Захари Стоянов, из "Записки по българските въстания" (продължение)
В станалата през деня битка най-много се отличил един от предводителите, на име Стефан Трендафилов, който се впуснал с 15—20 души чак до позицията на нападателите, без да се повреди ни един от дружината му.
На основание на горните причини баташките въстаници престанали да се покоряват на своите войводи, на които от по-напред зяпали в устата твърде послушно. Тия започнали да работят всеки по своему, оставяли позициите и събрани по няколко души из селото в къщята, въртели се около семействата си с пушките в ръце като зашеметени. Това е обща черта между нашите въстаници; същото това ние виждаме да става почти навсякъде: в Перущица, в Панагюрище, в Ново село и Батушево, в Клисура и пр., гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие. Въстаниците, като са се сражавали с неприятеля край селото, зад гърба на своите мили семейства, ни на минута не са преставали да мислят за тия последните много повече, отколкото за успеха на сражението. Доволно е било само да се чуе отнякъде глас: „Нападнаха децата“, и на минута още би опустяла и позиция, и окопи, и стража. Съвсем друго нещо би било, ако например въстаниците от Перущица бяха отишли в Батак, а тия последните — в Перущица, т. е. да бяха отдалечени от огнището на своите фамилии. Жив пример на това са нашите чети, преминали от Румъния с Хаджията и Ботева. Тук ние виждаме не постоянна грижа за жени, деца, къща, имот и пр., но хора решителни, мъже със самоотверженост, готови да се хвърлят в огъня на всеки час и минута, щом го изисква за това нуждата.
Но що ни трябва да ходим по-надалеч. Да поставим въпроса така: от хора трудолюбиви българи, хора работници, притежатели на различни имущества, които през целия си живот не са лягали ни един път с празен корем; най-после, от хора женени, с тежки семейства, може ли да стане отчаян бунтовник в пълната смисъл на тая дума? Всичките хора не можат да бъдат като Кочо Чистеменски, Михаил Жекова и други. При това не трябва да забравяме и петстотингодишния хомот, петстотингодишното робство, под което е пъшкал многотърпеливият българин. Какво не е в състояние да направи то?
Но само това ли е? Представете си, че вие сте един от горещите патриоти, живеете с цел, имате си незавидно положение, имате си в допълнение на семейната и общежитейска картина и млада женица, с която, ако и да не се обичате идеално, живеете мирно, не се карате един други; имате си още една или две рожбици, които съставляват и за двама ви скъпоценно богатство, които са щастие и веселба за къщата ви. Поискали го обстоятелствата, ударил вече определеният час — вика ви отечеството да му заплатите дълга си. Песни се пеят, пушки гърмят, другари бързат, неприятелят настъпя, положение опасно. Дали сте клетва, трябва да вървите. Когато се готвите вече да излезете из вратата, вашата млада жена, на която било припаднало от по-напред, дохожда в съзнание, пробудена от дрънканието на саблята ви. Тя се изпреча напредя ви, кърши ръце, подава ви да прегърнете за последен път рожбата си и със сълзи на очите говори ви:
— Ако не за мене, то поне за Иванка и Марийка се смили! Убий по-напред мене, после тях, тогава върви свободен!... — Говори тя това, а Иванка или Марийка си играе с дръжката на пушката ви; хили се насреща ви невинно и иска да ви опъне подсукания за бой мустак.
Всеки е свободен да говори, щото ще, но аз утвърдявам, че пред подобни семейни картини едва ли на десеттях един би се намерил, който да подритне настрана наскърбената жена и майка и да се присъедини в редовете на борците, без да му тежи на съвестта.
В отношение на българските въстаници през 1876 г. влиза и това извинително обстоятелство, че сме били лишени от своя народна литература, която трябва да предшествува всяко движение. Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа, а по-рано полицейска, поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертвува доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ: неговият патриотически катехизис е бил: бесилките, тайната проповед на няколко решителни мъже и други още предшествующи причини, за които сме говорили вече, гдето му е било мястото.
III
Същата нощ още между другите мерки и планове в лагера на баташките въстаници станали и такива предложения от страна на някои предводители, че добре би било, ако едно отделение въстаници се припъхнеше пред тайно обсадения цеп на башибозуците, който да нападне зад гърба им и по тоя начин да произведе тревога в тяхната среда. Това предложение било отхвърлено от повечето въстаници; никой нямал решающи глас, всеки работел по главата си; башибозушкият вик и проповедите на верноподаните чорбаджии парализирали всяка решителна и патриотическа мярка. Няколко души, между които бил и Горанов, един от предводителите, сполучили през нощта да избягат из една долина след много опасни опитвания.
Оттук нататък баташките въстаници ритват вече наназад; а неприятелските пълчища, напротив, придобиват по-нови и пресни сили. Батак се затворил на 23 априлий и от същия ден се прекъсали и съобщенията му с другите градове и околни села. Въстаниците не знаели положително нищо що става зад полето, зад Света Троица и Петрово бърдо; а неизвестността всеки, мисля, да знае, доколко тя е убийствена. Батак бил обграден с плет люти башибозуци, които не давали птичка да прехвръкне ни за навън, ни за навътре. Ако батачени имаха всичките средства, то пак нищо не можеха да направят; борбата беше неравна; тия бяха обречени вече на клане. Единственото тяхно спасение се състоеше само в това, ако пазарджичени, пловдивчени и други бяха удържали своята честна дума — да дигнат знамето, — то Батак не щеше да бъде обграден с три-четири хиляди башибозуци. Това са предполагали и батачени, когато въстанали най-напред.
На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи чорбаджии с обещание, че селото ще да си предаде оръжието. Няколко души действително си предали оръжията на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаванието, главорезите башибозуци запретнали ръкави. Тия нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва... Плач, писъци и молби излизали от устата на всичките, но наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тия човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турила цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край. Техните разказвания смутили слушателите, които навярно познали вече, че е наближил часът да се мре, че ще да ги постигне участта на загиналите им вече братя. Затова тия решили да постоянствуват на позициите си до последна капка кръв срещу неприятеля.
Тоя ден (1 май) е станала най-отчаяната битка между баташките въстаници и башибозуците на Барутанлията по всичката отбранителна линия около селото. В една минута около четири хиляди пушки се изгърмявали и от двете страни. Виковете „Аллах“ и „Удряйте, братя“ цепели въздуха. Баташката долина била покрита с гъста мъгла от гърмежа, от която нищо се не виждало. Много изпразнени къщи по краищата на селото се предали тоя ден на огън от страна на башибозуците. На няколко пъти нападателите, които се влечели по корем, наближавали позициите, но били връщани от огъня на въстаниците. Битката е траяла почти целия ден; от неприятеля паднали 46 души най-решителни главорези, а от нашите само двама убити и трима ранени.
Късно вечерта башибозуците се оттеглили в лагерите си мълчаливо, без кураж. Барутанлията свикал съвет от всичките предводители9, който направил под открито небе башибозушко заседание.
Страшен бил тоя съвет, в който се решавала съдбата на хиляди човешки същества, по кой начин и с какви по-малки жертви могат да се изтребят тия същества. Всичките присъствували там чалмалии, мрачни и кръвожедни фигури, набучени с разнообразни оръжия, били принудени да изказват своите мнения. Тия седели на търкало с наведени на земята очи, в едната си ръка чибук, а другата държели преметната върху дръжката на ятагана си, което значело, че са готови на всяка минута да почнат своята цивилизаторска мисия. Останалата подчинена тълпа почивала наоколо с изключение на стражарите; някои от тях хъркали вече грозно върху зелената морава; други разказвали как на един българин главата му скачала много и си прехапал язика, което значело, че мнозина има още да измрат; изчислявали колко души техни бабаити са паднали от гяурските шишинета, а четвърти се гласели да поискат позволение от предводителя си да ги освободи от четата си, така като не било известно дали ще да може да се нагази непокорното село.
Според достоверни сведения, потвърдени и от самите там присъствующи башибозуци, в това събрание са станали предложения от много души да се разотидат вече по селата. Първо, че тоя ден станали жертва най-отличните им пехливани, и, второ, че влизаннето в Батак изисква много още по-големи жертви за в бъдеще, отколкото досегашните.
Ахмед аа Барутанлията не бил прост човек. Той не закъснял да съзре обезсърчаванието и разстройството на своите подчинени главорези; той знаел от всички най-много, че тия человекообразни същества не желаят друго нищо освен плячка, грабителство и зверско отмъщение; най-после той познавал разбойническите наклонности на своите по вяра10 само съотечественици, заради това ето що им обещава: клание с огън и меч, безпощадно изтребление на всичко, що е българско, без разлика на пол и възраст, пожар, плячка и грабителство, похитителство и на чест, и на имот.
За да изпълни своите задължения и обещания, кръвожадният звяр Ахмед аа е нямал що да прави, освен да пристъпи пак към гнъснава подлост, калпаво занятие до него време само на гърците, а не и на османлиите, които всеки считаше, че са главорези, отчаяни кеседжии, но не и коварни подлеци, свойствена чърта, както казах, само на фенерските чада.
Колко трагически трябва да бъдат следствията, когато коварството и ятаганът вървят за ръка хванати, когато те се побратимяват да действуват заедно — читателят е в състояние да си направи заключенията и без нашата помощ. Ние имаме силни подозрения да заключаваме, че Барутанлията е имал за съветник ако не някой чистокръвен елин, то поне някой пещерски куцовлах или македонски цинцарин.11
Другояче е невъзможно. Барутанлията трябва да не е бил турчин; а доколкото ние знаем, ни той, ни неговите родители са били някога дьонмета (ренегати).
На другата заран още, 2 май, Ахмед аа пристъпил към изпълнение на своя затаен план. Тук съм длъжен да ви разясня, че тоя ден бабаитлъкът и ятаганското право трябвало да поглеждат отстрана, като сирачета. Тяхното място заела подлостта, като по-силна практическа мярка. Ето защо гърмежи и отчаяни викове нямало тоя ден. В башибозушките позиции царувала дълбока тишина. Пред обяд пристигнал в селото пратеникът от страна на Барутанлията влах да прави преговори. Той говорил убедително пред населението за благите намерения на Ахмед аа; уверявал, че ако се предадат заедно с оръжието си, всекиму животът ще да бъде пощаден, башибозуците до един щели да бъдат изпратени по местата си — мед и масло щели да потечат. Тоя влах или цинцарин имал среща и с познатите вече на читателите противници на българското въстание — Ангел Кавлакът и Георги Серафимов, — които били възхитени от постъпката на Ахмед аа. На часа още Ангел Кавлакът сам заедно с влаха се затекъл в турския лагер при Ахмед аа, за да разбере работата по-добре. Тоя последният го приел твърде ласкаво; той го уверил, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, никакво зло няма да ги последва, а, напротив, щял да издаде заповед да се разотидат башибозуците и пак по старому всеки ще си гледа частната работа. За да се изпълни тая спасителна мярка, настоявало и самото правителство уж, под диктовката на което действувал и той (Ахмед аа). Че всичко това е искрено, за по-голямо още уверение Ахмед аа се заклел в името на Мохамед пред очите на Кавлака.
— Тако ми вяра и бога — прибавил той, като си стиснал юмруците.
В разстояние на това време пушките мълчали, и от двете страни чакали се следствията на преговорите.
Ангел Кавлакът уверил от своя страна Барутанлията, че като се върне в село, ще прави, ще струва, ще убеди съселяните си да сложат оръжие и да се предадат. Завърнал се той в селото и още отдалеч започнал да вика да се прибира мало и голямо на едно място, за да чуе всеки заповедта и желанието на самозвания Барутанлия, което той разказал подробно, от игла до конец: как мило го е приел Ахмед аа, какво му е говорил и по кой начин се е заклел, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, то никому няма се разкървави носът.
IV
Една част от населението, която се състояла от слаби, малодушни и нерешителни хора, повели се подир думите на Кавлака и склонили да сложат оръжие, а по-голямото число от населението начело с Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Петър Банчев и други постоянствували твърде живо да си не дават оръжието, но да удрят до последна капка кръв, па стане, щото стане. Тия юнаци утвърдявали, че е немислимо и даже глупо да се предположи само, че ще да бъдат простени батачени, когато има избити толкова души турци в разстояние на няколко деня, откато се е подкачило въстанието.
— Не вярвайте! Всичко това е турски капан за по-лесното ни избивание — говорили тия на смутеното население.
Вследствие на тия две разнообразни мнения населението се разделило на две партии: за и против предаванието. Шум и роптания се слушали навсякъде, а коварният Барутанлия като хищна птица наблюдавал всичко това от своя чадър. Кавлакът и другарите му не преставали да убеждават населението, че Ахмед аа е светец, че той ще бъде неумолим и жесток само към ония, които покажат непокорство, които не си предадат оръжието. По тоя начин партията за предаванието взела връх с изключение на няколко души, гласът на които нямал никаква тежест. Трендафил Тошев забележил за последен път на своите съселяни, че той предчувствува нещо ужасно след предаванието на оръжията. Нямало кой да разсъждава.
После това започнало се събиранието на оръжието, което се трупало накуп. Много юнаци подавали своите шишинета с пребити ръце, против волята си. То било натоварено на три кола, които не се забавили да заскърцат към лагера на Ахмед аа, придружени от ревностния Кавлак, Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев.
С разтоварванието на трите кола оръжие планът на Барутанлията бил вече почти изпълнен. Неговото лице светнало от радост и приело тържествен вид. Той се обърнал към пратениците българи, на които забележил, че не му е предадено всичкото оръжие, скрити са най-добрите пушки.
— С главите си отговаряме, ако една пушка се намери в селото — отговорили окаяните жертви.
— На вас говоря, по-скоро предавайте всичкото оръжие — изревал лукавият Ахмед аа и скръцнал със зъби като тигър. — Още смеете и да се оправдавате!...
Всеки от българите се усетил вече какво следствие ще да излезе от тяхната постъпка — да си предадат оръжието; те познали, че смъртта ги чака вече, но било късно, Барутанлията се обърнал към своите башибозуци и дал заповед да се отделят 20—30 души и да отидат в селото да претърсят добре за още оръжие. Тия тръгнали безбоязнено към селото, защото нямало вече от какво да се боят, а искали само да се уверят наздраво да не би българите да готвят някоя измама, като са предали само старите си пушки. Заедно с башибозуците бил изпратен само А. Кавлакът, а останалите пратеници били задържани от Барутанлията като залог, докато се върнат от село живо и здраво неговите 20—30 души башибозуци. Тия последните влезли преспокойно в селото; но като не били още уверени в съвършеното предаванне на българите, държали се твърде прилично. Известили само на населението, че който има скрито оръжие, трябва да го предаде, докато е рано, и дали заповед да се изгаси опустошителният огън. Да, тия дали заповед, защото гледали, че напреди им няма вече въстаници с шишинета, но покорни раи, със сгьрнати ръце, от лицето на които можало да се познае, че тия са вече обезкуражени и убити. И действително, бедното население, след като си предало оръжието, изгубило и ума, и дума. То не смеело да се обади нищо, приемало всяко предложение мълчаливо, каело се за своята постъпка, предчувствувало нещо страшно и ужасно, но казах: било вече късно... Някои от по-лековерните отишли да гасят огъня из селото, повечето жени; а по-чувствителните и разбраните се въртели на едно място като омаени и зашеметени, с пъхнати в джебовете си ръце. Никакво оръжие не можали да намерят башибозуците, защото, ако и да имало някои тук-там, тия били закопани в земята.
Между това Ангел Кавлакът заедно с двайсетте души башибозуци възпнали по баира към лагера на Барутанлията. Той уверил тоя последния втори път, че оръжието е само онова, което донесли най-напред, и че ни един пищов не можло да се намери от последното им претърсвание. Навярно Ангел Кавлакът, който е един от главните виновници на предаванието, може да се с готвел вече да чуе от устата на Барутанлията едно „аферим“ или „машалла“, но не мислел така звярът...
Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед аа) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца. Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Коприщица, в Дряновския манастир и пр.
Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце...
Жалостното известие за зверското затривание на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защото било като предисловие на последующите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасението на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овце то се затекло да се затвори в черковата и училището и там чакало своята начертана вече участ. Жените и по-недъгавите мъже проклинали причинителите на въстанието, а младите и решителните изливали своя яд на ония, които станали причина да си предаде населението оръжието. И на едните, и на другите страшно било положението между черковните и училищни стени: плач и ридание, вопли и охкания едвам се разпознават между трещенето на огъня и кучешките виения.
В башибозушкия лагер след безчеловечното закалвание на петимата пратеници и след измамата с оръжието се съживил и куражът, и ревността за плячка и грабителство. Всичките главорези били на крак; движели се радостно и след няколкоминутно помайване, в разстояние на което може да са се давали кеседжийски заповеди по кой начин да стават кланията, цялото пълчище заедно със своите байряци и началници отправило се безбоязнено, като че отивало на сватба, към запаленото село, жителите на което в същото това време се натискали един въз други зад черковната и училищна врата, лишени от всякакъв вид оръжие.
Около хиляда души от тия кръвници застанали край селото в цеп, за да убиват всяка жертва, която би се опитала да се спаси от кланието чрез бягание, а всички други нахлули в селото като бясна глутница. Било вече тъмна вечер, по небето тук-там блещукали звездици, когато башибозуците турили крак в селото. Техните мрачни физиономии се осветлявали от запалените на долния край къщи; изменението на кучешкия лай и бяганието им въз една страна било знак за приближаванието им...