Крясъкът на чайките ме разбуди в тази пустота, която беше настъпила след нейното заминаване. Той приличаше повече на гаргово грачене, отколкото на крясъка на чайките. Откакто зазори вече беше изминал почти един ден, но аз все още лежах като прострелян не в леглото, а на пода. Опитах се да я спра, или по точно да я покоря, но за да покориш една жена не е достатъчно само мъжка сила. Дори паднал на колене я молех като просяк – молещ всевишния за здраве и благоденствие. Моето безсилие с невиждани пирони ме прикова към пода – там, където имаше всичко, но не и мъжко достойнство. Така след нея лежах няколко дни, прострелян, ограбен ..... Нейната загуба не можеше да се сравни с нищо материално на тази земя. Тя ме беше допуснала до душата си, тя ми беше позволила да вкуся от нейните сладости .....
На вратата няколко пъти се почука, но аз не отварях. Не исках да виждам никой, нито пък да говоря с който и да е. Исках сам да изживея тази болка такава, каквато е – с цялото й величие. Не след дълго вратата я отвори хотелиерът и на нея застана Султана ханъм, облечена цялата в черно. Лицето й издаваше колко е ядосана и загрижена, но най-вече уплашена. Не каза нищо, нито упрек, нито укор, просто застана до леглото ми – впери нейния майчин поглед в моя и застрада повече от мен.
Така мълчахме дълго, доста дълго, докато си кажем всичко. „Имал си възможността да се измокриш под дъжда на любовта – от това по голямо щастие има ли на света? Не само животът има правила – тях ги има и в любовта. Където има любов, има и сълзи, дори да е живяна в двореца на султана . Пътят към истината не минава винаги през сърцето, а по-често през трънливите пътеки на разума. Любовта няма етикети, нито пък високопарни определения. Тя просто е това, което е – нещо като живата вода, а влюбеният е огън, който трябва да обикне водата, и когато... и само когато пламъкът обикне водата, именно тогава настъпват чудеса. За влюбения няма време или посоки – за него е важен мига, в който изгаря и водата го погася. За него няма изток, запад, север или юг – посоката е само нагоре или надолу. За нагоре тя ти пришива крила, но за надолу ще ти е нужна и някоя човешка ръка. Накъде си тръгнал ти пътнико, след като все още нямаш пришити крила? Посоката ти е в черната земя! Хайде, избърши тези невинни сълзи и поеми моята човешка ръка, за да те измъкна от изкопа!”
Султана ханъм беше права, трябваше да поема пътя на разума – път, който беше застлан само от материалното. Трябваше да се откажа от себелюбието, а много често дори и от себе си. Първо трябваше да опозная Бога в мен и ако този Бог беше любовта, то трябваше да живея така, че да създам такива условия, че и той да живее у мен. Не трябваше да се плаша от избрания от мен път, а трябваше да полагам стъпка по стъпка и от всяка една да получавам не болката, а сладостта. Не трябваше да се оставям на течението, а аз трябваше да бъда това течение. Не трябваше да се оставям на вятъра, а аз трябваше да съм вятър. Длъжен бях да намеря сили дори и да се опълча на съдбата. Първата крачка щеше да ми е да приема всеки такъв, какъвто е.
На излизане дочух собственика на хотела да пита за мен: "Това ли е копелето от Истанбул?" Да! Аз бях вече едно истанбулско копеле, което все още не познаваше любовта, но страдаше от нея.
На слизане от колата на Султана ханъм с присвити устни й прошепнах: – Да излезем някъде тази вечер.
– Ти все още не си се прибирал, посъвземи се малко, пък тогава ще ходим където и когато пожелаеш.
След малко почука на вратата ми с голяма кана кафе и няколко чинии пълни със сладкиши.
– Хотелиерът ми каза, че няколко дена не си си поръчвал нищо от бара. Хайде едно кафе няма да ти дойде зле, пък и тези сладки съм ги правила лично аз, мисля, че няма да ми откажеш?..
– Ибрахим, запомни нещо от мен! Който обича Аллах, обича и търпението. Те са една неразделна част. Именно търпението ти дава възможност да видиш залеза или изгрева. Търпението ти дава възможност да намериш себе си и в мрака. На този свят най-лесно се обича и свиква с любовта. Тя спохожда всеки, включително онези, които я отбягват. Но тя не е някакво сладко чувство, което идва и услажда нашата душа и си отива, хей тъй по живо и по здраво. Ти трябва да се научиш да я посрещнеш и ако иска да си отиде да я изпратиш така, както подобава. Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние! Опознай се докрай! Погледни чесно и твърдо тъмните и светлите си страни, и ще постигнеш съвършенство. Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки.....
След всичките нейни наставления вече знаех че трябва да обикна различията на всеки. Бях длъжен да приема всеки като божествено, защото всички ние сме създадени по божа препоръка или по негов образец. Бог е искал тези различия и ги е създал, за да можем в другия да намерим това, което ни липсва или от което имаме нужда. За сега в ръцете си имах един мой живот, едно негово творение и една действителност, така че да мога да се променя. На този свят няма черно мляко, просто няма, както няма и втори мой живот, с който бих могъл да зарадвам близък или приятел. Затова първо трябва да се променя и да обичам себе си – науча ли се на това ще заобичам всичко свързано с него.
Откъс от романът „ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА” на Ибрахим Бялев
