ПРОЛЕТТА РАЖДА ЛЮБОВТА
Нощта настъпваше бавно тихо и кротко, а сенките на върховете се запротягаха чак до полето. Лекият хладен ветрец заподканва Асан агата да си ходи, че тя работата няма своя край. Но той упорито не объщаше внимание на някакъв си ветрец, колкото и да е хладен той. Позамлъкнаха и гласовете от усоите и птичките една по една се прибраха в своите гнезда. Чуваше се само смехът на двете му дъщери, които нямаха равни на себе си по красота. Хеле тази малката, беше се метнала цялата на Асан агата, въпреки че сега вече косата му беше побеляла, брадата и тя също, та чак и веждите. Но на младини той беше известен из цялата околия със своята красота и доброта – нямаше мома, която да не го желае, освен една – дъщерята на ходжата Рахмието. Голямата му дъщеря пък приличаше цялата на нея, затова Асан агата не можеше да я сподели с никой. Колко хора дойдоха на портата му да я потърсят за снаха, но той не и не – свиваше побелелите вежди и сърдито отговаряше:
–Малка е още ... Няма прекя .... или измисляше куп други причини.
В последно време той забеляза в нея някаква друга красота – тя някак си сияеше, когато се усмихнеше, а на него сърцето му се свиваше:
– Не, не, навярно това да е заради настъпването на Пролетта...– опитваше да се залъгва, но знаеше много добре, че не е заради Пролетта, а заради Любовта, която го беше отместила вече от нейното детско сърце...
При тази мисъл го обхващаше силен смут, не знаеше какво да прави, с него никой нищо не споделяше, но той усещаше зад гърба си тяхното шушукане. Това го правеше все по- уязвим. Задължи ги да се обличат “прилично “ но и това не помагаше.
Една вечер, когато се прибираше от джамията, той чу гласа на дъщеря си как се смее от все сърце. Нейният смях се сливаше със изцвилването на кон. Когато стигна до портата, конят профуча покрай него като падаща звезда:
– Не, не е истина това.. . повтаряше си на глас, сякаш не искаше да забрави тази фраза, с която искаше да промени не само своя но и нейният живот.
Асан агата натъпка здраво лулата с нов тютюн и потърси още едно кафе. Рахмие ханъм разбра, че иска да говори с нея и без да каже нито дума, направи от любимото му кафе, но този път сложи малко повече захар, за да е сладък разговорът.
Асан агата отпи от кафето и нищо не каза, но се сети защо е толкова сладко – трябваше да й каже какво е това свадбарско кафе, но нищо не каза и преглътна всичко. Дъщерите му се досетиха, че трябва да ги оставят на саме и се оттеглиха в стаята си.
- Рахмие, знаеш колко те обичам, а и не само тебе, а и тях. Какво съм аз без вас, какво ... ? Моля те, кажи ми какво знаеш, не мога така да живея сякаш съм чужд, сякаш ви съм душманин. Тази вечер, като си идвах от джамията чух гласа й чак от горната улица. Кажи ми Рахмие, какво става с нас .... ?
– Нищо не става Асане, ти не му мисли, те нашите дъщери знаят какво да правят, пък и вече на колко години станаха?
Асан агата не можа повече да я слуша, стана и излезе, за да изпуши лулата си навън между, мрака и звездите. Отиде до “набора” – така той обичаше да нарича старото си магаре, видя, че лулата не му е запалена, скръцна със зъби и се върна, за да си взема чакмака. Когато наближи видя, че вратата на дъщерите му е леко открехната и оттам долиташе глъсът на жена му Рахмие:
– Докато е жив баща ти, това няма да стане! Познавам си го аз моя клетник! Ти дъще, най-добре не го питай, а избягай, няма да те даде той, няма да те даде...
Асан агата целият се разтрепери и за да не падне, се подпря на стената. Тихомълком влезна във стаята си, но вече сън не го хващаше – от смут и от бяс не можеше да стои на едно място.
Стана и отиде пак при ”набора “си. Седна до него и за първи път, откакто се помнеше не му каза нито дума. За миг се унесе в лека дрямка и му се присъни свадба,..
Планината екнеше от песни... Листата и те шумяха някак си тихо и нежно... Щурците не бяха дочакали този път мрака и подсвиркваха късо – на малки паузи. Птиците и те от новината бяха като пияни – песните им някак си весели и щастливи. Слънцето и то грееше по-светло и по-засмяно отвсякога. Луната и тя – останала на това свято тържество, което празнуваше неговата голяма дъщеря...
Сепна се... Стресна се, но не можеше да направи нищо. Пролетта си идваше и той усети, как тази сутрин беше по- различна от другите.
В тази полу- прозрачна сутрин, все още липсваха слънчевите лъчи, но се чуваше нежното шушукането на безлистните дъбрави :
– Днес ще се случи чудо на чудесата, днес ще се роди пролетта... Нежният допир на оголените им клони, приличаше на невиждана до сега интимност, от която щяха да се родят безбройните зелени листа, от които като девица непорочно ще се зачене пролетта!
Тази божа вест обходи земята, чуха я и цветята и тревата, дори и тръните по полята..... Всички те бяха като Ангели небесени, носещи в утробата си зеленина, от която се раждаше пролетта.
Само Асан агата не се радваше на тази радостна вест. Душата му като стар чувал беше препълнена, претъпкана, че нямаше място дори и за най-добрата вест на живота. Сърцето му и то едно време се беше преборило с дива мечка, а сега разбито, натрошено на хиляда парчета.
– Да не бях чул, да не бях чул .....- повтаряше все на глас..
. – Да бях оглушал, та да не бях чул ...- продължаваше да се вайка, като новородено агне изгубило майка си.
Думите на жена му крещяха в него, за да може сърцето му все повече да кърви и да се чупи. Не дочака изгрева, взе малката брадва и потегли за мястото, което беше свещенно за него. Колкото по наближаваше бащината нива, толкова повече сърцето му ридаеше. Не можеше да не се запита човек: – Как е възможно в толкова малко сърце, толкова много мъка да се побере?
Седна под крушата, засята някога от пра-пра бучу му и от очите му вече неудържими бликнаха едри капки сълзи. Пред него се разпростря Родопа планина, все още необлякла зелената си рокля. Но и така тя си беше прекрасна - като майка. В обятията си прегърнала бистрите ручейчета, а тези нежни, нежни птичи гласове, те караха да се почувстваш в Рая!
–Пък и кой знае, може би оттук започва Рая – обичаше да се шегува Асан агата, но сега той не виждаше Рая, а си мислише само за края.
- Хей, Аллаше! Кажи ми къде сгреших? Ти даваш, ти даряваш, ти прощаваш ... Кажи ми Аллаше къде сгреших, та да мога и аз да простя, та да мога и аз да живея? Обикнах я, а тя... Жена на жените – стройна, висока като тези върхове, потайна като тези долини, песнопойка като тези птици... Облече ли се в бяло – настъпва зимата, тогава жаравата, пламъкът гори, изскри, кънти .... Облече ли се в зелено , настъпва пролетта – подмладява се, ражда се в нея животът, ухае на свежест, на свобода ... Облече ли златисто- жълто – настъпва лятото ...
Откъм селото по пътя се зададе стройна фигура на жена, която хем бързаше, хем се оглеждаше във всички посоки. Когато понаближи, Асан ага я позна. Това беше Рахмие ханъм – неговата Родопа Планина! Черното й фередже беше покрило неизмеримо сладостта и топлина й, а бялата й забрадка загърнала житната и златиста коса, шията и гъстата росна мъгла ....
Когато го видя, тя протегна ръцете си към Аллах, затича се като луда към него и с двете си ръце започна да милва лицето му, като занарежда думи от все сърце:
– Асане, Асане, Аллах да те прегърне! Кажи ми как да излекувам всичките ти рани? От тебе няма да си отида никога, няма да те питам дори дали искаш да остана, ти за мен си жива рана!
Асан агата не обелваше и дума и само едрите капки по лицето му издаваха наранената му душа.
Рахмие ханъм нямаше друго какво да прави, седна до Асан ага и се загледа в далечината, където селото се разбуждаше от тежкия си сън, а селяните отлитаха като пчели във всички посоки, за да събират зимнина за зимата. Луната вече беше избледняла до безцветно, а слънцето със своята светлина обгърна цялата планина. Ято врабчета като жива морска вълна се плискаше по небето – ту в единия, ту в другия му край, а гласовете им приличаха на детска свада.
Така безмълвно стояха те, потънали във тежки размисли – кой, къде и в какво е съгрешил пред другия. Рахмие ханъм се загледа в лицето на Асана, а то беше пусто и бледо, потънало в тревога и скръб. Дали не си мислеше за смъртта? Тази мисъл като скала притискаше душата й и не й даваше покой.
– Чух, всичко чух! – с големи усилия едвам, той успя да изговори тези три думи.
– Какво си чул, кажи не мълчи, че от мълчание файда няма!
– ” Докато е жив баща ти това няма да стане. Познавам си го аз моя клетник. Ти дъще най-добре не го питай, а избягай, няма да те даде той, няма да те даде.” Не знаех, че заради щастието на дъщеря ми ще трябва да умра. Нима съм толкова лош баща и съпруг, а аз си мислех ... мислех си, че съм друг...
Душата й трепна, сякаш тя почувства болката на зееща като пропаст рана. Двете му черни огнени очи я гледаха и сипеха в душата й юлска жар, превръщайки я цялата в пожар. Тя също го погледна. Лицето му беше изваяно. А очите... Ах, тия големи и черни очи – буен огън, избухващ и угасващ, като пламъка на зимно огнище...
Тя се доближи до него толкова близко, че той чувстваше топлотата на тялото й, което се впиваше в него. Горещ нежен дъх лъхаше от лицето й. А той беше като опиянен и зашеметен от огнената страст на тази нежна жена. Рахмие ханъм положи глава на широките му гърди и се разплака. Тихо и задавено му зареди:
– Ти знаеш ли Асан ефенди, ти знаеш ли, че дъщеря ни се е влюбила в момък от съседното село? Знам Асан ефенди колко я обичаш и че няма да можеш да я прежалиш, но как да те питам:
- Даваш ли си Асане хубавото чедо в чуждо село снаха да стане? Миналата вечер я чух да си говори със звездите, приличащи на божии огнени очи, които с любопитство наблюдават какво става долу на земята, - че с Пролетта се е раждала и Любовта...
Авторска творба!
Не копирай без името на автора!
Ибрахим Бялев
