РУПЦИ
Съществуването на особена етническа група българи под име рупци е било неизвестно и за най-предни хора у нас: мнозина питат кои са те, каква численост представят, докъде се простират.
А рупците са сигур най-голямата българска група. И неведението върху тях се дължи на политическа случайност. Берлинският договор начерта турската граница по Родопите, Сакар баир и Странджа; това раздвои рупците и тези, които попаднаха отсам, минаха за тракийци, а по-голямата част от ония, които останаха в Турция, бидоха наречени македонци. Само Одринско, което не попадаше в географическата черта на Македония, създаде в нашия печат термина „одрински българи”.
Всъщност българите, които живеят наляво от горното течение на Струма и надясно от долното и? течение – дори до стените на Солун, – са рупци, а не македонци. Тази българска етническа група населява целите земи от Струма на изток по Родопите и по Егея, по Сакар баир и долното течение на Марица, че до Странджа на Черно море и до Текирдаг на Мраморното.
Така рупците почват от Цепино, обхващат цялата ширина на Родопите, заемат цялото Серско, застъпват и егейския бряг от Халкидики до делтата на Марица, минават през Кешанско и Малгарско към Силиврия, Чаталджа и Деркос, откъдето заемат целия черноморски бряг до Бургас.
Названието им иде от съществуващия в техния диалект термин рупа – хълм, рид, бърдо, планина. Прочее рупците са хора, които живеят по рупи, т.е. в планини. Те са заселили своите планини далеч преди оформянето на българското племе, дошли са много рано до контакт с християнството чрез гърцизма, възприели са го първи и още от ония дни, преди векове, тяхната вълна ще да е заляла и погълнала много гърци, а после и сами са се подложили на заливане и поглъщане от гръцка култура. Рупците ще да са нагазили и самото южно море: средищният град на остров Тасос и сега се зове Вулгаро, другият голям остров срещу нашите земи, населяван само от траки някога (професор Кацаров), носи също етимологически българско име – Самотраки. А за редица християнски обредни названия, както и за други непосредствени културни преобретения в диалекта на рупците и досега са запазени гръцки термини: калимана (кума), калтята (кумица), калеко (зет), проскефало (възглавка), праматар (от премата – дреха: манифактурист). В някои рупски покрайнини дори отрицателната частица „не” (недей) е на гръцки „ми”. А има в диалекта и цели гръцки фрази: „Ми цирика паратико” (Не викай напразно). Най-високият населяван възел на рупските планини е запазил в названието си гръцкото окончание „рупчос”, откъдето и нашите филолози неправилно нарекоха диалекта на рупците рупчоско наречие вместо рупско. Първичният епичен език на рупците личи в запазените и до днес топографски названия около класическия Пангеон: Правище (съдебен център и сега околийски такъв), планина Чиста, села: Мощен, Подгора, Селяни, Удавище, Локвица, река Илиица, град Радулево, села: Дряново, Самоков, Кучкари. Както в Тасос, така и около Пангеон сега няма българи.
Може би на това преливане с гърците се дължи обстоятелството, че мъжете рупци са най-женствените българи, а рупките не са български строги – това при една етническа група, която заема най-обширният планински лабиринт в Балканския полуостров (Родопите нашир държат 150 км!). А няма никакво съмнение, на гърците се дължи фактът, че и до ден днешен рупци нямат свои градове освен планинските паланки Неврокоп, Зърнево, Чепеларе, Устово, Даръдере и Малко Търново. Единствен чисто рупски град в поле е Свилен. Всички други рупски градове са де повече, де по-малко погърчени. Въобще сериозно гръкоманство има само у рупците. Византия е владяла провинциите си по гарнизонната система: заемала е и колонизирала старинните крепости и пазарните центрове. И те после – организирани държавно и далеч по-културни – са претопявали прилива от българи из селата. А в ново време на тоя процес е помагало както голямото разреждане на българите чрез колонизиране в родопските котловини малоазийци, така и голямото помохамеданчване на рупците из цели покрайнини. Потурнаците са се денационализирали (потурчвали се и по език) в турските градски квартали, а християните – в гръцките такива. (В Ксанти вождът на гърците е бил лекарят Хекимоглу, който е от даръдеренските българи Хекимовци, а председателят на мимолетната турска Гюмюрджинска република беше помак, който още говори своя български език.)
_ _ _ _ _ _
Ако се прехвърлите от Малко Търново (сред Странджата) в Даръдере (сред Родопите) и оттук в Лъгадина при Солун, вие ще се чувствате сред стереотипно еднакви народни маси. Ако минете през пазарите в Станимака, Хасково, Свилен, Лозенград, Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Саръшабан, Драма и Серес, ще срещнете доста шарена по носия народна маса, но ще ви порази еднаквият еснаф – по нрав, достолепие и диалект (който също много малко варира). В Драмско има ивица синьодрешковци като между Гюмендже и Гевгели. Но тук има български села и с гръцки фустанели. Това са сигур асимилирани през вековете куцовласи и някои заселища от гръцките острови. А диалектът и тук е рупски. Мами се ухото със спомагателния глагол ке и с някои натъртени ударения в първата сричка на думите: допущате, че почва преход към македонския диалект. Но това е по-скоро политическо предубеждение: в рупския говор и по Странджата предимно се чуе я вместо аз (или вместо македонското яз) и ке вместо ще. А правилни ударения няма и липсва у рупците въобще македонският акцент: интелигентният рупец по език е мъчно узнаваем от интелигентния мизиец или тракиец, нещо, което дори и шопът не постига.
Преливането между рупци и македонци почва едва под Пирин и под Демир Хисар, където (южно от Беласица) неусетно се възцаряват кукушко-гевгелийският македонски диалект, носия и тип. Но пo на юг ивица рупци минават през Сухо в Лъгадина и се рязко отличават по всичко от типа в Кукушко. Отличават се особено по психика: разликата между рупци и кукушкия български тип е почти такава, каквато е между рупци и загарци. Колкото са женствено хитри първите, толкова са мъжествено темпераментни вторите, макар да се проявяват като големи спекуланти. Психичното различие между това крайно южно крило на рупците в Лъгадина и същинския тип на македонските българи пролича в светлата фигура на рупския вожд в революционните борби Лазар Маджаров. Той беше от Лъгадина, имаше средно образование. По говора му никой не би повярвал, че той е роден до стените на Солун. Рус, със сини очи и със сочните черти на странджански рупец, той беше тъй женствен, че се изработи почти като единствен истински християнски тип сред жестоко кървавите македонски борби. И, разбира се, не можа да се задържи сред македонците, макар че особено силно се чувстваха с несравнимо светлия кукушанин Гоце Делчев. Лазар Маджаров се прехвърли сред своите рупци в Ахъчелебийско, в Странджата, в Дедеагачко, стана им душа и сред тях загина. Тоя човек буквално гладуваше, колчем се явеше в София: толкова безпомощен се чувстваше той тука, нещо, което не се случваше с никой македонец1. Само у тоя вожд на рупците, които са най-женствените българи, видях висок психичен момент, рядко постиган от човека в нашия народ. След удавеното в кръв въстание през 1903 г. настъпи дълбок покрус в редовете на южните ни борци. А разочарованият българин е татарин: изгубва социален усет, отрича всичко, дори род и родина, и се свива в кожата си с най-тъп инстинкт на самосъхранение... Пред рухването на десетгодишните народни въжделения, подкрепвани с неимоверен труд, със страшни страдания и жертви, Лазар Маджаров се буквално стопи: той ходеше със сълзи на очи, не спеше и в помътнелите му сини очи се виждаше, че тоя човек вече търси смъртта си, която и скоро намери...
_ _ _ _ _ _
Прочее рупците нямат чисто свой голям пазарен център. В градовете на рупските земи се констатират странни преливания: само в едно десетилетие цели рупски квартали са се погърчвали. И до днес навръх Родопите – в Ахъчелеби, има гръкоманска група. А сред голямото море от помаци в Даръдере българските търговци, вече упорити патриоти, все още водят кореспонденцията си с гръцко писмо... Това не е попречило обаче сред тази милионна българска група да се запазят най-непосредствени спомени от хилядолетната ни история, каквито другаде няма. В Усово (Ахъчелеби) в шумна седянка2 записах следната историческа песен за паметния бой при Клокотница:
Йотдавна ли си, батюва, калугерица?
Не съм йотдавна, батюво, нито йотскоро.
Девет години, батюво, веке мина'а,
откак се би'а, батюво, гърци с болгари,
откак плени'а, батюво, мойто първо либе,
мойто първо либе, батюво, Кир Тодораки.
За кого носиш, батюва, сеа църни очи?
Носим ги, носим, батюво, за църната земя и пр.
Големият познавач на рупците – редакторът на „Родопски глас” Шишков (сам рупец от Ахъчелеби), ето как рисува интимния бит на своята етническа група в съчинението си „Животът на българите в Средна Родопа”:
”Родопчанката още от детинство се приучва и привързва към родителските си нрави и привички и от най-ранна възраст навиква да работи и управлява всички домашни и външни работи. Лете и есен тя със сърпа или мотиката е на нивата, а цяла зима – на хурката и стана. Домашния добитък тя прибира, дои и отгледва; външната или домашната работа тя знае, разпорежда и управлява под нейното лично ръководство. С една реч, тя е съвършено разумна, разпоредителна, пъргава и опитна домакиня и нищо не може да стане, без да вземат участие разсъдителният и? ум и железните и? ръце. Родопчанката е извънредно трудолюбива, пъргава, разумна, пестелива, разсъдителна, опитна и скромна в отношенията си. Всичко тя обмисля напред и после пъргаво се втурне в работа.
Родопчанката презира всичко, което би развалило домашните и? нрави и обичаи, и ненавижда ония, които са лениви. Децата си от малки приучва на трудолюбие и често мъмри мъжа си, когато той не работи. Железните и? ръце нито минута могат да бъдат празни. Вие често ще срещнете младата родопчанка обтегната с цървули, с хурка на ръцете и с дете в люлка, задяната на гърба и?, да се изкачва през най-стръмните бърда.
По вънкашност родопчанката има правилно и еластично тяло, яки мускули, правилни черти на лицето, светли очи, малки вежди, малка и черна коса, сплетена на две изотзад сплитки, тънки устни, весело кръгло лице и скромен красив и привлекателен поглед, от който диша самонадеяност и нежност. Облеклото си тя носи чисто, спретнато и твърде прилично. Когато ходи, тя е бърза, грациозна и много пъргава.
В нравствено отношение родопчанката има много бистър и разсъдлив ум, силна памет, остри чувства, набожна, милостива и търпелива душа, но отмъстителен и яростен дух. Любопитства да знае за всички частни и общи въпроси и разсъждава твърде много. Всичко помни и много обича да приказва. От чувствата и? нищо не може да се укрие и много обича да говори за разните състояния на хората. Твърде много е милостива и страстно обича да помага в беди или нещастия. Силно е честолюбива и много люто отмъщава за нанесената и? обида, но понякога показва извънмерна търпеливост в нещастията си. От малко нещо се докача и разярява, но бързо се и смилява. Пред мъжа си показва почит и уважение, но и много често му доказва нейното равенство с него.”
"Родопчанинът в много неща стои по-долу от родопчанката и главното нещо, което го прави по-горен, е само личното аз, за което тя му прави самоволно отстъпка. Пред общество той не смее да изрече името на жена си, за да не изгуби мъжкото си достойнство, а все ще повтаря: „деца на”, „коашница на”, „баба на” и други подобни. Напротив пък, когато е сам, той се признава в слабостите си, които жена му твърде добре знае и много често го подиграва с насмешки. Срещу това родопчанката с любезност и гордост повтаря името на мъжа си и понякога самодоволно казва за него „стареца ми”, ако е стар, и „юнака ми”, ако е млад. Когато родопчанинът отива на госте, той води жена си, която весело, горделиво и грациозно пристъпя в крачките му. Ако из пътя се срещнат с друга жена и се спрат да си прикажат две думи, мъжът стои и чака жена си; същото прави и тя към мъжа си. Когато отиват на нивата, той носи разните сечива, а жената – детето или ястието, и задружно, весело и любезно си приказват из пътя. Когато ще захване някоя работа, родопчанинът трябва да яви на жена си и да земе мнението и?.
По вънкашност родопчанинът има снажно и развлечено тяло, възчерен и с грапави черти образ, огнени очи, черна коса, бръсната брада, големи мустаки, проницателен и горделив поглед, от който диша дързост и самонадеяност. В хода си родопчанинът е лек и груб. Облеклото си носи нечисто, развлечено, но спретнато.”
***
Орографията на Македония е изключителна: областта представлява десетина котловини, заградени с венци от по-дребни планини, които на места правят невъзможно общението между котловините. Благодарение на това и до днес всяка от македонските котловини има нещо свое в диалект, в носия, че дори в тип и в психика. Ето защо общомакедонски пазарни центрове няма, а срещу това в Македония личат повече градове, отколкото в коя да е друга българска област. Все пак над всички тези градове стоят Скопие и Битоля като такива, които са достъпни за повече котловини. И различието, което се явява между населението на котловините, се е наложило и на градовете, то личи и между тези два големи центъра.
Скопие е единственият голям център в Македония, който има закръглена българска физиономия. Това не се дължи на областта, западната част на която е поалбанчена. Битоля и Серес са изцяло в българско море и все пак отстъпват на Скопие по национална физиономия. Българите в Скопие са културтрегери – албанците са на по-ниско стъпало, когато в Битоля са се прехвърлили цинцарите от цветущия до началото на миналото столетие Москополе, а Серес от памти време е бил оазисче на гръцка култура. Прочее в Битоля и в Серес нашите маси са се сблъскали с по-висока култура и в пазарния център и? отстъпват до днес, а в Скопие са се допирали с културно стоящо по-ниско от нея малцинство, та в пазарния му са наложили своя пазарна физиономия.
Горното обяснение налага да признаем, че Скопие като по-чист национален център пръв подзе националните борби, но пък скоро трябваше да отстъпи първенството си на Битоля и Серес, които са центрове на по-голяма култура. На това помогна и сръбският напън към Солун. Скопие е вратата на Македония откъм Сърбия, а тъй като културно Скопският край, натегнат от албанците, е бил затворен в себе си, борбата му със сръбската държава се оказа много трудна и погълна всичко друго. Такава тясна борба опожарява духа, докарва застой и при униние дава опасни последици.
Тази съществена страна в различието на двата големи градски центъра в Македония не може да отклони вниманието от по-дълбоките мотиви на различие, които се крият в изключителната орография на областта. И без горните обстоятелства Задвардарска Македония щеше да прояви своята особена физиономия – по-идеалистична, отколкото е тая на Скопско.
Битоля е достъпен търговски център и път за ония малки и големи македонски котловини, в които живеят двете старинни колена: мияци и бърсаци. Мияците са по-културни, имат чувство на аристократизъм сред бърсаците (на места, като в Крушово, те не сключваха бракове с бърсаците), спекулативни са, наклонни на занаяти и са суетни, дори с големи амбиции. Типът е нежен, красив, с тънки черти, с нервна осанка, южански експанзивен, но не театрален. Бърсаците им са антитеза: снажни, груби, бавни, затворени в себе си хора на тежкия труд. Миякът е индивидуалист и търси да началства3, а бърсакът е със силно стадно чувство и леко се поддава на дисциплина. Така двата типа се допълваха и създадоха оная желязна задвардарска революционна организация, която се оказа несъкрушима.
Скопие е на вечния международен път между изток и запад, тука има голямо смешение на кръв и както е забелязано, в такива покрайнини масите лесно се поддават на вълнения и буйства, но не са устойчиви, не са тъкмо пригодни за дълготрайни и системни борби. Ако се организира и импулсира културно Тетовско, стабилният български тип би натегнал върху гражданствения живот на Скопие и импулсиран от лесно ефектираните българи в Кумановско, би издигнал Скопие на първостепенна висота. Но общото творческо дело на българизма има да чака изключителен влог предимно от Битолско.
_ _ _ _ _ _
Между Струма и Вардар преодоляват македонските чернодрешковци, които са по тип и психика преход от рупската група към македонската. На юг от Беласица те се закрепят в няколко средища приблизително с общи черти, застъпвани най-релефно от кукушани. Тучните полета и тук са били превърнати от турските паши на просторни чифлици. Първоначално българското население е било избито или разгонено, както е случаят в Тракия. И също като там чифлиците са били работени от цигански групи: примесът се чувства в полските български поселища, че дори в самия Кукуш. Това полъгва наблюдателя да търси и тук чертите на загареца от Тракия (още повече като и в Пловдивско има села синьодрешковци като тук). Но типът в Кукушко е основно различен от загарския: хитрата женственост на рупеца тук се прелива в южанската експанзивност на македонеца, без да се добива настървеността на загареца, у когото тъмната холеричност на мизиеца е във вълните на криминалността.