Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 203783 times)

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПОГЛЕДЪТ НА ДУШАТА

В стаята на свобода се ширяха тишината и тъгата, бяха притеснявани само от звуците на дъждовните капки, който се спускаха от стрехата на дървеният таван. Тяхните звуци напомняха че има живот, а кадето има живот има и надежда. Но тях едва ли някой ги слушаше или любуваше. Погледа и вниманието ми както винаги бяха насочени надолу по небосклона, кадето кривуличаше пътят по който си бяха заминали, с уговорката за малко. Но вече години се измина и никой не се завръща. На места се питам има ли по пуст път в света от този.
До прозорецът си бях поставил дървеният стол, бях го пригодил и за спане, доста вечери осъмвах на него, на места си мислях че с него сме едно цяло. Когато се пребирах в къщи, най напред отивах при него, сядах и вперях погледа си в далечината, от него се виждаше най добре пътят по който щеше да се завърнат.

Така се нижеха дните и нощите в едно очакване и надежда, за едно по хубаво време, когато ще има глъч и смях, а защо не и плач от болка в коляното.

– Ела сине, ела да видя, не плачи де какво толкова е станало, една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник как ще си, не забравяй този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците. Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е тяхният защитник, не му се сърди сега на него, той си е свършил добе работата, опазил си е тъйфата, и ти когато пораснеш ще пазиш свойте рожби от неприятели.

- Заповядай набрах ги за тебе защото много те обичам, сега на мене какво ще ми дадеш.
– Ела да видим от каде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки, ела защо бягаш, пак си обрал цветята ми нали.........

Спомените ми бяха почти целият живот, на места говорих със тях, много често ме хващаше срам от тях, обещавах си че ще бъда по старателен и търпелив, каквото ще да се случва в живота.
А сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното тържество в живота ми, а аз го претисках няколко пъти, сякаш му казвах. - Стой ти там мирно сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава.......

Албумът беше най четената книга в живота ми, често я вземах в ръцете си, а тя говореше ли говореше, със всички подробности. Ето тази третата снимка, когато се беше родил, чернобяла почти е избледняла, но споменът ми я оцветява със всички подробности, а плачът му е все още в мен, попит е от душата ми сякаш е днес.

От към дерето до чешмата взе да се вдига дим, това означаваше че циганката пак беше дошла за да калайдисва. Взех двете тенджери и посъбрах малко боб пъстарма, и още някой неща който можеше да са в нужда на карайджиката. Когато бях вече при нея видях че не беше сами, а имаше и малко момче около на пет години. Момчето плачеше със сълзи на очите а тя вместо да го успокой го налагаше с шамаре.

– Защо го биеш, какво е направил. Попитах я сопнато.
– Нищо не е направил, какво може да направи едно пет годишно момче. Одговори ми още по сопнато циганката.
- Защо го биеш те попитах, какво иска това момче. Настоявах да узная защо това дете яде бой.
– Гладно е, не е яло нищо, казвам му че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има. Продължаваше да обеснява циганката, но беше толкова ядосана че продължи на цигански, като си мислише че я разбирам.
– Вземи тези тенджери, аз след малко ще се върна да ги взема. Оставих тенджерите и се запътих обратно за в къщи. Събрах нещо за ядене на момчето, видя ми се доста оръфано, затова реших да му закарам и някой дрехи останали от детето ми, който ги пазех в гардероба, за да ги галям от време на време, пък и миризмата му все още стоеше върху тях. Когато отворях гардероба, винаги от него излизаха стотици спомени, все едно тях бях затворил там, а не дрехите.
Така стана и този път, ето неговата фанелка, небесно синя като очите му, сякаш бяха взети от небето, а засмее ли се сякаш изгряваше слънце на лицето му, черните панталони, изгладени винаги да имат ръб, а обувките му, когато ги взехме от радост първата нощ спа с тях. Взех ризката на карета, чорапи, и черното сакото, помирисах ги до насита, згънах ги старателно в една чанта, взех и останалият багаж и потеглих към чешмата.
Мислите ми възраждаха спомени, когато го обличах с тези дрехи за празника. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да му се радвам, на тези руси къдрици, който сякаш бяха взети от снежните върхове на планината.

–Докарах ви нещо за ядене, нахрани го момчето недей да плаче от глад, такива работи не са хубави, каде е баща му, не работе ли нещо, как може такива работи. Циганката когато се обърна към мене в устата и имаше цигара, която охотно пушише.
- Ха така, за цигари пари имаш, а за храна нямаш, осрами се, осрами се.......
– Това ми е даде комшията ти, преди малко мина, потърсих му една цигара а той ми даде цялата кутия.
– Не говори много а вземи и нахрани детето- Което все още плачеше. Тя взе чантата седна на земята, взе детето в скута, и почна да го храни и да му говори нещо на цигански. Както всяка и една майка беше нежна с него, гледах и не вярвах на очите си, преди малко го налагаше със шамари, а сега сякаш не беше тя а някоя друга жена.

- Много хубав народ сте вие, бе ага, да потърся и душата ви, и нея на драго сърце ще си я дадете. Благодаряше ми циганката и обесняваше колко хубав народ сме били, може би заради тези няколко хапки храна, който бяха дошли точно на време, я бяха разчуствали толкова много.

– Вземи и тези дрехи, бяха на синът ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет, облечи го, че времето е доста хладно.

Тя взе чантата, и започна да облича детето, а аз очаквах да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка че сияеше цялата, след като си облече рожбата се провикна в захлас.

- Ето това е, видя ли какъв човек стана, винаги съм казвала, че дрехите правят човека, и си е така. Но аз бях поразен от гледката, на мястото на синът ми имаше нещо съвсем друго.

– Не, дрехите не правят човека, а живота прави човека, или го разваля. Но бях и сигорен, че и душата е важна, зависи с какви очи ще го погледнеш човек.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЛЮБОВТА Е ЖЕНА


Преди да влезнем в музикалният спектакъл, който очаквахме повече от месец, в предверието разговаряхме с няколко приятелски семейства, който също бяха пожелали да дойдат на представлението. Разговорът беше за да си уплатним тези няколко минути преди започването на представлението. Аз както винаги предпочитах да слушам отсрещният и да го рисувам в мислите си. За някой колата беше всичко в живота, а някой жената или децата, в това се редеха хвалбите, кой каво е, но със притурки от рода на мечти.

– Кажи и ти нещо, приятел, защо така, да не би да имаш някакви проблеми, сподели може и да ти помогнем. Ме съжели или укори един от събеседниците, който видимо не ме познаваше що за човек бях.

–Той не обича много да говори, предимно слуша, аванта. През усмивка се опита да ме предпази мой приятел. Аз също се усмихнах, може би на авантата.

- Ние хората нямаме търпение да понесем и сто години. Все бързаме да си заминем, от всичко земно, всъщноста е да се слеем със земята, със вечноста. Непознатият просто не доумяваше нищо от това което му казах, аз също недоумявах защо му го казах. Жена ми ме жвана за ръката и ме стисна здраво, сякаш казваше – Не се излагай.

– Човек е с по едно крило, затова не лети, но когато са двама, тогава им трябва висини. Аз също стиснах ръката на жена ми което означаваше довери ми се, не се притеснявай пред тези лицемери. Непознатият продължаваше да ме гледа втренчен, и не доумяваше нито и една моя дума.

– Трябва да влизаме вече, стига приказки. Ни подкани приятелят. Така и направихме, седнахме и зачакахме представлението.

* * *
Сцената беше голяма просторна, изведнъж потъна в тъмнина ,остана само един лъч който търсеше любовта. Прескачаше от двойка на двойка, който правеха определени движения, за да и докажат че те са любовта. Движенията бяха предимно от одолу нагоре, със подскок във въздуха, сякаш искаха да полетят към светлината. Но винаги падаха на земята , момичетата вземаха и подкрепата на момчетата, но пак се извисяваха само до някаде, а това не беше достатъчно да си любов. На земята лежеше самотно момиче което туко що бе родено от майка си, движенията му бяха забавени но сигорни в себе си, изправи се на краката, научи се да ходи, раздаде на всички двойки от обичта си, като през това време взимаше от тях ласките с който се извисяваше към светлината, докато се изгуби във висините. На това кой не би ръкопляскал кой би останал равнодушен. Когато излезнахме от залата, жена ми ме целуваше както никога до сега, нежноста и ме обве навсякаде, затворих очи и виждах как полита към светлината.

– Любовта е жена, любовта е жена, любовта е жена. Повтарях тази истина в мислите ми, докато чух гласът на приятелите ми, който ни гледаха във захлас и доза завист, на нашите своеволия.

– Още е рано, хайде да идим да пииним по нещо, а, сега му е момента, кога ще се съберем пак всичките заедно. Предложи най младият от нас, кимнах ме му че сме съгласни, и се оставихме в негови ръце, да ни води кадето той знае за добре.

Закара ни в някакъв нощен бар, на вратата стояха няколко горили който сякаш бяха крали от всеки преминаващ мусколна плът.Вътре светлината беше предимно червена, която трябваше да означава любов. На бара и на подийума беше претъпкано от млади жени, който сякаш бяха опити от тази светлина или от гъстият дим кото витаеше във всяко кътче на заведението.Тук жените с този грим преличат повече на кукли отколкото на живи, изчезнало им е всичко естесвено създадено от всевишият. На преден план излизат стройните им тела, издялани сякаш от скулптор. Лицата има липса на човечност а усмивките празни сякаш под шаблон, за да има нещо да правят.
В сепарета беше претъпкано от мъже ,от кадето наблядаваха парада на човешка плът. А той се провежда заради тях. Жените танцуват. Искат да бъдат забелязани, искат да бъдат черпени.На кой ли са дъщери или сестри, ми минава през мисълта.Танцуват разголени и си търсят богат, мъж На бара седи момиче. Поглежда ме злобно може би защото съм със жена.Става ми гадно. Насочвам очи към тялото й, перфектното , стройните й високи крака, нацупените силиконови устни, преливащите силиконови гърди. Пола по-скоро дразнеща, отколкото изпълняваща функция. Гледам я, и си мисля. Да, тук няма любов…

Стана ми задушно, излязох навън, любовта започна бавно да умира в съзнанието ми. Жена ми ме държеше здраво за ръката, сякаш я беше страх да не ме загуби в мрака. Беше ме страх да кажа нещо, защото ако кажех нещо щеше да е , Да тук няма любов, а само тук ли. Погледнете в сърцата си ще видите ли нещо.

Жената иска да бъде възприемана за олицитворението на любовта, но те самите наясно ли са какво е тя.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
* * *

На мене шепи добрина ми стори.

Човек си - от плът и кръв нали ... ?
Но имаш и сърце, и топлина дори.

Едната да е от любовта. Нека ме боли дори.
Нека любовните вълни, в мен да се разбиват до насита.
Без причина, просто ей така, заради пролетта в душата ми.
С устни ме рисувай. Повтаряй името ми до захлас.

Човек си - без крила. Но имаш Ангели нали.
Вземи ме в прегръдките си - дъхът ми вземи.
От него спомен. Песен за двама ни направи.
В танца ще затворим очи. Само аз и ти.

Човек си - уморен си. Но имаш душа и страсти.
Потърси ме, когато душата от жажда се буди.
И аз ще съм там. Топла, нежна и страсна.
Потърси ме. Аз съм половинка от цяло.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПОБЕДАТА Е СВОБОДА

Пустояно в сънищата си, се скитам в гънките на планината. Там където е коренът, истината, топлината която блика като извор, като южния вятър разбива се в теб, кара те да се отпуснеш, да се усмихнеш да забравиш за злото. А защо не и за смисъла на живота.

Тичам през гората по зелената трева, изпреварвам дърветата едно по едно, дъхът ми сякаш го няма за да не пречи на погледа ми който беше изострен и тревожно търсеше викащия го глас.

– Ела, ела, сега, бързо не спирай......... И това всяка вечер, затворя ли си очите се понасям като сокол, като елен през родният ми край, но преди да се разбудя винаги съм стигал пред бащината ми сряха.

Ето и този път стоим с баща ми под нея, сложил е коравата си ръка върху рамото ми, и гледаме как перата на дърветата се къпят под капките дъж които бяха като порой, а вятърът им предаваше вид на неописуем танц които беше присъщ само за тях. А когато изгря и слънцето, то беше небивалица, листата сякаш се любуваха с него, или му показваха прелестите колко са свежи и жизнени, сякаш бяха родени едни за други, или неповторими приятели.

– Виждаш ли. Попита баща ми, отговорих му. – Аха виждам. Знаех много добре че обича природата повече дори и от себе си, често сме ходели през зимата да носим храна на дивите животни.

– Когато си добър ще те обичат, но не забравяй че и хората са добри та затова те обичат. Продължаваше наставленията баща ми сякаш беше това негово задължение. - Животът ни е тъжен.., весел... понякога труден…... актьор си в него без режисьор..........

Ето сега пак затварям очи и се понасям над върховете на планината. Но този път бързам да стигна до огнището кадето гореше вечният огън на майка ми, този път я видях нещо загрижена, натъжена.

- Защо си така унила за какво се притесняваш, или нещо те боли та не казваш. Да знам че баща ми не може да го понася когато си болна, и винаги ходи към балкана там си намира утеха .....

– Не сине не, добре съм, но се притеснявам за тебе като те гледам сърцето ми се къса, кажи ми какво има, аз съм ти майка, паднал ми си от дробът както се казва, какво те измъчва толкова.

- Имам една тайна майко, и това е тя, за нея знаят само сълзите ми,те винаги я съпътсват, където и да иде, каквото и да направи, сълзите ми винаги са със нея. Целувам спомените ми майко, а сълзите ми капят върху тях, сълзите породени от болката ми, болката ми там в ляво където беше ти майко,кадето се беше сгушила толкова чиста и пъстра, без да искаш нещо, а само ме утешваше, каквото и да направя ти беше все до мене майко. А сега тя се спотайва там, като звездите в ноща, но блясъкът и не ми дава покой. Когато си затворя очите тя е с мене, тогава тя е най пъстра, тя за мен е като за чайките морето майко, колкото и да е силен вятъра, те никога не се отказват от него. Някой на младини я убива някой на старини, а аз искам тя да живее в мене,видях я веднъж, поех я, тя трябва да живее, тя трябва да е щастлива.

- Страхливият винаги ще и шепне колко много и е верен, безсилният ще плаче от тъга, а истинският сам ще я намери. – Тя любовта е за хората сине, има ли я в тебе ще я намериш и в отсещния. А гнездо от сам не се гради. И на тебе ти е дошло времето сине, иди по пътя си, но остави след тебе следи. Така на тези след тебе ще им е по лесно да стигнат до тебе ..

- Помниш ли ти майко любовта, онази първата, онази бялата, чистата?

- Дори след сто години се помни сине. Тя не ходи никаде,тя е в теб, в сърцето си я носиш гордо, радваш и се говориш и нежно дори и да те боли от нея, тази болка е като ляк за тебе. Пазиш я от врагове от приятелите си дори. Помня шестнайсет години не бях навършила, тогава изгряха в мен усмивките, сълзите, болка, красота, тъгите мечтите в безсънните нощи, надеждата, молитвата, луната - и залеза дори. Със усмивка си спомням за дните когато сълзите ми падаха - една, по една, плаках за нея, но надеждата беше мой приятел. Помня и вярата, помня скръбта и радостта. Колко щастлива, и как изцяло отдадена на Бога бях. Как съм се борила – и съм победила. Победата е да я пуснеш на свобода. Като пеперуда да лети на свобода, а на теб да останат чуствата породени от полетът и ..........

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
АНГЕЛЪТ ЛЮБОВ

Каде си Любов, каде си, но истинска, както си изпята в песните, възпята в безброй стихове, породила сълзи като порой , родила си живота и смърта дори. Това се питах всеки миг когато остана сами със себе си, исках да я срещна такава каквато я е създал Всевишият, бяла засмяна а защо не и по хубава и от самият създател. Хей Любов, за да ме дариш поне с прашинка от твоята сила кажи какво да направя за тебе, каде живееш , във висините ли не не, там е той, твоят създател. За тебе е създал сърцето от плът и кръв, ти си там радоста и топлината за да прогониш от там всичко не човешко, да оставяш след себе си следи но много често от кръв дори. Това си мислех всеки ден и нощ каде може да е любовта,исках да я зърна поне за момент дори да е в съседният двор или прозорец, това щеше да ми стига за цял живот. Какво ще прави любовта при мене, две сини очи, и руси коси, който взеха вече да побеляват, а тези четири стени, не не, на нея и е нужно пространство, висини .......... Да, да тя е в Париж, не случайно този град го възпяват като град на любовта, тогава какво чакам ..... Събрах си личните вещи, а те не бяха кой знае колко, но старателно ги скътах, все пак ще ходя при нея, гледах да не забравя химикалките и тетрадките, със който щях да я опиша моята любов.

Настаних се в малък хотел в центъра на Париж. На първият етаж на хотела имаше малко кафе, вътре беше доста тясно за да побере двадесетина човека. В помещението беше помислено за всяко и едно кътче, масите бяха малки за по двама човека, заедно със столовете бяха ръчна изработка от орех, наредени до витрината която се плъзгаше по дължина на улицата. Стените му също бяха от същата материя, от дясната страна имаше продълговат бар, до него бяха наредени високи столове, предназначени за случаен посетител или за непознати, отбили се да отпият по чаша кафе. Миризмата на кафето заедно с музиката витаеха из цялото заведение и бяха гордоста на бармана. От външната страна на заведението също бяха наредени същият стил маси и столове, но бяха от цветна пласмаса и предназначени за повече посетители, предимно туристи, дошли да се полюбуват като мен на този град на любовта. От заведението имаше изход към хотела, беше за гостите който бяха отседнали в него, от там минавах към хотела, качвах се по мраморните стълби до последният етаж, кадето се намираше най хубавата стая с голяма тераса. Но нито етажа нито терасата я правеха най хубава, а гледката която се распростираше пред нея ден и нощ. Гледка на която някой хора се любуваха като на Любовта, а за мен беше само една структора от желязо, извисила се към небето чакаща възхвали и овации ......

Бях в стаята си и се опитвах да опиша обстановката в която се намирах, дали тук би живяла любовта. На вратата ми се почука, когато отворих вратата видях собственика на хотела, помислих че има нещо нередно в документите ми, но след като видях в ръцете му ботилка шампанско и някакво мезе си зададох въпроса какво ли ще иска този човек от мен. Ироничната му усмивка говореше толкова много, отворих широко вратата и го поканих да влезе, а той се запъти направо към терасата, седна на масичката която беше също само за двама. Побърза да налее от това червено вълшебно питие, на което и сладоста и пяната му бяха времени но и неповторими, след като ги поемеш в себе си споменът остава завинаги.

- Знаеш ли когато се регестрираше, аз само от любопитсво ви попитах, какво ще правите тук, но одговорът ви ме впечетли. – Дойдох да търся любовта, ми одговори. Аз също за това дойдох тук, за да намеря Любовта, и да я покоря, намерих я но никога не и станах слуга. Много неща съм отминавал, много любов съм забравил, без да съм си давал сметка, че после някой ще го боли, или сърцето ще му кърви. Много любов съм забравил до днес, със сълзи съм бил посрещан и прощаван, много мечти съм разпилявал, много слънца и бели птици съм имал в ръцете си, много цветя съм пречупил, дори някой още не разцъвнали. Толкова много съм се смял на любовта че ме е избрала за нейн култ, че се е усмихнала на мен, че се е настанила в сърцето ми. Да обичаш е трудно, да не обичаш е по трудно, но когато си обичан ......

Слушах този старец какви неща говореше за Любовта, не него, а Любовта съжелявах, това ли е намерила за себе си, купчина желязо и човек без чуства. Пихме до насита, Питър отправил погледа към Айфеловата кула, цяла нощ ми обесняваше какъв Дон Жуан е бил, как до насита са е подигравал и лъгал Любовта, а тя горката е била все с него, колкото и да я е боляло.

На вратата пак се почука, гогато я отворих пред нея стоеше жена на възраст, опитала да запази себе си през времето което е крало от нея тихомълком, и на всяка и една негова кражба и е оставял по една бръчка за спомен. Поздрави ме учтиво и попита за Питър да ли е тук, кимнах и с усмивка че е тук, тя протегна ръката си за поздрав, понесах ръката и към устните ми, за да я целуна в знак на учтивост. Погледът ми се задържа върху нейните кафявите очи, които излъчваха толкова много топлина и нежност, това излъчване го нямаше нито майка ми нито сестра ми, а от ръката и едва ли имаше нещо по нежно на света. След като мина церемонията на отчтивост, тя се запъти към терасата, когато стигна до Питър го целуна и почти прошепна.

- Хайде , Питър късно е вече, знаеш че срцето ти не е като на младини, трябва да помислиш и за него, сигорна съм че не си си взел хапчетата пак тази вечер.

Питър стана и със нейна помощ, и се запътиха към изхода на стаята ,а във въздуха се носеха нежните настъвления на ангела покровител.

На сутринта седнах на бара за да пия едно кафе. Исках да започна деня от тук а барманът вече ме познаваше доста добре, даже ми знаеше слабите места. Без да го питам започна да ми обеснява как се прави вкусно кафе, как не е могъл да си представи живота без него, колко много похвали е получил от все-известни личности.

– Сега след малко ще влезе Люси, на две глътки ще изпие едно кафе без захар. Преди да вземе първата глътка ще ме поздрави, преди втората ако и е харесала първата, ще ми благодари. Ако ли не ще се намръщи. Но след втората ако не и е допаднал вкусът му, непремено ще ме напсува на майка,но ако и е харесало непремено ще ме дари с целувка, затова се старая да направя по-добро кафе от вчера, за да .....

Гласът му заглъхна, а погледът му се впери в посока на входната вратата, аз също се обърнах и загледах натам от любопитсво. Вратата се отвори, появи се силует на жена, на около двадесет години. Беше облечена в черно, с тънки глезени и леопардова походка. Не се озърташе насам-натам а беше устремена към бара, не толкова за да получи чаша кафе, а за да накаже или да дари някого с ласките си. Това е правише по-различна от останалите.

- Ако не и хареса кафето нека да накаже мене - прошепнах на бармана, но той беше вече опиянен от това което се случваше, и то всяка сутрин, и едва ли ме чу какво му казах. Има жени, които като се появят променят обстановката, карат ни да се усмихваме. Има жени с чар и интелект, които успяват чрез влиянието си да променят хората и нещата около тях.

Знаех едно правило за мъжкият свят, искаш ли една жена да се влюби в теб, кажи й, че не бива да го прави, знаех и нещо друго. И най-суровият мъж потръпва под женската ласка.
Когато Люси се приближи до нас, миризмата на парфюма и промени въздухът на заведението. Човек нямаше как да не се почуства в райска градина. Настани се до мен. Постави върху бара малката си черна чанта. Докато поздравяваше пред нея вече имаше чаша с ароматно кафе. Люси със забавени движения свали дантелените си ръкавици, взе чашата и отпи от кафето. Настъпиха мигове на очакване. А любопитсвото ни ги правеха много специялни, както за нея така и за заведението. На лицето и се появи лека усмивка. Не каза нищо, вдигна чашата и отпи от кафето, като не бързаше да го погълне.

- Кафе букет, смесица от ..........изреди всички видове който бяха смесени в този малка чашка. Плъта и миризмата са съвършени, а вкусът-уникален. След това се наведе и последва една кратка целувка. Деколтето и беше ниско, и издаваше доста тайни. Нямаше как гледайки го човек да не потъне в романтични мечти. През това време, от другата ми страна, се беше настанил снощният Ангел-Покровител. Чух я да изрича думи като молитва.

- За какво са ни устните, ако няма кого да целуваме? За какво ни е щастието, ако нямаме с кого да го споделим? За какво ни е Любовта , ако не можем да я раздаваме безкористно?

- Люси, имаме много специялен гостенин. Дошъл е да търси любовта, би ли му помогнала да я намери? Люси се обърна към мен, а погледът и сякаш виждаше някаква далечина. Кимна ми че трябва да тръгваме. Взе си ръкавиците и чантата и се запъти към изхода.
–Когато видиш птица как лети,ще поискаш крилете и!–Видиш ли Любовта-ще поискаш сълзите и! -С много любов е кратко, а със истинската е сладко!
Снощният Ангел продължаваше напътствията и ми кимаше,че трябва да последвам Люси.Така и направих.По пътя не говорихме много,но когато стигнахме под Айфеловат Кула, Люси обви с ръце рамената ми и започна да говори за Любовта.Близостта й ме накара да почувствам дъха й

–Целуни тази болка в мен ,наречена Любов и не мисли за утрешния ден! Капка нежност от теб ще ми стигне за да живея още година! Не искам да ми сваляш звезди! Тях ги има в тъмнината! Обуздай само Любовта в мен донасита,за да си тръгна и аз щастлива.

Автор Ибрахим Бялев.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
СЛЯПАТА ИСТИНА?

Оставих се в ръцете на спомените си,а те ме понесоха по развалените тротоари на София.Градът,който ми отне най-голямото богатство-младините.А на негово място като желязо остави студената и непоносима болка споена в душата ми...Непоносимата и страшна болка,особено през зимата,когато бях сам в нощта.
Скитах се по улиците ,по които бях минавал стотици пъти.
Ето го парка,където я видях за първи път...Дърветата са същите и все още тук.Есента им е помогнала да посипят златото по земята...Олющени като мен,в очакване на пролетните лъчи,на онези майските...в очакване на глъч от малчугани и обещания за вярност.
Пейката също си стои на мястото ,но и тя като всичко останало беше загубила същността и външния си вид.
София...градът носещ името на жена,родила най-хубавите дъщери в света! Поне тази,която аз познавах беше такава...
Поседнах на пейката заедно със спомените,които бяха моя живот.
 Ето виждате ли как към мен се приближава високо чернокосо момиче,което държеше в ръка тънка пръчка,с която намираше пътя по който се движеше.
Погледът ми се спря върху нея.Станах,за да й помогна,но видях,че тя сама се справя добре.Не бързаше.Само почукваше с пръчката и след като се увереше,че е сигурна-пристъпяше.Вървеше доста бързо.Личеше си,че познава улицата добре.
Гледайки я съжалявах,че беше лишена от толкова много.Господи,как е възможно на тази красота и младост да дадеш такъв недостатък?
Замислих се,нима и аз не бях пълен с недостатъци?Нима аз виждах всички красоти и цветове на Живота?Бях ли пълноценен човек,познавах ли чувствата? Кой е такъв,кой?
Момичето мина покрай мен,а аз се наслаждавах на стройното й тяло,на красивото продълговато лице,на плътните устни...
Реших,че трябва да я последвам.Исках да знам всичко за нея-къде живее,с кого се среща....Може би исках да залъжа себе си,че съм добре,че нищо не се е случило с мен?
Гледах как внимателно върви и стъпва ,как се предвижва по тези разбити тротоари и си мислех,че ако съм на нейното място колко много щях да проклинам кого ли не за това безумие!Питах се дали има нормални управници и "големи"хора на този свят?
Момичето влезе в едно училище.Децата крещейки я поздравяваха от радост.Бяха любезни с нея.Тя също усмихвайки се ги поздравяваше и назоваваше по имена.
Зачаках я да се появи и върне обратно.Нямаше я.Спрях и попитах едно дете за нея,а то ми каза,че тя е неговата учителка.Онемях!Как е възможно човек с такъв дефект да бъде учител?
Момченцето беше бъбриво и ми каза къде живее,дори ми даде телефонния й номер.
На другия ден реших да позвъня.Бях объркан.Сърцето ми биеше силно...–Ти готов ли си ?Почакай,спри! Какво ще й кажеш? Затръшнах слушалката сякаш телефонът бе виновен за случващото се с мен.Започнах да обмислям всичко с подробности.Трябваше да съм по-внимателен в този момент.Колебах се близо час ,но реших да позвъня.
Не след дълго чух нейния глас:
–Ало!-Кратко и нежно,а имаше толкова топлина...!
–Ало,повтори се тази нежност.Тя говореше на мен...с мен !
–Ало,здравей,как си?-Гласът ми трепереше като на първолак,който рецитира стихотворение.
–Благодаря,Вие как сте?Кого търсите?Кой сте Вие...?
Настъпи мълчание.
–Аз...Аз Ви видях...ммм,как да Ви кажа...В същност аз...аз вчера Ви видях в парка,когато отивахте на работа...
–Да,но не разбирам какво искате от мен? Гласът й стана строг и съмнителен.
–Аз, аз нищо не искам.Просто те видях,когато минаваше покрай мен! Аз те видях,аз искам да те видя пак,може ли...?
Телефонът прекъсна...не,връзката сигурно се е разпаднала ? Не,не...тя без да иска е прекъснала...По дяволите!Какъв глупак съм! Чак сега ли го разбрах! Глупак !Тя е сляпа,а аз искам да я видя! Как можах да го кажа ?
На другия ден отидох отново в парка .Зачаках я да се появи.Не след дълго дочух почукването на пръчката по земята.
–Чук-чук-чук...
Скочих и тръгнах след нея,движейки се на разстояние....И така всеки ден -от къщата до училището и обратно,а понякога и по два пъти.
След една седмица за моя изненада тя дойде в парка.Седна на моята пейка и зачака да я заговоря.Аз мълчах като ням...
–Няма ли поне едно "Здравей" да ми кажеш?Защо правиш всичко това?Моля те,ако аз не те виждам ,хората ни гледат...!Ако искаш нещо да ми кажеш ,направи го сега!Втори път няма да имаш такава възможност!
Бях приятно изненадан,че тя ме е познала и ми е повярвала идвайки на тази среща.
Сърцето ми заби силно!Гласът ми се губеше някъде,а смелостта изчезна.
–От кога знаеш за мен?Как така ме видя?....Не,не исках да кажа това...!Пак се обърках...–Прости ми,аз исках само да бъдем приятели...Боже,каква ситуация!Заслужавах плесница!
Отговорът й ме накара да се опомня.
–Когато човек вижда с ръце и уши-той долавя всички подробности на света...Но това ти трудно ще разбереш в този момент! Кажи ми защо искаш да станем приятели?Какво видя в мен?Няма ли да ти е трудно?
–Аз не те видях,моето Сърце те видя!То ми заповядваше да идвам при теб всяка сутрин и вечер.Щом те виждах,Сърцето ми биеше по-различно,то туптеше от Любов и ми заповядваше да му се подчиня...То е моят господар!На него му е добре,когато е до теб!Много нощи то туптеше само за теб...Любовта не е наказание,а е дар от Бога!Трябва да я носим гордо винаги с нас!Не трябва да я крием и да се срамуваме от нея !
Ела Любима,ела въпреки болката! Само сънищата са лъжа!Ти си моето Щастие-не оставяй след себе си развалини...Всичко е скрито само в сърцата ни моя Любов-търпението,умението,тъгата , дори и раздялата...Аз искам само Вяра и тогава никога няма да те изоставя...!
–Срам ме е,срамувам се от себе си,че не мога да ти дам всичко,което заслужаваш моя Любов! Дори и смъртта се срамува от мен,загубила се там някъде в мрака...За какво й е на смърта човек,който не може да я види...?
Спомням си вика на майка ми:–Хайде мила,ела при мен,ела!Наричаше ме с галени думи-Слънчице мое,единствената ми...моята малка принцеса!-докато не разбра истината...Смехът й се превърна в плач,тъгата обви сърцето й!Проклинаше всичко и всеки.Болката й беше по-голяма от моята.Всяка вечер ме прегръщаше и питаше Бог ЗАЩО?Защо й дари тази болка?
Баща ми и той се скиташе там някъде в мрака...Не обелваше и дума,но и неговата болка виеше в сърцето му като див звяр.Когато ме носеше на ръце ,усещах как извръща поглед от мен !Но аз се усмихвах,защото чувствах тяхната обич.Тя беше искрена и топла,като на никой друг.
–А сега моя Любов,как да те погледна в очите,за да ти кажа:–Обичам те!Ще можеш ли да повярваш на тези очи пълни с мрак и тъмнина?
Ние постоянно убиваме Любовта в себе си!Убиваме Любовта към нашите деца,към близките и любими хора,ту с гордост,ту с ревност.
Нека нашата Любов не се ражда,защото аз не мога да я убия,тя ще живее дори да кърви...
–А сега ми кажи как в тъмнината тя може да бъде щастлива?

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ИЗЛЪЖИ ЗА ДА ЖИВЕЕ ТЯ

Казвал ли съм ти за магията на любовта.
Как се е згушила някаде между устните ти,
как ме прелъстява с нежни думи.
Обичам те мили. Аз без теб ще умра.
А аз ти вярвам.
Дори и да знам че това е лъжа.
За да живее тя любовта.
Казвал ли съм ти за сънищата си.
Как умирам в тях всяка вечер.
А ти с ласките свой в тях,
ми даряваш живот.
Обичам те мили. Аз без теб ще умра.
Казвал ли съм ти за живота си.
Как се превивам от болка и тъга за любовта.
А ти с усмвката своя ми даряваш надежда.
Обичам те мила. И аз без теб ще умра.
Повярвай ми и ти,
дори и да знаеш че това е лъжа.
За да живее тя любовта.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
***

Тя Любовта.
Всеки ден като слънчев лъч изгрява.
Огрее ли те и тебе някой ден.
И ти за нея като свещ ще светиш.
Пламъкът му, няма да искаш да загасиш,
дори и да знаеш че заради нея изгаряш.
Ден и нощ ще премигваш на тази светлина,
ще се одаваш и даряваш, нейната топлина.
Ноща за размисъл ти остава,
ако не си забравил нейните лъчи.
Ще се отешаваш с много сълзи,
превърнали се в нощни звезди.
Ще продължиш да гориш,
и с горянето си в ноща,
в звезда ще се превърнеш.
Така ще ти мине живота.
Ден и нощ ще гориш,
заради една любов.


Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ОТ ТОВА ПО СЛАДКО НЕЩО ИМА ЛИ


Днес на лицето ми има една децка усмивка. Знаете я нали. Една такава искрена от сърце, огряла ми е цялото лице, ще стигне дори и за всички врагове. Защо ли съм толкова щастлив. Е това нека за сега да е моята тайна.

В един доста хладен ден минавах през парка, от тук минавах за по пряко за в къщи.Но този път, въпреки хладнината не исках да се пребирам в къщи. Какво щях да правя между тези четири стени, които бяха някак си много строги, и някак си враждебни към мен. Не ги обичах много, на места исках да ги съборя, и на тяхно място да сложа стъкла. За да станат по красиви и приемливи, налепих ги с плакати и снимки на хубави момичета, който ми радваха окото, даже пораждаха в мене мечти. Но лекият вятър взе леко да ме подканва Хайде, Хайде, по бързо, не хващай инат. Но аз бях инат, обръщах му гръб и му доказвах че съм смел, силен, и независим от никой. На хладнината и вятъра се претече на помощ и едрите капки дъжд, който бяха безжалостни към мен. Започнах да се двоумя, все пак трима срещу един, не е честно нали, и аз имам душа. В парка не беше останал никой, сигорно аз съм най-смелият, най-умният си мислех, и пред мен видях едно момиче да седи на пейката, и да говори сами на себе си.

– Ааах бе любов, вместо от очите ми да бършиш сълзите, защо от живота ми не изличиш виновните за тях. Това много ме растрой, толкова мъка, толкова болка видях в тези думи, че не можах да продължа, седнах до нея на пайката и на пук на сълзите и се пошегувах.

- И рибата ако те види ще заплаче. Но морето едва ли ще я разбере че плаче.

- Ти пък кой си, и какво знаеш за Любовта. Пое ми кърпичката която и бях подал. Отмести се малко на встрани. Не можах да разбера дали бяга от мен или ми прави място да седна. Аз разбира се избрах второто. След като се настаних до нея, станах по сериозен. Всеки ден до мене не стоеше разплакано момиче. Ако не смятаме сестра ми, която правеше това всеки ден.

– Любовта това е, Приятелството в живота. Болка на сърцето. Дялбата на мечтите. Лишаване от сладките сънища. Ревноста. Да тъгуваш без пречина. Да се страхуваш, да не я загубиш. Да танцуваш без музика под дъжда ......... Това го знаех наизуст, пак разбира се от сестра ми.

– Ааа, така ли. Виж го и този е знаел много. Защо плача тогава аз защо.

- Обичам те много. Тази дума за да се изрече, ти трябват три секунди. Но за да докажеш обичта си, ще ти трябва един цял живот. Но ти не се отказвай. Тези който са се отказали, винаги са загубили. Тук вече взех да обичам сестра ми, колко е хубаво да имаш по голяма сестра от теб. Почуствах че съм порастнал, пък и съм си умно момче, а за красотата ми, няма равна на нея, поне това казва огледалото.

- Свърши, всичко свърши. Разбираш ли ме, мразя те, мразя всичко свързано с тебе..... Беше толкова растроена че ме бъркаше с любимият си, със сигорност това искаше да го каже на него, а не на мене.

- Любовта кога свършва знаеш ли. Когато кажеш че е свършила и сърцето не те боли. А тебе те боли, сълзите те издават, те не са предатели, те не могат да лъжат, те се раждат от болката, но олицетворяват истината. Този път не повтарях думите на сестра ми, а си бяха мой, някаде от вътре ми дойдоха, от дълбоко. До сега не бях бъркал там, а сега пречината сигорно бяха нейните очи или косите. Не не, това бяха сълзите. Когато са за любовта са толкова истински. Гледах я и онемях от вълнение и от възхищение!

- Научих че човек две неща в живота си не може да напусне. Едното е майка си, а второ раната в сърцето. Продължаваше да реди през сълзи. Приблежих се до нея, хванах я за ръката, за да я стопля и предпазя от студените капки дъжд.

- Ако ти страдаш заради любовта. То тогава няма значение кой ще е правият. Опитвах се да я успокоя, или по точно да я спечеля. Бях намерил моят Ангел и с цената на всичко не трябваше да го губя.

- Един човек когато истине от теб, и Рим да запалиш пак няма да го стоплиш. Тя вече се беше згушила в мене, беше почуствала топлината на Любовта ми.

Всъщност ще си ви призная исках да и кажа истината, която обичат жените. Но при уговорката че няма да ме съдите.

,,Най-хубавите думи който можеш да кажеш на една жена не са - Аз те обичам. А - Много си отслабнала. - Косите ти са страхотни. - Недей приготвяй вечеря ще хапним нещо навън.,, Нали признайте си. Видях ви как се усмихнахте.

Да, Дами и господа затова се смея от все сърце. Защото намерих Любовта ми распъната на кръст, прободена с нож, но аз ще я излекувам. Обещавам ви, че не само тя, а и вие с мен ще сте щастливи.

Взел съм букет от бяли лалета, и чакам Любовта си .

От това по сладко нещо има ли.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
КОПНЕЖ ЗА ПРОБУЖДАНЕ

Гледах я как си събира вещите и не можех да повярвам на очите си,че това се случва и то след всичко,което бяхме преживяли и мечтали с нея.
Въпреки,че стисках зъбите си с всички сили ,устните ми продължаваха да говорят неща,които бяха като юмрук,ударен по лицето ми.
Гледах я как плаче вътрешно в себе си,избягвайки всеки допир с мен.Още от сега се затъжих за този жизнен поглед,който убих с един замах,а сърцето ми спотаено там някъде в тъмнината от сега страдаше и повтаряше:
–Моля те,не си отивай! –Моля те...!
Молех се за него на Аллах да го спаси! Дори да живее с тази рана,но да е живо...

От врата й падна шала,този който тя най-много обичаше.Той беше като цвета на очите й.

Всичко след нея опустя и посивя...Тя взе със себе си и топлината и нежността...Отнесе цялата Любов...
Мечтите ми и те ми затръшнаха вратата след нея,без да се сбогуват с мен...
Какво бих могъл да направя за нея?Бих я оковал във вериги,бих я зазидал в най-дебелите стени,бих й обещал Рая,но всичко това щеше да я убие още повече и по-бързо.В ръцете ми щеше да остане едно мъртво тяло без душа и мечти..Бях толкова силен,а сега не можех дори да помръдна...Бях като закован на едно място.Пък и къде ли бих могъл да отида толкова жалък и ограбен...?
След всичко това не можех да бъда дори и просяк,защото той също си има някой за когото проси ,храни и живее...

Мислите ми течаха бързо и само в една посока.Трябваше да стигна до края и то по най-бърз начин.Само това щеше да ме спаси...

Станах и започнах да търся здраво въже.Сълзите,които капеха от очите ми ме затрудняваха.Вече не ги бършех,а ги оставих да текат спокойно по лицето ми.Поне те имаха право на това в този момент.И те като като мен сигурно са чакали края...

Поглеждайки на земята съзрях нейния шал.Вдигнах го,но миризмата и ароматът му ме заляха с нежност.Избързах с него сълзите си...Това сякаш ме накара да се успокоя.Заридах на глас с всичка сила:
–Къде си,Аллах? –За какво си ти? –Моля те,пази я! –Пази я от всички злини на тази земя! –Аз умирам,аз си отивам,оставям я на теб! –Тя ще бъде твоят Ангел! –Кажи й,че я обичам! Тя ще ти повярва,защото те обича повече от мен! –Знаеш ли Аллаше,тя има най-красивите устни на света! –Тя е събрала в себе си цялата сладост и чар на света! –Когато се засмее,тя ме кара да летя от щастие,тогава сърцето ми се разтапя от нежност!–Как можа да я сътвориш толкова прекрасна...?

Изричах всички тези молби към Аллах,защото знаех,че е Велик! Знаех,че само той ще й помогне,защото неговата обич е безкрайна...!Знаех,че ще ми прости!...

В този миг почувствах дъха й до мен...Беше ме прегърнала с ръцете си ...!Топлината и нежността й ме накараха да се осъзная. Те нямаха равни на себе си ! Тя ме целуваше нежно по очите,от които все още течаха сълзи. Целуваше ме силно и страстно,както всяка сутрин!

Стреснах се и скочих от леглото...
–Ти тук ли си? –Кога се върна? –Прости ли ми?
–Благодаря ти Аллаше,че ми я върна! Ще бъда твой роб до края на живота си!
–Какво ти е мили? –Какво сънуваше?
Гледаше ме изумена и уплашена.–Разкажи ми за този сън! –Наистина ли беше страшен?

Прегърнах я силно и страстно.Целувах очите и косите й.Казвах й колко много я обичам и че без нея не мога да живея!
Разбрах цената й ,докато не я бях загубил. Тя беше безценна за мен! Това беше най-важното,че все още е до мен!

Загубиш ли Любовта на живота си,заради собствената си болка,ще упрекваш за това дори и Аллах !!!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
НАРИСУВАЙ МЕ...

Нарисувай ме,ако си обичал някога...
Нарисувай ми не голотата, а Душата ми!
С Болката я нарисувай,нека да крещи тя там!
Нека да се къса, да те моли да я убиеш.
Но ти я нарисувай само в черно и й прости!
Нарисувай ме,ако си плакал някога...
Нарисувай ми не очите, а сълзите ми!
Напук на всичко,с радост ги нарисувай!
Нека да са като ручеи чисти и пъстри.
Нека и враговете да се радват,че имам сълзи...!
Рисувай, рисувай ако имаш толкова цветове.
В мене Любовта нарисувай. Тя е колкото света.
Луната и Слънцето дори.... И себе си в мене побери!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПРАТЕНИК НА ЛЮБОВТА

Толкова много ли иска моята Душа?
Нежност,доброта и малка творба.
Гордост и душевна красота.
Ще споделя с тебе само нощта.
В нея само вирее Любовта.
Ще се слеем с тебе в тъмнината.
Ще запалим -Ти звездите,аз Луната.
За да бъде и там щастлива Любовта.
Ще намираме с теб изгубените души.
Абсурдна ще е за тях раздялата.
Ще оцветяваме избледнелите им мечти.
От гръдта си ще им даваме топлина.
Ще им казваме,че Любовта не е пари.
Две думи само-по-значими от милиони дори.
Колко малко е нужно на Любовта!
Обичам те, МИЛА !

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЕЛА

Ела,Любов! Ела и остани!
В Душата ми завинаги, се настани.
Аз няма да ти дам злато, или сребро.
Изгревът ще бъде твой, залезът и той.

Ела, Любов! Ела и остани!
Дължиш ми усмивки и много сълзи.
Очистил съм се от бодли, и злини.
Надежда ще има между устните ми.

Добре дошла Любов в душата ми!
Очите си изплаках, в тази самота.
Неуморно те търсих в тая тишина.
Ако ти кажа збогом, нека да умра.

Любовта е дошла в душата ми!
Няма да прося вече нежност и обич.
Ще умирам и ще се раждам в нея.
Ще спрем времето, за теб и мен.

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МОМИНА КУЛА - KIZ KULESİ

1 - част

На тридесет и няколко съм, по средата на живота, точно когато си имаш всичко, пари, здраве и време. Но ако си романтик като мене, то тогава живота ти се превръща в приказка от хиляда и една нощ. Бях като вълк единак, така беше по лесно, да одговаряш само за себе си. След мен живота нямаше никакво значение, беше важен само момента. Взимаш една жертва, даваш и това което иска, вземаш и това от което имаш нужда, и всеки е щастлив. В София ме познаваха почти всички що за екземпляр бях, доста от тях сами се предлагаха. Винаги имаше пречина разбира се, някой от тях просто искаха да опитат нещо по различно от всекидневието. Аз също този ден исках нещо по различно. Тук жените сякаш бяха ляти под един калъп, обличаха се почти от едно и също място, парфюмът им също нямаше кой знае каква разлика.
Взех си паспорта, и без да казвам на никой, качих се в колата и потеглих за Истамбул. На мен ми харесваше повече нашето му име Цариград, градът на царете, колко хубаво звучи. По магистралата за Пловдив видях любовта да се предлага доста евтино, изрусеното я правеше по голямо менте, даже отвратителна. За някой можеше това да е някакво приключение, но за мене гледката беше непоносима, предимно се обръщах в другата посока на нея. В Турция магистралата беше изчистена и не се налагаше да се обръщам натук или натам. Не ми беше трудно да стигна до градът на царете и навсякаде бях Hoş geldin, Добре дошъл. Настаних се в доста спретнат хотел, избрах последният етаж заради панорамата която на друго място едва ли би се повторила. След като отдъхнах няколко часа, бях готов за лов. Слезнах в ресторанта, докато чаках поръчката към мен се преближи доста симпатично момче. Очите си беше открал от дявола, и едва ли вършише по различна работа от самият дявол.

– Hoş geldin, Да ви е сладко господине, по работа ли, или ....... ако имате нужда от нещо аз ще съм тук. И посочи бара, направи лек поклон на главата, отседна на посоченото място от него и зачака да му дам поръчка-та. След като се нахраних, направих му знак да дойде, а той това и чакаше.

– Дошъл съм за да изживея незабравими мигове, а за това ми е нужна вишната на тортата. Момчето леко се подхили под мустак, изглежда беше роден точно за тази работа.

– За да са незабравими миговете ще ви трябват три етапа. Тази вечер ще е тортата, утре изненадата, а утре вечер вишничката. Лицето му грееше както пълнолунието на небето. Този път аз се подхилих от задоволство. – Качете се в стаята си, аз ще се погрижа за всичко. Още един път Hoş geldin, господине. След като направи класическият си поклон, се одалечи от масата. Качих се в стаята си и зачаках да ми поднесат тортата. Не след дълго на вратата се почука, като я отворих пред нея стоеше доста красиво момиче, а на лицето си имаше скромна иронична усмивка, без да се колебае влезна в стаята.

– Здравейте.

- Здрасти. Вие ли сте тортата.Попитах възхитен на гледката.

– Да можете и така да ме наричате, нямате никакви проблеми. Облечи нещо по прелично и да тръгваме че закъсняваме. След това отиде до прозореца и се загледа в морето от светлини който се распростираха в краката ни.

– Каде ще ходим. Попитах озадачен, пък и не обичах да ме водят за носът като някое невъспитано хлапе.

-Довери ми се, всичко е планувано. Виждаш ли вътре в морето, има една кула.Казва се, Kız kulesi, Момината кула, сега е ресторант. За нея има две истории. Едната ще ти я кажа сега по пътя, а другата когато стигнем там.

- Сив костюм с бяла риза става ли, или да облека черният.Не е ли по добре вие да изберете какво да облека все пак незнам каде ще ме карате. Момичето този път се засмя на глас.

– Всички мъже сте еднакви, стане ли въпрос за това какво да се облича, просто чакате като малки деца. Те майките ви са виновни, всичко ви се сервира опрано изгледено, ..... Ето готово, видя ли колко е лесно, хайде че доста закъсняхме. Пред хотела за моя изненада ни чакаше лимузина с черни стаккла. Качихме се в нея, и момичето започна да разказва първата история за тази простовута Kız kulesi, Момината кула.

- На Византиският император една циганка му е гледала на кафе, и му е казала че единствената му дъщеря ще умре като я охапи змия. Той решил да построй за нея къща в морето и така нямало как да я охапи отровна змия. Строял я (от 578-до 582) г. Заживяла там принцесата защитена от тази злина която е било проклятие за нея. Принцесата обичала да яде грозде направо от гроздака, в един от гроздаците е била скрита една малка змия и ухапала принцесата на езика. Императора я взел и я зазидал над един от ходовете на черквата Света София. Лимузината беше спряла пред черквата, момичето свали стъклото от към моята странна. Света София беше осветена цялата от жълти светлини, излъчването и беше внушаващо. – След време когато са отворели кофчега и видяли са голяма змия да лежи до нея. Това е едната от историята за Kız kulesi. Да тръгваме. След десетина минути вече бяхме на брега на морето, кадето ни чакаше лодка за да ни закара до Kız kulesi. Качихме се на лодката която беше предназначена само за тази дейност. Не след дълго вече бяхме до така прословуто място, Kız kulesi. На брега вече ни чакаха с любезното Hoş geldiniz. Кулата както вънка така и вътре беше доста запазена. Настаниха ни до прозореца, морето се плискаше в стената на ресторанта,и разказваха историята която е била изживяна тук на това място. Масите предимно бяха за по двама, за всяка маса имаше по един сервитьор, на който умивката им беше едно от задълженията. Менюто беше риба сйомга със сос от САФРАН за десерт Кюнапе със сметана. За мен специялно дойде една торта във вид на Kız kulesi. И задължително червено вино и шампанско.

– Каде остана втората история за Kız kulesi. Не си мисли че съм забравил, или съм безинтересен към историята. Попитах без притеснение, след като бяхме преминали към втората бутилка вино.

– Втората история на мене повече ми харесва, защото в нея има драма с голяма любов. Двадесет и четвъртата година Преди Новата Ера, Византиският инператор Konstantinus'имал много хубава дъщеря, толкова я е обичал че не е искал да я сподели с никой, пазил я от всеки. Да но тя пораснала и се влюбила в момък на име Леандро. Когато научи императора Konstantinus, за тази светла любов, реши да предпази дъщеря си от тази ярка светлина. Повикал дъщеря му при него и когато дъщуря му коленичила пред него той със бащина ласка я посъветвал.

- Тази светлина като стрела пронизва сърцето. Доста си крехка и не си опитна за да се предпазиш от нея. Затова аз ще го направя, ще изтрелям аз една стрела в морето, кадето падне, там за тебе кула ще направя, за да те предпазя аз от тази злина наручена любов. Като чу това дъщеря му, душата и се натъжи а очите насълзи.

– Отнемеш ли ми тази злина, в душата ще ми сложиш тъга. Нека тя там да живее до насита, от сърцето ми свита да направи, от сълзите ми .......

Императора изобщо не искал и да чуе тази молитва, взел лъка и изпратил една стрела в морето, кадето паднала, там кула постройл. Но тяхната любов била толкова голяма че дъщеря му всяка вечер тук на това място палила огън за Леандро. Той се орентирал по огънят и всяка вечер преплувал морето за да стигне до огънят на любовта му. Но веднъж дъждът загасил огънят, Леандро загубил посоката и се удавил в морето. Любимата му не можала да приживее смърта на любимия си и тя се хвърли ла в морето и се удавила заедно с него. Това е втората история за Kız kulesi.

– Голяма любов е било това, всяка вечер да плуваш в тези бурни вълни. Но и тя е била доста влюбена за да си посегне на живота заради любовта. Вие бихте ли го направили заради любота, би ли се жертвала за нея. Тя пак се усмихна, но този път усмивката и я красеше много повече,вече беше под въздействието на виното, затова казваше това което мислише без да мисли за после.

– Аз да, защото я познавам любовта, но ти едва ли би го направил. Това нейно мнение за мене доста ме раздразни.

– Защо така мислите, нима ма познавате достатъчно доре, познаваме се едвам от няколко часа. Попитах доста обиден. – И сега дано да не искате да ви доказвам колко много познавам тази материя любовта. Усмивката продължаваше да тържествува на лицето и, което ме подразнише, но това което ми каза ме накара да се замисля сериозно по въпроса кой съм.

– Доста си готин личи си че за това полгаш голями усилия. Но пред нея си само един голям смешник. От както си с мен постояно ме гледаш или в баджаците или в гърдите, или в устните. На това името му е секс, а не любов. Ти си само един консуматор на органи и нищо повече. Знаеш ли баба ми беше на осемдесет години, но дядо ми продължаваше да я обича като че ли беше още на осемнадесет. И когато почина, той не можа да живее поне три месеца без нея. Това доста ме застрами и за мое оправдание и хвърлих камък в нейната градина.

– До колкото знам тук в Истамбул има кабарета нали, ако се пита от вас, то би трябвало да ги затворят нали, ама ето че има хора който мислят по различно от вас. Пък и тази консумация не е ли част от любовта.

- Преди малко вие самият ми казахте, че не се познаваме достатъчно добре нали ..... А за кабаретата те са създадени за консуматори, и трябва да ги има, по такъв начин хората се предпазват от болести и зараза. Но както и да е, извини ме, ако съм ви засегнала с нещо, не сме тук за да решаваме проблемите на страната ми, а да изживееш незабравени мигове, нали.

– Да права си, направо се засрамих от поведението си, затова ви моля за прошка. Но такава е мъжката природа, на хубави неща трудно устоява. Извинявай ако съм създал подобно впечетление. Почуствах че съм бил на погрешен път, и беше доста трудно с едно извинение да се върна от него.

– Стана доста късно, ще имаш ли нещо против да се пребираме вече. Кимнах и с главата че съм съгласен да тръгваме. Бяхме изпратени със същите любезности с който бяхме посрещнати. Лодката ни остави на другият бряг, а лимузината до хотела. Пред хотела момичето ме запозна с приятелят и, който я чакаше учили са заедно, и наскоро щяли да се женят. Което както ме изненада така и ме зарадва.

– А сега си почини добре, че утре те чака тежък ден. Аз повече няма да мога да ви видя, затова ми позволи да ви пожелая успех и щастие, и дано да успееш да отпиеш от чашата на любовта. А в нея има само щастие. Ние пием от нея вече три години, и мислим да е така до краят на живота ни.

– Беше ми много приятно повярвай ми, успя да ми отвориш очите за някой неща. От тук нататък ще внимавам, кое и как консомирам. Аз също ви пожелавам здраве и щасие в семейният живот. Качих се в стаята си и дълго не можах да заспя, в пространството имаше толкова въпроси.

Автор Ибрахи Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
АЗ и ТИ

Аз съм Адам, ти си Ева.

От обич, и за обич сме родени.

Любов ни изпълни сърцата.

Ще има плач, ще има и смях.

Аз съм луната, ти си зведата.

Ще задгърбим, тъгата и тъмнината.

Ще ти дам сърцето, ще искам душата.

Аз съм Адам, ти си Ева.

Така е било, и така ще е ....

Автор Ибрахим Бялев