Навън под разредената вече тъмнина, придружена с гъста влажна студена мъгла, се разнесе сутришната песен на ходжата, която подканваше жителите на Истанбул да се разделят с уютните си легла и да отправят своята молитва към създателя им Аллах.
Аз също реших да стана не за молитва, а защото от снощната среща вече нямах покой дори и в леглото си, което до този момент беше моя уют и крепост, в която се чувствах като в Рая.
Излизайки от къщата за гости в която пребивавах, видях, че стаята на Султан ханъм светеше и нейният силует ярко се открояваше по белите пердета и показваше, че се кланя сабах намаз*. Тази нейна молитва беше свещена и тя не се молеше толкова за себе си, а за единствената й дъщеря, която имаше нужда от спешна помощ - помощ, която можеше да дойде само и единствено от Всевишния. Сврътка не ме свърташе, затова реших да се поразходя из улицата, за да ми мине времето, но така незнайно как се отзовах пред джамията, която беше полу - празна и сякаш протягаше обятията си към мен и ме подканваше да се пречистя, а защо не и да се помоля за нуждаещите, и особено за дъщерята на Султан ханъм, която имаше нужда от тази моя молитва. Така и направих, коленичих пред Всевишния и протегнах ръце към него, изредих необходимите молитви за мир и благоденствие на народа и на Родината, както и за целия свят. След това през сълзи го замолих да спаси тази крехка и невинна душа, която бе все още в началото на живота си и не беше сторила никакво зло на тази земя ......
След молитвата с пречистена съвест и с бавни, но сигурни крачки се отправих за в къщи. В двора на джамията ме настигна младолик белобрад старец.
– Синко, стой, почакай, нека споделим дума-две. Искаш ли?– тъй като не бързах за никъде съгласих се на драго сърце. Слушах как този старец, който за пръв път виждах в живота си говореше за мен, сякаш ме познаваше от самия ми зародиш. Обясни ми защо съм се родил и как, и защо трябва да живея!
– Чух молитвите ти, синко и ме заболя сърцето. Малко хора идват тук толкова рано, за да се молят за чужди несполуки. Затова искам да ти помогна, ако искаш, разбира се? – възможно ли беше да не приема подобна помощ и то не за друг, а за дъщерята на моя ангел покровител Султан ханъм, която за мен беше готова да стори всичко на света.
– Стига да помогне, ходжа ефенди, стига да помогне? – и сълзите ми бликнаха пак някъде от дълбоко.
– За да се пребориш с дявола, сълзите и молитвите понякога не стигат, синко. Затова ще ти е нужно много труд, усилие и здрав разум. Разум, с който да накараш болния да легне приживе в своя гроб.
– Какви ги говориш, ходжа ефенди? Нима е възможно това? Това, което говориш ушите ти чуват ли го? – ядосан до болка усетих как му крещя, сякаш той беше виновен за състоянието на Елиф ханъм.
– Стой, синко, почакай, с нерви и на софра не се сяда, камо ли да вършиш работа и то, която е свързана с дявола! Нека да ти обясня, пък ти си реши след това какво ще правиш. Ти си реши. – Незнайно как, но мекият и гърлен глас на този белобрад старец ме накара да се смиря пред него и да го изслушам.
– Слушай синко, дяволът, който се е настанил в нея ще я напусне единствено тогава, когато тя легне в собствения си гроб. Само тогава. Трябва с цената на всичко да я накараш да го стори, за да се спаси. Когато реши да го направи нека се подготви като за джаназе,** – нека се сбогува с всички и с всичко на този свят. След това нека да отиде на гробищата и сама да легне в гроба си и да не става от там едно денонощие. Ако някой нещо й предлага – да не го приема, дори това да е и от собствената й майка. Ако стори това след едно денонощие тя ще е здрава като теб и мен. – След това старецът, оставяйки след себе си стотици въпроси без отговор стана и с бавни стъпки се изгуби в мъглата.
Сутринта поканих Султана ханъм да закусим заедно в къщата за гости и й обясних всичко до най-големи подробности. Тя като ранена сърна в сърцето през едри проливни сълзи ме слушаше и не прикриваше своята безпомощност, която изпитваше пред дъщеря си.
– Именно за това те обичам, Ибрахиме! Именно за това, защото ти чуждата болка я преживяваш и изпитваш като своя и винаги си готов да жертваш нещо от себе си, за да помогнеш на нуждаещия се. Аз не съм се уморила. Една майка никога не може да се умори, или пък да се откаже от битката, която я води за детето си, но победата е невъзможна, защото тази битка я водя от нейно име. Ако искаме да я спечелим, трябва тя да води битка срещу врага си и с моя помощ няма как да не победи, но тя не иска. Снощи я видя, нито иска да яде, нито пък да се среше, камо ли да се сражава с дявола както ти казваш.
– Аз искам да опитам, пък и няма какво да загубя. Ще се опитам да стигна до сърцето й, което е ранено също като моето, пък дано ме чуе. От това ще спечелим всички и най-вече тя самата.
– Ето ти ключа от къщата ми. Опитай каквото можеш и дано успееш, но се подготви за неща, които изобщо могат да се нарекат нормални. А аз ще се моля на Аллах да ти дава сили и търпение в това начинание, което за мен е проклятие. Проклятие!
След това нейно съгласие, аз вече бях до смърт уплашен и объркан, защото всички мои изживени спомени един след друг оживяха и като въглени ме пареха. С часове се чудех как така съм ги преодолял и на живота съм се засмял? Но накрая се оказа, че нито съм ги преодолял, нито пък на него съм се смял. В този момент през сълзи заговорих на себе си: " Има ли щастлив човек на този свят? Има ли? Ако има, той е някакъв луд, който не познава любовта и болките на живота."
Елиф обитаваше таванските стаи, те за нея бяха и начало и край, и ад и Рай. Никой без нейно разрешение не можеше да отвори залостената врата, която я отделяше от земния нормален свят. Зад нея тя си беше създала един неин друг свят, в който със свои усилия се опитваше да поддържа ЖИВА ЛЮБОВТА. Но любовта можеше ли да е жива, когато е живяна само едностранно? Според мен - да. Може да си обладан от чувството, наречено любов, да го изживяваш до най-големи подробности,да живееш според неговите измерения и отсрещният човек за това дори и да не знае. Просто се потапяш в тези дълбини и черпиш от техните благини, но едва ли има по-голяма болка от несподелената любов, която като ръжда може да разяде човека отвътре. И ако той не е готов да се пребори с тази болка, се превръща в едно разядено същество, което не е полезно дори и на себе си.
Нямаше време за губене, събрах всичките си мъжки сили, взех една от любимите ми книги, която беше попита цялата от смъртоносни рани и ухаеше на миризма на прясно пролята кръв, кръв пролята за несподелена любов. Приседнах до добре залостената врата на Елиф и зачетох на глас:
Сам съм! ...
Сам с голотата си.
Не, не ме е срам,
че съм по бели кости,
че още имам мой дъх
и истина една,
която ще ме краси и в гроба!
От другата страна на залостената врата се чу женски плач, плач, който прониза моето мъжко силно сърце. " Моля те недей ... недей докосвай тази рана, която за мен ще е края!" След тези проплакани няколко думи настъпи страшна тишина, тишина, която говореше повече от всичко друго на света. Така потопени в нея и двамата стояхме неподвижно с часове, а спомените тържествуваха и напомняха с каква голяма болка бяха изживяни.
На следващия ден пак приседнах зад добре залостената врата и цитирах стих от книгата:
Не умирай, Любов!...
Зная, че
твоя край е ново начало!...
На нова интрига,
която от сърцата ни извира!
Но ти не умирай, Любов
в мълчание,
в мъчително страдание!
Моля те, ти не умирай, Любов!...
Ти преодоляваш трудни отчаяния,
ти за нас си боже послание,
твоят пламък топли милиони,
ти си на живота ни цъфналите клони!
Ти не умирай, Любов!...
Ако в душата ми има
поне малко обич - тя е твоята!...
Ако настъпва пролет през люта зима
то е, защото твоята топлина в мен я има!
Ти не умирай, Любов!...
Трудно е да гледам след теб пепелта!...
След изгоряна обич на Любовта,
след рухнали и празни сърца,
да чакам в тях да възкръснеш като мечта!
За моя изненада вратата се отвори и на прага й обляна в сълзи застана Елиф ханъм, с изкуствена усмивка кимна за поздрав и поиска книгата от мен. На драго сърце й я дадох, защото много добре знаех, че за нея това е единственото лекарство. На следващия ден пред вратата й поставих друга книга и на
по-следващия още една. След седмица вече вратата не беше залостена и аз бях любезно поканен да посетя толкова бранената от нея крепост.
- Защо правиш всичко това за мен? Не виждаш ли, че съм на края, който за мен е спасение за Рая?
- Не, не, ти не си на края, а си в самото начало, ти трябва да се отървеш от тази магия, затова искам да си с вдигнато чело - настъпи пак оная страшна тишина, от която дъха спира.
- Ти за мен нищо не знаеш, нито пък аз нещо за теб. Затова нека се смирим пред случилото се, което е наша съдба.
- Смирението не е спасение, а съгласие с поражението. С други думи, който не се сражава е обречен да го краси поражение. Слушай, моето момиче, по пътя, по който си поела, аз от отдавна съм се върнал. Можеш спокойно да упрекваш който си искаш за своята несполука, стига това да те облекчи. Но знай, че истината е друга и тя не е това, която душата ти диктува, или зад което се криеш, за да можеш греховете си да прикриеш. Истината е ,че ти в ръката си имаш един прекрасен живот, живот който трябва да изживееш по такъв начин, какъвто изисква от теб любовта. Аз например когато полагах любовта си в черната земя упреквах и съдих Аллаха и тогава, ако имах възможност щях да го хвана за гушата. Но сега, сега виждам, че аз трябва да живея заради нея, да разнасям името й и да приема, че такава ми е била съдбата.
- Разкажи ми за себе си, моля те - погледът й беше толкова любопитен и умолителен, че нямаше как да й откажа.
- Преди година беше, когато Аллах от мене я отне, преди година беше, когато като покосено дърво в земята я положих и на живота си край сложих. След нея остана една страшна пропаст, която нямаше ни дъно, ни край. Нямах друг изход, трябваше да побягна от всичко напомнящо ми на нея, така се озовах във вашата къща за гости. Тук вече осъзнах, че не е било възможно да избягаш от себе си, защото аз незнайно как се бях превъплатил в нея. След това Султан ханъм ме научи да се изправя на крака и да се сражавам за любовта. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си. Моля те! - но тя не бързаше, или не знаеше откъде да започне, стоеше до прозореца и гледаше в нищото. Така изминаха няколко часа в мълчание и в размисъл. След тези няколко часа на мястото на това прекрасно създание имаше един злодей, който крещеше и всичко покрай себе си чупеше. Нищо друго не ми оставаше, освен да напусна тази крепост изпълнена с ярост и злоба. След виковете: "Ти кой си? На мен и Аллах не може да ми помогне, та ти ли?" - се спуснах по стълбите с мисълта как издържа на този тормоз това крехко женско сърце.
На следващия ден не отидох до крепостта й, не почуках на вратата й, не сложих книга пред покоите й, а се залових за работа по градината, защото пролетта напираше с всички сили. Трябваше да се орежат розите и да се окопае тревата покрай тях, да се очисти от боклуците басейна и куп още друга градинска работа. За моя изненада прислужничката на Султан ханъм се приближи до мен и ми каза, че Елиф ханъм ме кани на чаша кафе с нея да изпия.
- Не, благодаря, предайте й, че имам много работа и няма как да я оставя наполовина. Може би някой друг път и на друго място - след това неловко оправдание продължих старателно да върша работата си. Не след дълго чух гласа на Елиф зад гърба си:
- Ти ли обичаш много розите, или тя ги обичаше?
- На хубава дума и на свежа роза всеки се радва, но малцина са тези, които за тях ще се потрудят! - без да спирам да копая й отговорих.
- Ако искаш мога да ти отговоря на ...... пак настъпи онова страшно мълчание, което криеше в себе си един цял живот.
- Да, искам. Но не тук и сега, а там, където се изгуби живота - там, където отстъпи мястото си на дявола - след тези мои думи пак настъпиха крясъци и истерии, които ми подсказваха, че съм на прав път.
След два дена Елиф отново дойде при мен с молба да я изслушам, но аз държах на условието да отидем на мястото, където се е случил инцидента. Така се озовахме на брега на Принцовите острови, за които мога да твърдя, че са късче от Рая. " Беше един майски ден, ден в който животът кипеше и на всеки в сърцето любовта цъфтеше! Моята любов също имаше цъфтеж и то един от най-хубавите!" - през сълзи Елиф своята съдба разказваше. Той също като теб обичаше стихове да цитира.
Умираха Ангелите
един по един в мен -
Боговете и те,
а от дявола няма и помен.
Само ти си до мен,
само ти остана да светиш
като слънцето в мен всеки ден,
и през нощта че ме Обичаш -
като щурец да ми шептиш!
До мен ли си нямам ограда,
радваш ме като висша награда!
Но ти плакала ли си, Любов
на сън със истински сълзи?...
Искала ли си и Бог да излъжеш,
че и без мен себе си ще бъдеш?
Обичала ли си някога някого тайно,
до полуда, до загуба, отчайно?
Искам живота си да ти дам,
но пред теб коленича ли, съм ням.
----------------------------------------------------------------
Сабах намаз* - сутришна молитва.
Джаназе** - погребение.
Ya tutar sa *** - ами ако стане?
Откъс от романа "ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА" на Ибрахим Бялев
