КОГАТО СТРАХЪТ БЕШЕ БОГ
Автор Ибрахим Бялев
От дълго време над планината не грееше ясно слънце, всичко бе посивяло, дори и онемяло. Песните бяха изчезнали от устните на хората, дори гласовете им се бяха сравнили със земята. Чуваше се само лая на кучета и през нощта воя на гладни вълци, които вече нямаха страх от нищо. Тук-там някоя кукувица пропискваше със своя зловещ глас, навярно за да предвещае, че настъпват трудни за нас дни.
- Снощи пак са идвали от околийското - през стиснати зъби промърмори баща ми. Бучу* ми се направи, че нищо не е чул и продължи да дои стадото.
- Този път не е като преди, този път с тях водели дори и попове. До къде ще отиде тази работа буба**? Нахвърлят се над нас като глутница гладни вълци. Ходели от къща на къща, заплашвали са жени, деца, старци. Селото опустя, хората се страхуват да ходят на джамията. За тези хора няма ли Аллах буба, ....няма ли? Какво искат от нас?
- Аллах има за всеки сине, но не всеки може да го види. Пък и те не знаят от какво имат нужда, затова са го загърбили, затова ..... - с доста дрезгав и плачевен глас продума бучу ми.
След като издоихме стадото, се оттеглихме да почиваме, но баща ми сврътка не го свърташе. Гневът в него беше преборил не само търпението, но и разума му. И този път както винаги бяхме насядали покрай огънят, но този път и той като че ли вече не беше толкова божествен като преди. От него пак изкряха искри, но те не бяха забелязвани от никой.
- Слушай, сине, какво ще ти кажа. Това не е първото покръстване на нас помаците, няма да е и последното, но ние ако не живеем с разум, няма как да оцелеем. Нима на нашите деди им е било лесно? Но ето че са запазили поколенията си и до днес. Не веднъж съм ти говорил за нашите деди богомилите. Ти не давай право на гнева да надделее над разума ти, защото има и ти за кого да мислиш. - сега вече и на двамата погледите им бяха приковани върху мен и виждаха онова, което аз щях да видя в моите рожби.
- Да буба, нали и аз затова говоря. Нима ще им позволя да го обезличат? Та той носи твоята - моя кръв, кръвта на дедите ни, които са населявали тези земи от памтивека. Какво лошо има в това да си по-различен, нима това не е богатство? - последва дълбока въздишка, която натъжи още повече атмосферата.
- Въпроси има много сине, но това не е толкова важно в момента. Зная, че човек от патилата си не може да избяга и, че от по силният може да яде бой и с тояга. Нашите хора са го казали: "Където всичкият инсан*** там и гол Хасан!" А моят баща казваше че срещу ръжника**** не се рита.
Покрай нас вече всичко бе утихнало, звездите и те бяха слезли "да пият вода" по земята. Така под властта на страха и този ден,който беше господар на всичко отмина.
На сутринта, когато все още не беше пукнала зората, видяхме към хайятето да се приближава пъдарят на селото. Баща ми и бучу му уплашени до смърт се спогледаха.
- Това не е на добро. Не е ... - едвам прошепна бучу ми. Сигурно се е случило нещо с майка ви? - и вече беше готов да заплаче. Пъдарят наближавайки се провикна:
- Не се плашете, всички са добре. Всички са добре!
- А бе пайтар***** вълци те яли. Какво чиниш толкова рано по къра? Душата до зъбите ми извади.
- А ти от здраве да не се куртулисаш******, бе Ибрахим ефенди. Как сте, добре ли сте с челядта ти? Аллах здраве и дълъг живот да ви дарява. - пъдарят, дребен на ръст човек, беше изсъхнал като листник*******, а животът едвам се крепеше на плещите му.
- Ела, ела, да те нагостя с нещо, че си уморен, пък и сигурно ми носиш хубава вест. - той това и чакаше, приседна тризицки до огнището и зачака своята почерпка. Дядо ми и той с две купи подварено мляко приседна до него.
- Хайде, казвай сега кой вятър те носи насам? Има ли нещо ново по село? - но веднага взе да съжалява за въпроса си, защото се досещаше за отговора.
- Слушай, Ибрахим ефенди, познаваме се от деца. Неведнъж си ми помагал, даже ти поиска жена ми от баща й, ако не беше ти нямаше да се оженя никога .....
- Хайде пайтар ефенди, карай по- накъсо, че работа ме чака. - Бучу ми като ястреб сви двете вежди и зачака новината.
- Откъде да започна не знам, но нали знаеш, аз съм само един служител, каквото ми наредят трябва да го изпълнявам ....
- С продажба семейство не се гледа, пайтар ефенди, но това си е твой проблем, а не мой. Ако знаех че ще се отлъчиш от стадото пръв, никога нямаше да ти помогна. Сега казвай за какво си дошъл?
- От околийското има заповед за тебе и по-видните хора от селото. Ще се проведе събрание на площада, ти и твоето семейство трябва да участвате. В противен случай наказанието ще е голямо. - Бучу ми сякаш го беше гръмнало гръм, нито каза нещо, нито помръдна от мястото си дълго време. Пъдарят и той повече и дума не обели. Стана от мястото си и си замина.
- Този път кръв ще се лее... - провикна се баща ми след него. - Ти така им кажи. Този път кръв ще се лее!
- Ще се лее сине, но не тяхната, а нашата. В тях е всичко и оръжие, и власт, и разум. А къде са нашите? Под властта на страха се скриха като пилци по балкана. Нима ние нямаме сърца и няма какво да кажем на душманите си?
Каракачаните подкараха стадото към пасбищата, а ние с баща ми и бучу ми се запътихме към мегдана на селото, където вече ни чакаха кръстителите, а те като ни видяха грейнаха като майско слънце.
- Ела, Ибрахим ефенди, ела, няма от какво да се страхувате. Ние не сме дошли тук като душмани, а като братя. Знаем, че с такива хора като теб лесно ще се разберем. Бучу ми на свой ред ги поздрави с добре дошли у нас.
- Ние не сме у вас Ибрахим ефенди, ние сме си у нас. Ние не се делим на ваши - наши, на черни и бели, на богати и на бедни. - Тогава викнете и Абдул ковача да дойде .- след тези думи на бучу ми, селото се разшумя като кошер пчели, но сражението беше започнало вече и нямаше място за отстъпване.
- Докарайте и циганина Апдул, нека той да стане за пример на всички помаци. Селото този път от страх онемя, защото из него се носеха слухове, че ковачът е продавал дори и майка си. Не след дълго Абдул дойде пред всички на мегдана. Дрехите му този път бяха по-оръфани от всякога, но хората това не го забелязваха, забелязваха само това, че от страх беше пребледнял и сякаш предварително се беше превъплатил в "нов българин".
- Ела по-близо, Абдула. Ела и стани за пример на цяло село. Покажи им как се става чист българин. - Абдул не знаеше какво да прави. Свали от главата си оръфаната шапка и смирено застана пред попа, който доволен и предоволен от новото си чедо, взе китка босилек и със светена вода започна да опява "новото си чедо". След целуването на сребърния кръст, церемонията вече беше почти приключила и пред нас стоеше един новороден българин. Но за да стане заклет българин Абдъл трябваше да си избере ново име, затова околийският се провикна: - От сега нататък не си Абдул а ще си Асен. Носи с гордост това име и го прославяй по света.
- Видя ли Ибрахим ефенди? Нито боли, нито пък кърви, хайде сега ти правата вяра си избери.
- Има рани, които не кървят, но повече от другите болят. Вие защо сте дошли, за да ми отрежете корена ли? Така, както Борис отряза на боилите, нали? Не. Нито вяра сменям, нито род продавам, а на теб ако ти е нужна кръв, вземи я, нека се прославиш и ти като Борис, че в името на вяра в кръв се задавя.
---------------------------------------------------------------------------------------------
Бучу* - Дядо.
Буба** - Татко.
Инсан*** - Хора.
Ръжника**** - Хляб. Но в момента обозначението е държавата.
Пайтар***** - Ветеринар.
Куртулисаш****** - Спасиш.
Листник******* - Складирана дъбова шума за зимата, с която се хранят овце и кози.
https://www.facebook.com/?ref=tn_tnmn
