Author Topic: Re: Произход на българите !  (Read 236666 times)

0 Members and 12 Guests are viewing this topic.

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #135 on: September 01, 2013, 08:19 »


Xum.., Rashite ti puk za koi se mislish za da se odobri nqkoq istoriq ot teb !? ...bahti haidyshkoto nahalstvo.  Haidyte teb i da te interesyva nishto nqma da se promeni . Puk i zashto mislish napisanoto e samo za haidyti kato teb. Po skoro e da vidqt i drygite forymtci i gosti, naprimer moite bratq i blizki , shtoto i na tqh im e promit mozaka kato teb ot fashisto-haidyshki-komynisti poveche ot polovin vek.

Za kvi interpretacii drankash haidyte.?  Profesora ti kazva hodil e nqkolko pati po tezi mesta s fotograf-isledovateli po myzei s nahodkite ot Andronovo kyltyra , ychil e kitaiska istoriq ot kitaiski knigi koqto varvi paralelno s turkskata.

Bori-s / Bars nqma nishto obshto s kradetca na kopski bykvi Kliment, ediniq ot dinastiqta Dylo ot turkite drygiq ot antichnite makedontci s nadstavka Ohridski, jivql pri turkite na dinastiqta Dylo v "okypirani" prevzeti teritorii ot Vizantiq
 
Za avarite, hazarite i za mnogo drygi  te ychi profesora, haidyte. Estestvenno trqbva da naychish nai-malko 5 chyjdi ezika kato men za da razberesh, kv'a myzika sviri na zyrlata ti.




Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #136 on: September 01, 2013, 18:42 »
Ясен ми е щом описва културата Андроново като тюркска..... ;D ;D ;D

Запомни- Андроновскта култура е КУРГАНСКА(индоевропейска) и има всички аналогии на всички кургански култури от Централна Европа до Сибир.

Индоевропейското семейство на археологичните култури


Малко Инфо по отношение на археологичните култури специално за Марлборо  ;) :

В дълбините на палеолита. Преди около 130 хил.години в Югоизточна Африка възниква Homo sapiens – съвремения човек и до 60-80 хил.год.пр.н.е. достига в разселеиетоси пещерите Схул и Кафзех (Израел). Едва преди 32-30 хил.години, голяма популация отHomo sapiens, през Балканите,заселва Европа. Най-ранните и следи са от територията на съвременна България, пещерата „Бачо Киро”.Това население формира известната Вилендорфско-костенковска археологична култура,находките фиксират ясно преместване на населението към Централна Европа и на североизток.Тази култура възниква преди около,26-28 хил.год., на територията на Чешка Моравия (Долни Вестоници,Павлов, Пшедмост,Петржковици) и Средния Дунав (Вилендорф 2, IX слой). Локалният и вариант на теритопията на Франция се нарича Ориняковска култура. Характерни са богатия набор костени изделия и изразителното пластично изкуство. Особено известни са женските статуетки,знаменитите палеолитни „венери”. Наред с тях има много изображения на животни.В Павлов и Долни Вестоници много от скулптурните изображения са направени от изпеченаглина (най-древната в света керамика). Характерни са орнаментни мотиви: насечки, ъгли,кръстове,следващи по контурите на предмета, а също и украшения от бивни, зъби на песец(дребен хищник от рода на белките) с пробити отверстия. „Венерите”, изобразяващи най-вече бременни или много раждали жени, символизират най-ранните човешки религиозни представи,т.е.  са изява на култа към Богинята-майка. По начина на изработка те са строго специфични за тази култура и надежден маркер за проследяване на миграциите. В духовно отношение, за пръв път се появява
погребалния обред. Откривани са единични и по-рядко двойни погребения (мъж и жена). Характерно е наличието на погребален инвентар: оръжия, украшения и боядисването на трупа с червена охра, белег който по-късно(след 10 000 год.) е типичен за индоевропейските погребения. (ГЛ-ПДЧ,стр.145) Основен поминък на тази култура е лова на мамонти. Палеонтологичните изследвания на популацията от „моравски” мамонти показва „подчертан малък размерна животните, ранна смърт и значително присъствие на патология – признаци на популация, намираща се под постоянен стрес” (Софер 1993). Животът на това централно-европейско население, е бил тясно свързан с мамонтите, като миграциите им следва с течение на столетията и хилядолетията, постепенно предвижване на животните в североизточна посока, в райони,където условия за съществуване на този студенолюбив вид са по-благоприятни. Този процес ебил изключително бавен и неосъзнат, не целенасочен (Софер 1993).Изключително развития тази култура има и в Руската равнина. Появява се сложно организираното дълговременно поселение. В Костенка I/I и Авдеево са открити подобни на осмица полуземлянки, покрити с кости на мамонт, ями хранилища,запълнени с такива кости. Огнищата са запълнени само с обгорели кости, първото средство за огрев. Открити са примитивни лоени лампи, изготвени от бедрени кости на мамонт. Възрастта на повечето от селищата е 23-21 хил.г.

Зад пределите на тази горнопалеолитна кулутура в Европа, подобни статуетки са известни само в още един район на света, и само в една култура: в Прибайкалието, малтинско-буретската археологическа култура. Тя възниква в началото на сартанското захладняване, преди 23-21 хил. год. Характеризира се със същия маниер на изработка на статуетките и същата старуктура на селищата. Показателен пример, точно маркиращ една от най-древните човешки миграции в горния палеолит. (АМ-МП) Преди около 10 хил.год. завършва последният, Вюрмски ледников период. Най-вероятната причина за рязката промяна в климата и стапянето за 1-2 хил.години на полярните ледникови шапки, формирали се преди това в продължение на 40 хил.години, е гигантски катаклизъм, довел до промяна на полюсите и оста на въртене на земята. Какъв е бил той, не може да кажем, но най-вероятно е удар от гигантски метеорит. Според някои учени, той е паднал в областта на Филипините и е довел до образуването на малката Филипинска геотектоническа плоча, отчупила се от Тихоокеанската. Промените в очертанията на сушата, отварят пътя на Гълфстрийма на север и започва бързо топене на ледниците, последвало от бързо покачване на нивото на световния океан, до сегашното му ниво, а това е довело до глобално явление, засегнало всички континенти известно ни като Потоп. Легендите за него битуват в историческата памет на всички народи, което показва огромните му мащаби. (АС-МПРР) Палеолитното човечество, въпреки неминуемите числени загуби е успяло да се съхрани и да продължи развитието си. В свободните от ледове и по-благоприятни за живот райони на Източен Анадол, Загроса, завършва формирането на ностатическото езиково семейство. С отдръпването на ледниците, започва и разселването и възникването на различните езикови бруто-общности.

Прединдоевропейска Европа.
Около 9 хил.пр.н.е. там възниква високоразвита земеделска цивилизация от градски тип, чиито следи откриваме в комплекса Чатал-хююк,Изт.Турция (6500-5690 г.пр.н.е.). Тя е наречена передноазиатски, най-древен център,където към 9-8 хил.пр.н.е. възниква земеделието и скотовъдството. Този качествен скок е наречен „неолитна революция”. В Близкият Изток той завършва между 7-6 хил.пр.н.е. Тогава са и първите свидетелства за поява на такова стопанство на Балканския п-в. Осъществява се чрез миграция на население от неолитни земеделци, идващи от Предна Азия и заселващи се по бреговете на Средиземно море. Между 5-4 хил.пр.н.е., земеделско-скотовъдната икономика обхваща Балканите, Подунавието и Трансилвания. Възникват ред ранно неолитни култури, от групата на рисуваната керамика, като Старчево, Кереш, Криш,Караново I,Винча, Варненския некропол и др. В средата на 5 хил.пр.н.е. на запад от Средния Дунав, на териториите на съвр.Унгария, Чешка Моравия, Югозападна Словакия, Долна Австрия възниква нова култура, на линейно-лентовата керамика, която се разпространява до Централна и Източна Европа, по хода на големите реки, от Маас (на запад) до Днесътр (на изток), от Сава и Драва (на юг) до Одер (на север). Това разселение се осъществява на земи, заселени от местни ловци и събирачи стоящи на мезолитен уровен в развитието си. Следи от стълкновения между ловците и земеделците не се откриват. Древните земеделци и ловците- събиратели принадлежат към различни антропологически типове. Носителите на културата на рисуваната керамика - тип Старчево или Кереш – са средиземноморци, докато местното мезолитно и протонеолитно население принадлежи към кроманьонския тип. Между 3100 и 2700 г.пр.н.е, земеделските традиции достигат до Дания, Скандинавия, Финландия. Там възниква културата на гърловидните съдове. В 5 хил.пр.н.е. Балканите са центъра на неолитната европейска цивилизация. Добивът на мед започва първоначално оттук и после се разпространява към Източна и Централна Европа. (ИЕ-1)

Смяташе се, че земеделците проникнали преди около 10 хил.год., в Европа от Мала Азия, са изиграли основана роля във формирането на съвременните европейци, от генетична гледна точка (Cavalli-Sforza, 2000). Но публикуваните в 2000 г., общопризнати работи (Richards et al.,2000; Undrhill P.et al., 2000) показват, че генетическия дял на мигрантите-земеделци в съвременното население на Европа не е повече от 10-20%. Или малък брой придошло население е разпространило новите си умения сред завареното, или нова, по-голяма вълна от други
мигранти е изместила и погълнала земеделските култури. Археологията показва верността на втория вариант.

И тук вече стигаме до големия, фундаментален въпрос, за произхода на индоевропейците. Въпросът за етническата характеристика на неолитните земеделци е дискутабилен. Но едно е сигурно, те не са индоевропейци. Някои автори, като шумеролога Кившман, виждат прилика в символното писмо от глиненинте плочки от Караново, Тартария и Градешница (б.а.наскоро проф.Н.Овчаров, откри нова такава полчка), с ранно-шумерското. Най-вероятно това са група нострати, сродни с древните хати, доиндоевропейското население на Мала Азия, показващо езикова близост със синокавказката общност. Преки наследници на хатите са съвр.адиго-абазки народи. Етнонимът „хатти”, в адиго-кабардински „хьэт”, се е съхранил в названието на черкеското племе хаттукаевци в Прикубанието (адиг. —„хьэткъуай”, каб. — „хьэтыкъуей”). Терминът „хатти” присъства в адигската топонимика и ономастическа, в имената и фамилиите: Хьэту, Хьэтыкъуэ, Хьэтэжьыкъуэ, Хъэтщыкъуэ,Хьэтх, Хьэтыхэ,Хьэтау. (РБ-АВРЭ) Например едно от местата където първо се установяватнеолитните земеделци е о.Крит, Южна Гърция, а изследванията на минойската писменост,езика на линейното писмо А, битуващо на Крит в 3 хил.пр.н.е., показва определено структурно сходство с езиците от синонокавказкия кръга, чийто древен представител е хатския – хронологически съпоставим с и вероятно родствен с минойскйя.Наи древният езиков слой на Апенините също има, вероятен, иберийско-кавказки произход, неговите следи се откриват в западните части на полуострова и особено на о.Сардиния. В Западното Средиземноморие е съществувал езиков субстрат, вероятно, принадлежал на иберите, за него също се допуска кавказски паралели, реликт от които е езика на баските. Съгласно археологически реконструкции и някои единични езикови факти, може да се мисли за наличие пра-северокавказки аналогии в късно неолитните култури на Карпато-Дунавския район Крайният европейски запад до появата на индоевропейците (заселването на келтите в Ирландия е във втората четвърт на 1 хил.пр.н.е.) е бил заселен от народи, антропологически близки със средиземноморското население. Северна Ирландия се обитавала, от население с ескимоиден тип.Субстратната лексика на този ареал сега не е изследвана.В Североизточна Европа анализът на най-древните хидроними свидетелствува за принадлежност към финно-угорската ез.група. Западната граница на това население в 4 хил.пр.н.е. е била във Финландия между реките Торне, Кеми и Аландските о-ви. (ИЕ-1)

Индоенропейска прародина.

През 19 в., учените търсят индоевропейската прародина на изток. А.Пикте, В.Хен, Г.Киперт, И.Мур смятат че това е древна Бактрия -района между Хиндукуш, Окс (Амударя) и Каспийско море. И.Мур изследва древноиндийските текстове и стига до извода че индоариите идват от север, през Хималаите,вероятно от Централна Азия. Р.Летъм е първият, който отхвърля азиатската прародина (60-е год. 19 в.). Той смята че трябва да се търси там, където в историческо време са засвидетелствани повечето индоевропейски езици. В.Бентфеп посочва че липсват общо индоевропейски названия на такива животни като лъв, тигър, камила, които са типични за Средна Азия които трябва да са присъствали в бита на индоевропейците от времената на езиковото единство. Издига се хипотезата че Югоизточна Европа, около 45° е най-благоприятна за преживяването на голяма племенна общност. Така прародината се премества в Руската равнина от Дунав до Каспийско море.
  Г.Бендер посочва района между реките Неман и Висла. Той се аргументира с факта че балтийските езици, на литовците и латвийците, са най близки до индоевропейския протоезик, следователно те са обитавали центъра на тази прародина и не са мигрирали. Г.Чайлд посочва два вероятни центъра: Скандинавия и Южна Русия, тъй като и двата района са били крупни центрове на народонаселение. Немският изследовател Г.Косина,издига теорията че Германия е историческата прародина и германците са най-чистите индоевропейци, арийци, въпреки че те никога  е се наричали така. Тази идея се възприема и впоследствие се опорочава от идеолозите на ІІІ-тия Райх.
На базата на обширен лингвистичен анализ, през 80-те год.на 20 в., Т.Гамкрелидзе и В.Вс.Иванов, поместват прародината в Източен Анадол и южно от Кавказ. Самите те посочват брезата като едно от основните дървета с общо индоевропейско название, северно дърво нетипично за този район. И.М.Дяконов не е съгласен по тази причина и посочва че трябва да се търсят по-северни райони, североизточно от Алпите. Аналазът на „Авестата” и „Ведите” показва че в най-древните индоирански предания има данни за земя със сурова зима, континентален климат, спомен за полярен ден и полярна нощ.

Около 6-5 хил.пр.н.е. климатът около Балтийско море е благоприятен за живот, дори малко по-топъл от съвременния. Тези райони са богати на мезолитни находки. Около 3 000 г.пр.н.е. тук се развива културата на гърловидните съдове. Основен поминък е скотовъдството и земеделието.По поречието на Одер в Силезия се откриват смесени селища, северни „нордически” и на неолитните земеделци от Подунавието. Носителите на културата на гърловидните съдове, се разселват по поречието на Елба, Заале. От погребенията се срещат както нордически долигокефални типове, така и брахицефални, протичал е процес на бурна асимилация, сливане със заварените племена.

Културата на бойните брадви и шнуровата керамика възниква в Северна Европа в края на 3 хил.до н .е. Смятана е от повечето изследователи за прото-индоевропейска.(НШ-КК,стр.75-111) Археологическите и находки са открити на териториите на
Централна и Източна Германия, Чехия, Полша, крайбрежието на Балтийско и Северно море. Най-ранните погребения и поселения, са от 3000-2900 г.пр.н.и. Около 2500 г.пр.н.е. настъпва най- голямото разпространение на „шнуровата”общност: от
бреговете на Рейн до Южна Скандинавия, Източна Прибалтика, Поволжието, Горното и Средното Поднепровие. В основният археологичен комплекс на „шнуровата” общност се включва: керамични съдове с шнуровиден орнамент, каменни брадви, ножове, украшения.С появата на тази култура в Европа, започва да се разпространява и могилния погребален обред, както и индивидуалните безмогилни погребения. Могилния насип много често се обгражда с кръгъл ров и стълбове (поминателна ограда). Мъртвият се е поставял в странично свито (ембрионално или спящо) положение. Среща се и практикуването на кремация. В погребалният ритуал се отделя голямо значение на огъня и на съпътстващия инвентар (оръжие, съдове, жертвени животни). Съществено се различават погребенията на мъжете-войни от тези на жените и децата. Дълговременните селища са все още рядкост, използвали са неголеми, сезонни селища с жилищни и стопански постройки, тъй като основният им поминък е животновъдството и постоянно се движат в търсене на по-добра паша.„Шнуровата” общност е подчертано патриархална, най-богати са погребенията на „старейшините” – обикновенно по-възрастни мъже.

Сревноднепровска и фатяновска култури. Синтезът на традициите на културата на шнуровата керамика, културата на кълбовидните амфори и автохтонните неолитически култури, води до възникването на средноднепровската и фатяновската култури, в най-източния „шнуров” ареал – Горното Поволжие. Фатяновската култура, вече убедително се смята за прототохарска (Л.Клейн). Фатяновци се появяват в началото на 2 хил.пр.н.е. в Поволжието като срещат упоритата съпротива на доиндоевропейското население. До това време (приблизително около 18 в.пр.н.е.), територията на Руската равнина е населена с късно неолитните племена на белевската, волосовската, рязанската археологически култури. Обособен комплекс на въоръжение, при тези племена не е съществувал. Откриват се само каменни острия на копия, стрели и каменни ножове. Последните не се отличават с разнообразие на формите, представляващи листовидни и триъгълни типове. Племената на т.нар. средноднепровска култура, които са част от голямата общност на шнуровата керамика, изместват и асимилират племената на късноямната култура, заселват Средното и Горното Поднепровие, заемат части от Калужска и Орловска области.
Характерна е керамиката на средноднепетровските племена, представляващи ръчно изготвени съдове с кълбовидна форма, сравнително висока права или извита шйика, с орнаменти от зигзаговидни и вълнообразни линии, тип „елха” и тригълници с насочени надолу върхове.Те са земеделци и скотовъди въоръжени с каменни клиновидни брадви. Познават металопроизводството и обработката на бронз. Именно те се смятат за прародители на още не разделилата се северна, германо-балтска общност.Фатяновците заселват още по-голяма територии, включваща съвр. Ивановска, Ярославска, Тверска, Костромска,Нижегородска, Владимирска,Рязанска, Тулска, Орловска,Калужка, Смоленска, Московска и Новгородска области. Предвижват се по теченията на Днепър, Десна,в посока на изток като заселват цялата горска зона на на бившто съветско пространство в Европа и Волго-Окското междуречие. Занимават се активно със скотовъдство и земеделие, за което
говори бързото превръщане на част от горите в степ и лесостеп, използвани за посевни площи.Развъждат най-вече овце и свине.
Също добре владеят производството на мед и бронз. В по-северните области от ареала им, проникването е сравнително лесно и бързо, поради рядката населеност и липса на съпротива от местните племена. Но в по-южните райони, например Вятско-Ветлужското междуречие, археологическите находки показват, висока степен на милитаризираност във фатяновското общество, даже и в детските погребения се откриват керамични модели на основното оръжие, ладиевидните брадви. Погребенията показват че всички мъже между 16-30 год.възрст са били войни. Бойните брадви се откриват като придружаващ инвентар както при мъжете, така и при жените, като в първия случай се оставят до главата на починалия, а във втория – в краката на починалата. Факт показващ че и жените вероятно са участвали в сраженията. При погребенията на вождовете и военачалниците, освен бойни брадви се октриват и особени предмети, белег на властта - каменни боздугани. Техните топки са гладко полирани, с диаметър от 4-7,3 см. Смята се че първоначлно са били бойно оръжие, но в последствие се превръщат в скиптъри на властта.Фатяновските и средноднепровските племена са близкородствени по произход. Затова имат еднакъв набор от оръжия. Съдейки по находките от погребенията, това са каменни бойни брадви-чукове, медни брадви, медни копия, дротици, лък и стрели, боздуган. За защитно въоръжение, щитове, ризници няма данни. Своеобразна визитна картичка на тези племена, произлизащи от културата на бойните
брадви и шнуровата керамика, са естествено каменните брадви-чукове. Находки от тях се откриват по целия ареал на обитаване на двете култури. При усъвършенстването на бойните брадви, фатяновци, увеличават кривината на острието и променят ъгъла му спрямо дръжката. Много по-рядко се откриват медни брадви, тъй като са били привилегия само на вождовете, предмети на лукса, символ на властта, винаги съхранявани в специални калъфи от кожа или брезова кора. Острието на медната брадва е с дължина 9-15 см., с дъгообразна режеща част и протовополжно разположен висящ шип. Още по-рядко се срещат медните копия. Имат коносувидни острия с дължина около 16 см. По-голямо е разнообразието от стрели, с триъгълни, ромбични и двушипни, като опашка на лястовица острия. Размерите и формите на лъковете са неизвестни. При погребенията на мъже-войни, често се срещат ритуални кинжали, изготвени от
кости на мечка, както и амулети от мечи зъби. Това предполага култ към това животно у фатяновци и средноднепровци.В околностите на гр. Ростов (Ярославска обл.) е открита брадва-чук, с изработена меча глава вместо противоположния на острието шип.
В края на 2 хил.пр.н.е. фатяновските племена мигрират в източна посока, остатъците им са погълнати от разселващите се от юг, абашевски племена. Към Горното Поволжие са изтласкани и средноднепровските племена, които с остатъчните фатяновци формират дяковската култура. (ВШ,ОФ-ГВДПВО) Последната се влива в по-късната балтска общност. Антропологично фатяновци са средиземноморски расов тип. Названието е получено от А.Спицин в 1903 г., по името на некропола открит край с.Фатяново. Погребалният им обред е свързан с трупополагане в странично свито положение в грунтови ями. Скелетите лежат върху подложки от дървестни кори. Погребалният инвентар представлява метални и каменни брадви, ножове, украшения. Керамиката е качествено изработена, кръглодънна, тънкостенна. В областта на шийките има типичен шнуровиден орнамент. Украсата е от защриховани триъгълници и ромбове. Открити са и много калъпи за металоотливане. (ВВ-МДВ) Племената от средноднепровската общност имат по-богат погребален обряд, Мястото на погребението се обгаря с огън. След това се изкопава ямата, която се посипва с въглища, пепел и червена охра. После се прави настилка на дъното. Покойника се поставя в странично свито положение, много рядко, на гръб. По-рядко се използва кремацията като в гробната яма се заравят само обгорелите кости. Съпътстващият инвентар е богат и разнообразен. Ямата се покрива с дървен капак. Около погребалната яма се изкопава кръгъл ров и се закопават стълбове (поминателна ограда). Върху гроба се насипва могила с диаметър 10-15 м. Под една могила се погребват и по няколко човека, явно близки родственици Освен могилни се срещат и голямо количество грунтови погребения. Поставянето на поминателна ограда се среща и при безмогилните погребения. Над гроба обикновено се запалват поминателни огньове. Съпровождащият инвентар е от: съдове, оръжия, оръдия на труда, амулети от зъби на вълци и елени. Откриват се и остатъци от съпътстващи погребания, диви и домашни жертвени животни. Понякога съдовете се поставят в гроба в обърнат вид, явно поради някакво поверие. Сред населението на средноднепровската култура е широко разпространен култа към огъня и слънцето, за което говори широкото използване на огъня в погребалната практика. Широкото разпространение на могилните насипи, показва че в представите на хората е залегнала концепцията за „свещенната планина” и връзката и с небесния свят, един вид
душата се улеснява при пътя и към небето.

Тшинецка култура и „култура на щриховата керамика”. Формира се около 1900-1600 г.пр.н.е., на пространството между реките Одер, Днепър и Десна. Основният поминък на носителите и е животновъдството. Имат традиции в керамичното производство, изразяващи се в добре оформени съдове с формата на „цвят от лале”, с издължени гърловини, украсени с триъгълници и ромбове. Погребалният обряд е изключително кремация,но се среща и слабо разпространено трупополагане, без предварителна обработка с огън на гробната яма. По бит и материална култура, тшинецките племена влизат в ареала на шнуровата общност. В западните предели на тшинецката общност, се оформя лужицката култура, чийто носители днес се смятат за предци на източните германски племена. Около Витебск, около 700-600 г.пр.н.е. се обособява днепро двинската култура, смятана за протобалтийска. (ИБ) По поречието на р.Неман и Северозападна Белорусия, около 7 в.пр.н.е. започва да се откроява културата на ранната щрихова керамика, която днес се отъждествява с протославянската общност, обособила се много по-късно в рамките на голямата балтска общност.

Индоевропеизацията на Европа

Краен етап от съществуването на неолитните земеделски кулутури от Подунавието и Балканите е т.нар.група култури Триполе, Кокутен, Гумелница, Караново, Варна, Винча, погълнати от започващото индоевропейско разселение в 3 хил.пр.н.е. Това е времето на великите миграции, сложили началото на етногенезата на древна и съвременна Европа. Този период е наречен „първото велико преселение на народите”. Наблюдават се интензивни движения на сродните индоевропейски култури: на изток и югоизток от племената на културата на кълбовидните амфори, на запад – от племената на ямната
 ултура, от културата на шнуровата керамики и бойните брадви – към Източна и Централна Европа, а в самия край на хилядолетието, в Западна, Южна и Централна Европа се обособяват племената на културата на камбановидните съдове.Изходната област на тази миграция не е установена окончателно, но вероятно един от районите на възникване е Централна Португалия. Тук възниква нейния „морски” вариант, разпространил се на п-в Бретан. В Португалия и Бретан за тази общност са характерни колективни погребения в могили (кургани) от мегалитен тип. Широко се използват големи вертикални камъни, менгири и долмени, които обикалят погребалните могили. Често върху вертикалните менгири се поставят големи хоризонтални камъни. Такъв култов комплекс е Стоунхендж в Англия. От Бретан носителите и достигат поречието и устието на Рейн. В Холандия се наблюдава засилено влияние от страна културата на шнуровата керамика. В погребалния обряд се появяват подмогилни гробове със странично свито положение на погребаните. От Бретан и Холандия културата на камбановидните съдове, прониква в Англия. От смесването с племената на шнуровата керамика, възниква разпространилата се в Северна Европа курганна (могилна) култура. Насипите достигат в диаметър от 15-20 м, и височина около 5 м, покойникът се поставял в дървен ковчег, каменен саркофаг или в изкопана камера. Преимуществено погребалните комплекси са разположени по брега на океана. Съществува и
версия че този обред е донесен от изток, от Южно-руската равнина, но всъщност е станало обратното, обредът се възприемал от запад на изток. Нерешен е проблема с миграцията на тези племена към Средна Европа и Подунавието, вкл. в България и Причерноморието, където се обособяват като репинска кулутура. На територията на днешна Саксония и Полша, настъпва по-нататъчна еволюция, с преминаване към безмогилни погребения и появата на трупоизгаряне. В крайна сметка, могилната култура еволюира в следващите векове, до появата на културата на полетата с погребални урни, чийто носители са протокелтите. (НШ-КК,стр114-115) Първите съществени изменения настъпват между 4-3 хил.пр.н.е. В ареала на Кукутен- Триполе се появяват нови елементи (Кукутен С) с източен произход, изменили съществено целия културен масив. В това време на Долния Дунав, се появява новата култура – Черна- вода I, която заема Добруджа и изтиква завареното население към Влахия и Олтения. Поселенията се разполагали на височините, със следи от укрепления.Имат значителни размери, и са дълговременни, принадлежащи на уседнало население, със земеделско- скотовъден характер. Откритите кости на домашен кон, показват изрично индоевропейското присъствие. Керамиката показва силно анатолийско влияние, т.е. имаме смесена култура от индоевропейци и неолитни земеделци. Част от племената на културата Черна-вода мигрират към Централна Европа, където със завареното население формират новата баденска култура, характеризираща се с появата на трупоизгарянето в погребалния обряд. (ИЕ-1).

Ямно-катакомбна култура. Крупно историческо събитие, на границата межу 4-3 хил.пр.н.е. е възникването на голямата ямна културно историческа общност, простираща се от Южен Урал до Пруто-Днестърското междуречие. На север достига до Киев, на юг - до предгорията на Кавказ. Най-древните паметници са открити на Волга, Дон, в Калмикия и Урал. Наречена е още култура на степния бронз. Поселенията от най ранния и етап лежат по крайбрежието на Волга, а в по-късните етпи се откриват само погребални комплекси, без постоянни селеща. Това кара археолозите да мислят че ямниците са първите класически номади-скотовъдци. (ИТ-1,стр.49) Обособяват се няколко локални под варианта, единият от които е Долноднепърския, от който започва миграцията им към Долния Дунав и Панония.
Основното стопанство е подвижното скотовъдството, от номадски тип. Отглеждат се най- вече дребен рогат добитък, говеда и коне. Познавали са също отглеждането на пшеница, ечемик, грах, овес, което показва наличие на начални земеделски традиции. Отдавали са важно значение и на лова. Добреса познавали производството на мед и бронз. Подвижният характер на стопанството предопределя широкото използване на коня и колесния транспорт, който се смята за най-древен в Европа. Погребалният обред е свързан с полагане в странично положение в обикновени грунтови ями, без наличие на надгробни могили. Гробната яма се „прочиства” ритуално с огън, преди трупополагането. Именно ямниците са първите индоевропейци проникнали на Балканите и погълнали част от старите култури. В края на ранния бронз, сред ямната култура, в степната зона на СеверозападнотоПричерноморие, проникват от североизток, племената на катакомбната култура. В стопанско отношение те са много сходни с ямниците. Единствени разлики се наблюдават в по-различния маниер на кермиката (яйцевидна със гребеновиден орнамент) и по-слабо застъпеното металопроизводство, както и по-широкото използване на художествено изработени каменни брадви. Различен е и погребалния обред, характеризиращ се със сложни гробни конструкции, тип катакомби. (ЛС-СЗПРБ) По Средното Поволжие възниква полатвкинската култура, която е от същата ямна общност. Полтавкинските племена асимилират носителите на катакомбната кулутура и прерастват в по-късните срубни племена, или протоскитите. Мария Гимбутас, американска изследователка от балтийски произход, разграничава ясно три индоевропейски вълни, предвижвали се от изток на запад, към районите на неолитните земеделски култури:

-1.вълна.
В периода 4400-4300 г.пр.н.е., се наблюдава нашествие на население от Волжкокаспийските степи към Предкавказието и Долния Днепър, довело до формирането на
 месената култура Средний Стог-2. Съгласно авторката, тази първа миграционна вълна е имала характер на масово военно нашествие с катастрофални последствия за ранно-земедеските цивилизации, довело до пълно разоряване на културния кръг Гумелница-КарановоVI,-Варна и съществено преобразуване на Кукутен-Триполската културата, продължила своето съществувание (Gimbutas 1994).

-2.вълна.
В периода 3500-3300 г.пр.н.е. пастирски племена, с курганен (надгробна могила) погребален обряд, мигрират най-вече към Кавказ. Възниква Куро-Аракската култура в Закавказието и Майкопската – в Северен Кавказ. Те са свързани с предците на съвр. абхазо- адигски и дагестански народи.

-3.вълна.
В периода 3100-2900 г.пр.н.е. носителите на ямната култура, извършват масова миграция довела до окончателното трансформиране на Карпато Балканския район. Авторката смята че тази миграция има и по-западни отражения, съдейства за формиранета на културата на гърловидните съдове и културата на кълбовидните амфори. Те по-късно осъществяват масирана инвазия от север в Кукутен-Триполския ареал, паралелно с идващите ямници от изток. С това завършва многовековния процес на индоевропеизация на Европейския континент (Gimbutas 1994). (ВД-ДЭЗМК)

Като археологични следи на тези нашествия са откритите в триполските селища, многобройни триръби каменни и бронзови острия на стрели и на къси копия – дротици, кинжали, бойни колесници и др. Съществено място заемат така наречените скиптъри, изобразяващи животински глави,явно култови предмети, показващи наченките на животинските мотиви в индоевропейското изкуство коня е изцяло индоевропейско откритие. Това е станало още в периода на индоевропейската прото-общност, но подчертано значение, коня
показва при по- източните индоевропейски общности, развили се на предимно скотовъден принцип. Културите от Предна Азия използват колесен транспорт с волове, а като бойно средство, колесници с впрегнати онагри – вид диви магарета. Бойните колестници са голямо предимство заиндоевропейските войни, улеснило техните миграции и завладяването на нови земи.

ГОЛЕМИЯТ ИНДОЕВРОПЕЙСКИ ПОХОД НА ИЗТОК

Афанасиевска култура
Първите индоевропейци които в средата на 3-то, началото на 2-то хил.пр.н.е, преодоляват големите задуралски пространства, са представителите на т.нар. афанасиевска археологична култура. Получава названието си от първия открит некропол, разположен до Афанасиевското възвишение
(Афанасьева гора), близо до с.Батени, Хакасия, на берега на Енисей. Те се заселват в Минусинската котловина, Алтай, Хакасия. В южно направление проникват в северните райони на Синцзян и Таримската котловина. А.Варенов също съобщава за наличие на афанасиевски погребения в северните райони на Източен Туркестан. Виктор Майер доказва че част от изследваните от него мумии в Черчен са на възраст от 3 хил.пр.н.е., т.е. са част от проникналите на юг афанасиевци. Антропологично афанасевци са типични европеиди, с висок ръст, здраво телосложение, брахикрания, широко лице, изпъкнал нос и се доближават до палеоевропеидния крьоманьонски тип от Еврона през горния палеолит. (ЛГ-Х,стр.21). Основният им поминък е скотовъдството и в по-малка степен, земледелието. Оръдията на труда са предимно каменни, но афанасиевци са позновали обработката на мед, сербро, злато и първи донесят металодобива в района. Срещат се неголеми медни ножове, медни кинжали и игленици с тръбовиднаформа. Керамиката е представено от яйцевидни, сферично-кръглодънни и плоскодънни съдове. Орнаментите са сравнително еднообразни, гребеновидни защриховки, тип „елха”, точковидно пунктирани полета. Афанасиевското население живее уседнало, в постоянни жилища, тип полуземлянки. Отглеждането на овце, говеда и коне е основната скотовъдна практика. Голямо значение има ловът и риболовът.Голямо значение има ловът и риболовът. Интересен е погребалният им обред. Надгробните насипи (могили,кургани), се отбелязват на терена с кръгове от каменни плочи, по-късно се появяват по-големи могили с каменни огради. Афанасиевските родови некрополи се състоят от няколко десетки допиращи се една към друга могили, отличаеми археологически по каменните оградки, В дълбочина се откриват подмогилно разположени, гробни ями, покрити с каменни плочи. Погребенията са предимно единични. Скелетите лежат в свито положение, предимно странично или на гръб, със следи от червена охра. Погребалният инвентар се състои от глинени съдове, оръдия на труда и ритуална храна, за която говорят костите от домашни животни. Облеклото е богато украсено от нашивки и амулети от кости и зъби на животни. Изображенията на птици и маскирани хора върху погребалните плочи, се проследяват и на стелите на по-късната карасукска култура, което говори за приемственост. (по Киселев.С.В., Древняя историяЮжной Сибири, 2 изд., М., 1951; История Сибири с древнейших времен до наших дней, т. 1, Л., 1968) Визитната картичка на афанасиевската култура са мегалитните съоръжения, каменните стели и на скалните изображения. Каменните светилища на афанасиевци, са разположени в планинските долини и показват култ към планината и огъня. Съвременното население ги нарича, “све” – крепости, от тюрк. шибе – крепост. Разположението им обаче в долини, липсата на собствени водо-източници, липсата на крепостни стени, показват че това са култови, а не отбранителни съоръжения. Интересен факт е че подобни каменни светилища, от същото време, са откривани в Кавказ – археологическия комплекс Мешоко, свързан с протоабхасо-адъгската майкопска култура.Открива се и специфичен стил на изобразяване. Това са изображения на впрягове с животни от различни несъвместиви, видове, бик с кон, а кочияша, е изобразяван с опашка и често върви пеш след колата. Шер обяснява тези изображения с индоевропейския мит за сватбеното „трудно задание” — да се впрегнат несъвместими животни (това е по възможностите на бог или полубожествен по произход герой). Митът е засвидетелстван у елините, цикъла за Херакъл, и по-слабо, при индоариите. Опашатият персонаж, често се свързва с бога на подземното царство, респ. на земните блага. Към афанасиевската култура Шер отнася и стелите с изображение на митичен персонаж с трето око на челото. Членова (1983) свързва тази идея с древногръцките митове за гигантите-циклопи. Специфичен е начинът на изобразяване на колите, винаги в профил, предимно с впрегнати бикове. Така възниква въпроса, кои са техните предшественици в Европа, откъде идват тези загадъчни пришелци? Отдавна се е наложила идеята за изходното огнище на афанасевските мигранти от Северното Причерноморие Днес точно е идентифицирано с т.нар. репинска култура, съществувала между 4-3 хил.пр.н.е. (съвпадат формите и орнаментите на керамиката, погребалния обред)..Проявата на мегалитните традици са типични за причерноморските неолитни репински стели, на които (Керносово, Федоровка) има серия изображения на опашати антропоморфни персонажи, в това число и брачната сцена. В този културен кръг от Причерноморието е започнал паралелния етногенезисен процес на древните балкански индоевропейски популации и ариите (Клейн 1987,1990), взаимодействие на културата на кълбовидните амфори и ямниците, а мегалитната идея е донесена от запад, от проникнали представители на курганната култура.Мегалитните традиции донесени от афанасиевци се оказват много силни. Те са унаследяват от следващите индоевропейски култури, окуневска, карасукска, тагарска, таштъкска, а след 7-8 в. са възприети и от нахлулите в Алтай древни тюрки. Изготвянето на камъни, каменни изваяния, изобразяващи схематично образа на погребания, също са с афанасиевски произход, т.нар. „еленови камъни” откривани в Синцзян и Монголия, с рисунки на елени в основата на човешките фигури. По-късно се проследяват и при скитите, откривани са в Северното Причерноморие и Кавказ от 7-6 в.пр.н.е. Така че тюрките само наследяват и доразвиват, старите индоевропейски традиции.Подобен погребален обряд е фиксиран и при прабългарите. Д.Овчаров описва около 49 археологични комплекса, предимно в близост до Плиска и в Североизточна България, представляващи четириъгълни заграждения от побити в земята каменни късове, с големина от 1-2 м, ориентирани по посоките на света. Народното им название е девшатлари (осм.турски голям камък). Само два комплекса са с неправилна форма. При разкопки са намирани животински кости, метални предмети, но погребения не са откривани. Повечето изследователи ги определят като поменателни комплекси на войни загинали при походи, един вид кенотафи, погребения без тялото на загиналия, останало в чужда земя. Авторът посочва като най-близки, таштъкските надземни каменни склепове. (ДО- ВПК,стр.94-96) Но категорично не мога да се съглася с мнението на цитирания автор, че това е „тюркски” обичай. При тюрките подобни комплекси също се срещат, но те са по-късни, след като овладяват Саяно Алтайския район и поглъщат последните индоевропейски остатъци от таштъкската култура. Те са ги заимствали от завареното население, защото в своя най-ранен кансуйско-гаочански период, не познават такава практика и използват единствено трупоизгарянето, без изграждането на поменателни знаци, затова и Худяков нарича ранните тюрки, „археологически неуловими”. Както се вижда, налице е твърде древен погребален обряд останал още от афанасиевското население с неговите менгирни „западноевропейски, курганни традиции” и доразвил се в следващите индоевропейски култури в района, последната от която е таштъкската.

2. Окуневска кулутура.
Наследниците на афанасиевци са представителите на т.нар. окуневска археологична култура. Наречена е по имета на местността Окунев улус в Южна Хакасия, където в 1928 г., С.А.Теплоухов открива и изследва първия некропол от тази култура. Те са втора индоевропейска вълна, появила се в края на 3 хил.пр.н.е. до 17 в.пр.н.е. Според мнението на Трофимова, с окуневци идва и обичаят ИДЧ в Южен Сибир.Повечето изследователи я приемат за хибридна култура, възникнала от смесването на новите мигранти с афанасиевци и месни монголоидни племена дошли от изток, от р.Ангара, представители на т.нар. глазковска археологична култура. Като цяло култовите традиции и светилища „све”, се запазват но се появяват нови персонажи, човешки изображения с три очи и рога. (http://www.hyperborea.ru/RU/_SMP.HTM ) Многобройните скални изображения на окуневци показват антропоморфен персонаж вплитащ в себе си изображението на „свещенната планина” и „световното дърво”.
Основният поминък на окуневското население е скотовъдството, отглеждането на овце, говеда и коне, лов, риболов. Използвали са двуколесни и четири колесни колесници. Погребалният обряд наследява афанасиевските менгирни традиции. Откриват се могилни насипи, обкръжени с правоъгълни каменни огради, от вертикални каменни плочи. Скелетите в гробната яма, разположена под могилния насип, са в положение на гръб, със свити в коленете крака. Антропологическия тип на погребаните е европеиден с лек монголоиден примес. Самата гробна яма е облицована с каменни плочи. Погребалният инвентар се състои от конични по форма, керамични съдове, орнаментирани по цялата повърхност със зъбовидни и пръчковидни насечки, медни и бронзови изделия, листовидни ножове, листовидни острия за копия и стрели, каменни брадви, каменни топки, явно вид оръжие (б.а. като при фатяновци), харпуни, риболовни куки, обици, пръстени. Погребенията са единични, рядко на семейни двойки. Особеност на женските и детските погребения е наличието на глинени, костени или каменни фигурки, изобразяващи женски глави, както и на митолигичен персонаж – човешка фигура с птича глава и птичи крайници. (по История Сибири с древнейших времён до наших дней, т. 1, Л., 1968)

3.Андроновска култура
Андроновските племена водят началото си от културата на валчестата керамика, наследила ямната и катакомбна култури в Източна Европа. Тези племена познават колесницата и производството на бронз. Първите открития и изследвания са на С.А.Теплоухов в 1927 г., край с.Андроново до Ачинск. К.В.Сальников, в 1948 г. разграничава няколко археологични кулутури, локални варианти на андроновската: петровската, алакулската, феодоровсната, сагартинската, змайринската. Те образуват хронологична и генеалагична последователност и показват миграцията на андроновското население на изток към Казахстан и Южен Сибир, във времето и пространството, започнало в средана на 2 хил.пр.н.е. Съществуването на тази културна общност се проследява от 18-17 в.пр.н.е. до 10-9 в.пр.н.е. Те заселват степната полоса, Седморечието, достигат до Минусинск и неочаквано тяхното проникване е спряно на р.Абакан, от окуневци или от представителите на проникващата синхронно на изток, карасукска култура.Андроновски находки се срещат в Северното Притяншание, около ез. Исък-Кул и по р.Сокулук. Р.Енисей е крайната източна граница на тази културна общност.Източно и южно от Енисей, следи от тази култура не са намирани. Около 13 в.пр.н.е. андроновските (феодоровски) племена достигат до Об-Иртишкото междуречие. (АБ-САКO) Тук се смесват с местните самустки племена. Възниква смесената ирменска култура. На юг андроновци проникват до р.Заревшан, за което свидетелстват археологическите данни от могилника Зардчахалифа, разположен по горното поречие и Тугай, расположени на десния бряг на реката, 18 км. източно от Самарканд. (ВМ-ДЦВ) С андроновци, феодоровския вариант, се появява и обряда на трупоизгаряне който се прилага предимно за войните. (ЯР-КОЮСАЕ-МНК-Н-1999) Костите се поставят в специални гнезда на дъното на гробната яма. Могилите са обградени с каменни оградки. Алакулските кургани са и с каменни оградки и без такива. При трупополагането, скелетите са в свито положение, с длани поставени пред лицето. Гробните ями са облицовани с каменни плочи или дървени конструкции, имитиращи жилище.Тенденцията на кремациите се запазва и в по-късната таштъкска култура и в погребенията на хионитските племена в Средна Азия. Има и ограничено разпространение при прабългарите. В ирменската култура преобладава трупополагането в странично свито положение с богат погребален инвентар, карасукски ножове, лазуритови и нефритови украшения. Ирменската керамика се отличава от андроновската и се приближава към карасукската. Преобладава украса от защриховани ромбове и триъгълници. (СТ-МАПКД-МНК-Н-1999) В погребенията на съседната саргатска култура трупоположението е в положение на гръб и беден погребален обряд. Носителите на алакулската култура, заемат основните степни и частично лесостепните райони на Южен Урал, Башкирия, Северен Казахстан, Западен Сибир. Основното стопанство е скотовъдството, отглеждали са дребен рогат добитък и коне. Интересен факт е че не познават отглеждането на свине. Но познават добре и земеделието, съдейки по находките от бронзови мотики. Особено развитие получава металодобива, производството на медни и бронзови изделия. Керамиката се изразява в плоскодънни съдове с гребенчато-геометрични орнаменти. Много от съвр. учени (Зданович, Кузьмина,Потемкина) свързват произхода на алакулския вариант с участие на местно, заварено урало- сибирско, население, носителите на т.нар. петровско-синташтинска култура,оставила комплексите Аркаим, Синташт, в Челябинска обл., смесило се с индоевропейските мигранти. На територията на съвр. Башкирия са се осъществявали контакти между източно-срубните и западно-андроновските племена. В резултат от тези взаимодействия се формират приуралските саки от епохата на ранния железен векИнтересен е антропологическия облик на андроновското население, изразяващ се в дваподварианта на европеидната раса. На територията на Казахстан (северни, централни и източни райони) преобладават мезо- и брахикранно население, с широки лица и големи, изпъкнали носове. Определят ги като андроновски вариант на протоевропейдната раса. На територията на Западен и Югоизточен Казахстан е преобладавало андроновско население от източно-средиземноморски тип , предимно долигокрании с издължени лица. Андроновските поселения са разположени предимно по поречията на реките. Наблюдава се строга планировка на постройките, от звездовиден тип, в центъра с голям площад, култовите и обществени сгради, с лъчеобразно тръгващи улици. Обикновено броя на жилищата е 20-50. Представляват правоъгълни, овални и осмоъгълни полуземлянки с надземни помещения и строгопирамидни, четерескатни покриви. Площта на жилищата е между 100-500 кв.м.между 100-500 кв.м. Голям интерес от гледна точка на археологията, представляват андроновските селища,
археологическите комплекси Аркаим и Синташ. Селището Аркаим обхваща площ от 20 000 кв.м. Строено е към 17-16 в.пр.н.е. Изградено е като две вписани един в друг кръга, представляващи основите на отбранителни валове. Валовете са остатъци от отбранителни стени, изградени от глина, кирпич и дървени колове. Диаметърът на вътрешната стена (стената на цитаделата) е 85 м, външния, 143-145 м, дебелината на стените в основите е от 3-5 м. височината е била не по-ниска от 3-3,5 м. Съществували са и радиални стени, разделящи града на „квартали” - 5 или 7 сектора. Жилищата са с трапецовидна форма, 110-180 кв.м, изградени от дървени конструкци и кирпич. Жилищата от външния кръг са с изход към кръгова улица, минаваща около вътрешната стена и достигащо до централния площад. Селището Синташ е разположено на едноименната река, приток на р.Тобол. Строено е между 13-15 в.пр.н.е. По структура е идентично с Аркаим, но в много по лошо състояние. Запазена е само част от археологичния комплекс, заемал площ от 15 000 кв.м. Принципната организация на селището е същата, с две отбранителни стени, трапецовидни жилища и радиални стени, делящи ги на сектори.Изследвани са и могилните некрополи край селищата. Погребаните са европеиди, гробните ями са подмогилни, изградени от дървени греди, скелетите са в странично свито положение, с богат керамичен и медно бронзов инвентар. В едно от богатите погребания край Синташ е открита и добре съхранила се колесница. Край Синташ е открита и култова постройка, храм, разположен сред погребалния комплекс. Храмът е предсавлявал стъпаловидна пресечена пирамида, висока около 9 м. Андроновските племена показват висока за времето си материална култура, развила се от едно уседнало скотовъдно-земеделско общество, със сравнително богата духовност и сложни религиозни представи. (Лит.: Сальников К.В. Очерки древней истории Южного Урала. М.1967; Смирнов К.Ф., Кузьмина Е.Е. Происхождение индоевропейцев в свете новейших археологических открытий. М.1977; Потемкина Т.М. Бронзовый век лесостепного Притоболья. М.1985; Кузьмина Е.Е. Древнейшие скотоводы от Урала до Тянь-Шаня. Фрунзе.1986; Откуда пришли индоарии. М.1994.)

4. Срубна култура
Първоначално е изследвана от В.А.Городцов в 1905 г. Обхваща земите на Поволжието, лесостепните зони на Южен Урал, р.Кама, р.Днепър, Причерноморието и достига до източното крайбрежие на Каспийско море. Синхронна е с андроновската култура. Разделя се на три хронологични етапа, ранен 17-16 в.пр.н.е., среден, период на разцвет 15-14 в.пр.н.е., и завършващ 14-12 в.пр.н.е. В ранния период се наблюдава голяма прилика с абашевската култура, от Северното Поволжие, по материалната култура и погребален обред. Стопанството е предимно скотовъдно, преобладава трупополагането в странично свито положение, с ръце свити в лактите и разположени пред лицето. Смята се че срубните племена са мигрирало на юг, абашевско и полтавкинско население. Населението е от източно-средиземноморски тип и показва родство със западните андроновци. Названието срубна, произтича от специфичния погребален обред изразяващ се в изготвянето на дървена конструкция, която се е поставя в гробната яма (на руски сруб). Гробовете предварително се „очистват” с огън. Практикува се както трупополагането, така и трупоизгарянето. Издигат са надгробни могили, но с пълна липса на каменни оградки, При по-богатите погребения се практикува заравянето на коне впрегнати в колесница. Керамиката е със зъбчати и гребеновидни орнаменти. Владели са металодобива. Оръжията, брадви, острия на стрели и копия, наподобяват абашевските. Интересна черта на срубната керамика е наличието на специфични валчета около гърловината на съдовете, белег появил се още в предшестващата култура на валчестата керамика от Причерноморието. Е.Е.Кузьмина открива същия начин на изработка сред съвр.индийско население. Обяснението било че въпросните валчета носят магическа сила, която пази храната да е винаги вкусна, и предпазва от лоши сили. (НД-И)

5.Абашевска култура
Съществува през 20-15 в.пр.н.е., на територията на Воронежка обл., Южното Приуралие, респ. Марий Ел, Чувашия, Башкирия. Изследвана от К.В.Сальников, В.С.Горбунов,Ю.А.Морозов и др.Поселенията се откриват по поречията на реките. Жилищата са многокамерни надземни каркасни конструкции, слабо вкопани в почвата, с 2- или 4-скатен покрив от слама, камъш, дървени кори. Керамика показва специвична камбановидна форма. Откриват се множество медно-бронзови и каменни сечива. Погребенията са подмогилни с каменни и дървени оградки. Освен прости грунтови ями, се откриват и следи от срубни конструкции. Основни типове погребения: трупоположение странично свито или на гръб, както и вторични колективни (семейни) погребения. Битът е свързан с развито скотовъдство, отглеждане на дребен рогат добитък, свине и коне, като относителният дял на последните расте в източна посока. Относно етногенезата на абашевските племена, се смята че е двукомпонентна, от смесването на проникнали сред по-старата ямно-катакомбна общност, западни племена от културата на шнуровата керамика, остатъци от фатяновци и дяковската култура. През 10-9 в.пр.н.е. волго-уралските култури на бронзовата епоха прекратяват своето съществуване, за да прераснят в новите предимно номадски култури на ранната желязна епоха. (ИТ-1,стр.68)

Племената на андроновската, срубната и абашевската култури,еволюират в 1 хил.пр.н.е. до познатите ни от източниците скити и саки, които са в основата на по-късните сармати, масагети и източноиранските народи.


Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #137 on: September 04, 2013, 05:09 »
Quote
Ясен ми е щом описва културата Андроново като тюркска.....   

Запомни- Андроновскта култура е КУРГАНСКА(индоевропейска) и има всички аналогии на всички кургански култури от Централна Европа до Сибир.

 Rashko, samo tezi dva reda kato chetoh vednaga razbrah za haidyshkite izkriveni izmislitci ot haidyshki peshterni prostotii.

Nishto ne ti e qsno na teb selski haidyte, shtot v peshteri se samozalagvat edni prosti haidyti s drygi maloymni haidyti.  8)
Ne si izmachvai tolkova haidyshkata dysha prosto vajeto stolcheto i hop si spasen ili puk moje da grabnesh nqkoq kibritena klechka shtoto e na moda pri vas haidytite.  ::)
Nikoi nishto nqma da zapomni ot teb i malogabaritni v mozaka haidyto-komynisti Rashko, tezi natrapvaniq otminaha  predi desetiletiq s diktatyra i nalagane na kom-haidyshki misli, sega dalech ot haidyti moga da mislq i razsajdavam svobodno.


Rashko zapechatai si go tova v kofata k'vo ti govorqt horata po sveta v razlichni internet saitove, sashto taka i tyrskiq profesor prekaral polovinata jivot za tazi kayza.

http://en.wikipedia.org/wiki/Afanasevo_culture

Afanasevo culture     

The Afanasievo culture is the earliest Eneolithic archaeological culture found until now in south Siberia, occupying the Minusinsk Basin, Altay and Eastern Kazakhstan.
Conventional archaeological understanding tended to date at around 2000–2500 BC. However radiocarbon gave dates as early as 3705 BC on wooden tools and 2874 BC on human remains.[1] The earliest of these dates have now been rejected, giving a date of around 3300 BC for the start of the culture.[2]
The culture is mainly known from its inhumations, with the deceased buried in conic or rectangular enclosures, often in a supine position, reminiscent of burials of the Yamna culture, believed to be Indo-European. Settlements have also been discovered. The Afanasevo people became the first food-producers in the area by breeding cattle, horses, and sheep. Metal objects and the presence of wheeled vehicles are documented. These resemblances to the Yamna culture make the Afanasevo culture is a strong candidate to represent the earliest cultural form of a people later called the Tocharians.[3][4][5][6]
The culture became known from excavations in the Minusinsk area of the Krasnoyarsk Krai, southern Siberia, but the culture was also widespread in western Mongolia, northern Xinjiang, and eastern and central Kazakhstan, with connections or extensions in Tajikistan and the Aral area.
The Afanasevo culture was succeeded by the Andronovo culture as it spread eastwards, and later the Karasuk culture.

Haidyshki, vsichko koeto pishe tyk savpada s istoriqta na turskiq profesor !



Da vidim k'vo pishe  za Andronovo kyltyra     
http://en.wikipedia.org/wiki/Andronovo_culture

Andronovo culture     

                               

==============================================================================================

Indo-European languages   

   

List of Indo-European languages
Albanian Armenian Balto-Slavic Celtic
Germanic Hellenic Indo-Iranian Italic

Extinct - Izcheznali

Anatolian Tocharian
Paleo-Balkan languages

Indo-European peoples
Europe
Albanians Balts Celts Dacians
Greeks Illyrians Italic peoples
Germanic peoples Phrygians Slavs
Thracians
Asia
Anatolians Armenians
Indo-Iranians (Indo-Aryans • Iranians)
Tocharians

Proto-Indo-Europeans
Homeland Society Religion
Indo-European archeology
Abashevo Afanasevo Andronovo
Baden Beaker Catacomb Cernavodă
Chasséen Chernoles Colchian
Corded ware Cucuteni Dnieper-Donets
Funnelbeaker Gumelniţa–Karanovo
Gushi Hallstatt Karasuk Kemi Oba
Khvalynsk Kura-Araxes Lusatian
Kurgan Koban Leyla-Tepe Jar-Burial
Jastorf Khojaly-Gadabay Maykop
Middle Dnieper Narva
Nordic Bronze Age Novotitorovka
Poltavka Potapovka Samara
Seroglazova Shulaveri-Shomu
Sredny Stog Srubna Terramara
Trialeti Tumulus Unetice Urnfield
Usatovo Vučedol Yamna
===========

Successors

The Sintashta-Petrovka culture is succeeded by the Fedorovo (1400–1200 BCE) and Alekseyevka (1200–1000 BCE) cultures, still considered as part of the Andronovo horizon.
In southern Siberia and Kazakhstan, the Andronovo culture was succeeded by the Karasuk culture (1500–800 BCE), which is sometimes asserted to be non-Indo-European, and at other times to be specifically proto-Iranian. On its western border, it is succeeded by the Srubna culture, which partly derives from the Abashevo culture. The earliest historical peoples associated with the area are the Cimmerians and Saka/Scythians, appearing in Assyrian records after the decline of the Alekseyevka culture, migrating into the Ukraine from ca. the 9th century BCE (see also Ukrainian stone stela), and across the Caucasus into Anatolia and Assyria in the late 8th century BCE, and possibly also west into Europe as the Thracians (see Thraco-Cimmerian), and the Sigynnae, located by Herodotus beyond the Danube, north of the Thracians, and by Strabo near the Caspian Sea. Both Herodotus and Strabo identify them as Iranian.


http://en.wikipedia.org/wiki/Karasuk_culture

      Karasuk culture

The Karasuk culture describes a group of Bronze Age societies who ranged from the Aral Sea or the Volga River to the upper Yenisei catchment, ca. 1500–800 BC, preceded by the Afanasevo culture.[1] The remains are minimal[clarification needed] and entirely of the mortuary variety. At least 2000 burials are known. The Karasuk period persisted down[clarification needed] to c. 700 BC. From c. 700 to c. 200 BC, culture developed along similar lines. Vital trade contact is traced from northern China and the Baikal region to the Black Sea and the Urals, influencing the uniformity of the culture.[2]
The economy was mixed agriculture and stockbreeding. Arsenical bronze artefacts are present.
Their settlements were of pit houses and they buried their dead in stone cists covered by kurgans and surrounded by square stone enclosures. @@@@@ Nadqvam se veche bi trqbvalo da e razbral haidyshkata ti napolovina prazna kofa za kyrgannata kyltyra pri turkite, haidyte.!@@@@@
Industrially, they were skilled metalworkers, the diagnostic artifacts of the culture being a bronze knife with curving profiles and a decorated handle and horse bridles.
The pottery has been compared to that discovered in Inner Mongolia and the interior of China, with bronze knives similar to those from northeastern China.[1]
It is generally believed that the culture has its origin in Mongolia, Northern China and Korea,[3] characterized by Altaic idioms.[4]
Other scholars[who?] have suggested a connection with the Yeniseian and Burushaski people, even suggesting a Karasuk languages group.
The Karasuk culture is preceded by the Afanasevo culture and Andronovo culture, and succeeded by the Tagar culture, whose people use the same burial places, indicating a continuity in settlements.[5]
Another possibility is that it was an early example of a Turkic culture and it perhaps could also be seen as a place of the first westward migration of early Turkic peoples.[6]

Bronze Age

Chalcolithic

Near East (3600-1200 BC)
Caucasus, Anatolia, Levant, Indus valley, Mesopotamia, Elam, Jiroft, Bronze Age collapse
Europe (3200-600 BC)
Aegean Civilization
Caucasus (Maykop culture)
Basarabi culture
Coțofeni culture
Pecica culture
Otomani culture
Wietenberg culture
Catacomb culture
Srubna culture
Beaker culture
Unetice culture
Tumulus culture
Urnfield culture
Hallstatt culture
Atlantic Bronze Age
Bronze Age Britain
Nordic Bronze Age
Romanian Bronze Age
Southeastern European Bronze Age
Italian Bronze Age
Indian Subcontinent (3300-1200 BC)
China (3000-700 BC)
Upper Oxus (2300-1700 BC) 


Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #138 on: September 04, 2013, 05:45 »
Anatolian languages
http://en.wikipedia.org/wiki/Anatolian_languages

1.1 Hittite
1.2 Palaic
1.3 Luwic branch
1.3.1 Cuneiform Luwian
1.3.2 Hieroglyphic Luwian
1.3.3 Lycian
1.3.4 Milyan
1.3.5 Carian
1.3.6 Sidetic
1.3.7 Pisidian
1.4 Lydian


@@@@@Gledai kv'o pishe tyk dyshko-haidyshko !@@@@@

Origins
                         
The Anatolian branch is generally considered the earliest to split from the Proto-Indo-European language, from a stage referred to either as Indo-Hittite or "Middle PIE"; typically a date in the mid-4th millennium BC is assumed. Under the Kurgan hypothesis, there are two possibilities for how the early Anatolian speakers could have reached Anatolia: from the north via the Caucasus, and from the west, via the Balkans,[17] the latter of which is considered somewhat more likely by Mallory (1989) and Steiner (1990).



Razbra li  koi sa parvite indo-evropeitci, bre Peshtersko momche haidyshko?
 

Xaidyta moje da jivee mesetci bez da qde , haidyta moje da jivee dni i noshti bez voda, haidyta moje da jivee bez vazdyh nqkolko minyti , haidyta daje moje da jivee bez mozak tcql jivot. ! ;D 




Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Ynt: Re: Произход на българите !
« Reply #139 on: September 06, 2013, 12:57 »
Rashko, samo tezi dva reda kato chetoh vednaga razbrah za haidyshkite izkriveni izmislitci ot haidyshki peshterni prostotii.

Nishto ne ti e qsno na teb selski haidyte, shtot v peshteri se samozalagvat edni prosti haidyti s drygi maloymni haidyti.  8)
Ne si izmachvai tolkova haidyshkata dysha prosto vajeto stolcheto i hop si spasen ili puk moje da grabnesh nqkoq kibritena klechka shtoto e na moda pri vas haidytite.  ::)
Nikoi nishto nqma da zapomni ot teb i malogabaritni v mozaka haidyto-komynisti Rashko, tezi natrapvaniq otminaha  predi desetiletiq s diktatyra i nalagane na kom-haidyshki misli, sega dalech ot haidyti moga da mislq i razsajdavam svobodno.


Rashko zapechatai si go tova v kofata k'vo ti govorqt horata po sveta v razlichni internet saitove, sashto taka i tyrskiq profesor prekaral polovinata jivot za tazi kayza.

http://en.wikipedia.org/wiki/Afanasevo_culture

Afanasevo culture     

The Afanasievo culture is the earliest Eneolithic archaeological culture found until now in south Siberia, occupying the Minusinsk Basin, Altay and Eastern Kazakhstan.
Conventional archaeological understanding tended to date at around 2000–2500 BC. However radiocarbon gave dates as early as 3705 BC on wooden tools and 2874 BC on human remains.[1] The earliest of these dates have now been rejected, giving a date of around 3300 BC for the start of the culture.[2]
The culture is mainly known from its inhumations, with the deceased buried in conic or rectangular enclosures, often in a supine position, reminiscent of burials of the Yamna culture, believed to be Indo-European. Settlements have also been discovered. The Afanasevo people became the first food-producers in the area by breeding cattle, horses, and sheep. Metal objects and the presence of wheeled vehicles are documented. These resemblances to the Yamna culture make the Afanasevo culture is a strong candidate to represent the earliest cultural form of a people later called the Tocharians.[3][4][5][6]
The culture became known from excavations in the Minusinsk area of the Krasnoyarsk Krai, southern Siberia, but the culture was also widespread in western Mongolia, northern Xinjiang, and eastern and central Kazakhstan, with connections or extensions in Tajikistan and the Aral area.
The Afanasevo culture was succeeded by the Andronovo culture as it spread eastwards, and later the Karasuk culture.

Haidyshki, vsichko koeto pishe tyk savpada s istoriqta na turskiq profesor !



Da vidim k'vo pishe  za Andronovo kyltyra     
http://en.wikipedia.org/wiki/Andronovo_culture

Andronovo culture     

                               

==============================================================================================

Indo-European languages   

   

List of Indo-European languages
Albanian Armenian Balto-Slavic Celtic
Germanic Hellenic Indo-Iranian Italic

Extinct - Izcheznali

Anatolian Tocharian
Paleo-Balkan languages

Indo-European peoples
Europe
Albanians Balts Celts Dacians
Greeks Illyrians Italic peoples
Germanic peoples Phrygians Slavs
Thracians
Asia
Anatolians Armenians
Indo-Iranians (Indo-Aryans • Iranians)
Tocharians

Proto-Indo-Europeans
Homeland Society Religion
Indo-European archeology
Abashevo Afanasevo Andronovo
Baden Beaker Catacomb Cernavodă
Chasséen Chernoles Colchian
Corded ware Cucuteni Dnieper-Donets
Funnelbeaker Gumelniţa–Karanovo
Gushi Hallstatt Karasuk Kemi Oba
Khvalynsk Kura-Araxes Lusatian
Kurgan Koban Leyla-Tepe Jar-Burial
Jastorf Khojaly-Gadabay Maykop
Middle Dnieper Narva
Nordic Bronze Age Novotitorovka
Poltavka Potapovka Samara
Seroglazova Shulaveri-Shomu
Sredny Stog Srubna Terramara
Trialeti Tumulus Unetice Urnfield
Usatovo Vučedol Yamna
===========

Successors

The Sintashta-Petrovka culture is succeeded by the Fedorovo (1400–1200 BCE) and Alekseyevka (1200–1000 BCE) cultures, still considered as part of the Andronovo horizon.
In southern Siberia and Kazakhstan, the Andronovo culture was succeeded by the Karasuk culture (1500–800 BCE), which is sometimes asserted to be non-Indo-European, and at other times to be specifically proto-Iranian. On its western border, it is succeeded by the Srubna culture, which partly derives from the Abashevo culture. The earliest historical peoples associated with the area are the Cimmerians and Saka/Scythians, appearing in Assyrian records after the decline of the Alekseyevka culture, migrating into the Ukraine from ca. the 9th century BCE (see also Ukrainian stone stela), and across the Caucasus into Anatolia and Assyria in the late 8th century BCE, and possibly also west into Europe as the Thracians (see Thraco-Cimmerian), and the Sigynnae, located by Herodotus beyond the Danube, north of the Thracians, and by Strabo near the Caspian Sea. Both Herodotus and Strabo identify them as Iranian.


http://en.wikipedia.org/wiki/Karasuk_culture

      Karasuk culture

The Karasuk culture describes a group of Bronze Age societies who ranged from the Aral Sea or the Volga River to the upper Yenisei catchment, ca. 1500–800 BC, preceded by the Afanasevo culture.[1] The remains are minimal[clarification needed] and entirely of the mortuary variety. At least 2000 burials are known. The Karasuk period persisted down[clarification needed] to c. 700 BC. From c. 700 to c. 200 BC, culture developed along similar lines. Vital trade contact is traced from northern China and the Baikal region to the Black Sea and the Urals, influencing the uniformity of the culture.[2]
The economy was mixed agriculture and stockbreeding. Arsenical bronze artefacts are present.
Their settlements were of pit houses and they buried their dead in stone cists covered by kurgans and surrounded by square stone enclosures. @@@@@ Nadqvam se veche bi trqbvalo da e razbral haidyshkata ti napolovina prazna kofa za kyrgannata kyltyra pri turkite, haidyte.!@@@@@
Industrially, they were skilled metalworkers, the diagnostic artifacts of the culture being a bronze knife with curving profiles and a decorated handle and horse bridles.
The pottery has been compared to that discovered in Inner Mongolia and the interior of China, with bronze knives similar to those from northeastern China.[1]
It is generally believed that the culture has its origin in Mongolia, Northern China and Korea,[3] characterized by Altaic idioms.[4]
Other scholars[who?] have suggested a connection with the Yeniseian and Burushaski people, even suggesting a Karasuk languages group.
The Karasuk culture is preceded by the Afanasevo culture and Andronovo culture, and succeeded by the Tagar culture, whose people use the same burial places, indicating a continuity in settlements.[5]
Another possibility is that it was an early example of a Turkic culture and it perhaps could also be seen as a place of the first westward migration of early Turkic peoples.[6]

Bronze Age

Chalcolithic

Near East (3600-1200 BC)
Caucasus, Anatolia, Levant, Indus valley, Mesopotamia, Elam, Jiroft, Bronze Age collapse
Europe (3200-600 BC)
Aegean Civilization
Caucasus (Maykop culture)
Basarabi culture
Coțofeni culture
Pecica culture
Otomani culture
Wietenberg culture
Catacomb culture
Srubna culture
Beaker culture
Unetice culture
Tumulus culture
Urnfield culture
Hallstatt culture
Atlantic Bronze Age
Bronze Age Britain
Nordic Bronze Age
Romanian Bronze Age
Southeastern European Bronze Age
Italian Bronze Age
Indian Subcontinent (3300-1200 BC)
China (3000-700 BC)
Upper Oxus (2300-1700 BC) 




И каква е връзката с тюрките ?!

Както съм писал и писал,и писал- тюрките са метисна култура възникнала някъде около 1 век от н.е. въз основа на индоевропейските саки и енисейците.

В Сибир индоевропейската курганска култура на Афанасиево се сблъсква с енисейската Глазковска култура,което се забелязва във времевите археологични пластове.В тези времеви пластове се забелязва и постепенното времево антропологическо изместване на намерените скелети от индоевропейски към монголоидни черти(тагарската и таштъкската култура)

Само лаик би посочил,че културата в Андроново е пра-индоевропейска поради това ,че тя съществува във времеви интервал,в който посоченият от теб автор споменава други индоевропейски култури.Т.е. Алексеевката култура е съвременник на Дорийското преселение и Микенска Гърция. ;D

Както съм писал и по рано Метисите тюрки са междинен продукт на смешението на монголоидните енисейци и индоевропейските саки.Не само това ,но с експанзията им на Запад те заимстват все повече от езикът и културата на скитите,стигайки до там,че погребалните им практики копират до някъде тези на Ираните Сармати..

Конят е открит от индоевропейците и е основната причина за тяхната експанзия в Западна Европа и Централна Азия.Като  погребването на коне и инвентар с вожда  не е Тюрско изобретение-а скито-иранско и се наблюдава много преди тюрките да възникнат,като народност- има го дори и при траките. ;D

Затова маркираните от теб цитати не са никакво доказателство за това,че Културите от Централна и Предна Азия са тюрски,Доказателствата за индоевропейският им характер са пълната и аналогичност и по етапна преходност с всички останали индоевропейски култури.Макар и слабо по влияни от граничещите с тях не индоевропейски култури в Кавказ,Далечният Сибир,Близкият Изток и Северна Европа.


Нужно е да четеш много повече!!!

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #140 on: September 08, 2013, 09:20 »
Генетично изследване потвърди, че българите са тук от поне 10 000 г.
Антибългарският мит за ‘смесения народ’ отива в небитието



По принцип избягвам да публикувам резултати от генетични изследвания, касаещи произхода на българите. Причината за това е, че различните изследвания досега даваха взаимно противоречащи си резултати и не успяваха да убедят в достоверността си. Макар последните проучвания  да сочеха, че над 20% от българските мъже са потомци на местно население на Балканите отпреди 8000 години, неясната методология на изследванията, както и терминологичната бъркотия с понятията ‘прабългари’, ‘славяни’, ‘траки’, че и най-новото –  ‘особени славяни’– не помагаше на любознателния българин да бъде сигурен в произхода на гените си. Не на последно място фактът, че тези изследвания стигаха до нас чрез родните медии, които обикновено компенсират отсъствието на качествена журналистика със сензационни и повърхностни материали, не ни помагаше особено да им се доверим.

За разлика от досега, данните от това изследване черпим от самия извор без посредничеството на родните СМИ. Изследването е направено с най-съвременна технология и методика от българо-италиански научен колектив. Изпъкват имената на директора на Института по експериментална морфология и антропология проф. Йордан Йорданов и директора на Института по микробиология при БАН акад. Ангел Гълъбов. Статията е публикувана в реномирана научна онлайн платформа и е преминала научна редакция (Peer reviewed); може да се види тук: Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry

За съжаление авторите на тези статии се влияят твърде много от лишената от всякакво научно основание мантра за ‘славяни’, ‘траки’ и ‘прабългари’ и това значително изкривява техния анализ на резултатите от изследването. Затова моят подход ще бъде да преведа най-важните пасажи от научната статия и да оставя самите автори на изследването да говорят. А те имат да кажат изключително важни неща.

За да спестя на читателите, които нямат времето и възможността да проследят тежкия на места научен жаргон, първо ще изброя накратко най-съществените изводи от изследването, а след това ще дам и своя превод на основните моменти:

*  Изследвани са различията в Y-хромозомите на 808 български мъже;

* В генофонда на българите преобладават характерни за европейците хаплогрупи;

* 40% от днешните българи принадлежат към хаплогрупите E-V13 и  I-M423, които най-вероятно са възникнали в нашата Прародина на Балканите и оттук са били разпространени в цяла Европа от нашите предци при тяхната демографска експанзия  след овладяването на земеделието;

* За българите са характерни 'автохтонни, почти ендемични, редки и уникални' генни комбинации (Българският ген?) 

* Българите заемат междинно място между източноевропейските и средиземноморските популации и са много далеч от тюркските народи – едва 1.5% от българите носят генетични маркери, характерни за тюрките.

* Противно на широко разпространените и лишени от всякакво основание (антибългарски) тези, че българите са ‘смесен народ’ и ‘който не е минал оттук, той не е оставил гените си’, резултатите от това изследване убедително показват, че българският народ е изключително хомогенен в генетичен план. Изследователите, занимаващи се с истинската българска история, отдавна твърдят това на базата на консерватизма и устойчивостта на българския език, на духовната и материална култура на народа ни. Един ‘смесен’ народ не би могъл да съхрани език и обичаи в продължение на толкова хилядолетия. За това е нужна чиста кръв, която дедите ни са пазили ревностно. Днес вече имаме научното потвърждение на тези изводи и отровната заблуда, че българите са мелези, поема по пътя към небитието. Време е да поискаме официално извинение (а защо не и съдебна отговорност) от всичките поръчкови 'учени', на които десетилетия наред плащахме заплати, за да ни лъжат, че сме: тюрки, номади, мелези, а в по-ново време и иранци. Най-старият европейски народ, създателят на съвременната цивилизация преглъщаше твърде дълго тези унижения, но всяка лъжа има край...

Превод на откъси от оригиналната публикация :

"За да дефинираме по-добре структурата и произхода на генофонда на българските мъже, ние разгледахме различията в Y-хромозомата на 808 българи. Установихме, че генетичният фонд на Y-хромозомата у съвременните българи се представлява предимно от западно-евразийски хаплогрупи (около  40% принадлежат към хаплогрупите E-V13  и I-M423 и 20% – към Р-M17 ). Хаплогрупите, разпространени в Близкия изток (J и G) и в Югозападна Азия (R-L23 *), се срещат в честоти съответно от 19% и 5%. Хаплогрупите C, N и Q, характерни за алтайски и централноазиатски тюркски популации, се срещат в пренебрежима честота от само 1.5%. Анализите на основните компоненти дава на българите място сред европейските народи, генетично далеч от тюркскоезичните групи от Центр. Азия и популации от югозападна Азия. В рамките на страната генетичните вариации са обособени в западна, централна и източна България, което сочи, че Стара планина не е била преграда за придвижването на хора. Анализът на генетичното потекло дава следните интересни резултати:

* R-L23 се среща в Източна България от края на ледниковия период;

* Хаплогрупа E-V13 има мезолитна (ок. 10 000 г. пр. Хр., б.м.) възраст в България, откъдето се разпространява след пристигането (?) на селското стопанство;

* Хаплогрупа J-M241 вероятно отразява неолитната експанзия в западна посока на най-ранните земеделски общества  по Черноморието. Като цяло, в светлината на последните исторически изследвания, които показват значителен прабългарски генетичен принос в съвременните българи, нашите данни показват, че общо наследство по мъжка линия между прабългарите и алтайски/централноазиатски тюркскоезични групи или не е съществувало, или е било пренебрежимо малко."
"От генетична гледна точка, последните анализи на митохондриална ДНК, както и анализите на автозомите, хромозомните вариации на съвременните българите попадат между източноевропейските и средиземноморските популации. В частност, почти целият фонд от митохондриална ДНК на българите има западно-евразийски произход и включва отличителни генетични маркери от всичките европейски популационни вълни от късно-палеолитната колонизация на Европа до по-скорошната ‘неолитизация’ на Европа (която разбира се започва от нашите земи, б.м.)"

Методология:

"Проведохме анализ на генотипа на 808 ДНК проби от български мъже без роднински връзки помежду им. Всички дадоха информирано съгласие и предоставиха лична генеалогическа информация преди събирането на пробите. В изследването бяха включени само лица с бащи от български произход."

"В съответствие с едно задълбочено антропологическо проучване на българите класифицирахме пробите според предишното (преди 1999 г.) административно деление на страната. Така, на база информацията за родното място на бащата, 739 от пробите бяха по категоричен начин причислени към една от деветте области на България, а именно: Бургас (N = 45), Хасково (N = 41), Ловеч (N = 62), Монтана (N = 80), Пловдив (N = 159), Разград (N = 21), гр. София (N = 59), София област (N = 257), Варна (N = 15)."

Резултати и дискусия :

"Най-разпространените хаплогрупи сред българите са I-M423 (20.2%) и E-V13 (18.1%). Те представляват АВТОХТОННИТЕ И ПОЧТИ ЕНДЕМИЧНИ подгрупи I-P37 и E-M78 в югоизточна Европа. На трето място е общата евразийска хаплогрупа R-M17,  която се среща при 17.5% от българите, от които 42,9% принадлежат към специфичната за Европа подгрупа R-M458. Хаплогрупа R-L23, източният клон на западно-евразийската хаплогрупа R-M269 присъства в генетичното наследство по бащина линия на 5,2% от българите (…) На следващо място е Hg I-M253 (4.3%), която е харктерна за индивиди от северна Европа. Тя е последвана от две подгрупи на J-M172, а именно J-M241 и J-M530 (Средиземноморска/Егейска), наблюдавани с честота от 3.8% и 2.4%  респективно. Останалите хаплогрупи са с  честота по-малко от 2%.

Тези открития показват, че съвременният български генофонд е ПОДЧЕРТАНО ХОМОГЕНЕН, а Стара планина вероятно не е представлявала сериозна преграда пред генетичния обмен."

"Схематичното представяне на спектъра на подгрупите в хаплогрупа I-M423 се характеризира със звездовидна форма с център – най-често срещания хаплотип, характерен за всички балкански популации. Топологията на хаплогрупната мрежа съответства на предишни заключения, че ХАПЛОГРУПА I-M423 Е ГЕНЕТИЧНО НАСЛЕДСТВО ОТ ЛОВЦИТЕ И СЪБИРАЧИТЕ, ОБИТАВАЛИ БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ МЕЗОЛИТА И ТЯХНАТА ЕКСПАНЗИЯ СЛЕД ОВЛАДЯВАНЕТО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО. СТРУВА СИ ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ, ЧЕ БЪЛГАРСКИТЕ ПРОБИ СА РАЗПРЪСНАТИ ПО ЦЕЛИЯ СПЕКТЪР И ПРИНАДЛЕЖАТ КЪМ РАЗРАСНАЛИ СЕ ВПОСЛЕДСТВИЕ, РЕДКИ И УНИКАЛНИ ХАПЛОТИПОВЕ. ТОВА РАЗНООБРАЗИЕ Е ЛЕСНО ОБЯСНИМО С ОГЛЕД НА ГОЛЯМАТА ДРЕВНОСТ НА I-M423 В БЪЛГАРИЯ."

"Изключвайки босненските хървати и македонските гърци, за които стандартната грешка е твърде голяма, най-старите образци на E-V13 на Балканите, датиращи от времето на мезолита, се срещат в проби от Западна България (9.3±3 хиляди г.) Тази стойност, която се припокрива с тази, регистрирана в Турция (10.6±3 хиляди г.), показва, че E-V13 ВЕЧЕ Е БИЛА НАЛИЦЕ (ОСВЕН АКО НЕ Е ВЪЗНИКНАЛА) ПРЕЗ МЕЗОЛИТА В ЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ, ОТКЪДЕТО Е ПРЕТЪРПЯЛА ЕКСПАНЗИЯ ЗАЕДНО С ПРЕХОДА КЪМ ЗЕМЕДЕЛИЕ."

Източник http://www.bulgariautre.bg/analyzes/2013/09/07/327-genetichno_izsledvane_potvurdi_che_bulgarite_sa_tuk_ot_pone_10_000_g

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #141 on: September 08, 2013, 09:50 »
Rasate-Асане,интенересува ме за кой българи говориш.
Българските цигани.
Българските турци.
Българските гагаузи.
Българските еврей
Българските...............................................
Или става дума за ПОМАЦИТЕ който населяват българската част от ториторията си, или това се отнася и за останалите ПОМАЦИ по света.
Или говориш само за чистите българи който населяват само територия покрай старата столица.
И още нещо знай от мен който плаща той поръчва музиката,другите само ръкопляскат.
Не ме карай да си мисля че си толкова задръстен.

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #142 on: September 08, 2013, 10:16 »
Quote
Нужно е да четеш много повече!!!

Koe haidyshko da cheta ,tazi izkrivenata haidyshka "istoriq" li ?

Bre dyshko -haidyshko, az ne hodq po peshteri i chykari zad  kozi pykanki za da cheta kv'o pishe po stenite im . ::)

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #143 on: September 08, 2013, 13:05 »
Rasate-Асане,интенересува ме за кой българи говориш.
Българските цигани.
Българските турци.
Българските гагаузи.
Българските еврей
Българските...............................................
Или става дума за ПОМАЦИТЕ който населяват българската част от ториторията си, или това се отнася и за останалите ПОМАЦИ по света.
Или говориш само за чистите българи който населяват само територия покрай старата столица.
И още нещо знай от мен който плаща той поръчва музиката,другите само ръкопляскат.
Не ме карай да си мисля че си толкова задръстен.

Опитът включва всички слоеве на българският етнос,включително помаци от Велинградско и Смолянско.

Не включва цигани или български турци- в самото резюме е описано-само потомствени етнически българи(без оглед на религията  ;) ) от различните краища на България-включващи и такива от мястото на Старата столица(Плиска).

Поздрави

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #144 on: September 08, 2013, 13:13 »
Koe haidyshko da cheta ,tazi izkrivenata haidyshka "istoriq" li ?

Bre dyshko -haidyshko, az ne hodq po peshteri i chykari zad  kozi pykanki za da cheta kv'o pishe po stenite im . ::)


С изключение на турските автори май за теб всички останали са хайдути  ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D

Толкова са банални ПАНТЮРКИСТИТЕ ,че заприличват на македоноидите в Македония.

Нито един световно известен историк от Западна Европа,Америка и Азия не е заключил ,че културите в Андроново и Афанасиево са тюрски,при условие,че са резултатни на Ямната култура от Източна,Централна Европа и Предна Азия при нейната експанзия на Изток в Централна и Източна Азия.

Макар и да се повторя ще отбележа отново:

Доказателствата за индоевропейският им характер на тези две култури са пълната им аналогичност и по етапна преходност с всички останали индоевропейски култури.Макар и всички да са слабо по влияни от граничещите с тях неиндоевропейски култури в Кавказ,Далечният Сибир,Близкият Изток и Северна Европа.

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #145 on: September 08, 2013, 19:05 »
Quote
С изключение на турските автори май за теб всички останали са хайдути

Glypost sled glypost drankash haidyte , spored men samo haidytite sa haidyti i to mnogo prosti ot peshteri  jivqli m/y kozi  izprajneniq.

Quote
Толкова са банални ПАНТЮРКИСТИТЕ ,че заприличват на македоноидите в Македония.

Bre selski haidyte  bulgarite-turki pridoshli i osnovali tazi dajava sa zavladqnite teritorii ot Vizantiq ot koito teritorii ednata e Makedonskata bre selsko momche , tova ne pishe li po stenite na haidyshkite peshteri.

Quote
Нито един световно известен историк от Западна Европа,Америка и Азия не е заключил ,че културите в Андроново и Афанасиево са тюрски,при условие,че са резултатни на Ямната култура от Източна,Централна Европа и Предна Азия при нейната експанзия на Изток в Централна и Източна Азия.

Hunlar, Göktürkler, Moğollar - Prof. Dr. Ahmet Taşağıl
-Kak vi hrymna da ychite kitaiski ?
Oshte kato malak sam zapalen da izycha drevnata istoriq na turkite.
-Ka se ychi kitaiski?
Otidoh v Taivan s pomoshta na  prof.Dr. Chandarlioly.
Naychih mandarin Pekin kitaiski , koito e sus  7734 haraktera na den se izpolzva okolo 3000 haraktera, kato kitaiskiq ima poveche ot  80 000 dymi.
V dravnostta  edin harakter oznachava mnogo neshta, dneshno edin harakter edno neshto
-Koga za prav pat se chyva v svetovnata istoriq za termin kato Turk ?
Za prav pat se chyva prez 420 godina za horata jiveeshti do reka Sarderiq... posocheni v tazi kniga koqto pokazva kato Giokturk. V sashtata knga sa posocheni pragrafite za Ashina legendata.
V kitaiskite izstochnitci za prav pat se chyva prez 542 no pri zapadnite izstochnitci  Vizantiskite " Teofonnis" prez 420.
V  sashtata kniga se razkazva za Turkite koito sa naslednitci na Hynite ot 2259 p.n.era, koito sa edni i sashti no termina turk se izpolzva sled 420 za hynite ot Vizantiitci .
... prodaljenie s turkskite  raznorodni plemena do idvaneto im v Anatoliq sus Seldjykite i Osmanskata imperiq, na sever v sashtoto vreme se vijdat Kipchak turkite.
Kato zapochna s dalbokite istoricheski izvori s Dingling.
-Koi sa te ?
Te sa ot Bozkurt plemenata koito se vijdat po vremeto na Hynite.
-Ot kade idvat ?
 @@@@     Eto k'vo ti kazva v  15-ta minyta haidyte !
Trqbva da zapochnem taka ... spored arheolozite - izsledovateli  dnesho v Hakasiq ujna Sibiriq  predi 3000 pr.n.era e imalo Afanasova kyltyra tazi kyltyra e priznata za nai-starata Turkska kyltyra (spored isledvaniqta prez 1950 ) ... spetcialno hodihme s priqtelq isledovatel- fotograf Serbest Somuncuolu da gi vidim na mqsto nahodkite  te sa tam v Minisus myzeq. ( kak sa kovali i izpolzvali jelqzoto )
Sled tova prez 1700-1800 pr.n.era zapochva Andronovo kyltyra v raiona na  Abakan, spetcialnoto v Andronovo kyltyra e ,che se razprostranqva navsqkade v raiona i sled tova veche zapochva da se formirat Bozkyrt  turkskite plemena.
Eto ti svetovno izvesten istorik shte ti izkarame haidyte, na men ne mi trqbva zashtoto veche vidqh na milioni mesta dokazatelstvata...!

 Atla Dukov svetovno izvesten arheolog ima izsledvaniq za turkite.

Kakvo znachi turk ?
Ako ne gi isledvame v laboratoriq ... spored istoriqta te sa obshtnost v tcentralna Aziq. 
-Homogenni li sa turkite ?   
Spored men sa bili homogenni v minaloto. Prilichashti  kato nas kato poglednem pametnitci , tezi drapnatite ochi sa omeshenite s mongolite.
Mongolite ne sa jivqli v  dneshni teritorii , bili sa jivqli po na iztok v gorite na Boriatiq , koka turkite se pridvijvat ot togavashni teritorii mongolite idvat v tehni teritorii prez 960 godina i za prav pat za mongolite se chyva prez 750 godina pri kitaitcite.
-Turkite koga sa bili na sever dali sa govoreli turkik ?
Ima turkski dymi pri Hynite, no istinskoto razprostranenie na  turkskiq zapochva pri Guokturkite prez 500 godina.
Ima dve dokazatelsva za tova parviq e vav Vizantiiski iztochnitci ... 520 god. prevejdaneto na" Indji " se razkazva po vremeto na Sabirite v Kavkazite.
Vtoroto dokazatelstvo za tyrkskiq e prevejdaneto na religioznata kniga na Bydistite  prez 570 god.
Parvite turki sa prochyti s prerabotkata na jelqzoto , vqrno li e tova ?
Vqrno e, kakto kazhme v tozi region e bila Afanasovo kyltyra i po spetcialno Andronovo kyltyra koqto otkrito se vijda otkrivaneto na jelqzoto i opitomqvaneto na konq.
Konq tam li se opitomqva za prav pat ?
Parvo tam pri turkite , no ima i na drygi mesta kade se izpolzvat s kolesnitci i karytci. Tyk na tazi Avraziq geografiq konq se izpolzva pri turkite ot Severna Koreq do Yngariq. Naprimer  ima migratciq na vseki 100 godini ot Tcentralna Aziq do Evropa.
Zashto ?
Spored klimatichnite ysloviq. Naprimer v zapaden Kazakstan ima 7 vida raznoobrazni rasteniq za trevopasnite jivotni v iztochna Evropa 2000.
Da se varnem na Hynite ?
Kitaitcite kazvat Shynny / Xiagny na Hynite ...tyk v knigata se govori za Hynite ...Turkskata i Kitaiskata istoriq varvqt paralelno ,nachi tova e mnogo vajno.
Vseizvestniq Modu (kitaiski) kato nqkoi go narichat Mete ili Maoutyn sa greshni, Modu asal po turkski oznachava Bahadir koeto e prqkor. Koito ypravlqva ot 209 pr.n.era do 174 pr.n.era koito e parviq strategicheski darjaven lider.
-Hynite priznati li sa za turki?
Priznati sa kakto Osmanliite sa narichani turk taka i hynite prez 420 sa narichani turk.
-Atilla kade e v tazi istoriq ?
Atilla e v Evropeiskata strana... 350-369 migrira po ikonomicheski prichini.
Predi Atilla ima li hyni v Evropa ?
Da ima 100 godini predi nego. Atilla e roden krai reka  Itil koeto znachi Itilli i ot tam se poqvqva negovoto ime, v Hynskata konfederatciq ima i goti "germenler" germanski i dr.narodi.
- Koi turki idvat tyk v Tyrciq ?
 Povecheto sa Oguzi ima Kipchaki i pechenezi no povecheto sa Oguzi.
Koi sa nai starite pismenni rynni na Guokturkite ?
Yeniseiskite nadgrobni kamani v Kirgiskiq region, govori se, che sa Kirgiski  zashtoto e v tehniq region no te sa turkski.
Dnes  severno Chernomorieto sa ot turkiq svqt s koreni ot tatarite glavno kipchaki znachi ot bulgari Ogyri  - v   1:46:06

... tova e samo edna malka chast kade sum prevel haidyshki, ako preveda tcqloto (za hazarite, avarite i dr, turki ) moje da ti padne sartceto v potyrite .
Samo ako chyesh k'vo kazva v 0:54:35 ne ti i trqbva psiho-institytciq, sled tova v 1:07:35  sashto taka i v  1:46:06  shte vzemesh da drasnesh tazi klekchka m/y krakata si nakraq.
0:54:35 bulgarite turki li sa ?   
Da, turki sa , znach Baris / Bori-s han se hristiqnizira i koli sina koito ne iskad stavat hristiqni i vadi ochite na parvorodniq si sin Rasate.

Quote
Макар и да се повторя ще отбележа отново:

Доказателствата за индоевропейският им характер на тези две култури са пълната им аналогичност и по етапна преходност с всички останали индоевропейски култури.Макар и всички да са слабо по влияни от граничещите с тях неиндоевропейски култури в Кавказ,Далечният Сибир,Близкият Изток и Северна Европа.

Haidyta mai kaza neshto da zamalchim , :-X  eto na stana haidyshkata istoriq.  ;D ; ;D ;D

Haidyte, vie ne ste "bAlgari" bre selski, kvi "indoevropetci" balnyvash.  !!!
 Vij drygo e s omesheni prishaltci s tciganite ot Vizantiq, doshli v razlichni vekove s razlichni kyltyri ( Chalgadjii)  . Bylgar-tyrkite,  osnovatelite na Tyna-Bylgar hanstvo sa vashi osvoboditeli ot Vizantiisko robstvo, koito osnovateli sa  sabratq s tyrkite vav Volshka Bylgariq koito vse oshte govorqt turkski i izpovqdvat islqm. Vie ste  kardtci s tciganska kryv na venite , kradtci na drebno na vsichko ot vseki, kakto ste "otkradnali" prisvoili termina bulgar ot osnovatelite, taka i Kliment krade  kopskite  bykvi ot  Egipetskite kopti . S dve dymi vsichko e falshivo taka i granitcite na darjavata  ochertana ot chyjdi silii  s postaven chyjd Tcar Ferdinand ot dryga kyltyra.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #146 on: September 08, 2013, 21:35 »
 ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D

Прочети повече не ми давай хипотези на Пантюркисти.

Държавата Сю-ну(Шю-ну) - или наречената от Гумилов Ху-ну ,според който са се самонаричали(хипотеза)-което е спорно-няма доказателства на какъв език са говорили представителите на тази империя- а само догадки.

Както виждам от текста този "учен" превръща и маджарите в Тюрки,при условие,че вече е доказано,че са угри-фини.
Пантюркистите направиха още две народности,които имат свой наследници на тюрки- Панонските авари и Хазарите.

Малко инфо:
Аварският Хаганат се простира от Кавказ до Панония.Още преди Кубрат при неговият баща и при Чичо му Орган(индоевропейско име както и това на Кубрат/Курт ) Се разделя на две- С аварски каган в Панония и с български в Кавказ.

Каквото и да пиша -и двете държави са били федерации между българи и авари-и тази в Панония ,и Стара България в Украйна и Кавказ.

След Хазарското въстание, аварите са включени в тяхната държава,като едва при разгрома на Хазарският хаганат от Светослав получават независимост образувайки Аварски хаганат в Кавказ- с различни периоди на васалитет този хаганат просъществува от 10 до 12 век,когато е завладян от монголите,после от Османската империя и накрая от Русия.
Днес наследник на Аварският хаганат в Кавказ е Руската република Дагестан,в която най многочислена народност са Аварите.

И познайте аварите не са тюрки- а нохчи -една от запазените от индоевропейското и монголо-тюрското нашествие до днес стари черноморски народности

След разгрома на Хазарският хаганат в Кавказ през 10-11 век, част от хазарите се оттеглят на изток и са приети в Хорезм и Хорасан,където постепенно възприемат исляма.Днес наследници на тези хазари са хазарите- третата по численост народност в Афганистан.
Които познайте какви са- ираноговорещи монголоиди.
Следи от юдеизма на хазарите в Северен Афганистан- http://asia.actualno.com/Afganistan-razkriva-tajni-ot-istorijata-na-evreite-news_411799.html

Структура на населението на Афганистан- http://bg.wikipedia.org/wiki/Население_на_Афганистан

Т.е. И Хазарите не са тюрки.

Империята на Атила се е Простирала от Кавказ до Панония(някой смятат от Волга до Панония) и в нея са се включвали Хазари,Българи,Авари,Остроготи,Анти,Алани,навярно Маджари и пр. племена и всичките днес си имат не тюрски потомци:

Българите-народ живеещ на Балканите и говорещ на смесен ирано-словенски език
Аварите- народ живеещ в Кавказ и говорещ нохчийски език
Аланите-народ живеещ в Кавказ и говорещ северо-ирански език
Анти- народ за чийто наследници се имат руснаците
Остроготи- народ за чийто наследници се имат германците
Маджари- народ обитаващ областта Панония ,чийто език се причислява основно към Финската група езици в едно с финландският и естонският.
http://bg.wikipedia.org/wiki/Унгарски_език

А сега да те запитам КЪДЕ СЕ ВПИСВАТ ТЮРКИТЕ В КАРТИНКАТА ?! ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D

Има ги само в болните мозъци на Пантюркистите.

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Re: Произход на българите !
« Reply #147 on: September 09, 2013, 07:15 »
Na cheti poveche selsko momche  haidyshko !  Ne mi preprashtai izkopani po haidyshki peshteri sachineniq.


http://en.wikipedia.org/wiki/Bulgar_language

Bulgar language

Bulgar
Region from Central Asia to the steppes North of the Caucasus, the Volga, and the Danube, and Southern Italy (Molise, Campania)
Extinct by the 9th or 10th centuries on the Danube and by the 14th century on the Volga

Language family   
Altaic
Turkic
Oghur (Lir)
Bulgar

Bulgar (also spelled Bolğar, Bulghar) is an extinct language which was spoken by the Bulgars. Many scholars believe that it belonged to Oghur subgroup of Turkic languages,[1][2][3][4] however its precise roots have not been conclusively proven due to extremely limited written record.
The name is derived from the Bulgars, a tribal association which established the Bulgar khanate, known as Old Great Bulgaria in the mid-7th century, giving rise to the Danubian Bulgaria by the 680s.[5][6][7] While the language was extinct in Danubian Bulgaria (in favour of the Slavic Bulgarian language), it persisted in Volga Bulgaria, eventually giving rise to the modern Chuvash language.[8][9][10]

Affiliation

Mainstream scholarship place the Bulgar language among the "Lir" branch of Turkic languages referred to as Oghur-Turkic, Lir-Turkic, or, indeed, "Bulgar Turkic" as opposed to the "Shaz"-type of Common Turkic. The "Lir" branch is characterized by sound correspondences such as Oghuric r versus Common Turkic (or Shaz-Turkic) z and Oghuric l versus Common Turkic (Shaz-Turkic) š.[5][7][11] As was stated by Al-Istakhri "the language of Bulgars resembles the language of Khazars".[12] The only surviving language from this linguistic group is the Chuvash.
On the other hand, some Bulgarian historians, especially modern ones, link the Bulgar language to the Iranian language group instead (more specifically, the Pamir languages are frequently mentioned), noting the presence of Iranian words in the modern Bulgarian language.[13][14][15][16] According to Prof. Raymond Detrez, who is a specialist in Bulgarian history and language,[17] such views are based on anti-Turkish sentiments, and the presence of Iranian words in the modern Bulgarian is result of Ottoman Turkish linguistic influence.[18] However, other Bulgarian historians, especially older ones, only point out certain signs of Iranian influence in the Turkic base,[19] or indeed support the Turkic theory.[20][21][22][23][24][25][26][27]

Danube Bulgar

The language of the Danube Bulgars (or Danube Bulgar) is recorded in a small number of inscriptions, which are found in Pliska, the first capital of Danube Bulgaria and in the rock churches near the village of Murfatlar, present-day Romania. Some of these inscriptions are written with Greek characters, others with runes similar to the Orkhon script. Most of them appear to have a private character (oaths, dedications, inscriptions on grave stones) and some were court inventories. Although attempts at decipherment have been made, none of them has gained wide acceptance. These inscriptions in Danube-Bulgar are found along with other official ones written in Greek. Greek was used as the official state language of Danube Bulgaria until the 9th century, when it was replaced by Old Bulgarian (Slavonic).
The language of the Danube Bulgars is also known from a small number of loanwords in the Old Bulgarian language, as well as terms occurring in Bulgar Greek-language inscriptions, contemporary Byzantine texts, and later Slavonic Old Bulgarian texts. Most of these words designate titles and other concepts concerning the affairs of state, including the official 12-year cyclic calendar (as used e.g. in the Nominalia of the Bulgarian Khans). The language became extinct in Danubian Bulgaria in the 9th century as the Bulgar nobility became gradually Slavicized after the Old Bulgarian was declared as official in 893.

Volga Bulgar

The language spoken by the population of Volga Bulgaria is known as Volga-Bulgar. There are a number of surviving inscriptions in Volga-Bulgar, some of which are written with Arabic letters, alongside the continuing use of Turkic runes. These are all largely decipherable. That language persisted until the 13th or the 14th century. In that region, it may have ultimately given rise to the Chuvash language, which is most closely related to it[28] and which is classified as the only surviving member of a separate "Oghur-Turkic" (or Lir-Turkic) branch of the Turkic languages, to which Bulgar is also considered to have belonged (see above).[5][6][29] Still, the precise position of Chuvash within the Oghur family of languages is a matter of dispute among linguists. Since the comparative material attributable to the extinct members of Oghuric (Hunnic, Turkic Avar, Khazar and Bulgar) is scant, little is known about any precise interrelation of these languages and it is a matter of dispute whether Chuvash, the only "Lir"-type language with sufficient extant linguistic material, might be the daughter language of any of these or just a sister branch.[11]

http://en.wikipedia.org/wiki/Eurasian_Avars

Eurasian Avars

The Avars /ˈævɑrz/ were a group of professional equestrian nomads who established an empire spanning considerable areas of Central and Eastern Europe from the late 6th to the early 9th century.

Language

Although there is sparse knowledge about the Avar language, scholars generally posit that the extinct language of the Eurasian Avars belonged to the Oghur branch,[4][25][26] of the Turkic language family.

http://en.wikipedia.org/wiki/Oghuz_Turks

Oghuz Turks

The Ghuzz or Turkmen also known as Oguzes (a linguistic term designating the Western Turkic or Oghuz languages from the Oghur languages) were a historical Turkic tribal confederation conventionally named Oghuz Yabgu State in Central Asia during the early medieval period. The name Oguz is a Common Turkic  word for "tribe". The Oguz confederation migrated westard from the Jeti-su area after a conflict with Karluk branch of Uigurs. The founders of the Ottoman Empire were descendants of the Oguz Yabgu State.


Origins

"In 178-177 BC, the Xiongnu shan-yü Mao-tun subdued a people called Hu-chieh, west of Wu-sun. The early pronunciation of this transliteration suggests that they were ancestors of Oghur/Oghuz."[7] They were certainly related to the Chinese tribes of the east.

The original homeland of the Oghuz, like other Turks, was the Ural-Altay region of Central Asia, which has been the domain of Turkic peoples since antiquity. Although their mass-migrations from Central Asia occurred from the 9th century onwards, they were present in areas west of the Caspian Sea centuries prior, although smaller in numbers and perhaps living with other Turks.[citation needed] For example, the Book of Dede Korkut, the historical epic of the Oghuz Turks, was written from the ninth and tenth centuries.[8]
According to many historians, the usage of the word "Oghuz" is dated back to the advent of the Huns (220 BC). The title of "Oghuz" (Oguz Kaan) was given to Mau-Tun,[9][10] the founder of the Hun Empire, which is often considered the first Turkic political entity in Central Asia.


Turkic history

According to other records, Togarmah (grandson of Japheth) is regarded as the ancestor of the Turkic peoples. For example, The French Benedictine monk and scholar Calmet (1672–1757) places Togarmah in Scythia and Turcomania (in the Eurasian Steppes and Central Asia).[12] Also in his letters, King Joseph ben Aaron, the ruler of the Khazars, writes:
"You ask us also in your epistle: "Of what people, of what family, and of what tribe are you?" Know that we are descended from Noach's son Japhet, through his son Gomer through his son Togarmah. I have found in the genealogical books of my ancestors that Togarmah had ten sons. These are their names:
the eldest was Ujur (Agiôr - Uyghur),
the second Tauris (Tirôsz - Tauri),
the third Avar (Avôr - Avar),
the fourth Uauz (Ugin - Oghuz),
the fifth Bizal (Bizel - Pecheneg),
the sixth Tarna,
the seventh Khazar (Khazar),
the eighth Janur (Zagur),
the ninth Bulgar (Balgôr - Bulgar),
the tenth Sawir (Szavvir/Szabir - Sabir)."[13]

http://en.wikipedia.org/wiki/Origin_of_the_Turks#Origins_and_early_expansion

Turkic peoples
The Turkic peoples are a collection of ethnic groups that live in northern, eastern, central and western Asia, northwestern China and parts of eastern Europe. They speak languages belonging to the Turkic language family.[10] They share, to varying degrees, certain cultural traits and historical backgrounds. The term Turkic represents a broad ethno-linguistic group of peoples including existing societies such as the Turkish people, Magyars(Hungarians), Szekelys, Azerbaijanis, Chuvashes, Kazakhs, Tatars, Kyrgyz, Turkmens, Uyghurs, Uzbeks, Bashkirs, Qashqai, Gagauz, Yakuts, Crimean Karaites, Krymchaks, Karakalpaks, Karachays, Balkars, Nogais and as well as past civilizations such as the Göktürks, Kumans, Kipchaks, Avars, Bulgars, Turgeshes, Khazars, Seljuk Turks, Ottoman Turks, Mamluks, Timurids, Khiljis and possibly Huns and the Xiongnu.[10][11][12]

"Turk" as inscribed on Bilge Tonyukuk Monument in Old Turkic alphabet (725 CE)


The top of Belukha in the Altay Mountains in Mongolia is shown here. The mountain range is thought to be the birthplace of the Turkic people.


Descriptive map of Turkic peoples


Azerbaijanis and Turkmen in Iran

Na ti oshte vednaj     http://en.wikipedia.org/wiki/Origin_of_the_Turks#Origins_and_early_expansion     cheti momko haidyshko , cheti i se ychi da ne ostanesh prosto momche haidyshko.! 

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Ynt: Re: Произход на българите !
« Reply #148 on: September 19, 2013, 21:17 »
Na cheti poveche selsko momche  haidyshko !  Ne mi preprashtai izkopani po haidyshki peshteri sachineniq.


http://en.wikipedia.org/wiki/Bulgar_language

ХИПОТЕЗИ-ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ(превод на български)

Само МАЛОУМНИЦИ могат да нарекат един народ със свой признат език от папата през 9 век,че видиш ли 10-ина години преди това са говорили на друг език.

Това което даваш е една МАНИПУЛАТИВНА ЛЪЖА,която в резултат от политиката на две-три държавни политики се опитва да се наложи върху цялата историческа наука ,без за това да има и най малкото доказателство.

Първо:
Няма доказателства за езикът на империята Сю-Ну ,нито за нейният етнически произход.

>>Но съгласно китайските източници Сю-Ну са били бели ( Бей- Джи). Съгласно археологията белите представители в Централна Азия са Саките и Тохарите- истинските носители на културата Андроново,азиатско разклонение  на индоевропейската Ямна култура възникнала в Източна Европа.

Второ:

Няма езикови исторически доказателства за езикът нито на аварите,нито на хазарите -а само предположения.

>>За сметка на това днес съществуват преки наследници на тези две народности,които принадлежат езиково към две коренно различни група общности прединдоевропейската Нохчийска и индоевропейската Иранска.

Трето
Няма никакви доказателства за езикът на Европейските хуни и за техният произход ,а само предположения.

>> За сметка на това имената на повечето Хунски владетели са индоевропейски.Войника нарича народите на хуните Скити,като и Остроготите също са били Хуни,като и царствените Сармати.
Войника Приск описва Атила- и описанието му се взима като база,че Атила е Монголоид,но забележете и фините са били бели с епикантус на окото.(Бели Монголоиди)
След появата на хуните свидетелствата за сарматите и Даките от Римо-гръцките хроники изчезват,като на мястото на Дако-сарматският съюз се появява Хунската империя ,включваща в себе си и земите на Остроготите.

Четвърто:

Няма реални доказателства ,че езикът на българите преди 9 век е бил по различен от този в периода на Глаголицата и Кирилицата.

>> Тюркската теория се появява в резултат от търсенето на българският произход и е наложен в България и Европа благодарение на Руските интереси и хунската теория на Гумилов.Благодарение на тази хипотеза се НАТЪКМИХА пропуските в Омуртаковият надпис,написан на гръцки-който е единственото "тюрскоЮ доказателство за нашият език- само,че забележете в надписът няма нищо тюрско.

А сега вместо да повтаряш като папагал Хайдути и пещерняци се огледай- виж културата на българите от кога е позната ,а виж как Ибн Фадлан описва всички тюрки.
И сравни това описание с културата Андроново -намираш ли прилики- Не нали......

"  Наблюдения на Петър Добрев върху ‘Пътувания...’ на Ибн Фадлан

(Глава I.3. 'Пътешествията до Волжска България като извор на сведения за материалната култура и стопанския живот на ранните българи' от неговата книга 'Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия', София, 1998 г.)

Един от най-ценните източници на сведения за стопанството на ранните българи са пътеписите на очевидците, посетили някогашната Волжска България - държавата, създадена от втория Кубратов син, Котраг.

Интензивните проучвания върху старите арабски ръкописи, проведени през последния век, позволиха да се разкрият имената на трима подобни очевидци - Ибн-Даста, посетил Волжска България около 890 г., Ибн-Фадлан, пребивавал в  нея през 922 г. и Ал-Гарнати - пътешествал около 1150 г. От споменатите трима пътешественици най-подробни сведения е оставил Ибн-Фадлан, изпратен във Волжска България със специалн амисия на арабския халиф и задължен поради това да си води подробни бележки за всичко, което е видял в тази страна.

За разлика от някои забулени в тайна древни пътешествия, за които не се знаят почти никакви подробности, пътешествието на Ибн-Фадлан е описано до най-малките възможни детайли. Според оставения от него отчет той тръгнал за Волжска България на 21 юни 921 г. (...) и през Хамадан и Нишапур е стигнал до Байканд (някогасхният Бакат) и Бухара. Оттам продължил за Угренч в някогашния Хорезм, където експедицията се задържала задълго, подготвяйки се за по-нататъшното пътуване.

На 4 март 922 г. Ибн-Фадлан продължил своя път към волжските българи и след около 70 дни, на 12 май 922 г. пристигнал в тяхната земя, където престоял близо 4 месеца - до есента на същата година. От данните, които Ибн-Фадлан дава за своя маршрут личи, че той се е движил по един от големите търговски пътища, които са водели от Средна Азия към столицата на волжскит ебългари - Велики Булгар. Първата река, която е трябвало да прекоси се е наричала Багнади (дн. Бейнау, Багнау) в съседство с Хорезм. След това преминал през реките Джам (Емба). Азал (дн. Елгъз), Уариш (Уил), Уатба (дн. Утва) и Джайх, където се издавили част от неговите хора и камили. Реката Джайх е несъмнено една и съща с реката Урал, известна до миналия век като Яик и това действително е една твърде пълноводна и опасна за преминаване река – седма по пълноводие в Европа. От брега на р. Джайх оцелялата част от експедицията се насочила към Самур (р. Самара), Канджал (дн. Кинел) и Сух (дн. р. Сок), а после покрай земите на народа Ал-Башгард (Башкирия), откъдето не след дълго достигнала до волжките българи, прекосявайки р. Гирмисан (дн. Черемшан), Уран и Урем (дн. Уран) и Баянах (дн. р. Майна).

Всички данни, които Ибн-Фадлан съобщава за преминатите от него реки са точни и правдиви и повечето от споменатите от него имена и до днес, с незначителни промени, са запазени на географската карта. Съвсем точно е посочена и крайната точка на пътешествието, което е завършило някъде в близост до р. Баянах (Майна), тъй като столицата на волжките българи – гр. Велики Булгар действително се е намирал на север от р. Майна, там, където е разположено днешното селище Булгары. Всичко това показва, че Ибн-Фадлан не само е бил очевидец на всичко, което е описал, но дори нещо повече – бил е един изключително точен и правдив очевидец. Сполучливо и добре обмислено е било и това, че неговата експедиция тръгнала на път към края на зимата – на 4 март 922 г., тъй като големите експедиции от Средна Азия към Европа в древността действително са се правели в тази част на годината, когато снабдяването с вода в сухите средноазиатски степи и пустини е по-лесно, отколкото в топлите сезони и когато по-малките реки също се преминават най-лесно, тъй като повечето от тях все още са замръзнали. Много векове преди Ибн-Фадлан по същия начин са пътували към Европа и преселващите се откъм Памир древни българи, за които Михаил Сирийски изрично е съобщил, че тръгнали на път през зимата, "за да намират вода".

От разнообразните детайли, разказани от Ибн-Фадлан, най-интересни са несъмнено сведенията за народите, които той е срещнал по своя път от Средна Азия към Волжка България. Излизайки от земите на Хорезм (дн. Северен Узбекистан), първият народ, който той видял по своя път, били тюрките, които пасели в степта своите коне и камили. Запознавайки се с този народ, Ибн-Фадлан открил за голямо свое учудване, че на мъжете не им расте брада (нещо характерно най-вече за народите от монголоидната раса). Водачът на тюрките носил званието ДЖАБХУ, а главното им племе се наричало ГУЗ, което показва, че срещнатите тюрки били част от някогашните гузи или огузи, обитаващи край Каспийско море, чийто вожд действително е носел тюркската титла ДЖАБГУ или ЯБГУ. Следнащият народ, който срещнал Ибн-Фадлан, били печенезите, обитаващи земите на север от р. Уатба – днешната Утва. Тях той описва сыдо като народ, сходен по външност с тюрките, лицата на които съшо са твърде слабо окосмени – типичен признак за монголоиден произход. На север от печенезите пътят на Ибн-Фаллан минал покрай трети тюркски народ – башкирите, наречени от него по арабски маниер Ал-Башгард. Този народ живеел отвъд реките СУХ (Сок) и Канджалу (дн. Кинел), които действително са две стари башкирски реки и открай време текат през земите на Башкирия. За някогашните башкири Ибн-Фаллан казва, че те имали твърде лошн слава – били най-свирепи и жестоки от всички тюрки и затова трябвало да се вземат специални предпазни мерки, когато се преминава край тях. "Някой от зях – пише той – срещне по пътя си човек, отсича му главата, а трупът изоставя... защото това бяха най-лошите тюрки и най-нечистоплътните, които бяхме виждали" (ИФ, 35). Тук трябва да кажем, че нещо, което твърде много е дразнело Ибн-Фадлан по неговия път е била физическата нечистоплътност на срещнатите от него народи. По този повод той системно негодува не само към башкирите, но и към срещнатите преди това гузи, чийто върховен вожд го учудил с това, че като получил от него изпратения му от багдадския халиф разкошен халат, го навлякъл направо върху омазнения си и оръфан от носене кожух.

По всичко личи, че случките, които е описал Ибн-Фадлан, не са измислени от него. И ако тук се спираме, макар и съвсем накратко върху тях, то е защото чрез тях можем да добием представа, какво са представлявали по своя физически облик и по своята култура някогашните тюркски племена и така наречените тюрко-алтайски народи, с които вече дял век българската история доста лекомислено и неточно отъждествява и създателите на България – Аспаруховите българи. Интересно е, след като почти всеки учебник по история ни втълпява, че Аспаруховите българи били тюрки или тюрко-алтайци, да погледнем най-после какво са представлявали в културно и стопанско отношение тези така често споменавани народи и могли ли са някогашните българи да приличат на тях.

Твърде информативно за всеки, който иска да получи някаква представа от първа ръка по този въпрос, е, че пътят на Ибн-Фадлан към волжките българи минавал през територии, на които се редували един зад друг различни тюркски нароли – гузи, печенези, башкири. Пътешествайки по техните и сравнявайки едно с друго видените от него племена Ибн-Фадлан ни представя една своеобразна панорама на тюркския живот и бит, от която всеки, койзо иска да се докосне до автентичното минало на Изтока, може да извлече твърде голяма полза.

Без да се впускаме в излишни подробности, тъй като те биха ни попречили да видим най-типичното и най-смцественото, трябва да отбележим, че всички тюркски племена, които срещнал по пътя си пътешественикът, водели типичен номадски живот, скитайки със стадата си из степта. "Те са чергари – пише пътешественикът – жилищата им са дървени или плъстени – рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърлени тук и там, в зависимост от това, къде ще подвият крак" (ИФ, 21). Главната и почти единствена храна на тези народи били според Ибн-Фадлан продуктите, които получавали от своите стада и особено овчето месо. "Когато някой пристига при приятеля си, то последният издига в негова чест голяма юрта, закарва при него овце, колкото се може повече. Нищо друго не му остава на мюсюлманина, освен да ги коли (за да се препитава с тях)." По всичко личи, че този разказ не с измислен, защото абсолютно по същия начин е бил посрещнат и самият Ибн-Фадлан от главнокомандващия тюркските войски Атрак, син на Катаг-хан. "Той разпъна за нас шатри... докара овце, доведоха и коне, за да ни заколят някоя овца и да пояздим по желание" (ИФ, 31).

От тези описания личи, че главният източник на съществуване на тюркските народи е било животновъдството и особено развъждането на овце. По своя начин на живот и по своето стопанство те са напомняли най-вече 43 номадски народа, за които се говори нашироко в цитираната по-горе от нас Арменска география, но очевидно доста много са се различавали от старите народи на Средна Азия с тяхното развито земеделие и занаяти, към които някога са били причислявани древните българи.

Като цяло, тюркският бит никак не е възхитил Ибн-Фадлан. Но същевременно той не пропуска да отбележи и редица положителни качества у този вид народи – липсата на содомизъм, жестокото преследване на половата извратеност, строгото и точно уреждане на взаимните имуществени задължения. Всичко това показва, че в оценките си Ибн-Фадлан не е допуснал емоционално пристрастие и е описал тюрките такива, каквито те реално са били. А следователно неговият пътепис е интересен не само като географски, но и като етнографски източник и ни дава възможност да си изградим една доста точна представа за ранните тюркски народи – прадедите на по-късните гузи, кумани и печенези, когато те все още са обитавали степите на Средна Азия и не са се били придвижили в Европа.

Да пристъпим сега към разглеждансто на най-важния блок от сведения, които се съдържат в пътеписа на Ибн-Фадлан – неговия разказ за волжките българи. След като с много вълнения и трепет експедицията преминава покрай башкирите, тя се озовава на територията на Волжка България, където е тържествено посрещната от момичета, които носели в ръцете си "хляб, месо и просо". Но още по-интересно е друго. Ако през целия път към Волжка България Ибн-Фадлан непрекъснато характеризира народите, край които преминава като тюрки и нарича с това събирателно название всеки един от тях – и узите, видени на излизане от Хорезм и печенезите в близост до р. Урал и башкирите, доста по-северните башкири, то прекосявайки р. Баянах и пристигайки в земята на волжките българи, той изведнъж престава да говори за тюрки. Постоянно и дори натрапчиво повтаряната преди това дума тюрки, не се среща нито веднъж, когато той говори за волжките българи, а това показва, че между населението на Волжка България и видените от него многобройни тюркски народи е имало някаква съществена разлика. За да охарактеризира жителите на Волжка България, Ибн-Фадлан си служи със съвсем друго събирателно название. Тях той нарича със стбирателната дума сакалиби, с която в арабските източните се нарича съвкупността от европеидни народи, населяваща Източна Европа. А тази особена дума сакалиби се явява в неговото описание дори по-често от думата българи – собственото име на жителите на Волжка България. Съдейки по пътеписа, за Ибн-Фадлан хората, които са били по произход сакалиби, а по народност българи, поради което техния цар Алмуш той нарича ту цар на сакалибите, ту цар на българите, служейки си с двете думи сакалиби и българи като със синонимни думи.

При високата наблюдателност и правдивост на Ибн-Фадлан, който е успял да забележи общите тюркски черти, които свързват узите, печенезите и башкирите, трудно може да се предположи, че особеният начин, по който той именува волжките българи, отделяйки ги от масата на окръжаващите ги номадски племена, е резултат на някаква грешка или неосведоменост. Той е резултат найвероятно на това, че между населението на Волжка България и съседните с нея тюркски народи е съществувала някаква съществена разлика, или иначе казано – на това, че волжките българи не са били тюрки. Начинът, по който Ибн-Фадлан е класифицирал волжките българи, напомня начина, по който в другия подробно разгледан от нас източник – Арменската география "Ашхарацуйц", се подхожда, когато става дума за древните българи, преселени в Европа в близост до Кавказките планини. "На север оттам (от кавказките реки Валданис и Псевхрос) живеят племената тюрки и българи (по арменски ТУРКК и БУЛГАРКК)" – съобщава този източник, разграничавайки съвсем очевидно групата на тюркските племена при Кавказ от съседните с тях древни българи. И сякаш, за да проличи още по-ясно, че древните българи като група са се различавали от своите съседи – тюрките, в "Ашхарацуйц" се съобщана веднага след това и кои племена влизат в българската група – "купи-булгар, кучи-булгар, оногхонтор-блгар и чдар-болкар..." (ХИБ, 1, 88). В този източник тюрките и българите са представени в същия план, както те присъстват и в пътеписа на Ибн-Фадлан, а именно като две съседни, но различни една от друга групи племена. И доколкото в случая става дума за два абсолютно независими един от друг източника, тъй като Ибн-Фадлан не е имал и най-малка представа от арменската география "Ашхарацуйц", наблюдаваното в случая съвпадение е твърде симптоматично. То показва, че за обективните ранни наблюдатели през периода между седми и девети век тюрките и българите не са били народи от един и същи тип. При това в случая става дума не за локални различия в рамките на някаква единна общност, а за различие между две несъпоставими една с друга общности, тъй като и Ибн-Фадлан, и древните арменски книжовници добре са знаели вътрешния състав както на българите, така и на тюркските народи и са имали достатъчно ясна представа, какво означава думата тюрки като събирателно име и какво представлява събирателното име българи.

Откритата тук особеност не е никак за пренебрегване, тъй като става дума за съвпадение в два от най-подробните и най-обективни стари източника, които са описали древните българи. А това, което е видяно с очите на очевидци, несъмнено има по-голяма ценност от всички литературни измислици и хипотези, съчинени от най-различни късни автори по повод на древните българи.

Ако се вгледаме по-внимателно в пътеписа на Ибн-Фадлан, не е трудно да открием и някои по-конкретни причини, поради които той е гледал с различни очи към волжките българи и към съседните с тях тюркски народи. Работата е там, че народът, се оказал доста различен по своя бит и обичаи от съседните с него тюркски племена. За целта нека си припомним, как е бил посрещнат пътешественикът от сина на хана на гузите Атрак и как е бил посрещнат той при пристигането си във Волжка Бтлгария. В съответствие с общия за всички тюрки обичай Атрак опънал шатра и му докарал много овце и коне, за да се препитава при престоя си с тях и да ги язди. Съвсем друго се оказало обаче посрещането във Волжка България, което в дневника на Ибн-Фадлан доста подробно е описано и дори е датирано по арабския календар (12 мухаррам, 310 г. – 12 май 922 г.).

"Когато наближихме царя на сакалибите (волжките българи) на разстояние 2 дни и една нош път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас (ИФ, 37)".

Това посрещане – с ритуален хляб в ръце – рязко се различава от начина на посрещане, който са устроили на Ибн-Фадлан тюркските големци. Работата е в това, че за номадите основен продукт на препитание е било месото, докато хлябът не е играел почти никаква роля в техния живот. Поради тази особеност един номадски народ е посрещал гостите си винаги с месен курбан, но никога не му е поднасял хляб или някакви хлебни изделия като ритуална храна.

За първи път след своето дълго пътешествие Ибн-Фаллан видял да му се поднася тържествено хляб едва във Волжка България. А това е един доста интересен белег – от него личи, че имало обичаи наподобяващи не тези, които се срещат сред номадските народи, а които се срещат сред старите земелелски народи. И доколкото споменатият начин на посрешане е бил официален ритуал и е бил разпореден от царя, ясно е, че той е бил свързан с главния народ на някогашната Волжка България – волжките българи. По-нататък става ясно и защо сред ритуалите на волжките българи фигурират нетипичните за номадите земеделски продукти: "Храната им – пише Ибн-Фадлан – е просо и конско месо, а също така в основата си включва пшеница и ечемик и то в голямо количество. И всеки взема за себе си, каквото е посял. Царят няма право над тези посеви, освен онова, което му плащат ежегодно във вид на кожа от самур или златка".

На този фон очевидно е, че особеният ритуал на волжките българи е дошъл от това, че за разлика от номадите те са били в основата си земеделски народ – препитавали са се най-вече за сметка на земеделието, а не чрез номадско скотовъдство.

Напускайки номадските степи, арабският пътешественик с попаднал в един доста по-различен свят. И затова той се е постарал да го опише колкото се може по-подробно: "Всеки, който се жени и устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя си дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, вино, пшеница..." (ИФ, 50). "Те нямат маслинено масло (зехтин), нито сусамено, нито пък мас – продължава по-нататък арабският пътешественик. – Вместо тези мазнини използват рибено масло... От ечемика правят особена супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки... Понякога варят ечемика с месото, господата изяждат месото, а девойките само ечемика. Ако месото е глава от козел, тогава момичетата могат да ядат от него.

Всички те носят на главите си особен вид шапки. Когато (царят) се движи из пазара, то всички стават, никой не може да остане седнал, всеки сваля шапката от главата си и я взема под мишница... И точно така постъпва всеки, който влиза при царя... Щом като те се яват при него, те тутакси свалят шапките си..." (ИФ, 51). "Видях при тях и ябълки – силно зелени на цвят, и колкото бяха зелени, толкова бяха и кисели на вкус, приличаха по-скоро на винен оцет, който девойките употребяват. Затова ги наричат "момински ябълки." (ИФ,49).

Всички тези подробности затвърдяват оше повече впечатлението,че у волжките българи битът и стопанството са били устроени по доста по-различен начин, отколкото у тюркските номадски народи. При тях виждаме опити да се отглеждат ябълки; виждаме да се приготвя питие от ечемик (вероятно някакъв вид бира) – нещо, абсолютно непознато на тюркските народи. А освен това различно е и основното питие, с което са посрещали гостите си тюрките и непознатите за нас волжки българи. У волжките българи най-хубавото и най-разпространено питие е било приготвяно от мед и се е наричало СИДЖУ или СУДЖУВ, докато у тюрките то е било приготвяно от мляко и се е наричало КУМИС.

Като цяло, всички основни подробности от живота на волжките българи, които е наблюдават Ибн-Фадлан, се оказват принципно различни от живота, което се е водил в тюркските степи. Ако тюрките са се изхранвали изключително с овче месо, волжките българи са имали и множество ястия, направени от просо, ечемик и пшеница. Ако тюрките са пиели най-вече кумис, волжките българи са пиели своите особени напитки от мед или ечемик. Ако тюрките при срещата на своя хан или големец са се просвали пред него по очи на земята, волжките българи поздравявали своя цар със сваляне на шапка и с чинно изправяне на крака. Забелязва се също и едно много по-голямо разнообразие в бита и живота на волжките българи в сравнение с техните номадски съседи. Вместо с целогодишно пастирство из степта, волжките българи, както личи от състава на споменатите от Ибн-Фадлан техни продукти, са се занимавали с множество разнообразни видове дейности – отглеждали са разнообразни земеделски култури, събирали са мед, но са имали, по всичко личи, и твърде много коне, а конското месо е било поднасяно на гостите дори като ритуална храна. Тук му е мястото да споменем, че в Памир – точно в спомената древна област Булгар – днешният Палгар и до днес (по сведения на етнографа М. Андреев) по време на сватба се коли кон, а младоженецът и булката са длъжни да изядат заедно една от неговите плешки, за да имат много деца. Този древен ритуал – клане на кон – напомня древния обичай АШВА-МЕДХА – жертвоприношение на кон, характерен за индоиранските нароли и описан подробно в старите санскритски източници. А добре е известно, че малките памирски народности водят своя произход от старите индоирански племена.

Да се върнем обаче отново към описанията на Ибн-Фадлан. Разнообразието на живота, който той наблюдавал около себе си, по всичко личи му направило твърде добро впечатление. И затова настроението, което лъха от неговия пътепис, когато той разказва за Волжка България е твърде различно от настроението в страниците, които описват живота на тюркските народи. В единия случай, когато Ибн-Фадлан пише за номадските народи, изпод перого му излизат мрачни и навяващи най-често униние фрази: "Положението им е окаяно, достойно за съжаление" – пише той с явна мъка, обобщавайки своите наблюдения върху живота на гузите – най-големият тюркски народ, видян от него (ИФ, 23). В другия случай, когато става дума за живота във Волжка България, изпод неговото перо излизат съвсем други думи и оценки: "Държавата ти е обширна – казва той при един разговор с царя на волжките българи – Паричните ти средства са в изобилие, доходите ти са многобройни. Защо тогава молиш халифа да ти построи крепост с негови средства, които са безчет?!" (ИФ, 63). От този кратък епизод, в който Ибн-Фадлан искрено недоумява защо са му на цар Алмус чужди пари, когато той има премного свои собствени, личи, че държавата, която той е видял пред очите си, Волжка България е била една цветуща и благоденстваща страна, несравнима по положение с бедните номадски степи.

Ако резюмираме всички най-важни сведения, оставени от този единствен по рода си очевидец, не ще бъде трудно да си обясним и откъде е идвало цветущото стопанско положение на някогашната Волжка България. То е свързано с това, че нейният стопански живот се е крепял върху два големи стълба – земеделието и развитото животновъдство. Но за да се убедим още по-дълбоко в правотата на тази констатация, добре е преди да сформираме окончателните си оценки за Волжка България, да погледнем и към още някои стари източници, от които личи, че първият и най-важен стълб в древното българско стопанство е било развитото и разнообразно земеделие. Арабският пътешественик Ибн-Даста, който е посетил волжките българи около 890 г., т.е. 30 години преди идването на Ибн-Фадлан пише: "Те – българите – са народ, който оре и сее. Сеят различни култури – пшеница, ръж, ечемик, просо, сорго и др". А друг арабски очевидец Ал-Масуди отбелязва същата подробност и за друг един голям клон на древните българи – "черните българи", останали някога да живеят в кавказките долини. "These Bulgars are mountaineers. They posses fields and large numbers of catlle." (Тези българи са планинци. Те притежават ниви и голямо количество добитък.)

Ясно е на този фон, че навсякъде където са живели ранните българи в Източна Европа – Волжка България и кавказките долини в тяхното стопанство първи и най-важен поминък е било земеделието, т.е. точно онзи поминък, който почти напълно отсъства в стопанството на ранните номадски народи.

Археологическите разкопки, проведени в изчезналото вече царство на волжките българи, напълно потвърдиха тази особеност. В земята край Волга бяха открити остатъци от железни лемежи, датиращи от девети-десети век. И дори нещо повече – оказа се, че заселването на българите край Волга съвпада по време с един важен културен поврат – замяната на старите примитивни форми на земеделие, основаващи се върху използването на лопатата и мотиката, с по-съвършеното и развито плужно земеделие.

На какво се дължи това, че волжките българи, макар и заселени в северни и не съвсем подходящи за земеделие територии, са имали земеделието като един от основните свои поминъци, докато живеещите доста по-на юг от тях тюрки, не са се занимавали активно със земеделие? Причините за това дълго време беше трудно да се обяснят, но на фона на цитираните по-горе източници, от които личи, че още в своята прародина край Памир древните българи са принадлежали не към скотовъдните номадски племена, а към развити източни народи, вече става много по-лесно да намерим ключа и към тази историческа загадка. Това, че в обитаваните от древните българи преди преселението им топли южни полета е имало някога "много грозде, смокини и сини сливи", както се е изразил някога арабският книжовник Ал-Бакуви (РК, 30), е достатъчно ясен симптом, че за пренасянето на земеделски традиции към Волга е изиграл роля натрупаният от древните българи вековен земеделски опит по времето, когато те са обитавали плодородните долини и оазиси на своята древна земя край планината Имеон (дн. Памир). В тези благодатни земи, както личи от цитирания източник, древните българи са се занимавали не само с обикновено земеделие, но дори и с градинарство и овощарство.

Една общност с широки и дълбоко вкоренени земеделски традиции, каквито са били древните българи по времето преди тяхното преселение в Европа, не е могла да изостави своя обичаен земеделски бит, където и да е попадала след това по света. И тъкмо затова, дори когато българите след дълги перипетии са се озовали от топлите полета край Памир в студените и неприветливи земи на Средното и Горно Поволжие, те са продължили да обработват земята. Тяхното земелелие, следователно, не е било някакъв нововеведен поминък, а пренесена от юг традиция, към която те са се придържали въпреки не съвсем благоприятните приролни условия.

По една рядка случайност наблюдателният и прецизен в описанията Ибн-Фадлан е отбелязал в пътеписа си няколко детайла, които напомнят за древния южен произход на земеделските традиции на волжките българи. Първият от тези детайли е свързан с начина, по който волжките българи са складирали своите запаси от пшеница, просо и други зърнени култури. В това отношение волжките българи са имали според Ибн-Фадлан един доста странен навик: зърното си те пазели не в хамбари, а в дълбоки ями, вследствие на което то добивало доста неприятна миризма. "Те нямат помещения да складират провизиите си – отбелязва арабският пътешественик. Копаят кладенци (ями) и закопават храната (зърното) си в тях. По този начин, след като мине известно време, то се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва." (ИФ, 50). Ибн-Фадлан не е успял да изясни, на какво се е дължал този странен начин на съхраняване на зърното у волжките българи. Същевременно историята на земеделието показва, че той не е бил измислен от волжките българи, а има далеч по-древни корени. В сухите полета край Памир, кълето се е намирала българската прародина, зърното и до днес се пази най-често в ями, особено, когато реколтата е изобилна и хамбарите не могат да го поберат. Същият начин за пазене на зърното се е срещал до средата на този век също и в сухите земи на Южна Украйна и дори в Добруджа, спомени за което пазеха доскоро много стари добруджанци, включително моя покоен баща Добри Добрев. А към това трябва да прибавим и още една интересна особеност. В Добруджа и до днес ямите за пазене на зърно си имат специално име – ХУМБА, а в Памир същият вид ями се нарича ХУМБ, което подсказва, че старата памирска традиция наистина е била подхваната от изселилите се някога откъм Памир българи и се е разпръснала нашироко по света.

Ясно е на този фон, че край Волга ямите за зърно, които е наблюдавал Ибн-Фадлан са се появили в резултат на пренасяне на тази именно южна традиция. И ако сред волжките бъдгари този начин на пазене на зърното се е срещал дори в 922 г. въпреки, че не е бил никак подходящ за влажните северни земи, това е било поради привързаността на волжките българи към своите стари земелелски традиции, изградени при съвсем други условия и съвсем друг вид климат. От странния начин, по който волжките българи са пазели своите зърнени храни личи, че техните земеделски навици са били създадени в сухите южни краища и слел това са били пренесени в Поволжието. Следователно още при своето преселение на север те са били земеделски народ.

Друга подробност, от която личи древният южен произход на земеделисто край Волга, са особените ябълки, за които пише ИбнФадлан. "Видях при тях ябълки, силно зелени на цвят и колкото зелени, толкова и кисели на вкус" – отбелязва той (ИФ, 49). Тези силно зелени и кисели ябълки явно са били някой пренесен от юг сорт, който не е могъл да узрее в по-суровите северни условия и поради това вероятно се е изродил. Защото, когато един народ се преселва на от юг на север, пренесените от него сортове твърде скоро деградират, но при все това продължават известно време да растат, въпреки че не представляват вече стопанска ценност.

Южните корени на волжко-българското земеделие се долавят и от специфичните названия на някои специфични видове земеделски култури, запазени и до днес в земите край Волга. Така например соргото (вид южно просо, разпространено най-вече в Средна Азии и Индия) в руските говори от Поволжието дори до днес се нарича БОЛГАРСКОЕ ПШЕНО – нещо, което показва, че негови преносители в земите край Волга са били волжките българи. А един особен вид пшеница, разпространен и до днес сред донските казаци, се нарича БОЛГАРКА (българско жито), което загатва, че нейни разпространители са били най-вероятно отново те. От несъмнен южен произход е и сладкото питие СИДЖУ, с което волжките българи са гощавали Ибн-Фадлан. Негов най-пряк аналог е памирското питие СИЧИН (SICIN, Я, 242), което се приготвя специално за посрещане на гости.

Интересен пренос на южни културни традиции се наблюдават и при животновъдството на волжките българи. Така например при неотдавна проведените разкопки в град Велики Булгар бе открито, че във Волжка България се е развъждала южната хисарска овца, разпространена и до днес в топлите оазиси край Памир. Откриват се също остеологични материали от една особена дългорога порода говеда, развъждана някога най-вече в източните степи и пренесена несъмнено от някакъв южен район (ГБ, 254-272).

Наред със земеделието и животновъдството волжките българи са имали и редица други поминъци, които също заслужават внимание. За тях пише както Ибн-Фадлан, така и други очевидци, които през девети-десети век са пътували до Волжка България. "В горите им има много мед, който те жителите на Булгар, знаят и ходят да го събират... Видях там и огромни площи от лешници, дълги много километри. Забелязах там и дърво – не знам как точно да го нарека – много високо. Жителите след като го издълбаят слагат под него съд и в него изтича течност, която по вкус е по-приятна и от меда... Има и храстче, малко и зелено. На върха му има разклонения с по един лист и на него като че ли са разстлани растения, сред листата на които има плодове... Хапнахме и се убедихме, че плодът ни доставя удоволствие. Продължихме да търсим и да ядем тези плодове." (ИФ, 49-53).

От тези описания личи, че в земите край Волга са били развити разнообразни видове събирателски поминъци – добиването на мед, а също на сок от бреза, събирането на лешници и горски плодове. Широко развит е бил и риболовът, красноречиво доказателство за което е това, че главният вид мазнина, който се е използвал в домакинствата, е бил рибеното масло.

Най-широка известност волжките българи са си спечелили не с тези странични и допълващи поминъци, а с това, че са създали едно от най-големите пазарища в Източна Европа. На него са се продавали както разнообразните продукти, произведени във Волжка България (вкл. и широк кръг занаятчийски произведения), така и продукти от съседните и по-далечни земи. Благодарение на склонността на Ибн-Фадлан да описва до най-малки подробности всичко по-забележително, на което се е натъквал по своя път, днес ние знаем не само, че волжките българи са имали едно огромно и постоянно действащо тържище, но и къде точно се е намирало то. "...Когато ние пристигнахме при царя – отбелязва Ибн-Фадлан – намерихме го, че е спрял на отдих и временен престой в така наречената ХАЛДЖА. Всъшност тази местност беше разположена между три езера – две големи и едно по-малко и между тях нямаше нито едно, на което да се достигне дъното. Между това място и огромната река, протичаща към страната на хазарите, известна с името Атил (р. Волга) разстоянието беше около един фарсах (2250 м). И така покрай тази река се намираше пазарището, което става по всяко време и там се продават много полезни стоки с голяма стойност." (ИФ, 56). Големите езера, за които говори Ибн-Фадлан и до днес могат да се видят на географската карта недалеч от р. Майна (Баянах), при която е завършило пътешествието на Ибн-Фадлан. А и самото име ХАЛДЖА, с което според Ибн-Фадлан нарича лятната резиденция на волжките българи, е също твърде симптоматично, тъй като напомня памирската дума ХАЛИДЖ – залив, вир, езеро. От това личи, че името Халджа, с което се е наричала лятната резиденция на царя на волжките българи, не е възникнало никак случайно. То е дошло от това, че главната забележителност на местността, в която тя е била построена, са били езерата, а думата езеро в езика на волжките българи е звучала като ХАЛИДЖ или ХАЛДЖА, подобно на това, както тя и до днес звучи в Памир.

От тази голяма лятна резиденция по посока към брега на Волга се е простирало пазарището, заемащо в ширина една внушителна площ от около 2 км. На това пазарище са се стичали, според Ибн-Фадлан търговци от двата най-големи съседни народа – русите и хазарите. "И когато пристига кораб от страната на хазарите – пише той – царят пристига на кон и проверява това, което има в него, и взема от него една десета част. Ако ли пък пристигне царят на русите или друго подобно племе, то царят (на българите) избира за себе си всяко десето нещо..."

Между търговците, които са идвали на описаното от Ибн-Фадлан постоянно тържище, е имало и значителен брой волжки българи. За някои от тях търговията е била постоянно занятие, с което те са се занимавали целогодишно, пътувайки не само из Волжка България, но и из съседните страни. "Те (волжките българи) имат много търговци – пише Ибн-Фадлан, които ходят в земята на тюрките, при което докарват овце в страната наречена Вису, а носят със себе си самури и сребърни лисици..." (ИФ, 54).

От това описание личи, че волжките българи са се занимавали и с една своеобразна за времето си прекупваческа дейност. Те купували от съседните с тях тюркски племена голямо количество овце, които са били главното богатство на този вид народи и са откарвали закупените стада на север към народа Вису – някогашните вепси, живеещи в близост до Ладожкото и Онежко езеро. От вепсите и другите северни народи волжките българи са купували най-вече златки, самури и сребърни лисици, с които след това отивали отново при тюркските народи, за да ги обменят срещу овце. Тюрките охотно купували донесени от Север ценни кожи, защото правели от тях своите скъпи самурени шапки, които били задължителна част от костюма, на който и да е знатен куманин или печенег. И така търговията се въртяла с неспирни обороти – овце срещу самури и сребърни лисици, а след това нови самури срещу овце. Още през шести век оногурите се досетили за големите изгоди, които носи със себе си тази непрекъсваема търговия. И по всичко личи, че са навлезли в нея твърде активно, осъществявайки посредничеството между богатия на ценен дивеч Север и богатите на овце тюркски племена. Преки сведения за това е оставил цитираният по-горе готски историк Йорданес, който пише, че "от тях – оногурите – идва търговията с ценни дивечови кожи" (вж. по-горе).

По всичко личи, че волжките българи са продължили този доходен поминък, подхванат от някогашните оногури и са го взели в свои ръце. Чрез това те са натрупали в държавата си доста големи богатства, което в съчетание с другите техни поминъци я е превърнало в една от най-благоденстващите държави на Източна Европа.

Дълго време а българската книжнина се считаше, че древните българи – както волжките, така и Аспаруховите не са познавали търговията и са се изхранвали изключително със скотовъдство. В най-крайна форма това мнение може да се открие у д-р Иван Сакъзон (ИС,  1930), който в своята студия, посветена па стопанството на Аспаруховитс българи пише, че ако българите са играели някаква роля в търговията, то това е било най-вероятно ролята на пречка срещу търговския поминък. А същото мнение в по-ново време виждаме застъпено и в книгата на Иван Богданов "Прабългари", в която се отстоява възгледът, че търговията и размяната били чужди на здравия българеки дух (ИБ, 1974).

Конкретните факти, свързани с древните българи обаче сочат, че един народ може да бъде здрав по дух и същевременно активно да се занимава с търговия. Ранните търговски начинания на мощните някога оногури и продължаването на тези начинания от не по-малко мощните волжки българи е едно съвсем очевидно опровержение на споменатата, за съжаление, доста разпространена и до днес в българските исторически среди погрешна теза.

Един от ранните арабски пътешественици Наджиб Хамадани, жител на персийския град Хамадан, е отбелязал по повод на търговията на волжките българи следното: "Те – българите – ходят с остригани глави и къси кафтани. Търгуват с кожени изделия (юфз и др.) и ценни дивечови кожи и между тях виното се счита позволено както за неверниците, така и за мюсюлманите" (ВК, 153). В този източник са споменати не като два от най-важните видове търговски артикули, с които волжките българи са се спускали на юг – към Туркестан и Персия, но и техните най-характерни портретни особености – остриганите (бръснати) глави и късите кафтани.

Според друг очевидец, наблюдавал някога живота на волжките българи – Ал-Гарнати – в своите търговски пътешествия на юг, към Източна Персия (Азърбайджан), те са търсели да купят най-вече евтини железарски изделия и особено грубо изковани кинжали и дълги ножове. Причината да търсят точно този вид стоки е била в това, че кинжалите те купували не за въоръжение на своята войска, а за да ги препродадат на северните народи, които правели от тях харпуни за ловене на риба. "Купуват българите в Азърбайджан четири такива кинжала за динар" – отбелязва Ал-Гарнати (АГ, 58). Същевременно, пътувайки към Хорезм, волжките българи се занимавали със съвършено друг вид търговия – на хорезмийните те предлагали изработените от самите тях мечове, а на връщане от Хорсзм закупували от тюрките овце. Тези интересни страни от търговията на някогашните волжки българи са отбелязани от Ал-Масуди и Ал-Мукадаси, първият от които пише: "Кервани пътуват от тях – волжките българи – към земята Хорезм...", а вторият съобщава, че на хорезмийците българите предлагали различни стоки, между които и изработените в Булгар мечове" (АГ, 106).

Досега не е правен опит да се състави една примерна карта на търговията, която волжките българи са водели през Ранното средновеконие. А ако се състави такава карта, ще изпъкне една незабелязана досега особеност. Както на юг, така и на север името на волжките българи се споменава в множество различни краища. На юг техни търговци се срещат както по пазарищата на Туркестан, така и в по-далечните Хорезм и Азърбайджан, а понякога дори и в Багдад. На север техните търговци също се движат по широк спектър от маршрути, които водят не само към споменатия вече народ ВИСУ, но и към още по-далечния народ ЮРА, живеещ близо до Полярния кръг. При това поради самото естество на извършвана от тях търговска и прекупваческа дейност пътуванията към далечния и почти необитаем Север са били редовно и нестихващо занимание. Те са диктували не от някакво инцидентно любопитство да се надникне в загадъчните северни земи, а от особеностите на традиционната им търговия, в която значително място заемало транслирането на южни стоки към северните народи и ретранслирането на северни стоки към южните народи. Волжките българи, които отрано са се заели с този сложен, но твърде изгоден за тях процес на търговски транслации и ретранслации, са били принудени поради самото му естество, да пътуват редовно както към вледеняващия Север, така и към нажежения Юг за да поддържат непрекъснато в действие задвиженото от тях огромно златно махало. Тази особеност прозира ясно в описанията на арабските пътешественици. "Българите пътуват до северните народи ЮРА – пише например Марвази през десети век. Носят им стоки като дрехи, сол и др. на шейни, които теглят кучета през снежните преспи, които никога не се стопяват. Невъзможно е да върви човек по такъв сняг иначе, освен ако не прикрепи на краката си волски кости (нещо подобно на ски). Вземат те в ръцете си две кости, пъхат ги в снега под себе си и такв се плъзгат по снега" (БЗ, П, 65). Същото съобщава и Ибн-Батута, който пише: "Проникват там – на север – само богатите търговци, които имат по сто и повече шейни, натоварени с храни, питиета и дърва. Защото там, на север, няма ни дърво, ни камък, ни подслон. За водач по този път им служи някое опитно куче, което е ходело там неведнъж. Такова куче струва хиляда дирхама. Него стопанинът му не го пипа с пръст и го храни преди всички други. Иначе ще се разсърди кучето, ще избяга и ще остави стопанина си да загине" (БЗ, Н, 65). А Закария Казвини съобщава в тази връзка още една интересна подробност. "Народът булгар – пише той – внася своите стоки при народите юра за търговия. Всеки слага своята стока на определено място, отбелязва я с определен знак и я оставя, после се връща, намира отстрани до своята стока някаква друга стока, потребна за неговата страна и ако е с ъгласен със сделката, взема оставената в замяна стока. Ако не е пък съгласен, взема своята стока и оставя предложената му в замяна стока, по такъв начин нито търговецът вижда купувача, нито купувачът – търговеца" (БЗ, 64).

Тази тема – за пътешествията на волжките българи до северните народи, може да се открие у почти всички ранни арабски географи, но причините за това далеч не са свързани с разгорещената арабска фантазия, както някои не съвсем добре информирани в стопанската история автори наивно предполагат. Колкото и странно да изглежда от гледна точка на сегашните представи за пътуване и търговия, почти всички подробности, които арабите са записали във връзка със северните пътешествия на волжките българи са добре премерени и реалистични. Така например и до днес пътуванията в най-северните краища на Европа и Азия сред малките народи ненци и евени стават с помощта на кучешки впрягове или с помощта на ски. И до днес кучето-водач играе главна роля при тези пътувания и е обект на специални грижи. И до днес стоките се оставят на някой кръстопът без да могат купувачът и продавачът да се видят. Дори в наше време в най-далечните райони на Финландия не само отделни видове стоки, но и личните писма се оставят край кръстопътищата на попечението на случайно пътуващите към означеното селище пътници. А и в малката планинска Швейцария млекарите оставят гюмовете си с мляко край пътните магистрали, разчитайки, че ползвашите го пътници ще оставят парите си сами в сложената до гюма паничка.

Ако трябва да бъдем точни и справедливи, време е да признаем, че волжките българи са били един от най-развитите търговски народи на някогашна Източна Европа. И това е забелязано още през миналия век от видни световни учени, като акад. А. Френ и акад. Б. Дорн.

Това, че волжките българи са били виден търговски народ личи и от факта, че те са първият източноевропейски народ, който въвежда в своите земи собствено монетосечене. Ако в Киевска Русия монетосеченото се появява през ХII в., във Волжка България то датира още от около 950 г., когато редом с внасяните отвън арабски дирхами се появяват монети със собствените образи на владетелите на Волжка България.

Доскоро причините за ранната поява на собствени монети у волжките българи оставаха неясни и трудно обясними. Но сега, след всичко, което беше разкрито за широките и твърде интензивни търговски пътешествия на този народ, сведенията за огромните размери на неговото постоянно международно тържище недалеч от лятната резиденция на неговите владетели, този особен стопански феномен вече става напълно понятен и разбираем. Един рано развил се търговски народ, не би могъл да не изпревари другите и в тази област и точно това ни поднася стопанската история на изчезналата вече Волжка България.

И така, за един от големите клонове на древните българи – волжките българи – науката разполага с изобилни данни, от които личи, че те са познавали не само скотовъдството и земеделието, но и търговията. Било ли е това обаче някаква частна особеност само на волжките българи или е било присзицо и на останалите древнобългарски клонове в Европа? Вече разгледахме сведенията на арабския пътешественик за древните българи в Кавказ, макар и да били планинци, притежавали земеделски земи и много добитък. Но същият този особен български клон – кавказките българи, наричани още и "черни българи" – е оставил спомен и с това, че е въртял доста оживена търговия с околните племена. Сведения за това дава персийската география "Худуд ал-алам", писана през десети век, т.е. приблизително по същото време, когато Ибн-Фадлан е ходил при волжките българи. Ето какво съобщава "Худуд ал-алам" за кавказките българи. "С всички, които живеят около тях те – българите – (т.е. кавказките българи) водят оживена търговия." (БЗ, 11, 60)

Излиза, както виждаме, че търговският поминък далеч не е бил само приоритет на волжките българи. Той се е срещал и у преките Кубратови наследници – кавказките българи – преки потомци на най-големия Кубратов син – Батбаян.

Ранното развитие на търговията се оказва една обща българска особеност, към която са били привързани всички стари български клонове, преселени в Европа. А след като това е така, възниква въпросът на какво се дължи широкото разпространение на този поминък сред ранните българи, коя е била причината да бъде той един от основните стожери на старото българско стопанство?

Трудно бихме могли да си отговорим на този въпрос, ако не надникнем в по-старата история, в оня забулен в полумрак период, когато древните българи са живесли в своята азиатска прародина, в полите на легендарната планина Имеон. Затова нека да се обърнем още веднъж към източниците, които описват този период и, по-специално, към цитираната вече в предишното ни изложение арменска география от седми век. Основният факт, записан във връзка с българите в този източник беше – както вече посочихме – че "в Скития живеят 15 развити занаятчийски и търговски народи, единият от които се казва масагети, а другият БУЛХИ (българи)". Още в най-старата си азиатска земя древните българи – както виждаме са влизали в кръга на известните търговски народи. А това обяснява доста добре, откъде се е взела невероятната търговска енергия, кояго са проявявали един през друг всички български клонове, преселени в Европа. По същия начин, както земеделските традиции на волжките и кавказките българи са били пренесени от юг и са били продължение на една сравнително рано развила се култура, възникнала край Памир и продължена по-късно на европейска почва, така също и търговските традиции на древните българи са били пренесени от Азия в Енропа и затова те се оказват общ белег както на волжките българи, така и на преките наследници на Кубратовите българи, а също и на интегрираните с Кубратовите българи оногури.

Преносът на традиции от прародината към новозаселените земи се оказва главният фактор, който е оформил особеностите на стопанския живот на различните български клонове в Ранното средновековие, а богатият на детайли стопански живот на волжките и кавказките българи се оказва функция от разнообразния и твърде развит стопански живот на древните българи – съзнателно или несъзнателно забравените от историята прастари обитатели на плодородните полета в подножията на Памир и Хиндукуш.


СПИСЪК НА СТОКИТЕ, НАРЕЧЕНИ ОТ ЧУЖДИТЕ НАРОДИ С ИМЕТО НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

1. МУЗА-И-БУЛГАР (български филигран) – вид златарски изделия от Волжка България, продавани в Персия (ЕДI, 1, 997);

2. ЧАРМ-И-БУЛГАР (български цяр) – вид мехлем за рани, запазен до днес в района на Балх. (По сведения на проф. П. Коледаров, получени при неговата специализация в Афганистан);

3. БУЛГАР – название на най-прочутия конски юфт, разпространено и до днес сред множество народи;

4. БУЛГАРА или БУЛГАРИНА – вид музикален инструмент с дълга дръжка. Среща се и до днес в България и някои страни на Изтока (РС, 1970);

5. БОЛХАР – вид медникарски изделия. Звънци, окачвани по конската сбруя. Среща се на територията на някогашната Волжка България и в съседните руски земи. Споменати в Тълковния речник на руския език, съставен от В. Дал (ВД, 1, 111);

6. БОЛГАРЫ – вид качествен дървен материал за греди и траверси. Дума, характерна за района на Псков (ПОС, 1, 101);

7. БУЛГАРО – вид макара за повдигане на тежести в строителството. Среща се в Северна Италия (ИП, 1981, 157);

8. БОЛГАРСКОЕ ПШЕНО – название на средноазиатското едро просо у русите в Поволжието и съседните райони (ВД, 1, 110);

9. БОЛГАРКА – особен сорт пшеница, разпространен сред донските казаци (СРДГ, т. III, 268);

1О. БОЛГАРКА – название на пазарищата в някои руски области, съседни с някогашната Волжка България (Самара и др.);

11. БУЛГАР – вид пипер в Кюрдистан;

12. БОЛГАРСКИЙ КРЕСТИК – вид бродерия. Название, разпространено сред русите от района на някогашната Волжка България.


http://groznijat.tripod.com/fadlan/fadl_dobr.html
http://mandara.narod.ru/fadlan.htm

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
Re: Произход на българите !
« Reply #149 on: September 21, 2013, 00:17 »
Не сме народ, не сме народ, а мърша

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Петко Рачов Славейков (1875)