ЧОВЕКЪТ
Разсъмна се. Първата мисъл, която нахлу в главата ми беше, че ми е свършило кафето и трябваше да отскоча до магазина, за да си купя. Мисълта ми взе да фантазира каква миризма от него ще излиза и как по гърлото ще ми се стича ....... Но когато надникнах през прозореца, видях, че студеният вятър тържествено пееше своята прохладна песен навън. Тичешком се върнах обратно в леглото си и до болка разнежен продължих да си мисля все за хубави неща – животът колко е хубав! Имам си гадже, пари също, здрав съм и много млад .... Ах сега да имаше едно кафе .... Имам страхотни идеи, пък и съм дипломиран, ще запраша някъде по света, ще си взема най-хубавата кола .... Ах сега да имаше едно кафе ....
– Добре по дяволите, ще отида и ще си купя каааафе. Това ли е проблема? Това ли е ..... , а сърцето ми прошепна за успокоение: “Проблеми няма, само този, който е легнал под земята!“
Нямах друг избор, мисъта за кафето ме подлудяваше и трябваше да отида до магазина да си купя кааафе. Обякох се все едно щях ходя на фронта, пълно бойно снаражение, шапка, шал, ръкавици и т н ....
На улицата нямаше и жива душа, а вятърът сякаш крещеше: "Аз съм смъртта". Затова реших да мина по напряко, трябваше да прескоча само няколко огради. След третата ограда вече се оказах в един друг свят - свят, който за мен до сега не съществуваше. Пред мен стоеше една стара прегърбена жена. Беше се толкова подгърбила, сякаш искаше да целуне земята. Годините, които беше изживяла бяха над седемдесет, но те не й пречеха да държи в ръцете си брадва и да цепи дърва. Гледах я като вцепенен и не вярвах на очите си. Въпросите бяха стотици, а отговори нямаше. Тя ме погледна озадачено и през усмивка ме попита: "Нещо ли ви трябва?" – по думите й прецених, че е готова да ми даде всичко онова, което има.
– Да. Трябва ми брадва. Бихте ли ми я дали?
– Да разбира се, чедо. Ето вземи я, стига да ти свърши работа.
Видях, че брадвата не беше точена от доста време и я помолих за острилка, за да я наточа. Наточих брадвата и започнах да цепя дървата, не след дълго вече имаше нацепени дърва за почти един месец. На тръгване тя тихо, почти виновно ме помоли да влезна да се стопля и да изпия едно кафе. При мисълта за кафе изтъпнах. Не помня до сега да съм отказал на тази покана. Когато влезнах в прихлупената й къщичка, ме посрещна една неописуема топлина, но тя не беше нищо до нейната радост, която тя изпитваше към мен. В мен тя виждаше нещо повече от човек, нещо като ангел спасител. С разтреперени ръце ми поднесе кафето и седна недалече от мен, за да може да ме чува по-добре. Вгледах се в топлите й очи и още преди да попитам каквото и да било, тя започна да разказва: „На седемдесет и седем съм. Някога бях млада, много млада. Нищо в живота не ми тежеше, нито пък болеше. Ожених се, родих и отгледах двама сина – два сокола. Единият почина в казармата. Така и не казаха от какво. Той си ми остана моята рана. От нея не мога да се излекувам, ще я нося в черната земя. По-малкият ........ той е божи лъч, божа реликва, с нея ставам, с нея лягам. Тя ако не е ......" – през сълзи започна да ми дава цветни снимки да гледам нейната божа реликва. Гордоста й беше неуписуема. "Живи са, това ми стига, за да живея и аз! Баща им почина млад. Казаха, че е от лошата болка. Дълги години лежа по болниците, отиде си млад и зелен. Така и не можа да се порадва на живота, а той нали е за това? На човек ако от живота му извадиш радостта, какво остава? Никога не ми е хрумвало, че ще остарея, че живота ми ще се преобърне. Животът ми сякаш не върви напред, а назад. Дават ми по малко пенсия, тя никога за нищо не ми стига, но на, вземи това е за твоя труд. На този свят всичко трябва да се заплаща, пък и ти ми свърши толкова важна работа, че .... " – усмивка озари лицето й, усмивка искрена и топла такава, каквато не съм виждал в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. Тя беше толкова богата. Имаше онова, което не се купува с пари, а именно чувството без да имаш да даваш!
Иска ми се да има закон, в който благата да се разпределят по равно, дори и болката, дори и немотията. Иска ми се да живея в свят, в който хляба да не се продава – поне хляба да не се продава, поне той да се дава даром! Иска ми се всеки да моли: ''Елате, вземете си от мен хляб без пари!''
Иска ми се, човек за човека да бъде човек!
Автор Ибрахим Бялев
