ЖИВОТЪТ
Автор Ибрахим Бялев
Беше все още ранна Пролет, от ония в който през нощта се усещаше дъхът на зимата. Затова през нощта луната ми обещаваше светъл ден с много ярки и топли слънчеви лъчи, от който толкова много имах нужда и през нощта. Трябваше ми светлина и топлина за да мога и аз да си отгледам свойте чеда. Стопаните ме бяха засяли от към улицата за да могат всички преминаващи през нея да се радват на красотата ми. Само сляпите неможеха да ми се радват на тази красота открадната от рая, но те пък можеха да ми се радват на миризмата, която на свой ред не отстъпваше и крачка назад на красотата. Затова и днес се бях отдала изцяло на Слънцето, а той на свой ред ме галеше като истински любовник със свойта топлина. С мен сякаш се любеше, обещаваше ми че нощта ще е тиха и светла, и че следващият ден ще дойде да ме види и да ми се полюбува на красотата на миризмата. А аз му вярвах и исках да му вярвам, кой не иска любов, топлина, светлина ....!
Към мен приближаваше жена седнала на инвалидна количка, мъжът и я буташе и й говореше нещо. Лицето на жената изразяваше болка и то непоносима но когато се обърнеше към мъжът, на лицето и изгряваше една пурпурна усмивка, сякаш беше най щастливата жена на света. А усмивката и отиваше толкова много, сякаш беше създадена за нея с нея забравяше болката си, или задържаше щастието си което я беше напуснало, но каквото и да беше тя със нея ставаше съвсем друг човек. Когато се приближиха до мен решиха да си удъхнат. Мъжът я обрна към него и се наведе ниско над нея, за да може да го чува по добре и шепнеше думи който так не можах да забравя и до днес.
Щастлив съм ...
ах, колко съм щастлив
... че те Обичам ...!!!...
че живееш в съзнанието ми
в ежедневието, в сърцето ми!
Благодаря ти мила
че си жива и че те има ...!!!...
в Слънцето, когато се ражда
и когато като мен от щастие умира!
От сърцето ми, сякаш си едно парче
което топи в мен всички ледове
дори и забравям за всички ядове!
Нашето е любовна магия
в която всеки миг живея
в нея цветята, усмивките и те
са само за тебе ... за тебе!
Искам и да ти благодаря
за изкрите, за пожарите ...
и за мечтите все още не изживяните
и за думите и за онези не споделените!
Тя му се усмихваше толкова нежно и му отвръщаше също със стих.
Нарисувай ме,
ако си обичал някога...
Нарисувай ми не голотата,
а душата.
С болката я нарисувай,
нека да крещи тя там.
Нека да се къса -
да те моли да я убиеш.
Но ти я нарисувай само в черно
и й прости.
Нарисувай ме,
ако си плакал някога...
Нарисувай ми не очите,
а сълзите ...!
Напук на всичко,
с радост ги нарисувай!
Нека да са като ручей
чисти и пъстри.
Нека и враговете да се радват,
че имам сълзи...
Рисувай, рисувай -
ако имаш толкова цветове.
В мене Любовта нарисувай.
Тя е колкото света -
Луната и Слънцето дори....
И себе си в мене побери!
Мъжът беше толкова доволен и горд и той на свой ред с усмивка на лицето продължи.
Богът ми пред теб бледнее,
заради Ангелският ти полет!
За Любовта ти неземна копнея,
чувствата ми са като на пролет!!
В душата ми клета те зарових,
родиха се там любовни слова.
Скритите ми чувства преоткрих...
Не! Няма да съм аз вече забрава!!
Отпих от тебе с голяма наслада,
първа и последна за мен остана.
Копнеж, младост и незабрава,
от самодива по и най-красива!!
Цъфна като на теменуга цвета,
украси се пак с тебе пролетта.
От дивния ти аромат миризма...
Омаях с него Бога на Любовта!!
Беше редът на жената, въпреки че се усмихваше гласът и леко трепереше, не можеше да прекрие болката която чувстваше душата й.
Сбогом свят.
Бях аз твоят цвят!
Като хляб,
засищах твойта
скръб и глад.
Сбогом свят.
Богата бях,
на своето
раздаване -
човешкото .....
Стремглаво си отивам...
Кой знае,...?.
Миг... Час остават...?
Свещта ще угасне
все някой ден ...
Ти и да ме стъпкаш,
от мен няма да се отървеш!
Като житен клас,
ще поникна аз!
Ще поникна,
в душите на живите,
превръщайки се
в хляб за тях.
Отивам си,
оставяйки
обичта си...
За днес и завинаги!
И теб, Надеждо моя!
И теб... Обичам те!
Ти си безсмъртна нива!
В тебе всички класят!
Всички ти се молят...
Копнеят... В теб царят ....
Но нали се разбрахме да не говорим за това нещо, ... Доктора какво каза горе главата, и на свой ред продължи.
Ела, нека да те прегърна,
съдбата ни да преобърна.
Ще шепнем нежни думи,
че обичта е жива помежду ни.
Ти си неприлично красива,
като някаква силна магия,
Намираш ме дори и в съня,
живота ми превърна в сълза.
Очите ти планински, езера,
сияеш от нежност и пъстрота...
То твойто не е само красота,
сякаш имаш ангелски крила.
Живи въглени за мене си ти,
оставящи по мен парящи следи.
И тази нощ,не е сън а разкош,
ах на душата ми колко е хош.
А тя сякаш не го беше чула и продължи, но гласът и се растрепери повече от преди.
Хей любов моя
прободена с нож
разпъната на кръст ..
Ще живееш ти
в небесата
в сърцата дори ..
След теб ще има
следи от сълзи
от кръв дори ...
Но пътят ти винаги
ще е осеян с рози
с мечти дори ...
Моля ти се недей, недей така, ще видиш, аз ти обещавам, ще се оправиш, аз съм с теб дори и в ...... Замълча беше го страх че ще сгреши в нещо, но продължи като стискаше силно зъби.
Ще можиш ли да ми говориш,
за тъмнината която ми оставяш?
Ще можиш ли да пееш,
за тъгата която ми даряваш?
Ще можиш ли да живееш,
животът който ми оставяш?
Ще можиш ли да погледнеш,
това което ще съм след тебе?
Но като го казваше вече не я гледаше в очите, а беше извърнал главата настрани и с ръка бършеше сълзите си който го издаваха. Тя също плачеше но трябваше да му каже нещо и продължи.
Ако си любовта,
ела, дори и да ме боли.
Но ако си само сън,
не, не, дори да си щастие.
Нека да съм аз,
мислиш си, любов моя.
Но знае ли се,
кого ще разплаче живота.
Сълзите са твой,
любов моя,бърши ги бърши.
Аз пея любов моя,
пея, дори и през сълзи.
Влюбен беше до уши, но и горд човек, леко се изправи и почти се провикна защото хората взеха да гледат към тях.
Хей любов моя,
чувам, сърцето ми те моли,
остани, до смърта ми дори,
да ти кажа: обичам те мила.
Хей любов моя,
прободи ме там в ляво,
кадето сме само аз и ти,
остана само мрак и тъга.
Хей любов моя,
има ли раздяла без болка,
а сега когато мен ме няма,
ще пееш ли пак за любовта?
На нея пак се появи тази така кристална усмивка , в която дори и аз се влюбих. Тя също си повиши гласът.
Дар божествен за мен си ти,
караш душата ми да лети!
Знам, че любовта ти е прокоба,
за нея ще се боря аз до гроба!
Отвори очи, погледни ме,
нека мъката в мен да умре!
Не вярвам аз в дявола и бога,
но на тях аз за теб се моля!
Стискам силно аз твоята ръка,
безмълвно следвам те в мрака!
Блестят очите ти с пламък нежен,
карат ме да запея за теб песен!
Да любима, да, ти за мен си богиня и продължи на още по висок тон.
Кажете ми,
живот ли е това без нея.
Та тя е,
богиня, и на боговете.
Кажете ми,
какво съм аз без нея.
Та тя е,
ангелът, смисълът в живота.
Кажете ми,
утро ли е това без нея.
Та тя е,
лъчите, целувката в живота.
Кажете ми,
песен ли е това без нея.
Та тя е,
акордът, но не и тъгата, не.
Каже ми,
защо плача, аз без нея.
Та тя е,
усмивката, сълзата ми дори.
Усмивката и се беше възвърнала както преди сияше от щастие и продължи с умерен тон.
Над тази свят,
като птича прелетях.
На живота си
не обичта, а края видях.
Над тази свят,
като песен прозвучах.
На живота си
не обичта, а мъката изпях.
Над тази свят,
из между стотици теб видях.
В живота си
с теб творях летях горях.
Така не са сме разбрали с тебе, ще видиш аз ти обещах но ти трябва да ми повярваш, трябва да искаш не само живота а и неговите дарове сътворени за нас.
Като казваше тези думи погледа му се беше спрял върху мене, протегна ръка и откъсна най хубавата ми рожба, която сега се беше напъпила. Очисти я старателно от бодлите и я протегна на жената която го гледаше в изумение.
- Как е възможно да направиш подобно нещо ако те види някой как така посмя?
– Давай да тръгваме докато не са на видяли, много е хубава нали и миризмата и е хубава, както тебе излъчва обич и щастие!?
Отдалечавайки се от мен не чуствах никаква злоба че са ми взели рожбата, а се радвах че е на такова място, място изпълнено с нежност и любов.
На следващият ден когато росата се вдигаше от мен за да разнася миризмата ми, по пътят се зададе кола която беше украсена с много цветя, а след нея вървяха хора облечени в черно. Стъпките им бяха бавни придружени от зловещи писъци. Когато колата се приближи до мен видях рожбата ми как краси ковчега, но беше някак си увяхнала и цветовете й потъмнели.
С уважение Ибрахим
Благодаря Ви че го прочетохте ...!
