Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 203697 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
МЕЧТА

Протягам ръка, умолявам Аллаха,
да приеме молитвата ми крехка!
С тебе със нежност да заспиваме ,
всяка вечер в едно да се сливаме!
Ако можеха да говорят звездите,
за да ти разкажат и те за мъките!
Във всяка мисъл, надежда, мечта,
в сърцето полуда, от която кървя!
Без тебе съм безумен, полоумен,
гъста мъгла, в черен мрак изгубен!
Ако в живота имам някаква мечта,
то е да си с мен за вечни времена!
С тебе заедно да заспиваме,
в едно цяло да се сливаме!

11 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
СЪВЕТИ

Това е моето момче,
до вчера го държах на ръце!
Днес е поел своята съдба,
понесал се неизвестно по света!
Синът ми неусетно, изведнъж,
порасна, стана вече мъж!
Като птичи трохи,
ще са за тебе, мойте съвети!
С товар е трудно сине,
но без него не си за никаде!
Диханието сине мило,
е на живота творението!
А живота е път неизвървян,
понякога и в сълзи е облян!
Свободата ти е в мисълта,
мисъл без окови и решетки!

11 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ТИ СИ МОЙ .....

Добре че те има сине.....
Хлябът без тебе все горчи,
а животът тежи ли тежи!
Може пък да е от мойте сълзи,
но раната ти в мене кърви ли кърви!
Ще търся вече крехката ти опора,
за да стоя и аз на крака, и за отмора!
Влизам аз тихо в милата ти душа,
за да мога да живея, за да оцелея!
Животът е битка не завършена,
дрехи за скитника, корен в земята,
перо в ръката, залък на сиромаха ,
молитва към Аллаха, към пророка свой!
Но незабравяй Сине, че ти си мой ! ! !

12 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ФИЛОСОФИЯТА ЖИВОТ

Живеех в малко планинско селце, беше едно от ония които бяха забравени и от властта и от всевишният. Тук животът си имаше своите закони, които се бяха слели, както с времето, така и с природата. Тук всичко беше от значение, дори и пътят на мравката беше част от нашият живот. Поздрава който беше задължителен, усмивката не трябваше да отсъства от лицето ни, тя беше ключът на щастието. В моето семейство, с което много се гордеех, имаше двама столетника, / бучу / дядо ми и / нена / баба ми. За мен те бяха изворът на живота ми, неможех да си го представя без тях. Те бяха почти всичко, спокойствието, търпението, те бяха бунара на живота, когато и да загребеш ще намериш нещо с което ще уталожиш жаждата на живота. Тяхното столетие беше чудо, за което говореха почти цялата околия. Изредиха се доста видни хора за да ги питат, с какво са успели да преборят смъртта.

Поради тази причина, една сутрин на нашата врата почука виден журналист от София. Нена ми както винаги шеташе из широките двори, като чу че се хлопа отвори вратата. Господина от София, поздрави учтиво, представи се, кой е и за какво е дошъл. Нена на своя страна се представи и го покани да влезе. Горкият господин не вярваше на очите си и постоянно повтаряше… как е било възможно всичко това,… столетничка да му отваря вратата. Нена ми се смееше на глас, но дали беше от задоволство или на акъла му… не можах да разбера.

– Заповядайте, влезте, дори ще ви разточа и баница! -продължаваше да се смее на глас. Господина пристъпи в двора и взе да пита за бучу.

- Къде е господин ......, стопанина, тука ли е, мъжът ти, бих искал да поговоря и с него? Нена ми пак се подсмихна, защото знаеше, че това което щеше да му каже, ще го шокира още повече.

– Не, няма го, сутринта отиде в балкана да бере дърва!- Ще се забави малко, защото не обича да бере сурови дърва! -Ще обикаля ако трябва цял ден за да намери сухо дърво, но сурово дърво той до сега в нашата къща не е докарал!

– Е това вече, за да повярвам, ще трябва да го видя със собствените си очи!

– Ще го видиш, сутринта излезе доста рано, сигурно вече е по път!- А казах път та,, и вие пристигате от дълъг път, заповядайте да си отпочинете!

След като се настани, господина взе да ни обяснява, че се е срещнал и с други столетници. Обясняваше ни на дълго и на широко с какви хора са е срещал, всеки и един от тях каква рецепта е използвал, за да си крепи живота и здравето стотици години. Според неговите дългогодишни проучвания, за дълголетието е било нужно- добра храна с различни витамини. Точно те са били тайната на дълголетието и са били двигателната сила на самият живот. Нена го слушаше внимателно и продължаваше да шета из цялата къща.

- Какво правите толкова, вие умора нямате ли? - Не е за вярване, каква енергия само имате! Нена пак леко се позасмя. - Ще пиете ли, още едно кафе, хареса ли ви ....?

В стаята която населяваше нена ми, беше пригодена и за кухня, и за всекидневна, предимно там се събирахме всички членове от семейството. Който огладнее тичаше там, а тя знаеше какво да прави, знаеше кой яде по- солено, кой обича сладко, кой обича тлъстото ....... така течеше нашият живот. В стаята имаше голям оджак /камина / от който се спускаха два синджира, които завършваха с куки, на тях се закачваха менците в които се готвеше. Но нена ми най-много обичаше да готви в калени съдове, това и беше нейната слабост, нищо по вкусно неможело да сготви бобът в гърнето, и т.н.

Гостенинът отпиваше от кафето и с голямо любопитство разглеждаше обстановката покрай него . Имаше стотици въпроси на които трябваше да му отговарям. Започнахме от училището…за да му докажа, че съм добър, трябваше да му обяснявам какво е това ренесанс, фотосинтеза и задължително таблицата с осем. Но това беше лесно, предстоеше… колко грама от това, колко грама от онова, какви подправки ползваше нена ми в гърнето за боб и т.н.

Нена ми на свой ред бързаше да направи баницата с тиква, за да има с какво да нахрани бучу ми, който скоро щеше да се прибере от балкана. Нена ми взе пирустьота , сложи върху нея тепсията с баницата, похлупи я със сача, след това посипа върху него насъбралата се жар от горящият огън на оджака. Баницата вече беше готова, това направи готвачката много щастлива, че ще има с какво да нахрани гостенинът. Бучу ми сякаш беше подушил миризмата на гощавката и пристигна точно на време. Нена ми като чу гласът на бучу ми, хукна към двора, за да му помогне да разтоварят дървата. Ние с журналиста също излезнахме на потуна, за да го посрещнем. Нена ми като го видя забрави, че имаме гостенин, сипеше въпросите един по друг. – Измори ли се? – Потен ли си? – Гладен ли си....? Бучу ми на свой ред отговаряше на всеки нейн въпрос с умерен тон, също така даваше наставления как трябва да е. – Внимавай да не се удариш! - Стой на страна! - Ти как си? - Умори ли се днес? - А ти затъжи ли се за мен .....?

Журналиста гледаше всичко това и не вярваше на очите си.

– Те… май,че много се обичат… нали? - Погледни ги само, сякаш не са се виждали с години.

- Ти не си видял нищо, наблюдавай от сега нататък какво ще правят. Аз вече не се стърпях и се провикнах ,че имаме гости и да побързат. Бучу ми като видя, че имаме гости, остави всичко на нена да довърши и дойде да се запознае с гостенина. След като се нахранихме, разпитът на журналиста започна. Бучу ми съвсем спокойно му отговаряше на всеки зададен въпрос. По едно време обстановката вече се отегчи, журналиста потърси разрешение да зададе последният си въпрос.

– След толкова години един цял век, каква ти е философията за смисълът на живота?

- Преди да ти отговоря ми позволи да ти изпеем една песен, пък тогава чуй моята философия.

Бучу ми присегна към кавала, оглеждаше го сякаш беше най- скъпото нещо което имаше в живота. Натъкми пръстите по местата им и засвири нечувана мелодия за журналиста. Нена ми беше седнала толкова близко до него сякаш искаше да му почувства пулса на сърцето, а очите и не виждаха нищо друго освен него. Пръстите леко потрепваха върху кавала, като по такъв начин позволяваха на въздухът да издава мека мелодия като кадифе. Долно, до до ре до до ре ми до,...... Нена ми подхвана да пее песента за Бяла ми Айша, гласът и се сля с кавала сякаш бяха едно цяло.

" Търси ме либе, търси ме, от село на села, па и в наще двори широки, либе да ти стана, деца да ти родя, една кошара, ... Аз съм бяла Айша с ръка не пипната, с устни не залюбена ... "

Бучу ми остави кавала, благодари на нена, пожела и да е жива и здрава и каза, че е много хубава. След всичкото това се обърна към журналиста и му каза философията си за живота.

- Изкушаваме се да мислим, че смисълът на живота е да преуспяваме в обществото, да изградим кариера, да натрупаме пари, да се състезаваме и да печелим, и да се сдобием с власт. Трябва да признаваме пред себе си, че сме доволни от живота и че винаги той е бил зависим от заобикалящите ни. Ние трябва да живеем честно и да откриваме веки ден, кои сме, за какво сме и с какво бихме били полезни на ближният. Още от малки ни учат, как трябва да живеем, как трябва се държим спрямо околните, но най-важното е постоянно да търсим смисъла на живота си. Ако някои хора ни помогнат,това значи че имаме голям късмет. Затова ние трябва да помагаме за да създаваме този късмет и на другите, който пък от тяхна страна ако са добронамерени ще правят същото, и по такъв начин кръгът се затваря и в него живее късметът. Не си мислете, че по такъв начин живеете нечий чужд живот, който е диктуван отвън, просто всеки в този кръг е щастлив. Този път е добре отъпкан път, поставя хората в позиция на щастлив човек, а когато човек е щастлив той е и способен. Тук страхът и съмненията нямат място, те разбиват обръча и внасят смут и нещастие. За да открием смисъла на живота трябва да се вслушаме във вътрешния си глас, който ни зове. Трябва да оставим живота да ни говори, а не ние да му казваме какво ще направим с него. Призванието е най важният момент. На себе си трябва да сме наясно, кой сме и на какво сме способни, и на какво трябва да се подчиняваме. Ако аз на нея не и се подчиня и тя на мен няма да ми се подчини, тогава съвместният живот се затруднява и за двамата ни, това бих ме ли го искали… Трябва да сме в мир със себе си, трябва да харесваме и тъмната си част от нас, тя защото е тъмна… трябва да я опознаем по -добре от светлата ни. Светлата я вижда всеки и ако сгрешим тогава ще ни поправят. Но черната трябва да я обичаме, защото я виждаме само ние, там сме скрили недостатъци, провали и несбъднати желания. Именно черната част на живота ни, ще ни напомня, че сме просмъртни и че не сме идеални, и именно затова трябва да уважаваме на другите грешките и недостатъците. За да откриете смисъла на живота си, ще трябва да се почувствате удобно в него и да знаете, че умът е част от него. Не е нужно да имате отговор на всички въпроси, те винаги биха изчакали удобният момент за да получат отговора си. Никога няма да намерите смисления живот само по пътя на мисълта, затова нещо ще ви са нужни чувствата и желанието за самият живот. И на последно… въпреки всичко това, ти може да си единият от тях, който ще изживеят живота си, без някога да са разбрали неговия истински смисъл.

Журналиста беше шокиран, всичко друго очакваше но не и този отговор.

– Аз не знам какво да кажа!- видя чудо невиждано до сега, море от обич, планини от уважение, философия като гранит ....

12 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ДЪХЪТ МИ БЪДИ

Това да ти го казвам, е излишно,
но животът, без Любов е нищо!
"Обичам те" това мила ме уби,
душата ми покори дори погуби!

Събери мойте думи измълчани,
смъртните раздяли по всички гари!
И от душата ми кървящите рани,
живей с тях моля те поне до зори!

Когато думите ми заглъхнат,
сълзите ми от самота исъхнат!
Поезията моя замре в пущиняка,
и потъна някаде там в забрава!

Бъди ти дъхът на мойте слава,
песента на щуреца запей до забрава!
Тъжната песен пак да си попея,
нека всеки знае, че за тебе копнея!

13 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ЗНАЯ ЛЮБОВ

Зная Любов,аз зная,
че от твоят живот боли,
изпълваш сърцето ми с радост,
а после от нея той кърви,
ах тази непокорна младост,
дали поне веднъж ще и провърви!

Зная Любов, аз зная,
прегрътката твоя лекува рани,
събаряш стени, и прегради,
с болка, но хей, тъй по човешки,
прощаваш на нашите грешки,
ти за нас си като нови дрешки!

Зная Любов,аз зная,
че съм жив аз, и велик,
но този твой нежен вик,
слушам го винаги като войник,
съблазнява ме твоят неземен лик,
заради тебе станах аз алкохолик!

Зная Любов, аз зная,
сътворила си за нас Рая,
а ние питаме все за безкрая,
какво ще се получи накрая незная,
но ти Любов не си отивай, остани,
че раздялата и от смърта по боли!

12 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ОСТАНИ

Моля се на Аллах, да ми прости,
че ти Мила от него по мила си ми!
В очите ми сълзи, сърцето кърви,
но ти Мила от него по мила си ми!

Падах ставах, сълзи размазвах,
на съдбата юмруци размахвах!
Опитвах се да съм безразличен,
себе си да лъжа че не те Обичам!

По пътя устремен, яко наранен,
от зли мисли и окови освободен!
С куршуми в сърцето прободен,
не знам кога е нощ, кога е ден!

За всяка капка Любов ще се бия,
на всичко съм готов не го крия!
Любов моя не си отивай, остани,
че раздялата и от смърта по боли!

14 12 2013 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
БЕЗ СТОПАНИН

Старата ни къща, останала без стопанин като някой призрак, болезнено се губеше във времето. Не беше трудно на човек да разбере и почувства болката й, която разкъртваше из основи душата и пълнеше очите със сълзи.

Загасналото огнище е потънало в хладнина, а на младини от златната му жарава изкачаха златни искри като божествени светулки, които напомняха, че има живот, че има топлина, има и надежда ...... !

Ръждата и тя се беше впила като удавник по пантите на вратата, които при допира на вятъра изпищяваха като умрели, посивяли, осиротяли ..... !

Счупените дъски зееха като пропаст, а останалите прошепваха тежки уморени думи като стон:
- Защо не сте до мен, такъв ли ще е последният ми ден ..... ?

Полу-срутеният комин пъшкаше и се вайкаше за своята гордост и миналите дни, когато беше снежно- бял, като върховете на планината, а от душата му излизаше дим, като от устата на човек.

Покривът и той горкият, кърпен като стар чувал, едвам се крепеше на износените си греди. През деня молещ се на слънцето, а през нощта на луната, за да върне времето поне стотина години назад– за да се премени с нова, циганска носия, пак да почервенее, от сърце да се засмее, така, че старо и младо щастливо да заживее под него ..... !

Граченето на черната гарга, известяваше проклятието, надвиснало над бащината ми стряха– живот, облечен в пустош, в самота, в срам, .....

Питам се как е възможно това?

25 2 2014 г
Автор Ибрахим Бялев


Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
,,Лукс е Любовта да оцелее,
но влюбеният, това едва ли го знае!"

И.Б

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ПРОШКА

Аллаше! Знаеш ли, Аллаше ... ?
Колко я Обичам, Аллаше ....?
Викът ми разтърсва земята!
Попитай Аллаше планината!
Попитай гората, дори и тревата,
животните, птиците ... сърната!
Те, Аллаше сълзите ми видяха!

Колко я Обичам Аллаше ...!
Ехото повтаря неуморно с мене!
Птиците ми пригласят с крилете!
На Обичта ми завидиха и кралете!
Питай Аллаше реките, върховете,
на тях показах раните, тайните!
Те, Аллаше ми чуха молитвите ...

Знаеш, Аллаше колко я Обичам!
За Любовта ми в тебе се вричам!
От Рая дори за нея се отричам!
До гроб, Аллаше по нея ще тичам!
Обичам! Обичам, ще повтарям,
докато от Обичта й ще изгарям!
От теб, Аллаше прошка ще искам,
че от теб повече я Обичам ..... !!!

30 3 2014 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
СЪРЦЕТО

Буен огън в мене гори,
изгубиха се и мойте сълзи...
Мигът, в който той пламна,
сърцето ми със писък заплака...

Преродих се аз във мечти,
душата ми пред тях коленичи,
а те падат като ярки звезди,
връхлитат като водопадни води...

Сърцето мъничко и клето,
от зло предчувствие обвзето...
Всичко е заложило на съдбата!
В плен се е предало на играта!

8 4 2014 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ТИ .....

Ти Любов моя, виждала ли си -
някога самотата очи в очи?
Сърцето ти от болка да крещи...
Виждала ли си ти? Виждала ли си,
надеждата със затворени очи?
А огледалото нежно да ти шепти:
–Това не си ти...! Това не си ти,...!

Ти Любов моя, чакала ли си -
изгрева и залеза със сълзи?
Тя е слаба, тя е хляба, поезия, драма
Тя е всичко - друго не искам,
в сърцето нежно я притискам!
На щурчето песен в сърцето,
усмивката сутрин с кафето,...
С нея аз много си приличам,
затова мноооого я Обичам!

9 4 2014 г
Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 3000
  • Gender: Male
ТАМ КАК ЛИ ЩЕ Е .... ?

Касабъта* Неврокоп, се беше сгушила между Родопите и Пирин планина, от едната носеше топлината а от другата славата. От едната му страна се простираше равнина опираща се чак до Драма, а от другата високи върхове опиращи се чак до Аллаха. През сърцето му минаваха бистри води, от който пиеха и стари и млади. Понякога беше кротка и тиха, понякога бурна и страшна, никой не смееше да я нагази, или пребори. Само един човек и се радваше като на пойна птичка и се опитваше да я вкара в златен кафез, за който кафез знаеха и старо и младо та дори и цялата околия. Водата ядосана се плискаше във кафеза и от гневът и излизаше бяла пяна , като на бяло агне от устата, което е било задушено или отровено от силна отрова. Но над кафеза огрее ли ясно слънце, винаги ставаше чудо, дъгата украсена в невиждана премяна като млада невяста чакаше своят избраник, да му престане, да го обладае, да го омае, ....... Тракащото колело издаваше звук като на тъпани биещи на някоя ергенска сватба, пойните птички с техните божествени гласове допълваха картината която се наричаше живот. На места тракащото колело биеше като сърцето на млад момък което продължаваше да бие до късна нощ на места до рани зори. Златният кафез беше построен на долният край на касабъта, в най ниският край на долината, там където изтичаха всички води и бяха проляти доста горчиви сълзи. Беше построен от камъни и тикли, но по него нямаше ни най-малки белези на хладнина или самота, комина му беше свидетел за това, а от прозореца му се носеше невероятна миризма, която пък доказваше че я има в него и сладостта.

Този безстрашен човек се казваше Асан ага. Появил се случайно в една бурна и тъмна нощ, говорил е че е имал нечувана мощ, с която можел да лекува най-тежки болести, че само с думи е връщал живота на умиращи, дори е знаел магия, с която би излекувал дори и змия.

В Асан ага имаше нещо, което го отличаваше от останалите хора. Като всеки воденичар, и той беше здрав и силен човек, леко закръглен, подгърбен. Беше тих, затворен в себе си човек, не говореше много, но това което казваше имаше стойност на жълто злато. Монотонният му глас и благият му поглед будеха любопитство и доверие пред всеки човек. Пред теб сякаш не стой някой прост изцапан в бяло брашно човек, а мъдрец който винаги е не доказал една истина и има да ти казва още стотици подобни на тази която в момента ти казва. Душата му твореше и вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на душата му.

Асан агата беше дошъл от Станбола, беше видял толкова колкото цяло село събрано на едно не беше видяло. Знаеше той много добре че за ловеца и за влюбеният винаги остава някоя надежда която да го крепи към живота, да му топли сърцето.
Приседнал трезицки ** на одера в лявата си ръка държеше лула с лют тютюн, а с дясната отпиваше силно турско кафе, а мисли те му една от друга по черни и тежки. От три неща не можеше да се раздери Асан ага, едната беше воденицата, втората лулата и третата това толкова сбито и силно на вкус кафе, аромата и славата му се носеше из цялата околия.
Когато го питаха как го прави, отговора му беше кратък: - С Любов.

И този ден беше необикновен както всички други, нощта и тя обещаваше че ще е много по различна от всички до сега.
Пътеката, клисурата, върховете и те се белееха, планината се готвеше за някакъв празник, къпеше се на лунната млечна светлина, бяла магия беше това. Асан ага пак се понесе в спомените си. Ето тя пак стой пред него, на гърдите и виси златна огърлица, сякаш не е кована от жълто злато а от дъбова жарава. Но и тя гаснеше пред лицето и, което беше обладано от щастие, сияеше той там, беше създал в очите и пламък, погледне ли те изгаряш, не те ли погледне умираш, .....
На Асан ага погледът му вече не беше както на младени, тогава беше вперен напред в далечината а сега трудно се отделеше от черната земя за която много често мислеше:

- Тука видяхме, тука знаем. Там как ли ще е, как ли ще е там .... ?

20 04 2014 г
Автор Ибрахим Бялев

* Град.
** Мъж седнал на земята със скръстени крака.