ЗАБРАВЕНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ
Както винаги пребит от умора,се прибирах от работа, но тази вечер имаше доста голямо задръстване, беше гръмнал трафопоста на квартала в който живеех. Да ,нямаше ток.С големи трудности паркирах колата и се запътих по стълбите, за да видя какво правят жена ми и двете ми деца. След като отворих вратата синът ми взе да крещи:
- Няма ток , компютърът не ми работи...! Има ли хора в тази скапана държава2... Няма оправия няма и да има ............
- Добре дошъл!- прошепна жена ми. Тази вечер е малко по -гореща от останалите. Как ти мина денят? Гладен ли си?Не успях да преготвя нищо за ядене. Сякаш ми се извиняваше и с целувката искаше прошка. Дъщеря ми както винаги чакаше своя ред ,за да ме дари с целувката си ,която очаквах цял ден.
– Вие как сте, каква е тази врява заради тока ли са тези крясъци? Понесах дъщеря ми на ръце към хола, където беше най -светло. След като се настанихме, и поуспокоихме, се сетих, че майка ми ми беше подарила една газова ламба, за рожденият ми ден.
– Сигурно ще потрябва някой ден, кой знае в живота всичко се случва........ Сякаш беше предвещала за тази нощ, и за наша изненада в нея имаше и газ. Нейната светлина докара светлината и радостта на майка ми, сякаш тя беше в салона.
– Аз ще приготвя вечерята!- съгласни ли сте? Чу се едно тригласно ,,Да,, .Сложих каквото имаше в хладилника, и това което имаше в бурканите от село, получи се една полу-селска и полу-градска вечеря. Задоволихме нуждите предоволно. Синът ми продължаваше да мрънка за компютъра си. Той беше неговият свят, с него лягаше и с него ставаше. – Баба ти как е живяла на село без ток ,това немога да разбера.Що за живот е било? Аз ако съм бил ,сигурно съм щял да умра...
- Да, интересен въпрос, искаш ли да научиш как е живял баща ти едно време? Съгласието пак беше тритонно. Настанихме се в хола, и усетих как от години наред не съм бил както тази нощ.Бях и телевизор и компютър и всичко останало.
- Моят живот бе създаден за да обичам, и да чуствам всичко заобикалящо ме, така съм живял и продължавам да живея. Едно време деца мои ,ние имахме нужда от природата ,а сега тя има нужда от нас. Тя вече се задушава ,дори не може да си поеме въздух. Но повече я боли заради това че ние не я виждаме и не я чустваме. Ще поискам утре само за един ден всичкият боклук, който изхвърляме да го докарате в къщи за да видите за какво ви говоря.
- Ще ви разкажа малко за моя живот на село. Там петелът е най -ранобуден, след него вече всичко ври и кипи. Ако искаш недей става, всички животни тебе чакат, да не говорим за нивите,които са голяма част от живота ни. Оране ,копане, прибиране на реколтата, приготовление за зимата ............
Но бих искал да ви разкажа за един мой случай, който мисля че е угоден за случая. Баща ми, Аллах да му прости, ме натовари с една задача, да отида и да набера боровинки, че са били много полезни за настинка и простуда. Когато минавах покрай голямата дъбица, на земята видях два жълъда ,които сякаш ми се усмихваха. Наведох се и ги взех от земята, а старата дъбица се разшумоли с листата си, сякаш претръпваше за рожбите си. Бяха прекрасни на вид, доста едри и лъскави. Реших да ги поставя там където им е мястото. Огледах се около мен, наблизо до дъбицата имаше широка поляна с доста изобилна влага и слънце. С ръце разтворих земята и ги поставих на няколко метра един от друг, все пак бяха брат и сестра, хем не трябваше да си пречат, хем не трябваше да са разделени един от друг. Влага имаше достатъчно, посипах върху тях одгребаната земя и вече бяха готови да поемат пътят на тяхния и на нашия живот. Знете ли че една дъбица живее няколко човешки живота. Дъбицата от високо наблюдаваше всичко. Радостта и беше до небесата. Със шумът на листата си сякаш ми благодареше или изказваше някаква молитва на благополучие. Дните и годините се нижеха един след друг, а на мястото на жълъдите вече имаше две млади и красиви дъбици, които когато и да минех покрай тях винаги не пропускаха да ми благодарят за стореното . А то беше само едно мое задължение, забравено сега от всеки...
14 8 2013 г.
Автор Ибрахим Бялев
