ДЪРТАКЪТ
- Татко, татко-о-о! ... – крещеше циганчето, колкото му глас държи. Старият циганин, чувайки разтревожения глас на сина си, скочи от леглото, сякаш го беше ухапала змия пепелянка. Изкочи на улицата по оръфани и избеляли долни гащи, готов да вдигне врява чак до небесата.
– Какво стана, какво стана? ...– крещеше като обезумял от страх той.
– Татко, татко, виж какво намерих! – и с гордост, на която би завидял и най-богатият човек на света, показваше съкровището, което стоеше пред него. По лицето на стареца се разля най- голямата, най щастливата усмивка, която можеше да съществува на света, а златният му зъб изгря като ясно слънце зад черни облаци.
– Намерил си аа-кк-оо-рр-дд-ее-оо-нн .... – се чуха като в един петте гласа на малките циганчета.
– Опазил ни Господ! – едвам успя да проговори дъртака. Макар, че беше вече в напреднала възраст и малко понапълнял, той си беше хубавляк. Лицето му беше продълговато и винаги избръснато, а гъстите вежди му придаваха строг вид, но всъщност той си беше прочут веселяк. По черното му лице се спускаха побелели бакембарди, а централно място заемаше най-голямата му гордост – черният мустак. Той запристъпва с бавни и важни крачки, и както винаги – се опитваше да философства.
– Винаги съм казвал, че от тебе ще излезе най-умния, най-смелия най, най ... циганин.
Акордеонът, след като попадна в ръцете на дъртия циганин, малките и всички цигани покрай него се пренесоха в един друг свят, или така нареченият от тях Рай. Дъртакът като дългогодишен магьосник, прокарваше черните си пръсти по акордеона, а той горкият – ту проплакваше, сякаш го беше ухапала люта змия, ту извисяваше своя глас, сякаш не свирише за дъртака, а за първа класа. Той неуморно продължаваше нежно да го гали, сякаш това не беше акордеон, а някаква черна богиня с руси коси и златни зъби. Гордостта бликаше не само от него, а и от цялата му смугава тайфа, но най-вече тя си личеше по снажната Айша, която с невиждан къврък доказваше и показваше своята любов към нашия дъртак. Снажна, нежна и почти винаги тъжна, Айша сега сякаш стъпваше по белите облаци. Като разлистена топола с големи и едри гърди, които размяташе на всички страни, сякаш й се бяха сбъднали мечтите – тя се радваше и показваше на своите чернооки рожби как трябва да се изживее мига на щастието.
Дядо ми над входната ни врата беше закачил изтъркана ръждива петала. Когато го попитах защо е направил това нещо, той ми отговори, че в нея се крие щастието. Не се стърпях и му се усмихнах! Как е възможно в тази изтъркана раждива петала да живее щастието? В отговор и той на мен се усмихна. Като дете това не можех да го проумея, но винаги когато минавах покрай петалата, тя неуморно ми нашепваше, че щастието го има някъде по света, но най-вече го има в нашите сърца. Една раждива петала ме накара да се усмихвам, затова – хайде, усмихнете се и вие!
Драги мои читатели! Всеки се ражда с правото на избор – вие също. Хайде, направете и вие своя избор, усмихнете се на живота, на този който е до вас – затова, че го има! Затова, че днес и теб те има. Усмихни се, когато видиш родителите си, децата си пред теб, нима те не го заслужават това – да са щастливи нашите сърца? Усмихни се! Ти си господаря на своя живот и само ти си този, който може да го промени, нарани или продължи.
В живота си хората се стремят към различни неща – любов, власт, пари или нещо друго. В него не е важно човек откъде идва и накъде отива, а е важно дали този човек по пътя си е щастлив!
Автор Ибрахим Бялев
