БОЖЕСТВЕН ДАР
Моята нена / баба / се казваше Магбулея,но защото никой не я беше видял да се смее всички и казваха ,,Желязната жена”. Всеки който имаше някакви по сериозни проблеми непремено тичаше при нея. На някой гасеше въклен,на някой лееше куршум,на някой бавеше за главоболие, на някой оправяше изкълчени крайща, на някой просто им стигаше само един съвет за да намери пътят към щастието. По цяло село расправяха за нея че и никога не е плакала,дори и когато е раждала е била като желязо. Но днес тази желязна жена проплака с глас, даже и проклинаше всевишният защо е бил толкова безжалостен.
Днес се почука на нашата порта, но чукането беше доста плахо, сякаш не беше сигорен дали е искал да почука.
– Иди и виж кой е, сигорно е дете или някоя стара жена. Заповяда ми нена Магбулея, и отседна на нейното си място от кадето се виждаше почти цялата улица, място кадето беше посрещнала безброй гости и приятели.
Когато отворих вратата изненадата ми беше много голяма, на прага стоеше момиче ли да кажа или жена или нещо друго. Беше висока но доста подгърбена, а в очите разногледа, заради пелтеченето и едвам разбрах нещо което беше свързано с нена ми Магбулея. Отстъпих крачка назад и я поканих с жест, като едвам отроних няколко думи.
– Да в къщи е ела. Почуствах голямо съжаление и да си ви призная и отвращение, не от нея разбира се, а от недостатъците който я бяха затрупали и не се виждаше нищо от тях. Момичето се опита да ми благодари или поздрави с усмивка, но това не преличаше на усмивка а на нещо друго, лицето и се деформира още повече. Не можах да и отвърна с усмивка, а трябваше да си отръгна погледа от нея. Сърцето ми се сви толкова много че взех да изказвам молитви към Аллах, че ме е съжалил,и е сътворил от мене нормален човек. Момичето се движише доста трудно, защото единият и крак беше доста по къс от другият. Заради този си недостатък едвам се катереше по дървената ни стълба за вторият етаж. Нена ми като я видя стана от мястото си,за да и помогна да се предвиже по стълбата,и да се настани на мястото определено за гости.
На всички зададени и въпроси отговаряше. – Добре съм. Това добре се опитваше да го докаже с усмивката си,или с рязко поклащане на главата в положителна посока. Но когато нена ми я попита. - За какво си дошла. Тя не бързаше да даде одговор, пое дълбоко въздух, задържа го за кратко време, след това го изпусна без да бърза. Сведе глава надолу към земята, но за по сигорно затвори и очите си, защото това което щеше да казва за нея сигорно беше някакъв срам или грях.
- Ах нено Магбуле, от каде да започна,та до каде да свърша. Горя в един огън, не, не, за това че загубих майка си и баща си,този огън не е такъв,този огън е нещо друго. Изгарям в него всеки ден и нощ,от акъла не ми излиза,откакто го видях в мене нещо гори,този пламък е толкова нежен,толкова силен че ми отне сънят. Отне мен от мене си дори,аз не живея за мене си вече а за него. Не се издържа вече на този огън нено,ти знаеш за всички билки,кажи ми някоя която ще ме спаси от този огън,нека вече завинаги да заспя,този огън не е за мене. Кажи ми нено Магбуле, нали е срамота и грехота човек като мене да обича,да си го пожелае дори......
Нена ми стоеше като вкаменена,но по лицето и се стичаха едри капки сълзи,който нарушиха нейното желязно име. Стана приближи се до нея, хвана и треперещите и ръце, говореше и с тон с който не се говори с човек а с ангел.
– Не, не милото ми момиче,не е нито срам нито грях да обичаш.Човек обича със сърцето си, а твойто е толкова голямо,толкова чисто,че този който обичаш трябва да е най щастливият човек на света. Знаеш ли колко очи има който не могат да видят Любовта, така както ти си я видяла. Колко сърца има в който няма твоят пламък, а на негово място имат гордост, или злоба. Този пламък ти е дар от Аллах,пази го и живей заради него. Понякога Любовта може да е далече от тебе,или да е недостежима,но на човек му стига пламъкът и който е оставила след нея,радвай се и се родждай всеки ден в този пламък, който не е за всяко сърце. Халал ти е залъка на тебе дъще,ти носиш най-голямата тежест на Аллах,от която всеки би се превил или самоубил. Този пламък ли за тебе в повече е дошло.Това е дар от който живота се ражда,колкото и да боли всеки ще го желае,и за него ще копнее............
7 9 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
