и от земите му били формирани две големи провинции – Тракия на юг от Балкана и Мизия на север между Хемус и Дунав.

През първите десетилетия на своето господство Рим запазил заварената селищна структура. Цялото внимание на империята било насочено към изграждането на северната държавна граница – лимеса, – която минавала по южния дунавски бряг. Над повечето от заварените тракийски селища (Ескус, Димум, при Бонония, при Рациария) римляните изградили нови крепости често с нови, римски имена. Тракийското население през този период било много малко. Според античните извори Рим постигнал победата си на Балканите чрез безмилостно избиване на траките. Останалите траки продължили да живеят свободно по обезлюдените полета, а значителен дял от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настанили главно в новоизградените крепости и градове. Само по дунавския бряг от Тимок до Дуросторум винаги квартирували три легиона, вербувани през първите десетилетия от италийци. През определени периоди техният брой нараствал и по Долнодунавския лимес е регистрирано пребиваването на IV скитски, V македонски, VIII августов, VII клавдиев и I италийски легиони на много помощни войски али (конни), кохорти (пехота), а за охраната на Дунав бил създаден и речен флот.

Към края на първото столетие римската завоевателна политика на Балканите била вече приключена и животът бил нормализиран. След успешните дакийски войни на император Траян през 1О1 – 106 г. и след създаването на отвъддунавската провинция Дакия настъпило благоденствие за Дунавската равнина. От гранична зона тя прераснала в хинтерланд. Доходите на империята нараснали и Балканският полуостров достигнал разцвет в своето икономическо и културно развитие. Материалната култура от този период, която се характеризира с монументалност и висока художествена стойност, е оставила трайни следи.

Римската култура на Балканите е много добре нзследвана. Само по Дунавскня лимес чрез редовни археологически разкопки са проученн Бонония, Рациария, Ескус, Нове, Ятрус, Приста, Дуросторум, Августа, на понтийскня бряг Дионисополис и Одеса, а в равнината – Абритус, Марцинапол, Никополис ад Иструм, Мелта, Сторгозия, Монтана, Кастра Мартис и др. Въз основа на данните от тези проучвания вече е изяснен значителен дял от проблемите на градоустройството и архитектурата, от укрепителната система, от култовото, общественото и жилищното строителство. Обхванати са почти изцяло и въпросите на социално-икономическия, държавно-политическия и административния живот и от цялостния облик на материалната и духовната култура.

Античната римска цивилизация обхванала плътно Дунавската равнина и проникнала и в най-отдалечените планински райони. Романизмът, който в годините на утвърждаването на империята обхващал главно лимеса,през II–III в. залял цялата равнина. В хинтерланда израснали градове като Марцианопол, Никополис ад Иструм, Сторгозия, Гиридава, Дортикум, Монтана, Кастра Мартис, които отстъпвали на крайграничните градове само по мащаб, но не и по архитектурно-планово решение и изпълнение. През целия период на своето господство на Балканския полуостров римската цивилизация не се наложила и не асимилирала старите източносредиземноморски елинистически традиции. Източните култури не само се запазили, но и дали тон в развитието на романизма в източния дял на полуострова. Източното влияние от този период е ясно изявено и в културно-историческото развитие на Дунавската равнина.

По време на римското господство гръцкият език останал официален не само за Черноморието, а и за Мизия чак до Ескус на запад. На принципите на малоазиатската урбанизация е подчинено цялостното изграждане на Никополис ад Иструм. Тук не само форумът има малоазийско решение, но и цялото архитектурно оформление на града има източносредиземноморски характер. Малко по-силно е изявено римското влияние при укрепителното строителство, но и при него западната кръгла или полигонална кула, застъпена при крепостите от западния дял на Дунавската равнина, е почти непозната.

Чувствителната разлика между романизма от източния и западния дял на Дунавската равнина е изявена и при индгробната пластика. Западната надгробна стела с присъщото си архитектонично членение, така широко застъпено в земите от западните среднодунавски райони, е заменена от стелата със сцени от погребалните обреди и с неизменната и традиционна източна "цена фунебрис". Чужд на Източната Дунавска равнина е и италийският саркофаг, застъпен в западния дял. Само малоазийският саркофаг с богатата пластична украса, внасян често направо в завършен вид от Мала Азия, се среща в цялата Дунавска равнина. Чужда на източния дял на Дунавската равнина остава и погребалната урна с пластично изображениена човешко лице, която е позната във всички римски западни провинции от Британия до Горна Мизия включително.

Съществена разлика има и при фибулите и керамиката от двата дунавски района. Докато на запад се срещат среднодунавските и рейнските фибули и се развива предимно италийската антична керамика (често дори и италийското производство), разкритите през последните десетилетия керамични работилници в източния дял на Дунавската равнина – при с. Бутово и Павликени – показват, че цялата керамична продукция тук не само има източен характер, но е и изработвана от преселници керамици от Мала Азия.

Двете сфери на влияние – източната малоазийска и западната италийска – са отразени и при гражданската и жилищната архитектура. Проучените засега римски вили от двата района много добре разкриват двете влияния. Помещенията с полукръгъл план, характерни за западната архитектура, на изток са заменени с правоъгълните помещения, както кръглата крепостна кула – с правоъгълната.

Влиянието на двете цивилизации при формирането на дунавската култура могат да се проследят при всеки отрасъл на веществената култура. Епиграфските паметници дори разкриват пътищата на тяхното проникване. На първо място според тях стоят римските легиони и заселените римски войници и ветерани. Римските легиони, вербувани през първите години от италийци, са един от основните проводници на романизма по крайбрежните ивици. По същите пътища навлиза и източносредиземноморското влияние през периода, когато военният контингент започва да се попълва с войници от Мала Азия и Сирия.

Вторият път за чуждите прониквания, особено в Черноморското крайбрежие и източния дял на Дунавската равнина, са търговско-занаятчийските връзки на тези земи със страните от Мала Азия и Предна Азия. Писмените и епиграфските извори разкриват значително по-голям брой заселвания на занаятчии и търговци от източносредиземноморския свят в източните райони на Дунавската равнина. Между тях има дори и преселници от Александрия и Картаген. Те оставили трайни следи в религията. Настанените тук занаятчии, търговци и войници пренесли култа към своите божества – Изида, Серапис, Митра, – които били приобщени към гръко-римския пантеон и се почитали, както всички останали божества.

Значителен е процентът на преселници занаятчии и във вътрешността на Дунавската равнина. При спонтанното и бързо развитие на урбанизма в новоизградените и богатите римски провинции нараснала неимоверно нуждата от специалисти строители и каменоделци. Същевременно обществено-икономическата обстановка в Близкия изток принудила местното население към нови преселения и голяма част от него се насочила към Балканския полуостров, където била търсена и добре посрещана. Антропонимите от епиграфските източници разкриват, че броят на тези преселници съвсем не е бил малък и че те са съставлявали значителен процент от градското население. Особено компактно било малоазийското население в Никополис ад Иструм. Малоазийското присъствие е отразено в цялостното изграждане на града.

Траките, които бързо се приобщили към новата обществено-политическа обстановка на Балканския полуостров, усвоили бързо цялата антична цивилизация. Тракийските села, дори и от най-отдалечените райони, както разкриват теренните архерлогически проучвания, придобили античен облик. Траките се романизирали. Те усвоили античната римска керамика, римската култова пластика, надземното жилище с каменни основи и с тежко покритие от антични керемиди, възприели усъвършенствуваното оръдие и оръжие и цялата римска религия. В източните райони на Дунавската равнина обаче в романизираното тракийско село проникнали и елементи от малоазийската и предноазиатската цивилизация, които били широко застъпени в близките им градове.

Благоденствието на балканските римски провинции не продължило дълго. Северните номади през втората половина на III в. непрекъснато нападали дунавските земи. След 170-годишно владеене на земите на север от Дунав император Аврелиан изоставил провинция Дакия и южният дунавски бряг станал отново граница. Археологическите проучвания разкриват бързото разрастване на старите градове и изграждането на нови, укрепени квартали към тях (Ескус, Никополис ад Иструм). Цялото внимание на Римската империя отново е насочено към изграждането на лимеса и всъщност през този период укрепителната система в Дунавската равнина достигнала своя връх. Но и подновеният лимес се оказал слаб за да спре чуждите нашествия, и се предприемали все нови и нови мерки. Една от тях е административната реформа на Диоклециян и Константин. Според нея цялата Римска империя се разделяла на четири префектури, префектурите – на диоцези, диоцезите – на провинции. Земите на изток от р. Вит били включени в диоцез Тракия, а земите на запад от нея – в диоцез Илирик. В Източната Дунавска равнина били създадени две провинции – Долна (Втора) Мизия и Скития, а в западната, диоцез Илирик – Крайбрежна Дакия. Главен град на Крайбрежна Дакия бил Рациария, а на Долна (Втора) Мизия – Марцианопол.

Отделните провинции имали самостоятелно управление и били пряко подчинени на викария иа съответния диоцез.

Административните реформи на Диоклециян и Константин обаче, както и изоставянето на провинция Дакия от император Аврелиан, не умиротворили напрегнатата обстановка на Балканския полуостров. Мирът и спокойствието не били върнати и Крайбрежна Дакия и Мизия станали главна бойна арена столетия наред.

През III в. чуждите нашествия придобили такъв характер, че Римската империя била принудена да приюти романизираното население от Дакия и да го настани в южните дунавски полета. За да осигури по-непосредствен контрол върху охраната на лимеса, Римската империя била разделена на две – Източна и Западна – със съвсем самостоятелна държавна, административна и военна организация. Източният дял на Балканския полуостров бил включен в Източната Римска империя. Сега източният дял на Дунавската равнина станал едва ли не хинтерланд на новата столица – Константинопол (карта 21).

 През този период е сменена и официалната религия. Политеизмът е заменен с монотеистичното християнство. Над богатите езически светилища се изграждат нови култови сгради, които поразяват със своя обем, богата украса и многочисленост. Тези сгради със своите мащаби обикновено не могат да се включат в старите градски организми и се изграждат извън градските стени или близо до стари религиозни центрове. Защитени често с оградни стени, раннохристиянските храмове се налагали над заобикалящата ги архитектурна или природна среда. Новата религия скоро става съществен изразител на различията в културния облик на източните и западните дунавски провинции. Долна Мизия, която непосредствено общува с Константинопол, който е не само административен, но и религиозен център, прераства в средище на християнството и броят на изградените тук раннохристиянски църкви е много по-голям. Християнството в западните дунавски провинции се развива под прякото влияние и на Западната църква, и на източносредиземноморския християнски свят.

Нито разделянето на Римската империя, нито близостта на Константинопол – престолния град, – са бали в състояние да изменят обстановката на Балканския полуостров. Те не могли да спрат устрема на новия исторически ход. Преселението на народите от Азия било вече започнало и нищо не било в състояние да отклони миграционния път на варварите. Още през последните десетилетия на III столетие в Дунавската равнина навлезли готи, сармати, гепиди, певки, вандали, тайфали, борани, астинги, греутунги, бургунди, хорули и мн. др. Траките и романизираното население от равнината, част от които живеели в неукрепени селища и вили, били подложени на жестоки репресии и масово избивани. Наред с това се появила и чумна епидемия. Североизточните номадски племена започнали все по-често да остават в опустошените дунавски полета и обитателите им се варваризирали. Варваризирала се и античната цивилизация. Изкуството от последните периоди на късната античност носи подчертано чужд, азиатски характер. В източния дял на Дунавската равнина, както се видя при разглеждането на проблема за демографския облик, се настанили предимно готи, а в западния – хуни. Император Анастасий и император Юстиниан обявили земите на север от Хемус за федератски и макар и да укрепявали разрушените дунавски крепости, прибягвали вече към изграждането на нови укрепителни системи по-близо до Константинопол и стеснявали охранявания хинтерланд. Материалите от археологическите разкопки разкриват бързия упадък на късноантичната култура. Над разрушените монументални крепости и градове се строят кирпичени, еднопространствени жилища. Изоставени са опожарените богати вили, разрушени са до основи много от представителните християнски храмове.

Укрепителната дейност в западнодунавските провинции от късната античност е представена от президия Кастра Мартис, от късноантичната крепост "Калето" в Берковица, от Монтана, Мелта, Строгозия, крепостта при Садовец, от землените укрепления при Хунион до с. Ставерци и др. Тези крепости са все още в процес на проучване и информацията за тях е непълна, но основният им архитектурно-строителен облик и специфика са ясно установени.

Крепостното строителство от късната античност по-добре е представено от укрепленията във вътрешността на Дунавската равнина. Крепостите от Дунавския лимес през този период, както съобщава Прокопий, само са възстановени. Във вътрешността на провинция Мизия Юстиниан построил само един град – Теодорополис (нелокализиран). Археологическите проучвания обаче разкриват редица крепости, които израстват по естествено защитените предпланински възвишения близо до старите антични градове и селища и запазват техните имена (Монтана, Мелта, Сторгозия, Ан Асамус и др.). Тези крепости имат подчертано стратегическо значение. В тях е предвидено стануването на гарнизон – предимно във време на опасност – и освен малките казарми и кули, ползувани често и за спални помещения, имат и лагерна кухня. Успоредно с крепостите от този вид в западните дунавски земи са разкрити крепости от късната античност, които всъщност представляват бедни, укрепени селища. Тези крепости са гъсто застроени с малки, еднопространствени жилища, изградени от камък и кирпич с кална спойка и покрити с тежки извити тегули. Те също винаги имат малка християнска църква. Ситуирани са пред презпланински проходи, вероятно принадлежат на федерати. Засега в западния дял на Дунавската равнина са открити две такива крепости. Едната, която се намира на р. Вит при Садовец, вероятно е охранявала прохода Суки – входа към Константинопол. Втората крепост от този вид е "Калето" при Берковица, свързана с охраната на пътя към р. Тимок и Адриатика. Монументалното късноантично строителство в Западната Дунавска равнина е представено от президия Кастра Мартис, който носи стиловите особености на западната римска фортификация, проникнала в източния дял на равнината.

Необичаен представител на късноантичното крепостно строителство от Дунавската равнина е земленото укрепление на р. Искър, при с. Ставерци, Плевенско, отъждествено с Хунион. Вероятно тук са се укрепили хунските вождове Улцендур и Емцендур, които, както съобщават античните автори, отседнали недалеч от Ескус. В източната част от землената крепост се намира малък късноантичен кастел, който навярно е тазл част, която според Прокопий построил Юстиниан.

Фортификационното строителство в Долна Мизия според данните от досегашните археологически проучвания има друг характер. Крепостното строителство тук се придържа към класическата антична традиция и представителност. Един от най-добрите му образци от тази епоха е крепостта Хърсулград при с. Кипилово, Еленско, която принадлежи към източната старопланинска крепостна система. Другояче са изглеждали останалите късноантични крепости през посочения период от източния дял на Дунавската равнина. Те вече са изоставени, над развалините им са изградени малки еднопространствени жилища, вероятно обитавани от настанени тук федерати. Тези данни, установени при проучването на Ятрус, се отнасят и за Абритус, и за Рациария, и за много от античните цветущи крепости и градове, които са придавали облика на късноантичните селища. С изгубеното величие на античните градове изчезва и свързаното с тях приложно-декоративно пластично изкуство. Подменен е изцяло културно-историческият облик на Дунавската равнина и на съседните и земи от Югоизточна Европа и Азия.

При тази обстановка иа отмираща антична и византийска цивилизация сред голямото разнообразие от северните племена на Балканския полуостров се заселват и славяните и прабългарите. Славяните са носители на нетрайна битова култура. Селищата им са изградени от неустойчиви материали и най-ранните години от живота им са почти непознати. Те също се заселват над изоставените антични градове и крепости, но през късния период – IХ–Х в. Археологическите материали от Ятрус, Абритус, Димум и с. Кипилово разкриват облика на тези славянски селища от източния дял на Дунавската равиина. Разбира се, наред с посочените селища славяните са изграждали и селища на свободни, незастроени терени, засвидетелствувани днес най-често само от битова керамика. Археологическите материали от късното средновековие и днешните селищни имена обаче разкриват, че съвременната селищна система в страната ни е изградена от славяните, и то вероятно още в годините на тяхното най-ранно заселване.

Така варварските нашествия чрез унищожаване на античната и късноантичната цивилизация и на техните носители – траките – разкриват свободен терен за новите народи, които идват тук.

OYPФIЛА:

--- Quote from: subigi kurt on April 10, 2012, 17:10 ---Днес някои турски историци се връщат към корените си. Те казват, че турците са наследници на троянците и това съвсем не е далеч от истината. Eдно от прозвищата на пеласгите в античността е "турчи", "турки", което означава просто "троянци".
_________________________________________________________

От тук следва че Траки= Турци = Помаци.
Булгарите са дошли от друга Азиатска територия и са станали квас в Турското море на Балканите. Значи и те не са много чужди на Труките сиреч Турците. ;)  Ми за какво се караме тогава. Та и Болен Серков защо ли подскача пред лумпенските тълпи и се прави на богоизбран.  ;D

Ей Расате деси бре да ни светнеш малко като голям историк на Балканите. :D :D :D

--- End quote ---

Троя и Троян идват като че ли от Три!?
Героят от Троя Еней пък е преповтарян и до днес от българите : Еньо. Дори лятното слънцестоене е на ...Еньов ден. Денят на магическата сила на билките.  Гали ба  Еньо е свързан със самарското ЕНКИ?
Турки наистина има но не са тюрки. ТУРки са наричани гледачите на ТУРове в средна Европа. Туровете са били доисторически говеда с гигантски размери. Мъжките са стигали на височина на плешката 180 см. Имали са изключително агресивен характер. Заради това , че са подвижни крепости са бели олицитворение на СИЛА. Оттам думата Тур отива в англосаксонският свят и става Таурус. Последният тур е убит в Полша през 1621г.
В днешна Турция наистина живеят основно помаци - коренното население на Анатолия потурчено през исляма. Това са българи по религия и по народност: гети-хети, фриги, вавилонци-кюрди, афганци, иранци, арменци. Евреите, от които са султаните, например Соломон Великолепни, никога не са били помъчвани. Те са управлявали турците да помъчват другите народи. Справка солунският евреин-масон Мустафа Кемал "Ататюрк". От едно солунско котило с "французина" Саркози .

OYPФIЛА:

--- Quote from: Sevimmiks on May 26, 2012, 10:53 ---Мадарският конник – скритата истина на нашите предци.

 

Много неща са писани за този скален монумент, и много още ще се пишат. Повечето за мен са незадоволителни. Искам да ви представя и друга гледна точка тук. Какво е всъщност конника и какво може да бъде.
Но първо - общата част.
Мадарският конник е един от символите на нашата страна. Той е изсечен в скалата на 23 м от основата й, представлява единна композиция с център конник, бягащо куче, лъв и три групи надписи.Той е обърнат надясно, позата му е тържествена. Той промушва с копие лежащия в краката на коня лъв.Счита се за изображение на български владетел от първото българско царсто – Крум, Тервел  или Омуртаг, обвързан е с името на Тангра и е в синхрон с далекоизточните традиции на българите. Истина ли е това?



 Стефан Симеонов

--- End quote ---
Здравей!
Най-после да прочета едно мнение което да споделя!
Мадарският конник е иконография на Българската религия.  Абсолютно същият конник е в храма в Свещари:

https://forum.tisitova.com/download/file.php?id=1409&mode=view

Героят-Херос , оттам и българското име Геро. Гераците.Гергана.Герги.
Конят е свещенно животно и е посредник между Този и Онзи Свят. Конят пренася обожественият цар в Отвъдното. Затова са и останките на коне в гробниците на починалите знатни.  Кучето е символ на епохите а заекът е символ на годините.
Змията и лъвът са повредени умишлено от скверни ръце. Лъвът е ипостас на Богинята Майка. На статуите е съпътствана от един или два лъва. На изображенията ако няма лъвове е наметната с леопардова кожа -същата символика.
Змията е символ на Синът-Мъдростта-Словото.
Този персонаж преминава в християнството като е накаран да се самоубие - св. Георги убива змея!? Самото име Георги на нашенски има смисъл на Змей. Въпреки че упорито се твърди, че на гръцки означавало земеделец!?
Винаги съм задавал въпросът: Защо Грузия е кръстена на този персонаж? Нима Кавказките чукари са най- земеделската земя на света? Защо Равна Тракия не е кръстена Грузия - на гръцкият земеделец?

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page