ОБИЧАЙ МЕ, ЧЕДО!
Живеех в столицата, където се бях родил, но очите ми бяха постояно обърнати към нещо по- голямо- Европа, Америка, Англия. Там навярно беше всичко онова, от което имах нужда. Къщата ни беше на три етажа, но имахме и тавански стаи, в които се беше настанил като прелетна птичка наш квартират от провинцията. Добро и упорито момче, което искаше да покори света и особено момичетата в него. Доста често искаше от мен помощ, а за отплата обещаваше да ме закара на село за няколко дни, за да мога и аз / представете си само!/, "да видя бял свят".
– Утре сутринта тръгваме, нали? -лицето му беше събрало цялото щастие на земята и това ме караше да се ядосвам.
- Някой хора ходят в Истамбул, а ти ме караш в Ямбол, даже не е и Ямбол, а някакво си село! Ще умра от скука ти казвам, сигурно нямате още и интернет там? -видях как по лицето му вече не беше останала и капка щастие, и това ме натъжи.
– Какво пък толкова би станало за една нощ? Я иди, за да има след това с какво да го базикаш... -ми нашепваше дявола, с когото понякога доста си се обичкахме...
На следващия ден след закуска, поехме с автобуса на юго-запад. След около два часа и половина бяхме на около 2000 метра надморска височина. Вековни гори, пронизващ белите ми дробове въздух, зелени поля. Бедни, но щастливи хора- добродушни и сърдечни. За тях не беше важно с какво си облечен, а човешкият поздрава, който винаги раздаваха надлъж и на шир...
- Сърцето ми прелива от радост! Така ми се иска да викам, да чупя нещо, да се сборя с някого...!
- Толкова ли се радваш, сякаш не си идвал тук с години?- продължавах да цитирам дявола...
- Имам чувството, че този път ще ти се случи нещо хубаво и това чувство никога не ми е изневерявало приятелю...! Ще видиш, ще видиш......!
– Да не вземеш да се ожениш, че какво ще стане тогава с даскалото? Ха ха ха .... Този път щастието му продължи да тържествува!
– Защо не? По тези места момичетата ни са все още чисти- нито пушат цигари, нито знаят вкуса на алкохола...
– Ще видим, ще видим...! Стига толкова си се хвалил с тези селяни! Така ми се искаше да пътувам в самолет първа класа за Париж, а аз за село ....
– Да, аз се гордея с корена си и искам когато си тръгнеш от тук, да ми кажеш мнението си за тези непознати за теб села и земи!
– Да, да, непременно! Нима си мислиш, че ще премълча? -този път и аз се развеселих.
– Сега обаче искам да ти обясня нещо за баща ми. Той е малко особен човек, това всички го знаят. Кротко и достойно отпива от педесетте си години, набит, снажен, широкоплещест, необикновено як и силен. Славата му се е разнесла още когато е бил на двадесет. Веднъж се сборил с мечка, за да опази майка ми и по чудо е успял да я спаси. Лицето му е светло и продълговато и това винаги издава неговия помашки произход. Той е много упорит човек, тежък на приказки, но безкрайно добродушен, особено когато не е разсърден, тогава е готов да даде повече от това, което се иска от него. Но разсърди ли се... Майка ми го познава най-добре от всички по строгите веждите и по скърцането на зъбите:
– Какво пак си се навъсил като есенното време....?
-–Баща ти заскърца пак като гредите на старата ни къща...!-така тя обичаше да го кори през иронична, но топла усмивка.
Унесох се в дрямка, на клепачите ми сякаш имаше някаква тежест. Навярно от чистия въздух и моите спомени потънах в сън.
Не след дълго приятелят ми ме разтърси по рамото:
– Виждаш ли, виждаш ли ....?
– Какво по дяволите да виждам...? Какво....?
– Планината, виж я каква богиня е само!- бяхме потънали в море от зеленина.
Вълнението ми беше неописуемо. Зеленееха се поляните, зеленееха се и нивите- гъсти и къдрави, покрили напълно угарта си, коя с тютюн, коя с царевица, коя с .....
Подухваше хладничък вeтрец, но слънцето често поглеждаше иззад белите облаци и препичаше. Чучулиги пробягваха от двете страни на пътя, а безброй други се бяха издигнали нависоко и пееха тяхната си песен...
– Погледни нагоре! Виждаш ли ....?
Пред мен блесна нежното и красиво лице на жената – булка, тази, която се освобождаваше от воала си... По ориенталски маниер, воалът на планината сякаш падна и ни поздрави с нейното:– "Добре дошли"! Разбуленото лице на тази горда планина беше чисто и пъстро. Тя беше на милиони години, но по красота все още си оставаше неописуема... Картината сякаш не беше сътворена от човешка ръка. Попитах се в този момент, защо ли ние хората , умеехме и можехме само да рушим и да негодуваме...?
Влизайки в селото, приятелят ми каза че по това време няма "Джин- Джан",но това не можах да го разбера и се наложи той да ми обеснява, че по това време хората са на къра. Всички бяха излезнали на работа и портата беше заключена, но къде се намира ключът се знаеше от цялото село.
Отключихме портата и в двора ни посрещнаха всички любимци, и никой от тях не го беше забравил. Имаше доста новородени, но и те тичаха с останалите да го приветстват. Приятелят ми коленичи и започна да ги милва с любов едно по едно:
– Това е Шаро!- с него израстнах заедно, познавам го много добре... Докато не ми оближеше ръцете и бузите, докато не ме погледне дълбоко в очите, няма да ме остави на мира...
Всичко около мен беше изпълнено с десетки топли душици на ярета, агнета, кокошки .....Усещането беше неповторимо...!
–Така е на село! Този глъч винаги го чувам дори в съня си...!
Когато всичко поутихна, се чу тропот на копита и пърхот ...
– Ах, тези големи и влажни устни, за които понякога тихичко си поплаквам...! Възчерна, тънка, но добре охранена, косъмът й блестеше сякаш е от коприна...
– Баща ми я кръсти с името Назлъ и тя си го заслужава, защото е толкова горда и упорита... До сега ни е дарила с поне десетина чеда, но нито едно не приличаше на нея. Това баща ми го разтройваше много, но на нея никога и за нищо не й се скара- напротив, все я галеше нежно по шията и й шепнеше:
– Следвашият път, Назлъ...! Следвашият път...
–Изненадвам се, че и тя е тук, но повече се изненадвам на големия й корем... Сигурно си мисли, че баща ми се връща...?
Като ни видя, тя също се учуди и наостри тънките си и остри уши, а маслиновите й очи станаха още по- големи.
Приятелят ми я погали леко по челото и я попита нежно как се чувства, има ли болки, иска ли нещо да яде ..... А тя престъпваше от единия крак на другия и не толкова от товара си, а от притеснение, защото навярно чувстваше много добре какво я очаква...
В този момент, неочаквано за нас, Назлъ легна на земята и изпъна краката си. Дишането й стана доста тежко, а очите влажни. Повдигаше глава от земята, като че ли ни молеше за помощ...
– Започна се Аллаше...! Помагай, Аллаше, помагай...
Приятелят ми се молеше на неговия Бог, сякаш раждаше не кобилата, а самият той.
Най-после разбрах какво става и на лицето ми се появи невиждана до сега уплаха. Приятелят ми ме погледна, позасмя се засрамено и очите му се навлажниха. Изведнъж силата му закипя като на вулкан. Озърна се и разгледа мястото.След това с дива и необуздана решителност, каквато неочаквано го обзе, взе два снопа сено и ги разхвърли по яхъра. Не спираше да милва нежно главата на Назлъ и продължаваше да й говори с галени думи, сякаш искаше да поеме част от болките и страха й, които изпитваше в този момент кобилата.
Не след дълго главата на кончето започна да се подава. Приятелят ми съвсем леко го извлече върху сеното. Назлъ събираше всички сили и се мъчеше да види рожбата си. Тогава той пое с ръце съвсем внимателно малкото конче и го поднесе до главата й...
От очите и на двама ни вече капеха едри капки, които бяха породени от гордост, от обич, нежност и човещина .......
Привечер, когато пристигнаха селяните, къщата се развесели. Глъчката се чуваше отдалече. Толкова радост, толкова обич на едно място. Стопанинът ме прегърна по бащински и се провикна:
– Хееей! Да пийнем по глътка ракия, че поводите са многооо...!
Масата беше селска, препълнена с хляб, сирене, мед, яйца, суджук, а салатата с домати и краставици, зеле, моркови, лук .....
На тръгване си мислех, че ще ми трябва такси, когато се върна, защото тези хора ме бяха отрупали с армагани, подарени от техните чисти, селски сърца.
Видях и почувствах собствения си корен, който отдавна всички сме захвърлили на боклука. Имаше доста въпроси, които вече ме глождеха и не ми даваха мира и спокойствие...
В следващите дни бях подозрително възбуден. Никой не знаеше на какво се дължи повишеното ми настроение, след моето връщане. Аз вече нищо не виждах и от нищо не се интересувах. Бях видял и почувствал всичко, което съм търсил от години ! Вживях се с патоса си на откривател на златното кюлче, но потайно и безмълвно...
И до сега, след толкова години, храня само най-топли чувства към корена си и към неговите мили и гостоприемни земни хора- хората с ангелските сърца...!
Съжалявам само за краткия си престой там, но ако има нещо, което ще остане завинаги пред очите ми до сетния ми край, това е избледнелият образ на родителите ми, близките ми, родното ми село, сгушено в подножието на Балкана. Който образ ще ми нашепва винаги с нежност:
"Обичай ме,Чедо! Аз съм този, който ще те закриля!"
3 05 2014 г
Автор Ибрахим Бялев
