Author Topic: Eтнически групи  (Read 6822 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« on: May 11, 2012, 21:28 »
Книга за българите

Автор: Страшимиров, Антон

http://kutlovica.com/detail.php?id_prod=3402

Сравнителна характеристика на българските етнически групи


В българските етнически групи най-положителният на мисъл и на дело тип е мизиецът („държи си думата”). Но той е сухо себичен. Много по-горещ и верен на дружба – единствената романтична черта у българите – е тракиецът. Македонецът е изврътлив, макар да е по-религиозен. Умереният рупец е твърде смел като поселенец в необятен планински лабиринт, но сравнително е по-малко готов на съзнателен героизъм. А силата на шопа е в стадното чувство: усамотен, той е в мъгла, когато пък в група върви твърдо и безогледно, стига да има вожд. Обаче и при тоя стаден български тип – шопите – личи общата национална черта: неуживчивост с род и съседи, своеглавие. В това отношение българинът изпъква релефно у нашите потурнаци (помаците). Турците са народ с най-непоколебимо, почти сляпо стадно чувство: това се е отразило и в религията им, и в техния бит, и в армията им, и в тяхната държавна организация. В едно делиорманско село ние имахме случай, възможен само между турци: през всички преврати, промени и избори в България това село избираше за кмет все един и същ човек непрекъснато през 32 години! Няма ни следа от всичко това в нашите помаци: те се ругаят открито с кметовете си, палят ги, горят ги... Помаците немеят само пред боговете, където са икономически потиснати. Но и това е така до ред, до време: след хуриета в Тиквеш бедните помашки маси се присъединиха към българската сиромашка партия (начело с „комитите”!) и се бориха срещу беговете си и срещу българските чорбаджии. В началото на настоящата война помаците и турците в Гюмюрджинско не бяха мобилизирани по сила на Цариградския договор от 1913 г. Но през есента на 1916 г. общата мобилизация се разпростря и върху тях. Назначи се проверочна комисия и потекоха вълни турци от полето и такива помаци от планините в Гюмюрджина и в Ксанти. Случих се в тези градове и установих следното: турците кротко се изреждат пред проверочната комисия, безмълвно свити около своите "мухтари", които ги представят на комисията; а помаците се надпреварват да се вредят и щом комисията ги изкара годни за служба, веднага всеки вади от пазвата си готово заявление до председателя. За какво, мислите? – Не за себе си, а за своя съсед или за по-далечен познат, който се е скрил или който се предполага, че може да бъде укрит от кмета... българин!
 По интелект в българските групи стои на пръв план пак мизиецът, макар да е бавен. Македонците по дух бърже схващат, свързват и обобщават, но нямат интуицията на проследяването, на изчерпването, та се залутват: лесно грешат и лесно се поправят, докато изгубят амбицията да имат непоколебими свои възгледи. Това личи дори в такъв македонски кът като Кукуш, който даде идеални борчески типове. Но същата черта е по-слаба в Битолско: тук имаме маса, стадна като шопите, но оживена с чертите на гъвкавия македонски интелект. Най-характерният тип от македонците ще са дебряни: тази шепа българи са упорити и непоколебими в своето като албанци. Антитеза на македонската колебливост е мизиецът: в своите религиозни, философски и житейски възгледи, доколкото са те оформени в него, той влага едва ли не всичкото си достолепие. Затова мизиецът е изчерпателен в онова, което познава, и измерен в онова, което твърди („тегли си думите”), макар да е голям резонер. Добри кабинетни хора дават рупците: оформени са дори изящно в съвладяната материя, като отлично подготвени за екзамен хора... Но в типа мъчно се долавят данни за по-далечни домогвания: самовглъбяването у рупците не е черта, когато по линията Дебър–Тетово–Скопие има тези прояви, както ги има около Рила и по Стара планина. В тракийците се издава най-силно кръстосаната кръв: горещи са и пак далечни в умозрителност. Типичният тракиец се заравя страстно в кабинетна работа, но не губи темперамента си и често вече, оформен за учена дейност, ще го видите явил се на улицата и повел тълпи... Ако мизиецът клони към прусака в европейския тип, тракиецът е по-близо до френския темперамент. Шопите не мъдруват, най-малко употребяват пословици и край присъщата им сексуалност проявяват наклонност и към тихи блянове. И тук обаче отпадат в тромавост: нямат подвижна фантазия при помамванията си по добро и прекрасно. У шопа, когато той е дори далеч на повърхността, ще намерите упоритост, почти равна на дебърската, но не ще откриете способност например за участие в политическите надхвърляния: той и тук остава простоват, липсва му тупе, макар да крие общото за българите сурово честолюбие. Впрочем шопите в Софийско (дори интелигенцията им в София) до неотдавна не влагаха много в гражданските борби: вървяха по местните си ментори, без да ги питат в кой лагер са били вчера и в кой са днес.
 Хората откриват темперамента и душата си повече във веселие, отколкото във всичко друго. При по-трайните биваци през нашите войни можеше да се долови следното в различните ни войскови групи.
 Мизийците за нищо не се веселят току-тъй, по хрумване. Те не търсят виното дори в отчаяние. Хората са весели и пият само при що-годе „успех в работата”. Затова в началото при веселие мизиецът отпушва душа и търси гайда. Но щом „прехвърли”, той става мрачен: в погледа му бликва неизчерпимата татарска енергия, постигнатият „успех в работата” сега става незначителен, косматият мизиец се наежва наново за нови кроежи и за нова работа... Мизийските веселия, дори и на война, нерядко се свършват със сделки: купуване или размяна на ниви, сватовство,партийни спогодби за бъдещи комбинации около кметството!... Но после, когато виното навие на развеселените, те се размекват и разтъжват, може би от смътното съзнание, че земният живот, в който те влагат толкова много, все пак е суета сует...
 Тракийците, наопаки, почват да пият зли, наливат се с остървение и след това вече търсят гайди и песни, като забиват ножовете си в пръстта (както ги забиват по масите из кръчми в своите села...). Те във войската не свършват веселбата с кървави свади (както често се случва по бреговете на Марица), но все пак стигат до 25 по голо, макар че в последния случай тракийците са много нещастни, защото слабо помнят онова, което са вършили в тъмното си възбуяване.
 Рупецът при веселба е трезвен, спретнат, с отпуснати черти на лицето. И всичко е предварително нагласено за веселбата: прилична трапеза (рупците почти не се веселят в кръчми, а в къща!), гайдата ще дойде по-късно, по-напред вървят певци, а накрай млади невести ще играят ръченица. Пази боже в рупските веселби да се заговори за заядливи или за делнични работи: не е прилично! Разговорите отиват от ланшната Коледа назад – до чумовото време... И накрай има прощаване и изпращане тъй изискано, както е прието в градовете. Така се веселят рупците в домовете си. А на война те просто не се веселят: знаят, че жените там, в техните планини, са заменили белите си забрадки с черни (това беше тъй в цели села по Гюмюрджинско веднага след мобилизацията).
 Македонците, щом намислят да се веселят, почват с песни и търсят музика. След първите чукнати чаши те се отдават на жестикулации, стрелят с оръжието си и накрая, ако не са взети под стража, пак осъмват с песни – вече тихи, тананикат и когато дремят. Разбира се, и в тях поличва за миг татарската напрегнатост на мизийците и робската ярост на тракиеца: в техните веселби също има минути на тъмно и навъсени вежди, и на неволно посягане към кръста, където в мирно време е стояла камата...
 Шопите са кротки, макар да пият сравнително повече от всички други български групи: те във виното търсят пак виното. Може би защото само то ги кара да се открият пред себе си и пред хората такива, каквито са – деца, които се смеят от сърце и играят с часове непрекъснато и лудо – в случая на ръченици... Пияни, шопите се псуват много пъстро и много неприлично, но крамоли не дигат – никога. Това те правят само за жени... Наопаки, при веселба отпада тяхната престорена свитост и се обнажва войнствеността им: търсят се помежду си и се чувстват стадни, каквито са. Да се яви началник при запили се шопи и да им викне: „Момчета, неприятелят се яви”, те няма да се засуетят, не! Ще се огледат, грабнали пушките си, и във веселите им очи ще прочетете: „Маки, да дойде! Не е ли и него женка раждала, неговата...”

 _ _ _ _ _ _

 Стимул за обществено и военно дисциплиниране на нашия народ е българското затаено и пъклено честолюбие. Това важи дори за шопите, които разполагат и с по-подходящия елемент за дисциплиниране – стадното чувство. В началото на 1913 г. по брега на Мраморно море („Балабан чифлик”) се обучаваха допълнящите млади войници от ІІІ Бдински полк. Показаха ми снажно шопче, което заплакало, защото не можало да взема хватките „на нож”... Заговорих младото. „Мака ми стана – пламна то пак, – оти други да могат, па я да не можем”... През сегашната война в Х п. Беломорска дивизия младо рупче станало жертва на посегателство от сексуално изроден хасковски апаш. Само посегателство е било – отърчали другари, вързали апаша и той бил веднага осъден от полевия съд. Но младото рупче не могло да понесе срама: опитвало се няколко пъти да се самоубие, макар че го пазили в ротата добре. Накрай обаче, когато мислили, че то се е успокоило, намерили го самозастреляло се...
 Възвишете народ с такава чувствителност до съзнание, без да го притъпите, и вие ще имате бляскави общество и армия в семейството на народите.
 Самият български индивидуализъм („своеглавие”) се корени може би в тази подсъзнателна стихия у нашия човек. Както в частния живот, така и в казармите у нас вирее вездесъщата българска черта – ехидно прякоросване. Няма българин със слабости, които да не се доловят от околните му и да не се изработят в прякор. От това не са избавени дори държавниците! Наистина ние не сме артисти, както са френците, и още по-малко сме естети: прякорът у нас е често гол. Не е характерно: обикновено се прякоросват не глупците, не слабосилните, не сакатите, не дори страхливците, не, а самохвалците, лъжците, безочливите, изобщо изгубилите основно приличие и честолюбие. Алеко Константинов се почувства у нас от малък и голям, защото играеше с тази общобългарска душевна струна. И главно затова може би у нас хуморът, шегата и сатирата – са голи. Българинът се противопоставя на ругаене, но гаврата го сковава, подсича, убива. И за подигравка нашият човек е способен да се отвърне от съседи и род, дори от баща и брат. Това като болка се крие и във всебългарското озлобление през сегашната война. Ако бяхме пленили сръбския двор, нашите военачалници не биха могли да опазят от войските ни и самия крал Петър... Защото сръбското вероломство през 1913 г. се почувства от българите като гавра над тяхното мъжество и право. „Срам ни беше да се върнем при жените си” – говорят и досега войските ни. А при такова самочувство българите са способни да насочат пушки и срещу небесните гръмотевици...

***

Българското своеглавие, което се таи дълбоко в характера дори и на нашите шопи, би могло да бъде едно национално достойнство. То е подтик за изработване на отделния човек в самостоятелна творческа личност (индивидуалност). Но такова изработване е резултат на по-дълъг исторически живот, през който личността е намерила сгода да пробие кората на първичните патриархални условности. А случаят за жалост не е такъв у нас.
 Не ще съмнение, процес за индивидуализиране на човека сред нашия народ ще трябва да е почнал още от кръстосване на волевата мощ у Аспаруховата орда със сантименталната разлятост на заварените в земята ни славянски колена. Аспаруховите българи идат от държава, където животът е надрасъл първичната патриархална канава. Волжките татари са известни с голямата си търговия, а няма търговия без слой от самоопределени (индивидуализирани) личности. Те скоро издигнали такъв слой и в земята ни (Симеон Велики протестира в Цариград за правените там пречки на българските търговци).
 Прочее индивидуализирането на българите ще трябва да е почнало още от началните дни на хилядолетната наша история. Но турското владичество е дошло да ни затвори в глуха улица: народът ни е досущ разреден и доведен до просешка тояга; между завоеватели и завоювани има взаимно отричане и никакво разбирателство.
 При нашествието си турците въобще не изглежда да са разчитали на едно съжителство с нас: те недвусмислено колонизират земите ни с азиатци. И това затваря българите в планинските дебри. А после, когато се налага съжителство между двете племена, излиза наяве най-убийственото в нашата историческа съдба: оказва се, че завоевателите ни във всяко отношение стоят несравнено по-ниско от нас.
 Както днес, така и преди пет века българите не са могли да не чувстват всичката тромавост на турчина. Прочее ограбени у дома си, откъснати от общенията си със света, те са се видели още под невероятните своеволия на стоящи по-долу от тях хора. Логически следва известното всебългарско обяснение за историческата ни злополука – тя според нашия народ иде само като небесно наказание за това, че националните вожди били забравили Бога – „на коне влизали в храмовете и с маждраци бoли нафората”.
 При наслояването на такова народно самочувство българинът не е могъл да се привие наново към стадното чувство на своето племе, за да търси сплотеност под останките от вождите си и така да дебне момент за отпор срещу нашествениците. Наопаки, всеки се е затворил в себе си и наченките на индивидуализиране у всякого си избили в своеглавие.
 Колкото да не е пълен тоя процес на социално разложение в българската душа (всички опити за подем през вековете на робството са намирали де повече, де по-малко отзвук в народните маси), все пак той не може да се отрече, намираме го и днес в душите си. Българинът от всички наши групи не вярва на своя ум и не се обляга на мислителните си способности. Той прави и поправя като жена сметките си даже месеци след като е приключил вече някоя сделка... И е мнителен, затворен в себе си, вечно настървен комай против целия свят; фаталист е въобще и пак дълбоко в душата си безверник. И тъй като не се е чувствал лукав като гърка, за да излезе на пазара с обичайни хитрини, то гушил се е винаги по горите, планините и край недостъпните мочури, като сънливо е крепил общоплеменен дух само с песни, приказки, пословици.
 Чудно ли е, че при това инертно състояние в нашите диалектни групи е могло да се запази и до днес такова психично различие, щото и след като имахме първото общобългарско сливане през половин век възродителни борби – един възторжен период за национално дисциплиниране, – все пак доста беше случайният Берлински договор, за да избликнат саркастични отнасяния, дори и ругания между групите?
 И след Съединението на Княжеството с Румелия – през цяло десетилетие – нямаше едно пълно преливане между ръководните слоеве на Северна и Южна България, макар че най-популярният тогава държавник сред северяните беше тракиец. Тук не играеха роля само локален патриотизъм и областни интереси – не: в игра беше българското своеглавие, отрицателното в българския индивидуализъм, който се оказа по-силен във "византийците" тракийци – те по-мъчно се обзеха от държавна дисциплина, по-късно почувстваха абсолютната българска държава, оказаха се по-неподатливи на приспособяване към авторитета на български държавен глава и имаше моменти, когато въобще българското своеглавие опасно сътрисаше основите на младата държава. За това, че тук беше в игра преди всичко българското своеглавие (отрицателното в българския индивидуализъм), има факти, които наистина разочароват... Но както хората, така и народите трябва с любов да се заемат такива, каквито са, и правилно да се поставят на историческите везни. Може би спасително беше все пак, че двете български групи – мизийци и тракийци – бяха своеглавци. Защото ако всички бяхме със стадното чувство например на врачанските и белослатинските шопи, кой знае как биха се чертали съдбините на страната ни днес... Тъй като действително най-непримиримият своеглавец от държавниците ни (Драган Цанков) роди Мизия, но го хвърли сред шопите, и тази комбинация едва ли не ще бъде кошмар за утрешния български историк...
 По същия ред трябва с любов да посрещнем – и да поставим на историческите везни – приспособимостта на рупци и македонци към властимащите. В Мизия дълго обвиняваха и тракийците в „блюдолизничество”. Но събитията досущ не оправдаха това. Не ще го оправдаят те и за нашите южани. Не че тези не са по-гъвкави от другите български групи. Но те не са по-малко българи и като тъй, своеглавието и в тях не е в по-малка мяра и значи не ще е по-малко пакостно. Провини ли се рупецът пред селото си, пред властта, че дори пред божиите закони, става хайдутин: не умее да се покае и да понесе изкуплението, той изгубва социален инстинкт. А това е най-опасният ексцес от българското своеглавие. Не е по-малко страшна тази българска черта у задвардарските ни южани. Охрид даде един-единствен сърбоманин (Гърдан), но той не беше мизерен подкупник, а един кръвожадник. В поезията го характеризирах с израза: „Една глава имам: поставете я на плет – сам ще я стрелям!”
 Не, двете крайни крила на българското племе – северяните от бреговете на Янтра и южаните от тия на Дрин – струват един за друг... Дряновци, обсадени от турска орда, решават да лишат и последния свой човек от надеждата за спасение – отричат на всички от своя лагер правото на съществуване, правото на живот; обхващат се от бяса да действат в името на най-грубо анархистично начало: „Не съм гарантиран дали ще оцелее моята челяд – прочее скъпо ще платя за нея, а после – не искам да знам какво ще стане с другите...” Това е безверие, отричане благата на живота, отричане на красота и добро, безверие, доведено до страшно тъмна акция. А нашите южани от Вардар дадоха нещо по-страшно от дряновското решение, и при това почти го реализираха. Ненапълно осъщественият план, по който трябваше да се дигне на въздуха целият стохиляден Солун, като се изгорят и параходите в пристанището му – това страшно деяние не беше нито дело на революционната организация, нито пък такова на идейници. Групата, която извърши този чудовищен акт, беше от дълбоко обезверени българи.
 Велешанинът Орце, човек с гимназиално образование, наричаше ръководителите на Македоно-Одринската революционна организация „свраки”, а идейните анархисти, които се зараждаха вече в Македония – „мухоловци”. Тоя човек бе дълбоко втънал в себе си: седеше по цели часове из софийските кафенета, притиснал шепи между коленете си, загледан пред себе си и мълчалив като пън. Когато той решил да предприеме страшното си дело в Солун, обърнал се едновременно за средства и към Гоце Делчев, и към Борис Сарафов. И писал на Манолев в Солун: „Аз ще оскубя ония гъски.”
 Манолев е кукушанец – човек с висше образование, краен индивидуалист, неуживчив с никого, но кабинетен тип, занимава се страстно с филология. Той тогава е бил учител в солунското католишко училище, та кореспонденцията му се ползвала с екстериториалност, и по сила на това човекът услужвал на революционерите: те си кореспондират чрез него. Велешанинът Орце е посветил Манолев в чудовищното си начинание, но той не се сепнал: продължил да му услужва в кореспонденцията. И не че му е съчувствал. Страстният филолог е крайно почтен човек, счита също за такива Гоце Делчев, Борис Сарафов, Орце, та е готов да оказва малки човешки услуги в беззаветната работа на всекиго от тях. А сам никак не се меси в техните работи: „Всяка коза за свой крак.”
 Велешанинът Орце е довел със себе си в Солун и съгражданина си – младежа Кирков, който сам преди година бил свършил гимназия в същия този Солун. Тогава, като гимназист, Кирков бил фанатизиран член на Вътрешната революционна организация и реализирал нещо нечувано в живота дори на македонските революционери. Той смятал баща си – велешки търговец – за твърде богат, та решил да му отнеме половината богатство за в полза на революционната каса... Централният комитет се съгласил, младежът бил скрит, а пред бащата работата била представена като че синът е заловен от разбойници и ще бъде погубен, ако не се внесе голям откуп. Обаче бащата – старецът велешки търговец – се оказал недотам богат, колкото го мислел синът. Все пак добрият родител продал мило и драго, разорил се напълно, но дотъкмил и внесъл исканата откупна сума. Човекът не могъл да подозре играта, защото в Централния революционен комитет са били самите професори на сина му...
 А после, когато работата се пооткрила, професорите побързали да си умият ръцете: те не скрили, че играта е скроена от самия син... Тогава разореният старец се потресъл и проклел сина си. Младият Кирков обаче тържествувал: той отдал на организацията и онова, което още никой не се бил сетил да даде – залъка на баща и майка, на братя и сестри! И ето с тоя възторг и с такъв фанатизъм Кирков през лятото се явил в София. А тук младежът вече с очи видял, че средствата, за доставянето на които той разорил баща си, се харчат, между другото, и по шантани... Сътресеният и обезверен млад човек озверял: той тържествено се заклел да повърне сумата на баща си, осигурил за такава сума живота си в осигурително дружество и вече готов другар на Орце, отскочил в Македония, бесен против всичко в живота и примирен с неминуемата и строго желана своя смърт. Около двамата тези безверници се събрали още няколко, без особено образование, тъмни своеглавци из все по-тъмнеещия тогава народен живот в Македония.
 Орце е земал от Борис Сарафов 16 000 лв., а чрез Гоце Делчев доставил динамит, т.е. „оскубал ония гъски”. Така групата почнала страшното си дело. Те не криели нищо от учителя Манолев и парите си държали не под ключ, а в чекмедженцето на тоалетното си огледало. Еднъж Орце даже казал на Манолев: „Ако с нас стане случайно нещо, ето тези пари...” Тези хора не дружели абсолютно с никого и дене киснели в едно непристойно заведение, та успели да си създадат славата на оскотели развратници. Така те се напълно маскирали за пред света и през нощите работели като къртици: копаели тунели под банките и поставяли динамита...
 Отначало най-омразната личност за Орцевата група бил сам Борис Сарафов, който им дал средства, та срещу това искал да контролира и работата им: безверниците били истински мизантропи и се отвръщали от всякакво за тях човешко класифициране. По-късно обаче омразата им се насочила изключително срещу Гарванов. Тоя знаел какво те гласят и дори им помагал: види се, за да ги земе в ръцете си. А враждата избухнала досущ за друго. Манолев имал братовчедка – основна учителка в Солун, която била свършила гимназия само преди година. През първата година тя била учителствала в Плевна (Драмско) и неизвестно как успяла да се отврати от всичко в живота. Сега, вече учителка в Солун, тази млада девойка, която импонирала с голяма начетеност и силна воля, се проявила като непримирима отрицателка и на революционна организация, и на всяка обществена дейност: давала се изобщо за крайна безверница. Манолев и? обадил какви хора се явили в Солун и че ще предприемат някаква безумна акция. „Пак акция, пак дело”, изсмяла се презрително девойката. А Манолев обадил на Орце също каква учителка има в Солун. И ги запознал. Обезверените души се почувствали и станало нещо странно: тъмният, втъналият дълбоко в себе си Орце сега се червял и бъркал пред девойката... Те почнали да се търсят, а при среща не намирали какво да си кажат от смущение. И никога не са могли да останат насаме, защото тия безстрашни български души, отчуждени от целия свят и опълчени против целия свят, бояли се сега една от друга, бояли се взаимно да не възпламенят в своите чисти души вярата...
 Между това в Македонската революционна организация все пo се разгарял дух на нетърпимост, на остракизъм, та положението на опълчената срещу всички в Солун учителка ставало невъзможно. Обаче тя била най-начетената, най-работливата, живяла безукоризнено, та не намирали повод да я уволнят. Тогава членът на Централния революционен комитет, старозагорецът Иван Гарванов, който носел в душата си шаблоните на партизанин от българското Загорие, предложил да се не церемонят с упоритата учителка: тя била уволнена по неспособност... Тази наглед незначителна история е може би натегнала по-късно за трагическата участ на самия Ив. Гарванов. При трагедията с учителя Ганев в „Коломбо” Гарванов беше станал много популярен, а сега с безогледното си партизанство спрямо учителката той се така уронил, че сред кръга млади хора, които били обайвани от оригиналната учителка, избухнала страшна омраза към бедния юначен загарец, та по-късно крайните идейници в Македония фанатично са го причислили към „плащаните агенти на софийските котерии”. А Орце изеднъж потъмнял като Мефистофел: той бил вече сляпо влюбен в учителката, пък тази отишла пак далеч, в Плевна (Драмско). Така страшният атентатор, лишен и от този лъч на душата си, сега се отдал с нова свирепост на чудовищното си дело. Манолев, който виждал каква дълбина на чувство и екстаз се крие у Орце, еднъж му казал:
 – Орце, ти не вярваш в народ и в човечество, а можеш да обичаш живота повече от други: защо си предприел това ужасно дело?
 Манолев твърди, че лицето на Орце потъмняло, той отговорил през нос:
 – Ти защо играеш всеки ден табла? С тази работа аз реших да изиграя една табла...
 Орце е свършил гимназия с наклонности на математик и философ. Брат му, учител във Велес, се самоубил, когато го преследвали турци. Плеяда от другарите на Орце се самоубили – или са били избити – в същите борби, които продължавали все по-безнадеждно вече цяло десетилетие. Душата на Орце е помрачена – за него няма радост, няма въздух в живота сред хората и той ги вече мрази. Те, хората, угасят и последната лъча, която е възпламнала в неговата душа от образа на жената – от жестоко обидената сега солунска учителка. И Орце е вече неудържим: той ще дигне на въздуха стохилядния град с желание да погребе в развалините му не само себе си, но ако можеше и целия свят...
 Този е вдъхновителят на хората от солунските атентати. Те загинаха в деянието си. То се разви така, че те можеха да се спасят. Но не пожелаха: убедили се бяха, че не може повече да се живее. Не биха ли и дряновци отровили турската орда, ако бяха така убедени? Нима те биха се замислили какво ще стане с народа им след пъкленото деяние...
 Едновременно с борческия възторг растеше и се раздухваше в Македония българският анархистичен песимизъм: безверие в личните свои качества, в достойнството въобще на българизма, пък и изцяло в историческата съдба... Младият другар на Орце, Кирков, преживя групата атентатори с цяло денонощие: него през първата нощ не улучиха нито взривовете, нито бомбите, нито стражарските куршуми. Той се прибра в квартирата си (в дома на един италианец) и заспа, като привлече до себе си пълния си с бомби куфар. Цяло денонощие в Солун бе всеместен лов на българи, а Кирков спеше. Хазяинът му – италианец, който е подозирал какъв квартирант има, събудил го на втория ден и го помолил, ако има бомби, да ги скрият...
 – Нямам – отговорил сънливият Кирков. – Ето ми куфара, прегледайте, ако обичате.
 Бедният италианец нямало как да се усъмни в правдивостта на сънливия си квартирант, макар че куфарът бил пълен с бомби. И след малко Кирков изхвръква на улицата и загива, като сее наоколо си смърт. Това не е героизъм: тоя млад българин хвърля с шепи кръв върху лицето на всички българи, които са вече по участъци и затвори, навързани като добитък за клане... Това не е героизъм, а българска анархистична свирепост от безверие...
 Не, пред егоистичния бяс на тези вардарци от наше време бледнее дори свирепата замисъл на дряновци срещу турската орда през 70-те години! И няма никакво съмнение, че в отрицателните си черти българите край Дунава се покриват от ония по Вардара.

 _ _ _ _ _ _

 Не ще и дума, южните ни народни маси, които тепърва се освобождават със своето приобщение към държавата ни, ще задържат през известно време гражданствения ни живот въобще. Водените през близо две десетилетия конспиративни борби в Македония и в Одринско ще са внесли много отрицателно в духа на и така останалото назад гражданство по Дрин, Вардар, Струма, Места и Долна Марица. И възможни са търкания, каквито имахме между мизийци и тракийци след Съединението. Ще се повторят навярно обвиненията в „блюдолизничество” и „овдеджийство”.
 Всичко това можем да допускаме.
 Но нека не забравяме и новото, което ще се влее в целокупната народна душа – южанската струя, която иде.
 Македонецът съумява да облече възторга си в помпозна тържественост. Нашите южани са церемониални до класицизъм. А това ще разбие и ще стопи ледената кора в духа на северяните – техния делничен, доходящ до подгавряне над всичко реализъм. Тези, които са били в Охрид на Богоявление скоро след освобождението на свещения край, не намират думи за впечатленията си.
 Ясно зимно утро в топлия юг. Над езерото се стеле тънка бяла мъгла. На брега блестят под изгрялото над Галичица слънце окървавените знамена на тунджанци и хоругвите на старинните черкви тук. Войските са в тържествен ред и притиска се о тях стеклият се народ от града и от планините. В самия павилион над кристалните води сияят в празнични одеяния военачалниците ни. Сред тях е – с многовековната си корона, осеяна с ясписи и изумруди – охридският ни митрополит. До него са сонма беловласи пастири, прегърбени по затвори и заточения. Чакат неми, благоговейни: тържеството се забавя. Никой не пита какво има, защо? Всички знаят: ще дойдат други български маси от далечните брегове на езерото. Те ще дойдат по водите, ще дойдат на грамадни чунове: очите на хилядния народ и войски се взират в тънката бяла мъгла, легнала тихо по необятната огледална площ, в която от всички страни се огледват поднебни планини.
 И ето, бялата мъглица се прорязва от черни ленти, те се разрастват – чуновете са, идат: пет, десет, двадесет – грамадни, тежки, раздвоили стихналите води – идат от две страни.
 Затайват всички дъх. После се сипват звуци – като ехо из вековете, – миньорни звуци на първичен детски възторг. Те са камбанните трели на хилядолетния св. Климентов храм – възправен горе високо до могъщите стени на Самуиловата крепост. Те се разливат със странен трепет – звуците – и изпълват далеч утрото. После бият в сърцата. И бликат сълзите на сдушилите се тук хиляди българи от всички кътове на обединеното племе.
 Унесени са и самите военачалници в блян, в отдавна небленуван блян: езерото се прегъва, планините се сближават и навежда се небето, всичко се слива в близки и далечни хорови песнопения. Върху носа на всеки изпълнен с народ чун стои във великденски одежди свещеник, който държи в една ръка трикольор, в друга – блестящ метален кръст. Той задава тон на хоровете и се преливат черковнопения, в които се призовава небесното благоволение над царя ни, над народа и над целокупната българска земя. А трелите от св. Климентовите камбани се разливат все по-силно, обхващат душите и ги унасят в класическото минало. Действителност ли е това, кога става то, не е ли мираж от миналото, не е ли сън?
 ...Замислен резервист от дебрите на Шипка, преметнал пушка на рамо, гризе кестени, с които сега охридяни са напълнили полата на обгорялата му по биваците шинела. Той не е виждал никъде и никога такова тържество – старопланинецът, но се прави нехаен: „Знаем ги ние тези работи”, иска да каже. Блика обаче все по-силно кръв в лицето му и накрая не издържа реалистичният северянин: стопена е ледената кора в душата му, той разпуща бузи на широка юнашка усмивка и детски мълви:
 – Тюю, мама му, и светът, то тука било наше бе, тука били българите!
 Така един народ, изгубен във вихъра на вековете, намира себе си.

***

Рядко сред българите се срещат благодетели. Благотворителността у нас е сведена до помагане на крайно нуждаещи се роднини и до даване подаяние на професионалните просяци. Въздигане на благотворителни заведения, дори богоугодни такива; посрещане на обществени нужди – или увековечаване на лична памет с построяване на мостове, чешми и пр. – всичко това у нас комай не се среща. Нещо повече: малкото опити в това направление не успяват, обществото не ги тачи и не пази създаденото и то се разпада, ако няма свои пазачи... У българите е заличена всяка следа от аристократични традиции: у нас никой не гледа на народните маси като на по-нисши същества, които трябва да се облагодетелстват. И стремлението в ново време да насадим това в страната си нито се оправдава, нито може да успее. Защото общото изравняване у българите е създало у тях по-здрав социален инстинкт, отколкото има такъв в народи, където култът на благодетелите още вирее (например у турците). Още с възраждането ни нашите села създадоха народното училище, като отделиха и имоти за издържането му. По същия ред възникнаха – далеч в турско време – читалищата ни, Инспекторският институт (Разград) и Народното представителство (Цариградски народен събор). Тук не са в игра никакви благодетели, наопаки, най-заможните комай вредом пречат, вместо да помагат. А случайно явилото се благодетелство – това на княз Богориди при инициативата за съзиждане българска черква в Цариград, даде обратен резултат... У нас се цени само онова, за което сме дали и ние своята лепта; „харизаното” ни съблазнява, то може дори да бъде злоупотребено...
 Хвърлете сред българското село идея, която да отговаря на селската нужда: построяване на черква, на училище, на чешма; ограждане на гора или мера; защитаване на селските интереси от хищничеството на съседи (когато тоя съсед е даже стохилядна София) или от хищничеството на самата държава – хвърлете такава идея в българското село и се дръпнете да наблюдавате: почват се караници и заядания между съседите; мислите отначало, че нищо няма да излезе (караниците около новата идея понякога се протакали с години); но в края на краищата селото се опълчва като един надъхан от светла идея човек и я прокарва с непоколебима упоритост и със завидна ревност. Когато българското село е узряло да прокара някои идея в своя общ живот, селяните изглеждат като увлечено от някого и заслепено стадо. Но настроена българска тълпа няма нищо общо със сръбска, влашка или турска такава. Преди всичко в нашата тълпа не личат водителите, та че и наличните такива често отпадат в момента на действие и се явяват нови. Въобще българинът се опълчва на общо дело не по сила на стадно чувство и затова не внезапно. Всички обществени инициативи у нас виреят предимно сред най-индивидуализираните българи – мизийци, а по-слабо сред най-стадните  - шопите.
 Прочее българите проявяват здрав социален инстинкт: бавни са, но убедят ли се в общата благотворителност на някоя идея, те не се нуждаят от благодетели, а жертват сами – жертва и последният – за добрата инициатива. На такъв народ смело може да се задават и далечни цели. Само трябва ни голям и сериозен слой от образовани хора. Ние развихме в страната си завидна училищна мрежа и процентът на неграмотните у нас е вече поразително малък. Но дълбоко в душите си ние сме още ориенталци: слаб и несериозен е слоят на образованите хора. Това особено силно се чувства в Западна България, макар че сред нея е и самата ни столица.

 _ _ _ _ _ _

 Бихме пристъпили по-близо до сравнителната характеристика на българите от разните етнически групи, ако по-добре проучим средището, в което тези групи се преливат една в друга.
 Около Рила в един широк кръг се срещат петте български групи: шопи, мизийци, тракийци, рупци и македонци. Тоя кръг се чертае приблизително през Цепино на изток, Пирин на юг, Малашевията на запад и достига до Етрополе на север. Така кръгът обхваща Разложката котловина на юг, Кочериновската (Горна Джумая – Дупница) и Самоковската на запад, Златишката и Костенец, Банската на север и Беловската–Цепинската–Неврокопската на изток.
 В този кръг имаме пълно диалектно смешение въпреки почти еднаквата носия (белодрешковците почват на северозапад от Самоков). Но диалектното смешение вредом (дори в Самоковско) е в полза на източния ни говор. Тук хората са свободни от всякакъв акцент и усвояват литературния говор като мизийци.
 Прочее в тази черта от земите ни ще трябва бъдещият изследвач да търси и открие положителните и отрицателните особености на българизма.
 Не смятам да е случайно, че тъкмо от този край, в който през тъмните векове българизмът се е опазил най-непокътнат, новото време дойде да намери и първите си вестители: отец Паисий (Самоков или Разлог), Неофит Рилски (Разлог), Константин Фотинов (Самоков).
 През дългите векове на турското робство представителите на именитата и обширна някога българска търговия (която според новите историци мотивира войните на Симеон Велики) се застъпва едничко от Разлог.
 Затворен и затиснат от две гигантски планини – Рила и Пирин, – тоя съкровен български кът, лишен от всякакви пътища, съумява да запази търговските (а с тях и културните) наши връзки със Запада. Тези връзки са много големи. Водената от Разлог търговия не е само износна (памук, анасон и сусам от Серско), а и вносна (дори и фесове). У братя х. Вълчеви от Банско (внуци на основателя на Зографския манастир в Атон) са запазени търговски писма. Те са от началото на 19-о столетие и откриват, че търговията на разложани, която първоначално има за център с. Недобърско (Разлог), после с. Обидим (Неврокопско) и накрай Банско (Разлог), е обхващала Париж, Нюрнберг (Германия), Виена, Будапеща и целия Балкански полуостров. Езикът на Банско в тези писма има македонското „сос”, но поставените ударения откриват напълно източния говор. А в съседното на Банско с. Гулиина баня говорът е досущ източен: тук, както в Неврокопско – „е” е „я” („дяца”).
 В Банско, в Гулиина баня, в Белица, в Якоруда не се помни да е прекъсвано българското учение и въобще не се помни никакъв гърцизъм. В Недобърско е отчувана българска черква от 1120 г. В това село е и многовековното училище на българските гуслари и песнопойци. Разлог е дал на Сърбия (още при създаването и?) едни от най-първите хора: Михаил Тодоров Германов е президент-министър при княз Михаил1. Марко Везьов е дипломатически представител на Сърбия в Букурещ и в Цариград, Никола Балин е министър при княз Милуша; Панде х. Стоилов е председател на Търговската камара в Белград. Петър поп Арсов, най-големият познавач на сръбската литература у нас, иска да се знае, че първият български драматург Попович е разложанин. Прочутата разложка църковна живопис се дължи на това общение със Запада: тук имаме в 18-о столетие иконописец с немско образование, който е оставил потомство Молерови (от немското „Малер”).
 Тъй бляскава е недавнашната историческа роля на средищната българска група. Това, което е в Разлог, ще намерим и в Самоков – същата голяма търговска предприемчивост, мизийска способност за занаяти и македонски схватлив интелект. И Самоков дава на Сърбия първия с висше образование възпитател на княз Милушевите деца, Райкович, който е после възпитател и на турския престолонаследник в Цариград. Самоков още тогава също се отличава с голям слой търговци и занаятчии (дворцов фотограф в Белград е бащата на днешните такъв в столицата ни – Карастоянов). Сега самоковци са цяла плеяда в първите редове на интелигенцията ни (странно: дори двама от нашите флотски военачалници са самоковци!).
 И чертата Дупница–Горна Джумая, поне в наши дни, проявява импулса на среднобългарската група: голяма търговска предприемчивост край бурно революционерство; въобще със странен интелект и жив темперамент – качества, които издигат хора от тоя край до най-високите ръководни кръгове в страната ни.
 Прави впечатление Долна баня в Костенецката котловина: то има само 3000 жители, но е градец с прогимназиално здание тъй модерно, каквито са столичните; с читалище и театрален салон, за каквито не помислят още доста наши градове; в селото се издига най-голямата мебелна фабрика. Долнобанското туристическо дружество е комай начело в общотуристическото дело, то проучи най-недостъпните от планините ни, като издигна от средата си (из своето село) и писател за целта.
 А Цепино – мъчнодостъпното и неизвестно Цепино – е един от най-културноспособните кътове в земята ни. И днес населението там благоговее пред интелигентния човек, живее с училищата си и строи завидни читалищни и театрални салони.

***

Срещу горните качества – или наред с тях – в среднобългарската група силно личи и оная наша черта, която наистина ни покри днес със слава: стихийното безстрашие, забравената и новооткрита старинна българска войнственост. Но със същата сила тук се откриват и основните отрицателни качества на българизма.
 Историята на турското владичество у нас отделя особени страници на гордото, на свободолюбивото, на непримиримото в своята войнственост Цепино.
 Хвърковата чета на Бенковски бе рекрутирана от Беловската котловина.
 Костенчани не крият: „Ние сме последни в тила, но първи на бойната линия”, казват. Няма костенчанин без кръст за храброст, както няма такъв, който да не контрабандира дърва от горите...
 Кой не е слушал за Бабек? Пръснати 1200 колиби на 50 км по високите Родопи срещу Рила и Пирин, те не признаваха властта нито на султана, нито на България: досущ анархистичен елемент...
 А тази е основната отрицателна черта у българите.
 Би ми се възразило, и с право – бабечани бяха помаци. Да, но василчани в Костенецката котловина са добри християни и живеят в достъпни седловини, до железнична гара, нали? А нима бабечани биха могли да се мерят с тях... Идете, проучете тези български черкези; те са тъй близо и заслужават проучване: чертата им прониква до много високи наши обществени стъпала...
 Или българите във Фролош, Дупнишко, отстъпват в нещо на василчани? Те от векове гледат срещу себе си Рилската обител и си остават тъй далеч от нея, както е земята от небето...
 А в Малашевско живеят българските албанци: там мъчно събираме данъци и новобранците ловим като вълци из горите... Дори неумолимата Македонска революционна организация не може да съвладее и дисциплинира Малашевията!
 Такива са крилете на средищната българска група. Но техните отрицателни черти се четат – и, уви, не само между редовете! – даже у най-културната черта около Рила.
 Банско, културното Банско в Разлога, е от много години тарапхане за фалшиви монети... А при Разложката буна след Берлинския договор банският водител, преди да се разправи с турците, залови се да избие челядта на своя противник от махалата си...
 Средищната българска група, в която се откриват разностранните особености на нашите етнически групи, най-релефно се даде, струва ми се, във фигурата на „пиринския цар” Яни Сандански.
 Тоя човек беше роден във Власи (колиби в Пирин по типа на Бабек в Родопите), отрасъл бе в Дупница, свършил прогимназия, участвал в гражданските борби и после се прехвърлил в Македония като революционер.
 Яни Сандански е една от най-крупните фигури в кървавите македонски борби и игра много шумна роля. Хора с висше образование, някои от които бяха наследници на милиони богатства, се обайваха от тоя човек, подчиняваха се на неговата воля и му ставаха четници2. То не бяха амбициозни младежи, които искаха да играят роля зад гърба на простак войвода, както можеше да се мисли. Сандански не е имал в живота си време за самообразование, но той бе надарен наистина с поразително силен интелект. Заобиколен винаги с образовани идейници от различни лагери, той обхващаше висотата на техните мисли, постигаше съкровеното в техните заблуждения и съумяваше да коригира тъкмо мислите им, а не да долавя тяхното безволие и с това да ги подчинява3. Наглед у тоя човек нямаше нищо романтично: той беше реалист – груб, строг, неумолим. Факт е, че след приключване на революционните борби той се втурна в търговия и за две години направи грамадно състояние. И пак Сандански беше най-завидно въплъщение на дълбоко романтичната българска храброст. Като боец той беше просто хала: не еднъж турските засади са го оставяли да мине пред очите им, само защото не са смеели да му стрелят. През враждите в македонските борби на няколко пъти се посягаше върху живота на Сандански. И не се успяваше, само защото атентаторите в последния момент се забъркваха. Хасковският рупец Тани Николов, който е небивал стрелец (с револвер от внушително разстояние умерва патронена гилза, поставена върху главата на жив четник!) – той не можа да умери черепа на Сандански от три стъпки. Дебнал го с дни, наредил си канал да бяга (както и избяга после), а когато настъпи моментът, ръката му трепна – ръката на Тани Николов, който по свой ред беше планински цар в кът от Източните Родопи!
 Простодушен наглед, горд и наистина царствен, Яни Сандански сляпо привързваше към самата своя личност всичко отзивчиво в народните маси, а кръвожадно погазваше всичко съмнително. И само такъв той можа да устрои оная фантастична афера с мис Стоун. В нея не е имало никакви хитрини, никакво разбирателство с Цилка и пак не е била тя сляпа авантюра: Сандански не бе човек на моменти и не вършеше авантюри – те въобще не са присъщи на българите. Тоя могъщ диктаторски тип беше хванал народа си в шепа, владееше планините, нямаше нищо фантастно в себе4 и със здрав български смисъл бе преценил, че може успешно да докара една афера като тая с Мис Стоун. И само така я предприе той. А после я води досущ спокойно цели шест месеци – при най-романтични обстоятелства, – докато я завърши вярно и точно, като строго обмислена сделка...
 И ето тоя човек, който имаше студения ум на мизиец (а и беше фаталист като типичен мизиец: вярваше в предчувствията си, тълкуваше и своите сънища, та по тях дори беше определил историческата си съдба...) – той във веселба беше наркотичен, като същински загарец: предварително поверяваше оръжието си на други и щом пийнеше, възбуяваше чудовищно, а после съвсем не помнеше какво е вършил...
 Строг на паричните сметки като габровски колибар (Сандански разполагаше със стохилядни данъкоплатци, а родителите му един след друг умряха в мизерия, защото той и сам се скъпеше да купува за себе си ризи и гащи от революционните суми) – той бе непримирим с човешките слабости, като че ли дълбоко ги чувстваше – беше македонец в това отношение: с кръв измиваше всяко подкупничество или всяко накърняване на организационни суми и за такива случаи си беше създал славата на неумолим съдник. Но отрицателното у Яни Сандански отиваше наистина далеч: той с болка признаваше, че не може да се успокои, докато за кръв не плати с кръв. Един човек със страшна воля, какъвто бе той, не можеше да съвладее българската си отмъстителност!
 И после – тоя човек, който по строеж беше типичен рупец, а по психика мъжествен като шоп, бе способен на тъмно лукавство: Яни Сандански веднъж откри маршрута на капитан Юрдан Стоянов от Дупнишко и лично му стреля от засада – на капитан Юрдан Стоянов, когото той открито признаваше за най-храбрия от своите противници!
 Но недостойна беше мълвата, която рисуваше Яни Сандански като кръвожадник. Тази мълва се раздуха изкуствено от тежко нараненото честолюбие на един поет, сега покойник. Легендите за пещери, които Сандански бил изпълнил с човешки кости, са изцяло измислици. Кървавият валяк на азиатски жестоките турци се е отразил изцяло на народа ни: жестоко сърце има в душата на човека от всички наши етнически групи. Това бие на очи и в среднобългарската група, чертите на която релефно изпъкват у Яни Сандански. Но основно психологично начало е: храбрите и беззаветни хора са жестоки само доколкото съответства това на техния културен уровен. А Яни Сандански със своя кръг стоеше сравнително много високо. Неговите войводи бяха: Кръстю Асенов, сливенец, братов син на Хаджи Димитър, студент от нашия университет; Пею Радев, чирпанец, свършил в Загреб по аптекарство; Чудомир Кантарджиев, сливенец, свършил гимназия в родния си град; Тодор Паница, родом от Рахово, свършил гимназия във Варна; Антон Буйнов, шуменец, артист от Народния ни театър; Скрижовски, сърчанин, свършил гимназия, учител, баща на четири деца; Таската Спасов, пиринец, свършил гимназия, учител, после владетел на Тахино, човек, който в своята наистина светла революционна дейност не е осъждал и не е екзекутирал никого.
 Нима човек, който съумява да се обгради с такива хора, може да бъде кръвожаден? Факт е, че когато през 1913 г. населението ни от Драмско и Серско се изтегли в пределите ни, то се групира пък около Сандански и Паница, макар че тъкмо за това бе безогледно преследвано и от българските власти.
 Вън от всичко това историята един ден ще разкрие следната утешна характеристика въобще за българина. При мис Стоуновата афера, когато Цилка добива дете, пленничките и дружината биват затиснати от страшен сняг по Пирин. Войводите се отчайват и някои предлагат (Хр. Чернопеев) да се пръснат на няколко групи, като погубят пленничките: инак ще бъдат всички живи изловени. Положението е било такова, че цяла нощ войводите се борили в душите си със страшната алтернатива. На утрото Яни Сандански е отрязал гордиевия възел с простичката мисъл: „Не можем да водим народа си, ако не тачим морала му; ние тук имаме невинна майка с новородено дете и ако ги погубим, убиваме и себе си, и своето дело пред народа: прочее нека измрат всички, но делото си да не погребем.”
 Особеното в характерите на крупните личности отразява ценното или отрицателното в душата на техните народи. Един Левски е кристален тип сред мизийци. Гоце Делчев е такъв сред македонците. Всеки от тях е надвил на отрицателното в характера на своята етническа група и се е издигнал над нея. А в среднобългарската група, където се преплитат положителните и отрицателните качества на всички наши етнически групи, появяването на кристален тип е задача на бъдещето. Защото той би бил желан образ на един възвишен общобългарски характер. А нашият народ още не е дораснал до такова нравствено единение.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« Reply #1 on: May 11, 2012, 21:30 »
РУПЦИ

Съществуването на особена етническа група българи под име рупци е било неизвестно и за най-предни хора у нас: мнозина питат кои са те, каква численост представят, докъде се простират.
 А рупците са сигур най-голямата българска група. И неведението върху тях се дължи на политическа случайност. Берлинският договор начерта турската граница по Родопите, Сакар баир и Странджа; това раздвои рупците и тези, които попаднаха отсам, минаха за тракийци, а по-голямата част от ония, които останаха в Турция, бидоха наречени македонци. Само Одринско, което не попадаше в географическата черта на Македония, създаде в нашия печат термина „одрински българи”.
 Всъщност българите, които живеят наляво от горното течение на Струма и надясно от долното и? течение – дори до стените на Солун, – са рупци, а не македонци. Тази българска етническа група населява целите земи от Струма на изток по Родопите и по Егея, по Сакар баир и долното течение на Марица, че до Странджа на Черно море и до Текирдаг на Мраморното.
 Така рупците почват от Цепино, обхващат цялата ширина на Родопите, заемат цялото Серско, застъпват и егейския бряг от Халкидики до делтата на Марица, минават през Кешанско и Малгарско към Силиврия, Чаталджа и Деркос, откъдето заемат целия черноморски бряг до Бургас.
 Названието им иде от съществуващия в техния диалект термин рупа – хълм, рид, бърдо, планина. Прочее рупците са хора, които живеят по рупи, т.е. в планини. Те са заселили своите планини далеч преди оформянето на българското племе, дошли са много рано до контакт с християнството чрез гърцизма, възприели са го първи и още от ония дни, преди векове, тяхната вълна ще да е заляла и погълнала много гърци, а после и сами са се подложили на заливане и поглъщане от гръцка култура. Рупците ще да са нагазили и самото южно море: средищният град на остров Тасос и сега се зове Вулгаро, другият голям остров срещу нашите земи, населяван само от траки някога (професор Кацаров), носи също етимологически българско име – Самотраки. А за редица християнски обредни названия, както и за други непосредствени културни преобретения в диалекта на рупците и досега са запазени гръцки термини: калимана (кума), калтята (кумица), калеко (зет), проскефало (възглавка), праматар (от премата – дреха: манифактурист). В някои рупски покрайнини дори отрицателната частица „не” (недей) е на гръцки „ми”. А има в диалекта и цели гръцки фрази: „Ми цирика паратико” (Не викай напразно). Най-високият населяван възел на рупските планини е запазил в названието си гръцкото окончание „рупчос”, откъдето и нашите филолози неправилно нарекоха диалекта на рупците рупчоско наречие вместо рупско. Първичният епичен език на рупците личи в запазените и до днес топографски названия около класическия Пангеон: Правище (съдебен център и сега околийски такъв), планина Чиста, села: Мощен, Подгора, Селяни, Удавище, Локвица, река Илиица, град Радулево, села: Дряново, Самоков, Кучкари. Както в Тасос, така и около Пангеон сега няма българи.
 Може би на това преливане с гърците се дължи обстоятелството, че мъжете рупци са най-женствените българи, а рупките не са български строги – това при една етническа група, която заема най-обширният планински лабиринт в Балканския полуостров (Родопите нашир държат 150 км!). А няма никакво съмнение, на гърците се дължи фактът, че и до ден днешен рупци нямат свои градове освен планинските паланки Неврокоп, Зърнево, Чепеларе, Устово, Даръдере и Малко Търново. Единствен чисто рупски град в поле е Свилен. Всички други рупски градове са де повече, де по-малко погърчени. Въобще сериозно гръкоманство има само у рупците. Византия е владяла провинциите си по гарнизонната система: заемала е и колонизирала старинните крепости и пазарните центрове. И те после – организирани държавно и далеч по-културни – са претопявали прилива от българи из селата. А в ново време на тоя процес е помагало както голямото разреждане на българите чрез колонизиране в родопските котловини малоазийци, така и голямото помохамеданчване на рупците из цели покрайнини. Потурнаците са се денационализирали (потурчвали се и по език) в турските градски квартали, а християните – в гръцките такива. (В Ксанти вождът на гърците е бил лекарят Хекимоглу, който е от даръдеренските българи Хекимовци, а председателят на мимолетната турска Гюмюрджинска република беше помак, който още говори своя български език.)

 _ _ _ _ _ _

 Ако се прехвърлите от Малко Търново (сред Странджата) в Даръдере (сред Родопите) и оттук в Лъгадина при Солун, вие ще се чувствате сред стереотипно еднакви народни маси. Ако минете през пазарите в Станимака, Хасково, Свилен, Лозенград, Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Саръшабан, Драма и Серес, ще срещнете доста шарена по носия народна маса, но ще ви порази еднаквият еснаф – по нрав, достолепие и диалект (който също много малко варира). В Драмско има ивица синьодрешковци като между Гюмендже и Гевгели. Но тук има български села и с гръцки фустанели. Това са сигур асимилирани през вековете куцовласи и някои заселища от гръцките острови. А диалектът и тук е рупски. Мами се ухото със спомагателния глагол ке и с някои натъртени ударения в първата сричка на думите: допущате, че почва преход към македонския диалект. Но това е по-скоро политическо предубеждение: в рупския говор и по Странджата предимно се чуе я вместо аз (или вместо македонското яз) и ке вместо ще. А правилни ударения няма и липсва у рупците въобще македонският акцент: интелигентният рупец по език е мъчно узнаваем от интелигентния мизиец или тракиец, нещо, което дори и шопът не постига.
 Преливането между рупци и македонци почва едва под Пирин и под Демир Хисар, където (южно от Беласица) неусетно се възцаряват кукушко-гевгелийският македонски диалект, носия и тип. Но пo на юг ивица рупци минават през Сухо в Лъгадина и се рязко отличават по всичко от типа в Кукушко. Отличават се особено по психика: разликата между рупци и кукушкия български тип е почти такава, каквато е между рупци и загарци. Колкото са женствено хитри първите, толкова са мъжествено темпераментни вторите, макар да се проявяват като големи спекуланти. Психичното различие между това крайно южно крило на рупците в Лъгадина и същинския тип на македонските българи пролича в светлата фигура на рупския вожд в революционните борби Лазар Маджаров. Той беше от Лъгадина, имаше средно образование. По говора му никой не би повярвал, че той е роден до стените на Солун. Рус, със сини очи и със сочните черти на странджански рупец, той беше тъй женствен, че се изработи почти като единствен истински християнски тип сред жестоко кървавите македонски борби. И, разбира се, не можа да се задържи сред македонците, макар че особено силно се чувстваха с несравнимо светлия кукушанин Гоце Делчев. Лазар Маджаров се прехвърли сред своите рупци в Ахъчелебийско, в Странджата, в Дедеагачко, стана им душа и сред тях загина. Тоя човек буквално гладуваше, колчем се явеше в София: толкова безпомощен се чувстваше той тука, нещо, което не се случваше с никой македонец1. Само у тоя вожд на рупците, които са най-женствените българи, видях висок психичен момент, рядко постиган от човека в нашия народ. След удавеното в кръв въстание през 1903 г. настъпи дълбок покрус в редовете на южните ни борци. А разочарованият българин е татарин: изгубва социален усет, отрича всичко, дори род и родина, и се свива в кожата си с най-тъп инстинкт на самосъхранение... Пред рухването на десетгодишните народни въжделения, подкрепвани с неимоверен труд, със страшни страдания и жертви, Лазар Маджаров се буквално стопи: той ходеше със сълзи на очи, не спеше и в помътнелите му сини очи се виждаше, че тоя човек вече търси смъртта си, която и скоро намери...

 _ _ _ _ _ _

 Прочее рупците нямат чисто свой голям пазарен център. В градовете на рупските земи се констатират странни преливания: само в едно десетилетие цели рупски квартали са се погърчвали. И до днес навръх Родопите – в Ахъчелеби, има гръкоманска група. А сред голямото море от помаци в Даръдере българските търговци, вече упорити патриоти, все още водят кореспонденцията си с гръцко писмо... Това не е попречило обаче сред тази милионна българска група да се запазят най-непосредствени спомени от хилядолетната ни история, каквито другаде няма. В Усово (Ахъчелеби) в шумна седянка2 записах следната историческа песен за паметния бой при Клокотница:

Йотдавна ли си, батюва, калугерица?
 Не съм йотдавна, батюво, нито йотскоро.
 Девет години, батюво, веке мина'а,
 откак се би'а, батюво, гърци с болгари,
 откак плени'а, батюво, мойто първо либе,
 мойто първо либе, батюво, Кир Тодораки.
 За кого носиш, батюва, сеа църни очи?
 Носим ги, носим, батюво, за църната земя и пр.

Големият познавач на рупците – редакторът на „Родопски глас” Шишков (сам рупец от Ахъчелеби), ето как рисува интимния бит на своята етническа група в съчинението си „Животът на българите в Средна Родопа”:
 ”Родопчанката още от детинство се приучва и привързва към родителските си нрави и привички и от най-ранна възраст навиква да работи и управлява всички домашни и външни работи. Лете и есен тя със сърпа или мотиката е на нивата, а цяла зима – на хурката и стана. Домашния добитък тя прибира, дои и отгледва; външната или домашната работа тя знае, разпорежда и управлява под нейното лично ръководство. С една реч, тя е съвършено разумна, разпоредителна, пъргава и опитна домакиня и нищо не може да стане, без да вземат участие разсъдителният и? ум и железните и? ръце. Родопчанката е извънредно трудолюбива, пъргава, разумна, пестелива, разсъдителна, опитна и скромна в отношенията си. Всичко тя обмисля напред и после пъргаво се втурне в работа.
 Родопчанката презира всичко, което би развалило домашните и? нрави и обичаи, и ненавижда ония, които са лениви. Децата си от малки приучва на трудолюбие и често мъмри мъжа си, когато той не работи. Железните и? ръце нито минута могат да бъдат празни. Вие често ще срещнете младата родопчанка обтегната с цървули, с хурка на ръцете и с дете в люлка, задяната на гърба и?, да се изкачва през най-стръмните бърда.
 По вънкашност родопчанката има правилно и еластично тяло, яки мускули, правилни черти на лицето, светли очи, малки вежди, малка и черна коса, сплетена на две изотзад сплитки, тънки устни, весело кръгло лице и скромен красив и привлекателен поглед, от който диша самонадеяност и нежност. Облеклото си тя носи чисто, спретнато и твърде прилично. Когато ходи, тя е бърза, грациозна и много пъргава.
 В нравствено отношение родопчанката има много бистър и разсъдлив ум, силна памет, остри чувства, набожна, милостива и търпелива душа, но отмъстителен и яростен дух. Любопитства да знае за всички частни и общи въпроси и разсъждава твърде много. Всичко помни и много обича да приказва. От чувствата и? нищо не може да се укрие и много обича да говори за разните състояния на хората. Твърде много е милостива и страстно обича да помага в беди или нещастия. Силно е честолюбива и много люто отмъщава за нанесената и? обида, но понякога показва извънмерна търпеливост в нещастията си. От малко нещо се докача и разярява, но бързо се и смилява. Пред мъжа си показва почит и уважение, но и много често му доказва нейното равенство с него.”
 "Родопчанинът в много неща стои по-долу от родопчанката и главното нещо, което го прави по-горен, е само личното аз, за което тя му прави самоволно отстъпка. Пред общество той не смее да изрече името на жена си, за да не изгуби мъжкото си достойнство, а все ще повтаря: „деца на”, „коашница на”, „баба на” и други подобни. Напротив пък, когато е сам, той се признава в слабостите си, които жена му твърде добре знае и много често го подиграва с насмешки. Срещу това родопчанката с любезност и гордост повтаря името на мъжа си и понякога самодоволно казва за него „стареца ми”, ако е стар, и „юнака ми”, ако е млад. Когато родопчанинът отива на госте, той води жена си, която весело, горделиво и грациозно пристъпя в крачките му. Ако из пътя се срещнат с друга жена и се спрат да си прикажат две думи, мъжът стои и чака жена си; същото прави и тя към мъжа си. Когато отиват на нивата, той носи разните сечива, а жената – детето или ястието, и задружно, весело и любезно си приказват из пътя. Когато ще захване някоя работа, родопчанинът трябва да яви на жена си и да земе мнението и?.
 По вънкашност родопчанинът има снажно и развлечено тяло, възчерен и с грапави черти образ, огнени очи, черна коса, бръсната брада, големи мустаки, проницателен и горделив поглед, от който диша дързост и самонадеяност. В хода си родопчанинът е лек и груб. Облеклото си носи нечисто, развлечено, но спретнато.”

***

Орографията на Македония е изключителна: областта представлява десетина котловини, заградени с венци от по-дребни планини, които на места правят невъзможно общението между котловините. Благодарение на това и до днес всяка от македонските котловини има нещо свое в диалект, в носия, че дори в тип и в психика. Ето защо общомакедонски пазарни центрове няма, а срещу това в Македония личат повече градове, отколкото в коя да е друга българска област. Все пак над всички тези градове стоят Скопие и Битоля като такива, които са достъпни за повече котловини. И различието, което се явява между населението на котловините, се е наложило и на градовете, то личи и между тези два големи центъра.
 Скопие е единственият голям център в Македония, който има закръглена българска физиономия. Това не се дължи на областта, западната част на която е поалбанчена. Битоля и Серес са изцяло в българско море и все пак отстъпват на Скопие по национална физиономия. Българите в Скопие са културтрегери – албанците са на по-ниско стъпало, когато в Битоля са се прехвърлили цинцарите от цветущия до началото на миналото столетие Москополе, а Серес от памти време е бил оазисче на гръцка култура. Прочее в Битоля и в Серес нашите маси са се сблъскали с по-висока култура и в пазарния център и? отстъпват до днес, а в Скопие са се допирали с културно стоящо по-ниско от нея малцинство, та в пазарния му са наложили своя пазарна физиономия.
 Горното обяснение налага да признаем, че Скопие като по-чист национален център пръв подзе националните борби, но пък скоро трябваше да отстъпи първенството си на Битоля и Серес, които са центрове на по-голяма култура. На това помогна и сръбският напън към Солун. Скопие е вратата на Македония откъм Сърбия, а тъй като културно Скопският край, натегнат от албанците, е бил затворен в себе си, борбата му със сръбската държава се оказа много трудна и погълна всичко друго. Такава тясна борба опожарява духа, докарва застой и при униние дава опасни последици.
 Тази съществена страна в различието на двата големи градски центъра в Македония не може да отклони вниманието от по-дълбоките мотиви на различие, които се крият в изключителната орография на областта. И без горните обстоятелства Задвардарска Македония щеше да прояви своята особена физиономия – по-идеалистична, отколкото е тая на Скопско.
 Битоля е достъпен търговски център и път за ония малки и големи македонски котловини, в които живеят двете старинни колена: мияци и бърсаци. Мияците са по-културни, имат чувство на аристократизъм сред бърсаците (на места, като в Крушово, те не сключваха бракове с бърсаците), спекулативни са, наклонни на занаяти и са суетни, дори с големи амбиции. Типът е нежен, красив, с тънки черти, с нервна осанка, южански експанзивен, но не театрален. Бърсаците им са антитеза: снажни, груби, бавни, затворени в себе си хора на тежкия труд. Миякът е индивидуалист и търси да началства3, а бърсакът е със силно стадно чувство и леко се поддава на дисциплина. Така двата типа се допълваха и създадоха оная желязна задвардарска революционна организация, която се оказа несъкрушима.
 Скопие е на вечния международен път между изток и запад, тука има голямо смешение на кръв и както е забелязано, в такива покрайнини масите лесно се поддават на вълнения и буйства, но не са устойчиви, не са тъкмо пригодни за дълготрайни и системни борби. Ако се организира и импулсира културно Тетовско, стабилният български тип би натегнал върху гражданствения живот на Скопие и импулсиран от лесно ефектираните българи в Кумановско, би издигнал Скопие на първостепенна висота. Но общото творческо дело на българизма има да чака изключителен влог предимно от Битолско.

 _ _ _ _ _ _

 Между Струма и Вардар преодоляват македонските чернодрешковци, които са по тип и психика преход от рупската група към македонската. На юг от Беласица те се закрепят в няколко средища приблизително с общи черти, застъпвани най-релефно от кукушани. Тучните полета и тук са били превърнати от турските паши на просторни чифлици. Първоначално българското население е било избито или разгонено, както е случаят в Тракия. И също като там чифлиците са били работени от цигански групи: примесът се чувства в полските български поселища, че дори в самия Кукуш. Това полъгва наблюдателя да търси и тук чертите на загареца от Тракия (още повече като и в Пловдивско има села синьодрешковци като тук). Но типът в Кукушко е основно различен от загарския: хитрата женственост на рупеца тук се прелива в южанската експанзивност на македонеца, без да се добива настървеността на загареца, у когото тъмната холеричност на мизиеца е във вълните на криминалността.


Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« Reply #2 on: May 11, 2012, 21:33 »
МИЗИЙЦИ


Мизиецът е скромен, чистоплътен и смислен земеделец и занаятчия. Той е хладнокръвен философ, не любвеобилен, почти спартански строг в живота си. Предприемчив е, но няма гъвкав спекулативен дух, затова в търговията е несмел (освен в чертата Габрово, Дряново, Търново, Свищов).
 Любознателен, със здрав разсъдък, мизиецът не е мечтателен, наопаки, дори е измерен до консерватизъм. И с това си качество в традиционния търговски свят той бие и винаги ще бие неспокойния до авантюризъм македонец.
 По своя бит обаче мизиецът е типичен демократ, без да е буен партизанин – ни за свои, ни за общи интереси. Всъщност по Мизия необуздано партизанство не е имало – кротки са хората и благомислещи, макар да са много свободолюбиви. Тук се разиграха най-крупните политически борби от наши дни, но всичко беше степенно. Българският революционен център – първата българска столица от ново време – беше Ловеч, но начело бяха и свещениците. Борбите против „пълномощията” (1881 г.) се водиха в Източна България и се свършиха победоносно, без човешки жертви. Жестът против руското опекунство се даде във Варна, където един гимназист пръв стреля с револвер срещу руски офицер, а после генерал Каулбарс биде всенародно освиркан. Но и този исторически преход мина инцидентно, също без жертви. Контрапревратът (против свалянето на Батенберг) се реши във В. Търново и се доизкара от дружинките „България за себе си”, които произтичат от Севлиево–Разград–Провадия. И разбира се, също мина без кръвопролития. Стамболов падна под напора на народните маси в Шумен–Преслав и в Севлиево–Разград, макар че големите ужаси се разиграха в Тракия. В Мизия стана само екзекуцията на Садина, но и то мина без жертви. Източна България се окървави едничко при борбите против десятъка в 1900 г., домакинският характер на които се изостряше и от грубата себичност на големите ни земевладелци в Добруджа.
 В Мизия по села и паланки има "чорбаджии", но властта им се простира само в кръга на тяхната лихварска мрежа. И това е така предимно около пазарните центрове. В страничните села и селца се живее строго демократично: говедари, коняри, пъдари и кехаи се пазарят на Димитровден сред селото и в присъствието на повечето домакини, които принадлежат на различни партии, но общоселското си домакинство поставят почти винаги над политиканството (когато обратното е всеместно в Тракия).
 Младежта в Мизия играе смесени хора, нещо, което в Македония не се допуща. Момъкът си изглежда невеста в смесени седенки, на които непременно присъстват стари жени. (В последно време настъпи разложение в нравите, което се отрази и върху седенките, та народът почна да ги изоставя.)
 Рядко се случва в селата на Мизия насила задомяване или дори насила отвеждане на девойка. Но "крадене" на мома като доброволно от нейна страна "приставане" в дома на избраника си още се практикува у старопланинските колибари. Въобще браковете в Мизия се сключват по любов и винаги момата е по-млада от момъка (когато в Западна България, особено в старинната Горна Мизия–Поломието – обратното е общо явление. Това е минало и в част от Плевенско. Но строгите мизийци в Луковитско и в част от Никополско енергично отблъскват тая битова непристойност).
 Жената в Мизия е на разумна почит: излъстванията са голяма рядкост (освен по градинарите в Търновско, които заемат чужди нрави); те възмущават познати и непознати и винаги свършват със законен брак. Мъжът в мизийските села не продава и спица от колело, без да допита жена си.
 Мизиецът е сметлив (дори „бодкаджия”) и сухо себичен: рядко се застъпва за съседа си. Той дълбокомислено казва: „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма.” Тук само брат за брата може да се застъпи.
 В търговията мизиецът е бавен, но далеч отива, а в чертата Габрово–Дряново–Търново–Свищов бие всички ориенталски спекуланти, като дава и даровити индустриалци, банкери и финансисти. Но стихията на мизиеца е в занаятите. Той има воля, уседчивост и съсредоточен ум, за да е дори изобретателен. Истински индустриалци в Българско има само между мизийците (и в смеса с тракийци по чертата Копривщица–Казанлък–Сливен).
 Българинът от никоя друга група няма тъй ясно определена форма за устройване на живота си, каквато има мизиецът. В града той трябва да притежава къщица с градина, да си има поне крава и после лозе. А в село – ниви, овце и кон. Но и в двата случая той трябва да ги има сам – отделно от баща и майка, от братя и сестри.
 Мизиецът много държи за приличие и нравственост и обича да сатиризира, макар да не е твърдо духовит (все пак повече от другите български групи). Той осмя даже Средногорското въстание: „Пустите клисурци, станали московци, а панагюрци – донски казаци”... Габровската чета излезе ялова: черкезите я разбиха още в първия ден, та че заловиха жив и самия войвода Дюстабанов. Мизиецът почувства срама: „Габровска работа” – каза, и приказката му се понесе по всички български земи.
 Може би само у мизийците личат следи от бита и характера на волжките татари. Тук има съзнателно приравняване със съседа, което отива до азиатска покорност, пред махленското мнение. Оттам е може би образцовата, почти турска спретнатост и чистота у мизийците: те не ходят в черква, ако нямат празнична премяна; непременно си мият ръцете преди и след ядене и в къщата си имат колкото се може по-скрито място за там, където и царят ходи пеш. В 1902 г. на Шипка се освети руският манастир-паметник, та дойдоха старите генерали от Москва и Петербург: станаха големи тържества при грандиозни войскови маневри. Стече се от Мизия и Тракия стохиляден свят и всички престояха цяла седмица около Казанлък, в долинката между Тунджа и Стара планина, която е само 10 км широка. Още на втория ден руските генерали почнали да се чудят: няма нито един пиян човек, не се случва никъде никакво скарване, никакъв скандал, нито пък се срещат оплескани, разпасани и окъсани хора. А към края на седмицата руските генерали вече не на смях питаха: „Вашите хора не се ли хранят и не...?” Толкова необичайна за русите беше запазената чистота по тясната долина, покрита с българи като от гъст мравуняк. Бедните казашки генерали, те съдеха, види се, по своя народ и не можеха да си представят, че българите могат да не пият и да не се заголват по пътища и по кръстопътища.
 Такъв е мизиецът – почтен, благоприличен и сравнително чистоплътен. Но той замахва и по-далеч: проявява непосредственост, граничеща невинаги с обикновени дарби. Университетът в Женева от векове дава учени дипломи на хиляди чужденци, които земат тези от побелелите професори и приготовляват съчиненията си, заровени в старинната университетска библиотека, т. е. в опита и знанията на много поколения. Дошъл поред тук и българинът мизиец, слушал професорите, ровил се в старинната библиотека, но... изпитателната му мисъл не спряла на дъвканото през векове. Той се залутал на своя глава край голямата женевска река Рона, взирал се по сипеите на нейните брегове, проучвал силата на течението и? и дал дисертация на нова, нечувана теза: „Реката Рона и значението и? за Женева.” Изненаданите професори му отредили най-голямото отличие и го изпратили в родината му с небивали препоръки – изпратили го готов професор за Софийския университет.
 Тъй оригинален, но сухо себичен, мизиецът изглежда мъчен за войник: трудно се дисциплинира и още по-трудно се споява в едно вдъхновено цяло, в една буйна армия, каквато се оказа българската войска.
 Обаче в мизийците се крие най-силно характерната за българите подсъзнателна стихийност. Нашето опълчение при Руско-турската война се състоеше предимно от мизийци и тракийци. Те защитаваха Шипка, в техните ръце беше възелът на победите. И устояха – сплотени и хладнокръвни – срещу 30 000-та армия на Сюлейман паша. Нещо повече: те отблъснаха тази армия с дървета, с камъни... После, когато победителите руси минаха тук Балкана, разделени на две армии, турците действаха застрашително, защото минаването на двете руски крила не може да стане едновременно. Най-силните турски позиции бяха Шейновските редути. Те се командваха от английски генерал, гробът на когото личи и сега в Казанлък. Той беше унищожен от третата дружина на българското опълчение. Срещу Шейновските редути бе хвърлен в най-критичен момент пресен руски улански полк. Полкът наближи редутите, залегна и не можа вече да се вдигне под убийствения турски огън. Гинеха един след друг началниците при смелото си усилие да повдигнат полка на решителна атака. Сам командирът на уланите понесе накрай полковото знаме. Но ужасеният полк пак не се вдигна и командирът биде убит. Тогава се даде заповед на нашата трета дружина да атакува. И черните българи минаха през уланите, хвърлиха се в Шейновските редути и останали тук почти шепа, мушкаха с рев и плач даже предаващите се турци...
 Не, в уравновесения природно смислен, но грубо индивидуализиран мизиец се крие страшна подсъзнателна стихия. На руските шипченски тържества се бяха явили и доживелите шепа герои от българското опълчение. Сред тях личеше плещест, космат и с дълги паламарци колибар. Той беше в своите потури и кожухче, на което бе пришил ордените си. Те покриваха широките му гърди. Но блясъкът на ордените се губеше сега пред тоя на влажните от възторг старчески очи. И руските генерали пригалиха стария ветеран: водят го със себе си, разпитват го. Старецът се държи строго, войнишки. А щом може, бяга от генералите: тича при своите в стохилядната българска тълпа. Защо му са онези? Те са за себе си и колибарят герой също за себе си: за своите, за „българския род”. И увира се той, протрива се сред народа. Но тук го не заговорват, почти не го виждат! Влажнеят очите на стария ветеран, устните му треперят. А сноват пак адютанти, търсят експанзивния опълченец, зоват го при генералите. Те са по Шейновските редути, а там се е бил той, опълченецът, и трябва да разказва. Старецът отива неохотно – защо му са те? Но разказва гръмко, треперят му устните и горят очите му. А после развълнуваният мъж как бяга при своите, протрива се о тях и вече непосилно възбуден мърмори под нос безадресно:
 – Не знаете вие колко български синове загинаха тук... каква мъка беше то... не знаете!
 Тълпата гузно се усмихва на стария герой: хората го земат може би за пийнал...
 Рано на другия ден генералските адютанти пак търсеха стария опълченец. Но скоро донесоха на ветераните генерали, че възторженият герой от Шейново през тази нощ се е поминал... Легнал човекът с другарите си, а на заранта го намерили мъртъв. Лекарите не констатираха по безжизнения труп следи от никаква болест: смъртта е последвала изключително от нервно напрягане през първия ден. Старият юнак мизиец е просто изгорял в тайния огън на своята странна душа...
 Тази подсъзнателна стихия у мизиеца е може би същинската сол на земята ни. Навярно на нея дължим ние Канлидере, Бузлуджа, Вола и бесилките по Русе, София, Одрин. И пак тя победи Мухтар паша при Бунар Хисар в 1912 г. Там на най-критичния пункт – караагачките позиции – действаха преславци (войски от триъгълника Шумен–Силистра–Добрич). Младите посрещаха ударите на турските корпуси и се топяха, подавени от техните превъзходящи сили: влачеха се назад тълпи ранени и се прибираха при поддръжката, която се състоеше от бригада резервисти из Силистра и Добрич. Турците виждаха разреждането на българските вериги, схванаха момента на разколебаването и като превърнаха артилерийския си огън на ураганен, минаха в масови атаки. И настана паника сред българите, смутиха се самите началници. Ето в тоя съдбоносен момент се извърши онова, което е израз на върховна мощ у един народ, е сюблимното в неговия дух и което сред българите се въплъщава напълно у „татарина” мизиец: „старчоците” от Добрич и Силистра се втурнаха срещу бягащите млади от действащите полкове, които бяха на първа линия, и почнаха да ги бият, за да ги повърнат срещу врага. А когато това не помогна, старчоците се разридаха, запрегръщаха младите и ги повлякоха със себе си, като викаха:
 – Къде бре, синове! България е зад нас, момчета! Помислете за майки и сестри! Напред, деца! Да измрем до един – еднъж завинаги! Хайде бре, синчета! Ние вървим – не ни оставяйте! Напред!
 И повлечени така, 15 000 стари и млади мизийци примесиха в насърчителните си викове някакво многогърло „Шуми Марица” с някакво свирепо „ура”, което – според началниците – е бил непонятен и потресаващ вой... А в тоя вой се стопиха турците и техните позиции: пълчищата на Мухтар паша се ужасиха от тази тамерлановска атака и обърнаха гръб...
 ...
 Мизиецът не е много приказлив и си подбира думите – говори отсечено и малко троснато; песента му е тъжна, но разлята, а не сух речитатив като у тракиеца от бреговете на Марица.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« Reply #3 on: May 11, 2012, 21:37 »
МАКЕДОНЦИ

„Мухур ми ет, и овде го кла'ам, и онде”, се провикваха в своите вестничета през 80-те години прочутите български присмехулници, покойните Свирчо Петков и Захарий Стоянов, когато ги много запарваше копривената метла на Трайко Китанчев.
 За умрелите се говори само добро, казва римската поговорка. Все пак не беше право, че талантливите присмехулници гавреха южната ни група в лицето на най-светлия и? представител, а едновременно имаха между своите министри един не тъкмо от най-добрите македонци...
 Въобще македонските българи винаги и значително са застъпвани във всичките отправления на българския политически и културен живот. Поезия, журналистика, книжовност, учителство, професура, политика, финанси и търговия – във всичко групата македонски българи е добре отсрамена в живота на нацията.
 Какво помагаше всичко туй обаче: през близо половин век нашите южани бяха в княжеството емигранти и дебело въже ги дърпаше назад към печалната родина, та всеки отсам Рила се чувстваше прав да ги отблъсва нататък...
Македонецът в общи черти е планинец и като такъв принуден е да странства за прехрана, та е спекулативен, а в пазарния шум и немалко шмекер. Но той като южанин, а още и с твърде кръстосана кръв, проявява изненади и странности, та не може да се счете за сигурен спекулант. Македонецът не е религиозно затворен и оформен като евреина, не е лукаво флегматичен и подложен като арменеца и досущ няма рафинитета на гърка. Наопаки, той е неспокоен, по-скоро се нахвърля, отколкото да е разсъдливо предприемчив. Положителното е, че нашият южанин ловко имитира някакъв въображаем спекулант, без да постига въплъщение, защото той е фантаст и обикновено твърде субективен, даже лиричен. И в боравенията си е по-скоро шумен, като лош платец, когото са притиснали заемодавци. Защото е сангвинично буен, та примитивната ориенталска суровост не го довежда до скъперническо помрачение, нито пък успява да го издигне дори над най-изтритите пазарни хитрини. Не е ли вярно, че македонците са най-поетичната от българските групи? Никъде българската песен не открива такава игрива фантазия, романтична пластика и платонична лирика, както в Македония. Поровете се в сборника на братя Миладинови, който е пробудната песен на националното ни възраждане. В никоя друга от българските групи средният човек не е тъй любвеобилен, както в Македония – полюбопитствайте как задвардарецът (даже суровият дебрянин!) милва децата си и вслушайте се в неговите гальовни думи, окачествявания и обръщения.
 А познат е македонецът като службаш: той се натурва, крещи, лавира, налага се даже с юмруци, с револвер, също като на пазара, където надвиква другите и се мъчи с шмекерии да конкурира на същинските спекуланти. Тази е психиката на нашия южанин: примитивна и ориенталска. В Македония малцина ще ви повярват, че някъде из Българско има хора да затварят дюкяните си или даже да напускат своите имоти за служба, за власт. Дайте на македонеца и най-малката надежда да залови своя работа, да се отдаде „на печалба”, в което му е фантастичната стихия – той веднага ще зареже службата. Защото задвардарецът обича наистина блясъка като южанин, но знае, че може да го има с пари, а не само с гола началническа власт. При това той като службаш не се чувства в своя талерка, не е самоуверен, не намира почва за темперамента си. И е наклонен по-скоро да е месар, отколкото полицейски пристав, по-скоро държавен доставчик, отколкото министър. И когато е принуден да остане чиновник, македонецът нерядко губи равновесие. Ако не обругае началника си, че да го изпъдят, току ще чуете – злоупотребил.
 Македония е гъстонаселена; селата в цели околии са паланки и хората там се чувстват в болшинството си като граждани. Затова у тях твърде слабо се среща общата славянска черта наивност. Но какъв самохвалко е македонецът и как е той необуздан в бой! Южанин: дайте му да се бие по гърдите, да декламира и да се жертва. В няколко пункта от Македония (Прилеп, Ресен–Охрид) хората се мислят за гении. И сляпо вярват, че те са солта на българизма: всички други за тях са „шопи”... Вие не можете да ги разубедите, че едни от тях (прилепци и ресенци) са пръпкави подражатели на евреи и цинцари, а други (охридяни) – че култивират гръцки похвати и маниери. В това си възторжено (южанско) самомнение те могат скоро да бъдат надминати дори от бавните, но правдиви и разсъдливи българи в Битолско. А достолепен национален образ и култ имат щипяни и велешани. Тук ще срещнете стабилни ум, амбиция и чест (гражданска и търговска), каквито има само по чертата Пловдив–Русе. Тези два македонски града дават хора и на философска и научна мисъл повече, отколкото кой и да е друг наш южен център, макар например велешани да са буйни и наркотични (почти като кукушани). Обаче родният град на първия български лирик Райко Жинзифов трябва да се опере от всичко онова, което тъй болно е възпято в поемата „Кървава кошуля”. Велес трябва да се отърси от страшните следи на робството, което – неизвестно защо – тук се чувствало с голямо ожесточение. А ожесточението е най-отрицателната черта за мирно творчество.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« Reply #4 on: May 11, 2012, 21:43 »
ЗАГАРЦИ

Българската етническа група, която на много места сама нарича себе си загарци, населява долината на Марица и източното продължение на Тракия, като прекосва в тясна ивица Тунджа в средното и? течение (при Ямбол) и стига бреговете на бургаските блата (не бреговете на Черно море обаче!).
 Характерното в диалекта на загарците „жа дода” или „за ида” почва от Копривщица в Стара планина, а се чува в Чиксалана и на Татар Пазарджик, макар че в Копривщица има и до днес гражданственост рупският член на множественото число то, вместо те (нивето вместо нивите), а в Татар Пазарджик още се слуша характерната подробност в рупското наречие хи вместо трето лице на местоимението от женски род и?.
 Загарците достигат северните поли на Родопите и южните на Средна гора, а в самото широко Тракийско поле под Хасково се втурват и по долното течение на Марица. Тук те ще да са привлечени от тучната работна земя в по-ново време, когато ръчната българска индустрия в Копривщица, Самоков, Чипровци и Пирот създава българското спекулативно пилигримство до Цариград и до вътрешна Мала Азия. Следи от цели загарски квартали има в Лозенград, в Одрин, в Димотика, в Силиврия, а намерихме 20 семейства загарци и в Булустра, при устието на Места. Първи пионери на загарското преселничество на югоизток ще да са войнигарите панагюрци, които всяка година са ходили на чети да прислужват по султанските и пашовските конюшни в Цариград. А след тях вървят копривщенци. Днешните гърци в Димотишко, в Чанта и в Силиврия не крият, че бащите им са били или от Отлукьой (Панагюрище), или от Авраталан (Копривщица).
 Бургаско представлява характерна пъстрина от трите български етнически групи: загарци, мизийци и рупци. Групите не са заселвали общи села – делят се в самостойни селища и до днес. Знаят се – и се гордеят – с груповите си названия (мизийците се зоват богойци). Рупците препасват еднодънните си тъмнобозави потури със сини, морави или кафяви пояси; мизийците – с яркочервени пояси, а загарците често пристягат само с ремък своите двудънни потури, които напомнят анадолските шалвари. Мизийската къща е едноетажна, покрита с керемиди, оборът е отстрани, домакинството е разностранно: земеделие, скотовъдство, пчели, много домашни птици. Къщата на рупеца е обикновено двуетажна, като в долния етаж е оборът. Той е скотовъдец, дървар и въгляр, а обича и лова. У рупците няма правдивостта на богоеца: те са сравнително гръцки игриви, но са по-кротки от богойците, макар да не са по-малко честолюбиви; почитат чуждото, боят се от властта – раболепни са към нея; не обичат съд и разправии и сравнително дават най-малък процент престъпления. Богойците са сурово мъжествени, но сексуално са обуздано строги, а рупците са женствени и също сексуално много въздържани, когато рупките край славата си на хубавици не са опазени и от друга слава. Противовес на богойци и на рупци са във всяко отношение загарците. Те са страшно лакоми за земя и за тучни ниви се заселват дори в блата: стихията им е оран и жетва. Живеят почти в хижи, покрити с ръжена слама, и в дворищата им „момината градинка” или липсва, или далеч не е свидна като при богойци и рупци. И на всяка стъпка загарците издават суровите си печенешки нрави. Жените им са мъжествено строги и все пак неспокойният загарец протрива досущ недвусмислено чуждите прагове. Само сред загарци бе възможна следната история, която изобщо е съвсем нова за българския живот.
 В едно бургаско село от загарци един семейник, баща на деца, човек с прогимназиално образование и кмет в селото си, хлопал през нощи на вдовишка врата. Вдовицата една вечер го причаква с кримка пред вратника си и го прострелва в корема. Още през нощта доведоха злополучника в Бургас и лекарите свиха рамене: той беше безнадежден. Загарецът – мургав, със смоляночерни мустаки и с големи уста – беше все още някак настървен и не изглеждаше да се кае. Той настоя да му се открие истината, „самата истина”. И като я чу, сякаш се успокои. „Така! Защо жа плачете на чужд гроб?” – каза той тъмно. И после извърши следното: поръча да натоварят бомба ракия на волски кола и на утрото я поведе към селото си, следвана от тая, в която лежеше сам той, вече мъртвоблед, но все още зъл... А в селото злополучникът спрял колата сред стъгдата, казал да повикат връстниците му и ги накарал да пият, докато издъхнал...
 Случката дълго вълнуваше целия край. Рупците не доизслушваха пикантните подробности – чужди са тям тъмните похоти на загареца. Може би защото рупките са по-достъпни. А богойците разпитваха мрачно любопитни за трагедията на загареца. Те в нея търсеха някаква важна за самите себе си загадка и искрено се учудваха на загареца: „Корава душа, брей, това се вика мъж!”

 _ _ _ _ _ _

 Пазарните центрове на загарците са главно Пловдив и Стара Загора. Те играха първостепенна роля в народното възраждане и бяха средище на българското просветно дело.
 Веднага след Освобождението обаче в Тракия, макар отделена в автономна област, избухна остра имуществена пертурбация. Благодатните тракийски равнини бяха през вековете на робството обсебени от властните бегове и превърнати в оформени наследствени владения. Сега, при автономията, беговете бързаха да ликвидират тези си имоти, за да се изтеглят в Турция. И лакомите за земя загарци се нахвърлиха да купуват земи. А пари те нямаха, нито пък имаше още кредитни учреждения в страната. Така тракийските градове се превърнаха в лихварски вертепи и светлото гражданско ниво в Тракия се понизи до неузнаваемост.
 След Съединението този процес на гражданствен упадък в Тракия отиде дотам, че днес, като изключим Казанлък и Сливен, в Южна България ние нямаме градове, които да стоят в културно отношение по-горе от ония в Западна България...
 Причините за това печално явление са предимно политически. Но областта преживя и дълбок икономически крах.
 Окончателното наше откъсване от широките пазари на Турция разори най-културната част на Тракия: пропадна цялата ръчна индустрия на Сремската долина и голямото търговско значение на Пловдив. Обезлюдиха се за един момент паланките ни от Клисура до Калофер (Копривщица вече не може да се поправи). София рекрутираше интелигенцията си предимно оттук. Съединението със Северна България довърши това ограбване на интелигенцията на Тракия за сметка на София: лиши се и Пловдив от плеядата народни вождове, те се прехвърлиха в София.
 Но особеният политически характер на Съединението се яви като дълбок психически прелом в гражданския живот на Тракия.
 Ужасите на българските въстания и кръвопролитните разорения на Освободителната война еднакво силно паднаха изключително върху Тракия: Пловдив цял се покри в траур от турските бесилки, а после, през войната, Стара Загора се превърна в купчина развалини.
 Така последвалото Освобождение никъде в България не ефектира тъй силно народните маси, както в Средна Тракия: благодарността към Русия беше култ у горещите по темперамент загарци...
 А Съединението стана мимо освободителката, та ни смрази с нея. И горещите загарци възкипяха в тъмна борба против егото на собствената си държава, против смелото националистично ръководство на интелигенцията, че едва ли не и против народа си...
 Пазарните центрове на загарците – тракийските градове, които до неотдавна бяха светилища на племето, сега се превърнаха в арена на свирепи борби и имаше моменти, когато например Пловдив и Т. Пазарджик имаха изглед на кръвожадни вертепи. Едни от старите народни вождове в тях бяха измрели, други втънаха в мрак през периода на лихварската игра с тъмната жажда на загареца за земя, а трети се бяха прехвърлили в София. И сега за водители в неистовите борби изпъкваха често много случайни и твърде опасни авантюристи. А държавното ръководство, като се противопоставяше все по-остро срещу русофилската афектация на загарците, виждаше се принудено да прибягва както до безогледни злоупотребления с властта, така и до наемничеството на меншествата (неприобщените още към българска гражданственост павликени, гърци, турци и цигани). И общественият живот в Тракия се омърси дотам, че когато в началото на сегашното десетилетие (току пред войните) в България се много изостри подражателният период (младите генерации бяха в непонятен делириум от всичко чуждо и отричаха всичко домашно), тогава Южна България даде поразителни ексцеси: в кроткия и културен Казанлък добри бащи кръщаваха децата си с името Санин (герой на един всеотричащ руски роман); в Стара Загора имаше тайно ученическо дружество за самоубийства, а в Пловдив... учениците почнаха да убиват учителите си!
 Горещ и дълбок е темпераментът на загарците: те бяха първи в най-светлите обществени прояви – Възраждането и въстанията; те се оказаха и най-крайни в падението. След войните налага се дълг на ръководните слоеве да обърнат особено внимание за обновяването на живота в светлите някога средища на загарците Пловдив и Стара Загора. Трябва да се подберат хора за учителско тяло, за администрация и за управленията на народната и земледелческа банка. Нацията тепърва има да очаква ценен влог от загарците за оформянето на общонародния творчески гений.
 Ако можеше да се прокара железница от Пловдив направо през Егея, би се ускорил денят, в който Южна България пак ще заеме своето първо положение в живота на страната. Но едва ли е възможно това: Пловдив е зад чертата на необятно широките и страшно разбити Средни Родопи.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« Reply #5 on: May 11, 2012, 21:46 »
ШОПИ

От всички български групи най-обособени са шопите.
Шопът живее неспретно, кажете нечисто: около къщата му обикновено няма градина – свинете са всичко разровили. Облеклото му е бяло, с тесни беневреци, а кожухът му, нерядко с вълната навън, е лъснал от кир.
Шопът попийнува – това най-добре знаят велешани: те от незапомнено време харчат своите люти ракии в Шоплука. Като изключение от всички други български групи, в Западна България има села алкохолици (пияници по бащи и деди). Но рядко пият и жените, наопаки, шопкините в двете Пасарели (между Самоков и София) със сопи разбиха кръчмите и поискаха от Народното събрание да ги закрие...
 Въпреки тези качества шопът не прави изключение от общобългарската народна черта: той обича земята, ламти да я владее, негова да си е, свое да работи, господар да няма. За шопа, както за всеки българин, е срам и поразия да изгуби своето и да тръгне „по чужди врати”. Такова злополучие е особено тежко за шопа още и затова, че селянин ли се е намерил той, мъчно става гражданин; най-многото, което постига, е да стане в селото си бакалин – за по-голяма търговия сякаш не е роден и гурбетчийство не знае (освен радомирските шопи, които са добри бозаджии и конкурират гегите).
 По цвета на коси и очи шопите предимно са сиви: снажни хора с некрасиви скулести лица и с мъгливи и скритни погледи. Дават се престорено за прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, а всъщност те едничко вред и винаги са се непоколебимо опирали на мащехата народна съдба.
Шопът има особена слабост към женската си половина и вечно воюва с нея – за него като че ли няма нищо по-омразно от жена. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще изхока, шопът вика: „Ах ти, жено!” А около Вратца ще добави: „Ах ти, жено врачанска!”
 Мълчалив, нехаен и бавен, шопът обикновено сочи кротък като овца. Но софийските евреи го познават добре: пази се от шопа, казват те, когато вирне врат като бивол и загледа накриво към земята... Но от това не бива да се съди, че шопът е съумял да се опре и на евреите. Синовете на Израиля са му научили езика, настанили се в селата му и хубаво са се впили в неговата кесия. Разбира се, ако не е евреинът, ще дойдат цинцаринът, арменецът или бодкаджията колибар от Габровско, или пък прилепските чираци от Македония: шопът в търговията рядко отива по-далеч от кръчмар.
 Познават шопа добре българските офицери; общо е мнението, че той е роден за войник: понослив, покорен и суров като вълк.
 А познаха го и сърбите при Сливница. По онова време един шегобиец – писателят Захари Киров от Сливен – издаде голяма картина – карикатура на войната. Едно клепоухо прескача стобора на Източна Румелия, за да пасе тракийска тревица. Сърбинът от своя край се втурва със свинарска тояга да пази румелийските ливади – почва да бие клепоухото. Но кроткото животно изеднъж си хвърля магарешката кожа и пред сърбина се изправя с кървави лапи ужасен лев... Шегобиецът писател сочеше на света, че ние, българите, само по кожа изглеждаме клепоухи... Не знам, но за шопите той имаше комай право: у тях личи нещичко от това...
 Селянин из Софийско заборчнял и останал без педя земя- Да аргатува той в своя край не приел, да иде на гурбет във Влашко, към Одеса или в Австрия – не знаел, та се озовал селски пъдар някъде в Севлиевско, зад Балкана. Мизийците се загледали в дебелия му врат, в орангутанските му ръце, в престорено кротките му очи и почнали да го подиграват: всеки си мерел дланта на врата му. Шопът се усмихвал, червял се и търпял – на чуждо място бил човекът! И чакал да превали лятото, че да се запилее в своя край, за да си отдъхне. Но навръх Илинден селските първенци се запили в кметската кръчма и пъдарят с кехаята циганин трябвало да прислужват. Циганинът, като по-пъргав, се въртял около трапезата, а шопът, като тежък и бавен, предял стълбите на избата да точи с оканицата вино. Колкото пo се запивали първенците, толкова повече биели шега с шопа – нали затова бил той там, мълчалив като мечка... А циганинът кехая, като гледал как шопът не обелва зъб да се защити, скършил език също да го гаври. Тук вече пъдарят се наежил. Пияните първенци това и чакали: взели страната на циганина, за да видят на какво е способен шопът. И не чакали дълго: налели се с кръв очите на нашия човек, кръшнал той врат, загледал накриво към земята и по едно време страшната му шепа се увила о лъскавия врат на циганина. Не са усетили как е станало: нозете на егюпеца запъпрали във въздуха, шопът го свил на топка в ръцете си и го цамбурнал в избата... Онемели всички: настръхналият шоп заогледвал първенците като стръвница мечка, сякаш питал от кого да почне сега... Но скоро махнал ръка.
 – Вие всички сте поганци! – казал и си излязъл.
 Дълго разпитвали селяните за своя мълчалив и честен пъдар, дълго го търсили, за да му издължат поне преслужените вече четири месеца. Но липсвал човекът – плюл им той на парите...
 Такъв е шопът, когато се прекали с неговото дълго търпение. Впрочем такива са и всички българи. Но все пак могъща е тълпа от шопи. Няма нищо по-страшно от техните тояги. Ненапразно се говори и ден днешен, че те някога тръгнали с тях да превземат и Цариград...
Шопите са войнствени, това личи сега: другите български групи ще трябва да им снемат шапка. А такива бяха те и преди: щом се заговореше за война, току ще ги видите на групи из София – усмихват се кротко на кого де срещнат...
 Макар тъй суров, шопът не е съвсем непоетичен, наопаки, той е преход от хладнокръвния мизиец към сантименталния македонец. Шопските песни са унили, но народните им игри са кръшни и еротиката им е понякога детски нежна. Често хороводните им песни имат припевки към либе, трогателно чисти:

Гугугу, гугутее,
 гугутеле гълъбе...

Тази любвеобилност у шопите може би е причина да са те тъй смешни в гизденето: жените им и досега ходят из София с големи паунови пера на главата, а с червени дамски чадъри в ръце, пък мъжете върху бели беневреци отпущат европейско пардесю...
 До неотдавна софиянци ходеха в Бояна (два часа път в полите на Витоша) да разговарят със стар шоп, който на младини еднъж бил ходил в София, но оттогава вече не беше слизал там: гледал човекът през 30 години как расте пред очите му нов грамаден град и пак не се наканил да прескочи, да го види... Шоп!
Шопите дадоха големи благодетели в делото на народното възраждане, какъвто е прочутият покойник Денкоглу от София. Но малко са техни представители между по-първите наши културни дейци.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Eтнически групи
« Reply #6 on: May 11, 2012, 21:48 »
ТРАКИЙЦИ

Тракийците са смес от мизийци и рупци. Те са прекарали големи патила. От честите войни в средните векове долината на Марица и част от долината на Тунджа са били съвсем обезлюдени. После пустите, но плодородни брегове на тези реки са били заграбени от бегове и превърнати на чифлици. Работници за тези чифлици са били докарани из планините от север и юг. Тия работници са заселвали ратайски селца, плодили се и с време са закупували работната земя, мерите и горите. Ето така се създали днешните "печенеги", както мизиецът нарича отмъстителните полянци из Тракия. И ден днешен тяхната празнична премяна в повечето села е кожухче, макар че се изпичат в него от тракийските горещини. А това показва, че те са слезли в топлото поле на оризищата от тъмните плещи на студени планини. Сами те се наричат загарци, т.е. дошли от задгорие.
 Заможният загарец ходи с ботуши, в които обикновено носи нож: с него той мушка съседа си или вола и кравата му; ако пък това не го задоволи, подпалва му снопите, корени му лозето, даже му гори къщата. В Тракия дълго не ставаха избори без човешки жертви. Тук живеят ония бурни хора, от които предимно ние вербуваме нашите "запорожци" – конницата си. Родоначалникът на името и на самото поприще е полският шляхт Садък паша (Чайка Чайковски). През 50-те и 60-те години на миналото столетие великият поляк организира край останките от своите полски запорожци българското запорожие – дружини от български конници, които вербуваше предимно из Тракия. С тях той воюваше срещу русите при война и срещу турските разбойници в мирно време. От геройските страници на тази първа българска войска почва нашата военна история от ново време.
 Загарците, произлезли от ратаи и роби, са досущ непоетични. Песните им са речитативни припеви, които се свършват с тъжни извивки, като нарежданията на плакалки. Но затова пък първите ни писатели и поети идат от преливането на тракийците в мизийци – от Сремската долина, най-дивния кът от българските земи.
 Би трябвало да се мисли, че по Марица – при тези вълчи нрави и край чувствената отсеченост у хората – не ще е имало люде паяци, които да омотават и душат подобните си. Пък то имаше ги и още как: лихварството тук доби през 80-те години невероятен развой. Най-коравият човек-вълк в селото се сдружаваше с градските паяци и почваше да им преде паяжината. В Тракия се навъдиха нови чифлици (лихварски), които бяха заробили цели семейства. Тракийският селянин, произлязъл от чифлишки роб, ламти и сам да стане чифликчия, та в това си лакомство за земя селата бяха така задлъжнели, щото имаше хора, които се заробиха с жени и с деца1. А в това положение загарецът е ужасен: нему вече нищо не му е мило; озлобява се и против Бога; готов е да убие, да подпали, да отрови, даже би склонил да му отрежат ръка, да му извадят око, стига да се избави от дълговете си и да си купи свое парче земя...
 Заробен загарец с жена и деца обработва зеленчукова градина на лихваря. Далеч из полето пищи влак и изпуща искри. Заробеният мърмори:
 – Да се пита от мен, че жа дам аз да върви летно време железница! Жа има да зема!
 – Защо бе?
 – Пали храните, гори хорската стока.
 – Е, загрижил си се и ти! Какво имаш, та какво ще ти изгори...
 – Сега немам, токо съм имал преди и може да имам някога пак.
 – Я мълчи – заробил си деца и внуци...
 – Ее, само един Бог не пада и не става! Може жена ми утре да умре... Жа се случи да намеря вдовица с имот и ей ме пак на нозе...
 Печенег тракиец!
 – Е, та тогава ти би забранил да вървят лятно време железници, а?
 – Хм, кой жа ти мисли тогава за железници! – пламва тъмният поглед на загареца.
 – А за какво ще мислиш тогаз?
 – Нека то само стане, че аз знам... Жа чакам празник, господине, велик ден жа чакам и в кръчмата жа седна. А га дойде сегашният ми господар, жа го честя с ракия или вино – каквото пие. Жа го честя, неати, а после жа стана и жа му викна: ей, куче, да ти... на мустаките аз тебе! И жа си излеза. Ей така... задето сега псува мене пред жена ми и жена ми пред мене!
 ...
 Ето тоя корав и зъл „печенег” покрива днес с черната си носия черното тракийско поле – българската житница. Той, загарецът, и сам е черен: не е трудно да се проследи примесът в кръвта му от първите турски чифлигари – циганите, от които и днес има цели маали по градове и села в Тракия. Това особено се чувства в чертата Чирпан–Търново–Сеймен. Тук и езикът не е чист – употребяват се множество турски думи (предимно в Хасковско).
 Преливането между мизийци и тракийци става в двете паралелни български планини – Балкана и Средна гора. И това преливане се оказва най-благодатно в живота на нацията: оттук произлизат плеядата великани на българското възраждане и на българското бъдеще. В тази черта са градовете и паланките: Копривщица (Любен Каравелов, Каблешков и група държавници), Панагюрище (Бенковски, Марин Дринов), Карлово (Васил Левски), Калофер (Христо Ботев), Сливен (Панайот Хитов, Хаджи Димитър), Котел (Раковски, Софроний, Гаврил Кръстевич, Неофит Бозвели, княз Богориди).


 _ _ _ _ _ _

 Това са и такива са мизийци и тракийци. Те очертават и днес народа ни с добро и с отрицателно. Защото сред тях се разлива и байганьовщината. А тя е елемент от по-ново време. Откъсването на Гърция, Влашко и Сърбия от пределите на Отоманската империя даде широк простор на българската предприемчивост, която е най-силно застъпена у севернобългарската група. А създадената в Цариград държавна централизация след кърджалийското и даалийското безначалие наложи относителни ред и законност в цяла Турция (през първата половина на 19-о столетие). Това даде небивал тласък на занаятите и търговията, особено след периода на Наполеоновите войни, когато Западна Европа се беше изтощила. Българската великанска Стара планина, която със своето хладнокръвно и сурово мизийско население служеше само за царство на народните хайдути, сега намери своята мощна творческа роля: новото време впрегна на работа нейните безбройни стада и пасища, реки и потоци. Зашумяха чаркове, тепавици, станове и закипя живот в нейните пазви. И сипнаха се в старопланинските поселища небивали богатства. Взе се умът на простите колибари по Стара планина: хукнаха те със своите стоки от Босна до Анадол „да ринат с лопати турски лири”. „С дисаги ги носехме”, разправят и досега старците. Не току-тъй поникнаха в онова време край Стара планина властните български чорбаджии, които на места се оказваха по-силни и от пашите, защото бяха „и от турците пo турци”, както ги клеймяха после Любен Каравелов и Христо Ботев...
 Ето в тоя домакински обрат трябва да се търси зародишът на байганьовщината. „Сляпо като прогледа, надалеч види” – казва поговорката. Простите и голи старопланински колибари се видяха богаташи, настаниха се в градовете и почнаха да се големеят – можете си представи колко им е прилягало... Оттук почва засмяната дебелащина на Бай Ганя, неговото натурничество и безочливостта му: забогатял човекът от невиделица, турчинът му гони чест, гъркът му шапка снема, че дори сам халифът на правоверните го допуща до своя скут и го въздига в княжески сан... Как да не се скъса пердето от очите му? И само тъй се обяснява, че Алеко Константинов, дошъл от Свищов, трябваше да намери Бай Ганя в Казанлък... Дунавът е културтрегер на северните българи, както Егея – на южните: от Дунав и от Егея (Солун–Охрид ) идат първите просветени българи, надникват към Стара планина, виждат там запършилия ръкави Бай Ганьо, който раздрусва турската държава, та му се изсмиват, а после го разбират и му се кланят до земя...

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Eтнически групи
« Reply #7 on: May 13, 2012, 00:12 »
Българите през погледа на чужденците

Още в 1843 г. френският пътешественик Blanqui ни характеризира така:
”На българите предстои най-надеждно съществуване като народ. ОТ всички качества, които отличават българина, най-забележителни са неговата наклонност и способност за земеделие; промишлеността занимава второ място; търговията почти не съществува поради липса на пътища (и на сигурност?)."
Румънската княгиня Dora d'Ustria пише: „Тази тъй необходима за развитието на цивилизацията наклонност у българите към земеделие придава на българската нация такова значение, което не би и? дало нито нейната храброст, нито трезвеността и?... Интересно е да се засвидетелства, че в българина има такова трудолюбие, което му придава някои черти на прилика с германците и особено упоритостта на англосаксите.”
Френецът Jean Erdic е живял няколко години между нас, в земята ни, и пише в своята книга „En Bulgarie”:
”Българинът разбира бавно, но той никога няма да каже, че е разбрал, преди да се увери в това. Приблизителното разбиране го смущава – за него е необходима твърда почва под неговите широки нозе... Най-голямата похвала заслужава българинът за неговия непоколебим здрав смисъл и самообладание. Даже в своите заблуждения рядко минава известна граница.”
Професорът икономист Емил де Лавеле издаде още в 1886 г. книгата си „Le peninsule des Balkans”, в която ни очертава така:
”Българите притежават до най-голяма степен това качество, което обезпечава благосъстоянието на нацията: те са удивително трудолюбиви, неуморими, интелигентни и икономисти.
Винаги готов да се труди, българинът умее също да създава и втория деятел на производството: капитала. В по-многото градове се срещат търговци, които живеят в удобни къщи и си имат добро положение. Те разбират търговските работи и с удоволствие влизат в сношение с европейските държави, а за покупки на стоки и сами посещават търговските места на Запад.
Българинът е хладен, съсредоточен, разсъдителен и даже мълчалив; той бавно и вярно отива към целта си. Българинът прилича на чехите или саксонците. Мен ме уверяваха, че нравствеността на българите е голяма”.
Географът Елизе Реклю, всесветска известност, в първия том от своето голямо съчинение (в 21 тома) „Обща география” отделя много място за българите. „Българите са с нисък ръст, със силно телосложение, доста голяма глава, широки плещи. Много пътешественици са намирали в тях поразително сходство с бретонците. Българинът има ясен ум, но робството му е зле подействало и затова българите от някои места имат тъжен вид; но в северните равнини и в планинските села, където българинът страда по-малко, той е весел, обича развлеченията, речта му е жива, отговорът – находчив.
Българите, особено тия от равнините, са изобщо мирен народ. В песните си те се ограничават с описание на малки драми из техния живот или на страданията на потисниците. Същият българин е спокоен, работлив и разбран селянин, добър мъж и добър баща, любещ домашния комфорт и обладаващ всички семейни добродетели. Почти всички изпращани в чужбина земеделски продукти на Балканския полуостров се дължат на труда на българския земеделец. Българите, живеещи на северния склон на Балкана между Пирот и Търново, се отличават със значителна промишлена деятелност. Всяко село има свой особен вид труд: в едно фабрикуват ножове, в друго – разни металически изделия, в трето – пръстени такива, платна, килими, и навсякъде тези прости работници проявяват голяма сръчност и добър вкус. Фабрикуващите се в Габрово ножове, ятагани, кожи, сукна са прочути по целия полуостров.”
Главният католишки викарий на Пловдив през много години – абатът Leopold издаде в Париж, 1896 г., съчинение „La Bulgarie aux Bulgares”. Той, според моята преценка, се оказва най-проницателният наш ценител. Въпреки мрачния вид на българина той смело сочи благост в характера му. Той подчертава и добрия семеен живот на българина. Сочи за най-красив български тип родопците, нещо, което ние тепърва откриваме. Българският образ според него е: „Широко издадено напред чело и под дебелите вежди блещят умни очи; стройни, здрави, силни.”
”По отношение на морала и интелекта – пише абатът – може да се каже като характеристика за българския народ, че те са значителни. Практичен във всичко, без да притежава умствената пъргавина на съседните му народи, той все пак издава широка интелигентност, винаги в услуга на постоянна любов към труда. Студен и мълчалив, българинът на пръв поглед изглежда недоверчив. Но в южните покрайнини българинът има доста експанзивна и чистосърдечна натура, оживявана винаги от една физиономия приятна и усмихната. Ще срещнете между българите съвършена честност и морал, каквито другаде едва ли има. Този народ притежава всички домашни добродетели.”
А за българската армия абатът пише още в 1896 г. така:
”Нейният добър вид и дисциплината, върху която тя е съзидена, правят от нея способна за големи дела армия... Каквато я видяхме при Сливница и пред Пирот, такава тя ще бъде винаги.”
Историкът д-р К. Иречек ни характеризира така: „Външният изглед на българите е много различен. Общ български тип няма. На ръст биват повече малки, каквито са старопланинските колибари – дебели, бързоноги, – когато край Дунав и в Софийско преобладават високи и с тънко тяло хора. Покрай черните коси по-чести са червеникавите кестеняви; северните светлокоси блондини са рядко. Очертаването на лицата е много различно. При славянския тип срещате досущ романски глави или гръцки орлов нос, а понякога и големи кавказки и арменски такива; някъде ще видите широки лица с малък нос и с изпъкнали адамови ябълки като от старотурски (печенешки или румънски) произход; а някой червендалест приятел от Търновския подбалкан със своите гъсти вежди над черни очи и с увисналите си мустаци досущ напомняше татар или калмик.Срещат се лица и с цигански черти. В турско време са носили само мустаци, сега влизат в мода и брадите. Между жените се виждат много интелигентни лица, но малко красиви, несравнено по-малко от ония в съседните народи.”
Авторът се е излъгал в бързата възприемчивост на българите, ето как продължава:
”Българинът има здраво мускулесто тяло и е невероятно издръжлив. Но това сега е само у селянина и полуселянина; образованите са изобщо клекави поради лошо отглеждане. Затова в София не върви на гимнастическите дружества и едва ли би вирял там някакъв алпийски клуб за излети по околните красиви планини.” („Княжество България”, стр. 77.)
Каниц в „Дунайская Болгария” (стр. 54) ни очертава така:
”Българите – казва Каниц – имат по-дребно телосложение, отколкото румъните и гърците. Въобще у тях се срещат много по-често сухи, отколкото пълни хора. Формата на черепа им е доста разнообразна; при все това най-често той се завършва на тила с остър издатък. Лицето им има повечето пъти хубава овална форма, челото е издадено малко напред, носът прав, разрезът на очите по-тесен, отколкото у другите южни славяни, вследствие на което и самите им очи изглеждат по-малки. Въобще благодарение на техния мирен характер тяхната външност изразява много повече доброта, кротост, отколкото мъжество и енергия. Често се срещат лица, които изразяват необикновена интелигентност; но всички те носят отпечатъка на сериозност, твърдост и постоянство – качества, които съставляват отличителните черти в характера на българите и които твърде много са способствали за техните успехи в земеделието, промишлеността и занаятите.”

***

Така ни преценяват чужденците. Като едри щрихи в общонародната ни характеристика са: българинът е пестелив, работлив, себичен (дели се от братя и от сестри и невинаги помни народа си); тачи жената – има я за другарка (шопът по-слабо); не пие (предимно мизийци и рупци); храни се сравнително добре (особено около Рила) и знае да си държи езика: от народите на Балканския полуостров най-малко псуват българите. Палмата в това отношение държат сърбите и румъните, които не щадят Бога и светците си (дори религиозните на вид гърци преплита Бога в своите псувни), когато наглед индиферентният българин не може и да слуша това. По кухня първи са гърците, после идат турци и българи. Най-назад по народна кухня са сърбите, които не познават пшеничения хляб; народната им гозба – любима, готвена както в Белград, така и в последната сръбска хижа – е вариво от цели листа зеле с големи късове сланина; сърбите не умеят да точат и не знаят да квасят мляко. По сексуална обузданост след албанците идем ние (като изключим Поломието на Дунава, Паланечко зад Кюстендил и Морихово в Централна Македония


http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=1003&elementID=1863648122&sectionID=5&dir=next

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1355
Re: Eтнически групи
« Reply #8 on: May 13, 2012, 07:39 »
Rashe,  nikoi ne vqrva na avtori- Revizionisti, kato Antoncho Strahimirov, koito tvori sachineniq (kato teb s kopi_paste) i ne se vodi za istorik kamo li  za ychen_ isledovatel !
 Vseki moje da bade avtor-tvorec, kato Antoncho, kato teb, kato men ili nqkav pateshestvanik  i da predstavq izmisleni  istorii ne samo na etnicheskite grypi daje i na Tako Bell i MacDonalds, kak i k'vi podpravki i sosove slagat na sandvichite. ;D

Kakto znaem, istoriqta e bila nayka, no mnogo "istorici" v dneshno vreme go prevrnaha  v izkystvo, kato si dobavqt (tvorqt) izmislici i sachineni izrazi. (da ne kaja kato teb, shtot ti si mnogo beden v tvorchestvoto)
Ycheni-isledovateli, koito izsledvat istoriqta i v sashtoto vreme "istoricite" koito vzimat informaciqta ot tqh predstavqt na ayditoriqta s tqhno "bogato" tvorchestvo toest takava kakvato na tqh im haresva.
Tochno  tezi "istorici" (izmisleni-avtori) se vodqt za Revizionisti s politicheska ili moralna propaganda, koito promenqt istoriqta s otrichane na slychiloto se.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Eтнически групи
« Reply #9 on: May 14, 2012, 11:48 »
Публикацията е от 1918 година-името на трудът е "ЗА БЪЛГАРИТЕ"
А Антон Страшимиров не е историк,а публицист заедно с Димитър Маринов се титулува като баща на българската етнология,като Проф.Хр.Вакарелски - ,,баща на етнографията в България''.
Прочети го и ще разбереш много неща за различните български групи.
Ако искаш ще ти дам линк на една онлайн библиотека:

http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=1003&elementID=0&sectionID=5&dir=prev


Ако искаш научен трудове ето:

http://www.doiserbia.nb.rs/img/doi/0350-0861/2010/0350-08611002008I.pdf

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/N_Kolev_BG_etnographia.pdf

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.