ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА
Мракът и страхът ми обвиха сърцето, а неизвестността в мен крещеше като ранен ястреб : – Къде? Кога? Как? Какво? Кой? ......
В този град на царете бях сам – самичък и само съдбата ми протягаше ръка, сякаш шептеше гальовните думи на майка ми: " Всичко ще се оправи... Утре заедно със слънцето и аз ще бъда светла и ярка, ще те галя с лъчите си! Ще те стопля с топлината си!"..
Но до утре има една цяла нощ - нощ, изпълнена с мрак и неизвестност, и от всеки ъгъл на улицата дебне опастността ...
Вътре в себе си крещях:
– Нима, нима това е моята съдба?..
Твърдо реших ... Ще изживея и аз както всеки своята съдба! Поех дълбоко въздух, изправих широките си плещи и се опълчих на всички злини, защото измежду милионите звезди светеше и моята... Най-ярката! ...
Незнайно как стигнах до дъното на улицата. Пред мен се изпречи масивна стара къща, строена през миналия век – заградена с висок каменен зид, потънала в тъмнина или в забрава, затова и си казах: "Тя ще ме приюти тази нощ"....
Прескочих оградата като крадец. Градината пред къщата беше доста голяма, но запустяла, а бурените бяха обрасли с розите, засадени от двете страни на алеята. Близо до входа имаше същия тип малка къща, предназначена за прислуги или за гости. За моя изненада вратата не беше заключена, просто трябваше да се самопоканя. Това и направих и след няколко секунди вече бях заспал като мъртвец...
Когато отворих очите си, беше вече късен следобед и от сутринта нямаше и помен. Слънцето бавно се спускаше по небосклона. Хиляди въпроси нахлуха като мухи в главата ми, особено един, който приличаше на оная муха, която колкото и да я гоните- тя все успява да кацне на главата ви:
– Хайде ставай, отивай, хайде ..... Но къде по дяволите да отида, като нямам и пукнат грош в джоба ?
Леглото ми беше близко до прозореца и от него се виждаха розите, потънали в бурени, които сякаш ми протягаха ръка за помощ. Реших да им отвърна на молбата. Излезнах в градината и пред мен се разля най-красивата картина на света – синият Босфор потънал в зеленина, където животът усилено кипеше. Незнайно защо се запитах, дали моят живот би успял в този Рай, определен за царете?
В този момент всичко, от което имах нужда бяха кирка, лопата и градинарски ножици, които намерих зад къщата. Окосих и извадих тревата, подрязах розите ..... Работих до късно и следващите няколко дни.
Беше петък, вратата се отвори и една черна лимузина влезе през нея. Не знаех какво да правя, все пак бях неканен гост, а за някои – може би и крадец. Но съвестта ми беше чиста – не бях пипнал нищо и за престоя ми тук се бях отплатил щедро. Лимузината спря пред голямата къщата и от нея слезе жена в напреднала възраст. Облечена в черно, елегантността й си личеше отдалече. Не бързаше да влезе в къщата. Докато шофьорът й сваляше куфарите и багажа от колата, тя се любуваше на Босфора. Не след дълго погледът й се спря върху мен. Направи ми знак да се приближа. Уплашен до смърт, с неуверени крачки се запътих към нея. По косата й сякаш беше превалял нежен сняг, а по лицето й – времето беше издълбало няколко бръчки, но това не ми пречеше да видя щастието, изписано по красивото й лице от задоволството, което виждаше пред себе си.
Тъмно сините й очи, сякаш взети от Босфора, излъчваха чистота и искреност. Те те грабваха веднага и като че ли те понасяха по снежните върхове на Пирин, а гласът мек и нежен, те докосваше като кадифе.Всичко като че ли идваше някъде дълбоко от дълбините на Родопите... От гърдите на майка ми!...
– Здравейте! Приятна работа! Добра работа сте свършили! Да сте жив и здрав! Златни ръце имате! Отбийте се малко по- късно, за да ви платя......
Работех доста усърдно. Исках да довърша още няколко важни неща, за да може започнатата работа от мен да има ефект. Трябваше да се изчисти басейна от листата и да се напълни с вода, да се пребоядисат беседката и оградата .....
Видях, че госпожата излизайки от къщата с поднос в ръка, ми направи знак да се приближа.
– Заповядайте, за отмора да пием по едно кафе! – не се притеснявайте толкова, работата може и да почака, нея ще я има и след нас.
Разтреперен, седнах пред нея, но вълнението ми беше толкова голямо, че разлях кафето.
– Спокойно, кажи ми какво има, защо си толкова притеснен? - по всичко си личеше, че тази жена има голям опит в живота, или пък аз просто не можех да се прикрия.
– Ти сигурно не познаваш двуличието? Хайде казвай сега, какво те притеснява ?
Бях доста объркан, защото не знаех откъде да започна, но намерих сили и подробно изредих каква работа ще трябва да свърша. Тя се засмя доволно.
– Ще стане по- добре и от преди, а вие от коя фирма идвате? Преди да замина за Америка, се обърнах към три, но вие от коя сте? - сега вече мислех да не отговарям, отпих от кафето и се подготвих да си тръгвам, но вече беше доста късно, чувствах, че нейните очи бяха прочели почти всичко в мен – пък и вече нямаше какво да губя, пък и щеше да е по- добре да й се изповядам. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че тя е правилният човек...
-– Влюбих се в един Ангел, но той беше неземен... И отлетя.... Душата ми осиротя ... Полудя .... Умря тя, умря!.. Опитах се след нея и аз да отлетя, но съдбата не е писана от човека, а от Аллах. И дявола не ми помогна да затворя тази страшна рана, с която трябваше да живея и ден, и нощ... И лято и зима, покрай мене всичко крещеше, че я има, че ми е любима.... Оставих се в ръцете на вятъра и незнайно как – като откъснат лист той ме довя дотук. От няколко дена вече съм неканен гостенин, за което искам да се извиня, и да Ви уверя, че това няма да се повтори.
От отговора ми госпожата беше поразена, като гръм от ясно небе, както се казваше. След известно колебание се посъвзе и с треперещ глас промълви:
– Можеш да останеш още няколко дена, докато си намериш място, или поне докато завършиш започнатата работа. Очите й се бяха изпълнили със сълзи, след което тя едвам продължи:
– Тук има строги правила! Забранено е! ... Забранено е! ... -– клатех глава в знак на съгласие, пък и изредените забрани важаха почти навсякъде. Чувствата ми бяха доста объркани и не знаех какво да правя, нито какво да мисля. В мен всичко кипеше като изригнал вулкан...
– Вземи тези пари, те са за теб, а този списък и тези, са за магазина. Ти го дай там, а те ще ти подготвят необходимото - след това ми го донеси, защото тази вечер ще имам важни гости.
Докато чаках магазинерът да ми подготви поръчката, заразглеждах магазина. В очите ми се наби една нарязана тиква, която грееше като жълто злато. Реших да направя изненада на госпожата, взех необходимите продукти и се запътих за в къщи. Тя ме посрещна с голямо учудване:
– Аз не съм поръчала тиква, какво ще я правя?- сега на свой ред аз се засмях:
– Това е за мен, не, не е за Вас! Бих искал да приготвя една изненада за гостите Ви. ”Златна баница”- тя се разсмя от сърце:
– Нима умеете и да готвите? – това е изключително рядко качество за един мъж. Добре ще чакаме с нетърпение..., след което взе чантите от мен и се прибра в къщата, за да започне да се приготвя за чаканите гости. Аз също забързах да изпълня обещанието си.
Настъргах тиквата, разбърках я с канела, захар и орехи. Тази вълшебна смес я разстелих върху готовите кори и ги запекох в предварително загрятата фурна. Невероятната й миризмата се разнесе из цялата къща, а през напуканите кори светеше жълтото злато.
Гостите - две изтънчени двойки, вече вечеряха, но като ме видяха не скриха любопитството си. Госпожата ме представи и им обясни, че съм им подготвил изненада – ”Златна баница”. Чу се едно доста гръмко: – Ооооо, така ли? ....
На другия ден вече имах излишно време и пари, и имах възможността да полаская себе си, да се опозная, да живея... Да , да живея!
Започнах да търся бутик за продажба на антики и вещи втора употреба. За моя радост недалеч от нас, намерих моето съкровище. Магазинчето се беше сгушило между два големи магазина, които по най -жесток начин му бяха отнели витрината, оставяйки му място само за вход.
Вътре цареше спокойствие и тишина. Там, като че ли всичко беше сътворено за моята душа, а най-вече рафтовете със старите книги, в които се криеха безброй интриги на разни герои- живели, изпълнени с мечти и навярно проляти безброй горчиви сълзи....
Продавачката, в напреднала възраст бе доста учтива с мен и по всичко личеше, че животът й я беше научил на неговите правила. Поздравът й беше с широка усмивка- нещо много важно, като първа стъпка, за да бъде спечелен клентът.
За втората - не бързаше особено много, а имено с предлагането на стоката. Тя просто искаше да покаже, че тя така или иначе ще се продаде и че е много ценна.
Погледът й беше като рентген, който бързо преценяваше колко пари имам и колко от тях бих похарчил.
– Бих ли могла да ви помогнала с нещо? – усмивката тържествуваше на избледнялото й лице, въпреки, че се беше постарала да го прикрие зад доста дебел слой грим и той тайничко издаваше десетките коварни болести, които криеше в себе си...
– Да, ето това искам!- разпервайки и двете си ръце аз й показах пълния рафт с книги. Това я накара да се разсмее от все сърце....
– Да, да, разбира се... те всичките са за Вас! Заповядайте! Нещо определено ли търсите, или просто ей така? ....
-–Нека да започнем от Любовта,! Нали тя е най ... Вие бихте ли ми препоръчали нещо? – почувствах леко парене по лицето си, вече знаех много добре, че съм се изчервил...
– Сега разбрах, че и Вие сте ранен в крилото... Ах, младост! Ах, ах, Любов, ах .... Спомените навярно нахлуха като лешояди в душата й, а лицето й стана вече доста по-сериозно
.– Навярно и Вие сте била наранена от някой? ...– едвам промълвих с иронична усмивка, но тя с твърд глас побърза да ме прекъсне:
– Не бъркай в чужди рани момче, че .... Световната класика е на втория рафт отгоре- надолу. Ти вземи третата книга. По всичко личеше, че точно тази книга беше доста скъпа за нея.
– Благодаря Ви, колко ви дължа?
– Двадесет лири, но ти дай петнайсет и след като я прочетеш, можеш да ми я върнеш, ще си получиш обратно десетте лири...
Книгата действително беше интересна – любовен роман, между богато момче и бедно момиче. Бях толкова увлечен в нея, че не усетих как е минал денят. Привечер госпожата с поднос в ръце ми дойде на гости.
– Какво става с теб, като затворник цял ден стоиш вътре? Да не си болен нещо? – но виждайки усмивката ми тя се успокои.
– Не, не, не, но и аз имам една болест – обичам да чета стари книги, особено тези, които са подчертавани с молив и се опитвам винаги да мисля като предишния читател. Но ме дразни много, когато липсват от нея някои страници, или пък завършекът ... Като си помисля, че и аз едно време ги късах от яд, когато не ми е харесал пасажа или края... – това накара госпожата да се разсмее, но не ми стана ясно, дали моят отговор беше за нея остроумие или глупост...
-– Нека първо да се запознаем – казвам се Султана! Каквото те интенересува за мен, или за каквото и да било друго, можеш спокойно да ме питаш. Но се въоръжи с търпение, защото не винаги в момента можеш да получиш необходимия отговор. Ще ти е нужно и разбиране, че освен твоите две очи – на този свят има още доста много и всеки техен ъгъл е по- различен от твоя. Кажи ми сега, какво мислиш за живота? Покажи ми пълната част на чашата си... – пак леко се изчервих, защото знаех, че това за мен е съдбовен момент.
– Благодаря Ви за доверието и най- вече за подкрепата, която ми предлагате. Дано някой ден обезпеча Вашите очаквания... – тайничко в мен знаех, че глупостта на човек може да бъде безкрайна, и никога не е късно да се изложиш, а и не бях живял никога на подобно място, нито пък толкова дълго за да мога да се справям с предизвикателствата, които ми предстояха. Знаех и това, че без грешки не можех да постигна напредък. Пък и не ми трябваше много или всичко, а само отколкото имах нужда. Имах и едно златно правило – че ако искам да въздействам на някого, то би трябвало да използвам личния си пример.
Автор Ибрахим Бялев
