БОЛКАТА
втора част
– Аллаше! Толкова красота си побрал на едно място!.. Колко ли слънца има в нейната душа?..
Едрата й и стройна фигура сякаш не беше земна, а паднала от небето. Русата коса пък – пожънати класове от полето. Къдриците прикриваха зелено-ливадните й очи – влажни, но изпълнени с топлина – погледне ли те с тях или политаш нависоко, или се спускаш в някоя дъбрава на дълбоко .... Усмивката й – Пролет, придружена с южен вятър. В нея имаше толкова радост и живот ,че можеше да разтърси изоснови уморената и болна снага на земята. На полу-забуленото й с бяла забрадка лице само Слънцето можеше да съперничи. Щастието й беше верният приятел и за миг не слизаше от лицето й – засмее ли се – изгряваше не едно, а сто .... сто слънца .... Кокиче беше тя! Щастливо кокиче в бяла забрадка ....
Сърцето ми, опиянено от толкова ярки лъчи, замираше в мечти и човешки страсти. Като новородено птиче видяло майка си, желаех допира й, топлината й, закрилата й, Любовта й .....
Спогледахме се мълчаливо, и в този кратък, но чист и искрен поглед, душите ни говореха за Любов, за щастие, за търпение, за обещание във вярност и уважение ...
Засмяна, тя кротичко продума:
– Толкова ми е леко, сякаш ще полетя ...
Чорбаджията се сепна, погледна дъщеря си, след това в мен. Почувства огъня, който се беше разпламтял между два бора, между две ели, между две сърца – докосне ли ни, ще се извиси до небесата, ще се види и от съседните села, но от нас ще остане само спомена...
– А, овена ли?.. Много е хубав, направо красавец. Кажи колко искаш за него?
– Тук никой не прави пазарлък за курбан, но ние в Истамбул правиме, така е редно – след което той протегна ръката си и сграбчи моята. Притисна я със все сила, което означаваше само едно: „Стой далече от дъщеря ми, че и тебе ще пренеса в курбан, както овена ти!“. Сиромашкото ми сърце се сви на кълбо. От него вече не очаквах нищо добро, защото то не виждаше нищо наоколо ....
– Стигат ли ти три жълтици? Стигат ли ти?.. – крещеше колкото му глас държи и размахваше моята груба овчарска ръка, а аз просто си бях преглътнал езика и не можех да обеля и дума. Душата ми вече разкъсана на парчета крещеше колкото й глас държи: “ Защо, защо?" ...
Ратаят, за да ме спаси от този ад ме посъветва:
– Кажи стигат, кажи стигат! ... С големи усилия изговорих: “Да“, а чорбаджията продължаваше победоностно да пита:
– Какво да?.. Какво да? ..
Не можах да устоя повече на тази негова власт и сила, и трябваше да се махна оттук колкото се може по - бързо, защото сълзите издаваха болката ми, която и до днес пари като въглен в сърцето ми...
– Да, да, да! Стигат, стигат!.. но той продължаваше да ми стиска ръката и да не я пуска. Гледаше ме право в очите, а от тях сякаш излизаше пламък или светкавици:
– Ето вземи три жълтици и ти давам още тридесет, за още десет коча! Ще ми ги докараш следващият петък преди пладне! Ще ми дойдат знатни гости от Стамбола, искам да ги нагостя с твоите кочове! – вместо отговор, се опитах да му се усмихна, но силите ми бяха някъде побягнали като овце от гладни и свирепи вълци.
– Добре, добре! Ще ги докарам... Кочове има колкото искаш! – направих крачка назад и се запътих обратно към вратата. До мен крачеше ратаят и като домашно куче скимтеше:
– Добър е моят чорбаджия и е доста щедър, хубав пазарлък направи, ....
Когато вече бях на свобода, закрещях колкото имах сили, а ехото неуморно повтаряше след мене, сякаш и планината беше наранена в сърцето, или неогряна от слънцето. Когато човек е в беда, поглежда към небето. Така направих и аз, и една дълбока и тиха радост изпълни душата ми. Пред замечтаните ми очи изпъкна ярката картина на чаканите ми дни и шептях на глас:
– Ще я видя още един път! Ще я видя още един път!..
В петък станах рано, избрах най- хубавите десет коча и ги подкарах към съседното село. Когато наближих, дочух звук на пискливи гайди, а на мегдана кръшно хоро се виеше. – Имал съм късмет! – си помислих и с гегата подканих кочовете да побързат. В двора на чорбаджията този път имаше много хора. Всички те шетаха насам - натам, само чорбаджията седнал по турски, държеше в едната си ръка теспиха, а в другата наргилето и обясняваше на съселяните как ще протече тържеството. Ратаят като ме видя дотича и подкара кочовете към задният двор, където го чакаха касапите и готвачите.
– Закъсня ти, закъсня! Свадбата вече започна, а гостите от Стамбола дойдоха още вчера. Не казах нищо, в мене всичко се беше разпиляло в различни посоки, а надеждата вече я нямаше... Всичко беше посивяво, оглупяло, осиротяло ....
За да я видя затворих очи, а тя бяла, бяла сякаш от сняг е дялана, от самодива раждана ... Мислите ми я караха като топли пролетни лъчи да милва душата ми. А тя изпълнена със живот, неуморно бъбреше като пчела търсеща своята храна:
– Толкова ми е леко, сякаш ще полетя!.. Гласът й като писък на ранена птица ме прониза точно във сърцето...
– Ще има ли пак пролет?.. От радост кукувицата ще закука ли?.. На Балкана поляните ще позеленеят ли пак, дъбравите и те ще облекат ли своята нова премяна?.. Ще има ли пак дебели сенки, за да се пладнува? ...
На третия ден селото заглъхна, сякаш нищо не е било. Стамболии се готвеха за дълък път, а чорбаджията до тях доволен, пре-доволен от сделката, някак си по- игриво подхвърляше златисто-жълтият си теспих и се подхилваше под мустак. Жена му ридаеше и на глас молеше Аллах да пази единственото й чедо. А тя като сърна се озърташе и нещо търсеше – може би Любовта, а може би искаше да се скрие от своята съдба... Погледът й, когато ме намери онемя, само сърцето й пропищя: – Аз там няма да мога да летя и сигурно ще умра.. Ще умра!...
А моето просълзено мълвеше: – В Стамбола виреят ли кокичета? От земята си откъсната – в чужди ръце си дадена... Би ли могла там корен да пуснеш, цвят да разцъфнеш, семе да завържеш? ...
Авторска творба!
Не копирай без името на автора!
И.Б
