Фалшификации в историята могат да бъдат намерени навсякъде и всякога. Те не прекъсват от античността до наши дни – артефакти, фолклор, всякакви видове ръкописи, документи, хроники, писма, фрески... Римската църква първа произвежда фалшификата Donatio Constantinae още през VIII в., за да легитимира правото си на единствена религиозна институция[1].
Да се изфабрикува „автентичен документ“ от древни времена се превръща в нещо като интелектуална мода между студентите в различни европейски университети от Средновековието. Умберто Еко е описал една такава прекрасна история[2].
Съществува непрекъсната традиция, която се превръща едва ли не в нов литературно-исторически жанр – фабрикуване на текстове, разбира се, с важна историческа стойност[3]. Повечето от фалшификациите са доказани, но това не пречи на непресъхващата нужда на широката публика да приема тези текстове като свидетелства за определени политически, идеологически или религиозни цели.
Ето един фълшификат:http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BE%D0%BD_%D0%A1%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8Св. свещеномъченик Висарион Смоленски е епископ на Смолян по времето на султан Мехмед IV, жестоко убит от турците. Основни сведения за живота му черпим от "Исторически бележник" (намиращ се в архива на гр. Смолян), диктуван от Рада Казалийска /1821-1907/ на сина ѝ Христо Поппанталеев.
Особено важно е изясняването на истинността на "бележника", тъй като цялото житие на светеца е съчинено въз основа на този бележник, публикуван за първи път през 1931 година в списание "Родопски преглед". Редица историци и видни изследователи на Родопите като Николай Хайтов, Петър Маринов, Стою Шишков, Васил Дечев, Хр. Караманджуков оспорват истинността на този "исторически бележник" и го обявяват за възрожденски фалшификат. Като доказателство се посочват езика на бележника и грубите фактологически грешки. В своите исторически полемики Николай Хайтов отхвърля истинността на този документ и крикитува проф. Петър Петров за това, че след 1960 г. безкритично го публикува в редица негови исторически сборници. Хайтов изтъква грешките в годините, измислените имена на селата и султаните, които не се потвърждават от нито един друг документ и т.н. и т.н. [1]
Петър Маринов изказва резерви относно учителската дейност на Рада Казалиева и също оспорва достоверността на бележника. Райковският свещеник Димитър Мавров, съвременник на Казалиева и сина й, споделя: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне". В отговор на запитване на П. Маринов през 1949 г, Хр. Караманджуков, който за пръв път публикува "историческия бележник" казва: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна." [2]
Според проф. Михаел Кил, съгласно църковната история, никога не е съществувала епископия Кръстогорие, както и няма никакви исторически данни за епископ Висарион. [3] Единственото му споменаване е в спорния "бележник", съчинен от Рада Казалиева. Няма никакво сведение за епископ Висарион в описа на славянските ръкописи от Зографския манастир, нито пък има запазена каквато и да е негова кореспонденция с манастирите в околността. Всичко това посочва, че бележника, който е написан с правописа от 1921 година е фалшификат, дело на патриотичния дух на Рада Казалиева и сина й. Именно на основата на този фалшификат, както и на доказано фалшивата хроника на поп Методий Драгинов, Антон Дончев написва романът "Време Разделно", където също продължава безкритичното преповтаряне на измислените "документи".
От същия документ научаваме, че "през месец юли 1662 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села. Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково."
Неговото присъствие в това българско село не се понравило на турската власт. В неговото лице турците виждали стожер за опазване на християнската вяра в Райково и околните села и вероятно това е причината, подтикнала ги да го погубят. Ето как "Исторически бележник" описва жестокото убийство на епископа:
"В ранното утро на 29 юли 1662 година Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 телохранители, всички на коне и добре въоръжени от Долно Езерово за Горно Езерово. Ала ненадейно между къщите на Ревача и воденицата на Сурото в долината, излезе голяма въоръжена чета от турци и потурнаци. След голям кървав бой заловиха живи епископа и неговите телохранители - Момчил Глухо, Гего Сухар, Найден Гривински, Дечо Рутан, Белко Мечкаря, Страхил Бойчо,Грудьо Грънчо, Вълчо Гроздан, Стойко Мирчо и Райчо Райо. Турците им взеха оръжието, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към Смолян, да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и люто да си отмъсти. В Смолян по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще го последват. Ала епископът отказа да приеме исляма. Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол. Отначало почнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени щипалки, които гдето хванеха късаха парчета живо месо и кръвта бликаше. След това биха го най-немилостиво с пръчки до забрава и до пълна несвяст. Мушкаха го с копия по различните части на тялото. Надянаха му на главата нажежена пиростия и други жестокости направиха и поругаха го, но той с голямо смирение понесе всичко. Най-после един турчин от тълпата излезе и с меч го прониза в гърдите и след това архиерея се повали на земята, като изговаряше думите "на тебе Христе предавам душата си, аз се радвам на страданията си...". Мнозина от тълпата хвърлиха камъни върху него и го направиха подобно на пита. Турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина, близо до хорището (място за хорото) в Смолян, там заровиха трупа на епископ Висарион Смоленски. Така на 29 юли 1670 година в Смолян умря мъченически епископ Висарион".
За страшната гибел на епископ Висарион Смоленски пише в романа си "Време разделно" и писателят Антон Дончев (с.136-137). На 2 юли 2006 г., 336 години след неговата смърт в гр. Смолян тържествено бе осветен от Негово високопреосвещенство митрополит Арсений катедралният храм "Свети Висарион Смоленски". Това е първата нова църква в града за последните 130 години и вторият по големина храм в България след храм-паметника "Александър Невски". Отсега нататък, на всеки православен християнски празник 11-те му камбани, изработени в Русия, ще огласят Родопа планина и ще напомнят за епископа запазил вярата си в името на Бога.
Всяка година на 29 юли Православната ни църква отбелязва този ден с богослужебна прослава на св. свещеномъченик Висарион епископ Смоленски. На този ден в православните храмове се пее тропар на св. свещмчк. Висарион Смоленски, глас 4: Днес празнуваме паметта на светилника на нашата земя и с любов възхваляваме страдалец - той посрами злобата на безумните и верните в благочестието утвърди; нему сега всички с ликуване зовем: "Радвай се, отче наш Висарионе, молитвениче на българския род!"