Срещата с Бог - Мария е силна. Кампанията, която другата млада поетеса Павлина Соколова започна в подкрепа на Мария, вече дава резултати. Всички могат да видят това на специалната страница във Фейсбук „Мария, обичаме те“, чиито членове са голяма част от съвременните поети в България. В един момент се замислих, че не ние, а Мария помага на нас. Нека и ние и помогнем тя да успее да се грижи за своята малка дъщеря и да завърши своята книга, част от проекта на 15-тата книга на Христо от Лясковец - „Христо от Лясковец и приятели”.
Милосърдието е божие проявление. Чрез него той ни тества дали сме заслужили неговото усилие да сме на тази земя. Ето какво ми сподели тя за срещата си с Бог.„И така в един летен ден, докато си играех с децата в детската градина, сякаш ми се даде отговор на въпроса от къде идват хората и къде отиват след смъртта си. При един инцидент в този ден, успях да си видя тялото и наблюдавах всичко, което се случва около мен. Наблюдавах хората около мен, разбрах, че не ме виждат, защото можеха да видят само безжизненото ми тяло, но не и мен, колкото и да се опитвах да им дам знак, че съм жива. Та нали и аз виждах, че не бях в тялото си и не се виждах, а се усещах, че съм просто аз.Чувствах, виждах всичко около мен, но бях невидима за зрението на хората. Всъщност това, което ми се случи се е случвало и на много други. Въпреки, че бях дете, аз просто знаех, че това, което се случва е истина, а не сън. Усещането на отделянето на духа от тялото, светлината и мястото, на което попаднах и видяното от мен, са неща, които не могат да се опишат. Поне аз не мога. Всъщност мога, но ще изглежда недостоверно – като фантастика. И затова ще цитирам само едни велики думи: „Блажени са тези, които вярват без да са видели.” А тези думи още в детството си ги прочетох в една книжка „Животът на Исус Христос” от Чарлс Дикенс, която моята леля Бисерка ми беше подарила. Когато ги прочетох тези думи, ми се видяха особено странни. Дълго мислех над тях и нищо не разбирах – въпреки инцидента, който споменах в горните редове. На 18 години преминавах през тежък период от живота си – да се опитвам да оцелея сама, без ничия помощ в един непознат за мен град и по-голям от родния ми – в така наречената столица на България. Бях започнала да се изграждам като личност и започнах да губя индивидуалността си, за да се вместя в обществото, защото според мен личността се изгражда и се реализира в обществото, а индивидуалността е нещо, което се изгражда само в любов и се реализира в духовния свят – този невидимия. Съвсем различни измерения на съществуване според мен. Та всъщност тази детска книжка на Дикенс вече я бях забравила. Като че ли не вярвах в Бог. Бях ядосана, че се лутам сама и духовните книги ми се виждаха глупави. Вярвах, че само парите могат да ти спасят кожата. Бях забравила за душата си – какво иска, какво чувства, какво търси – неща, които правих в детството си. Така започнах да се страхувам от неизвестното и от поредните борби за оцеляване, докато... докато не сънувах нещо странно, което ме впечатли и озадачи много. Във въпросния сън един непознат човек ми каза да отида на гости при баба ми и дядо ми (Мария и Янаки) в с.Ирник и да открия една книга с жълти корици на тавана – там в книжката ми каза, че е разковничето на всичко в живота. Не знаех каква е тази детска книжка и сънят ми се видя смешен, но си казах, че ще видя дали този сън е нещо значимо за мен. Отидох на гости в къщата при баба и дядо и ми беше някак странно да се кача и да се ровя на тавана. Попитах баба къде са книгите, а тя ми отговори, че ги е качила на тавана. Аз обезумях от отговорът й. Потърсих така спомената в сънят ми книжка с жълти корици и... останах изненадана – единствената книга с жълти корици беше книжката на Чарлс Дикенс – „Животът на Исус Христос”. Държах я в ръцете си и не можех да повярвам. Затворих очи. Разгърнах и отворих книгата на случайна страница – така както бях със затворени очи. Отворих ги и първото, което прочетох беше: „Блажени са тези, които вярват без да са видели.” Веднага затворих книгата и това, което изпитах тогава не мога да го опиша с точните думи. Повярвах в Бог и имах чувството, че цялата вселена се вля в душата ми. Усетих необятния простор окъпан в светлина. Повярвах, че това което се случи дойде, защото бях забравила за душата си и за Бог. Бях забравила и инцидента в детската градина. Сякаш Бог ми даде отново знак, да повярвам в Него, да се сетя за себе си и да повярвам, че единственото истинско нещо, което имам е душата ми, а не болните амбиции да завърша висшето си образование, да си купя апартамент и да си намеря хубава работа, за да се чувствам готова да съградя семейство. Сякаш Бог искаше да ми покаже, че ме наблюдава и ще ме наблюдава. Така го усетих. Искаше може би да ме предупреди да бъда внимателна с действията си, защото бях много необуздано, диво и своенравно момиче, което си мислеше, че ще успее на всяка цена да постигне амбициите си и всяко нещо, което пожелае – на всяка цена. Продължих да гоня амбициите си. Исках да покажа, че аз владея съдбата си. Благодарих му и сякаш му казах и заявих, че ще съм много грешна.“ Прочетох на един дъх написаното от Мария и разбрах, че тя е права – изпитанието е както пред нея, така и пред нас. То е всеки ден. Бог е добър и е с всички нас. Той очаква нашето милосърдие – Милосърдие, което спасява живот
http://www.scci.bg/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=7141&mode=thread&order=0&thold=0
