Разпространението на исляма в западнобалканските земи под Османска власт
От тази изключително интересна научна монография (отдавна станала библиографска рядкост), на един от водещите български балканисти днес, публикувам временно един много кратък пасаж, които засяга историята и по-конкретно, ислямизационните процеси, които протичат в Западна Македония през ХV-ХVІІІ в. Това са страниците от 94 до 112.
"...2. ОСМАНО-ТЮРКСКА КОЛОНИЗАЦИЯ В ЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ
„Говори се, че по туй време се поминал Шахин Лала и Мурад дал бейлербейството му на Кара Тимурташ. Заповядал му да иде в земята Сарухан, да подкара тамошните чергари и да ги заведе до Сируз. Кара Тимурташ така и направил. А когато стигнал, той опустошил земята около Селяник чак до Карлуджа Или."[60] „Тези завоевания бяха в Хиджра 787 година (1385—1386)."[61]
В края на XIV в., след победата на османците при Косово поле (1389), била завладяна цяла Македония и включена в състава на Румелийския бейлербейлик. Една от най-старите административни единици, която дълго време обхващала голяма част от Македония, бил Паша санджак — управляван от бейлербея на Румелия [62]. Към него спадали много градове — центрове на нахии от западните македонски области — Тетово, Велес, Кичево, Прилеп, Битоля, Биглище, Костур, Хрупище. През 1395 г. бил образуван и Охридският санджак. В него влизали и много албански територии. В средата на XVI в. бил създаден административно Скопският санджак с нахиите Скопие, Тетово, Прилеп и Кичево, които били отделени от Паша санджак.
Демографските промени в Западна Македония след османското завоюване били съществени. Компактността на местното население била нарушена. Изменила се неговата етническа и верска структура. Малоазийските номадски и полуномадски племена били основният човешки потенциал за колонизиране на новозавладените земи. Тези резерви все пак били ограничени, поради което османската власт се стремяла да насочва номадските групи най-напред към пунктовете с важно стратегическо значение. Македония, прекосявана от няколко военни и търговски магистрали, спадала към онези балкански земи, към които в първите векове от османското завладяване се отправили най-много юрушки групи. Те населили най-гъсто районите около Солун и долината на р. Вардар, през която минавали важни пътища, водещи от Цариград през Сяр и от Солун на север и запад из македонските територии и по-нататък — към Сърбия, Босна и Албания [63].
Едновременно с това не могат да бъдат подценявани и естествените миграции, които започнали още от времето на Орхан (1324— 1362) и придавали масовост на явлението. Вече споменахме, че най-старите османски хроники свидетелствуват за прилива на тюркски преселници към балканските земи още по време на монголското господство в Мала Азия през XIV в., както и за неголямо придвижване в началото на XV в. — явления, обусловени от икономически и политически причини и неподвластни на централната османска власт [64].
Преди да приведем конкретните данни за колонизацията в Западна Македония, ще разгледаме създадената от X. Иналджък класификация на селищните названия в румелийските владения на империята според техния произход. Тя свидетелствува за размера и характера на османо-тюркското заселване и е полезна за анализирането на документалния материал в нашата монография. Обект на изследователския интерес на турския историк са селищните названия в областите, засегнати от най-ранната колонизация — Тракия и долината на р. Марица. X. Иналджък ги разпределя в осем групи: 1. Произлезли от името на тюркско-номадската група, основала селището — Кайъ, Тюркмен, Акчакоюнлу и др. 2. Свидетелствуващи за връзката на селището с Мала Азия — Сарухан, Семавлу и др. 3. Много от селищните названия в долината на р. Марица и в Тракия произхождат от имената на известни личности — Давуд Бейлю, Турханлу и др. 4. Някои от селищата са назовани с официални титли като Чавуш, Кадъ, Секбан и др. Тези села вероятно са били притежание на тимариот със същата титла. 5. Селища, наречени с имена на хора — Хаджи Тимурхан, Ибрахим Данишменд и др. Те вероятно са взели името на своя основател или на някой първенец измежду заселниците. 6. Имена на селища около завиета и други култови обеюи, които имали някои икономически привилегии, стимулиращи създаването на селища, близо до тях — Демирбаба Теке, Тюрбелилер, Абдаллар и др. 7. Тюркски (у X. Иналджък — турски — б. а.) названия, които съдържат информация за природните особености или икономическите дейности на селището, като Кайаджък, Хисарлу, Гемиджи,
Островица — немного на брой в дефтерите от XV в.
Класификацията на X. Иналджък, макар и съставена върху основата на данни от отделни области, може да се приложи за целия район на Балканите. Излизайки от това, той прави най-общи заключения, че малоазийските преселници създавали отделни заселища в новите земи и обикновено не се смесвали с местните християни. Малкото мюсюлмани, които се установявали в християнските селища, според автора вероятно се покръствали и асимилирали сред коренното население! - Схемата, представена от X. Иналджък, е непълна и несъвсем убедителна. Преди всичко в нея не е включена една основна група селищни названия, широко разпространени в балканските владения на Османската империя и вярно отразени в документацията на административните служби. Това са местните (в случая — албанските и славянските) християнски наименования, които в периода на чуждото господство за улеснение на администрацията били буквално преведени на османотурски език или само изменени според съответните фонетични правила и снабдени с някои характерни словообразувателни суфикси — Йени пазар (дн. Нови пазар, Сърбия), Ески Заaра (дн. Стара Загора, България), Сируз (дн. Серес, Македония), Тимуриче (нахия, едноименна на планината Томор, Албания), Иркала (дн. Ркала, Албания) и др. Със същата цел някои селища получавали дублирани наименования, славянско и османско, които равностойно се използували без оглед на това, дали населението им е християнско, или мюсюлманско.
Селищата, назовавани с османски или арабски лични имена, според автора несъмнено са новообразувани от османо-тюркските колонисти средища, които са взели името на своя основател или на някой първенец от заселниците. Стр. Димитров убедително доказва, като привежда данните, обнародвани от турския историк О. Баркан, че османските сановници заселвали роби и пленници в своите владения в Мала Азия и на Балканите и дори създавали нови села. Обикновено тези села, чиито жители били „християни или помохамеданчени люде от близки или по-далечни краища", носели името на съответния собственик на земята. . .[66]
Селищата със запазени оригинални местни (славянски или албански) названия също не били малко. Особено през XV и XVI в. в повечето области на Балканите те преобладавали. През следващите столетия, с разширяването и укрепването на османската власт, изменени според османотурската фонетика местни названия. Всъщност тук трябва да отбележим, че в балканската топонимия имало не малко предосмански тюркски названия, които поради езиковото родство трудно се отличавали от османотурските — факт, който също е убягнал от вниманието на автора.
Османо-иоркската колонизация засегнала преди всичко градовете в Западна Македония. Още при завоюването им в тях се настанявали военни гарнизони и се заселвали служители на местната власт. Известна роля за сравнително слабата колонизация на селските райони в Западна Македония изиграл фактът, че юруците се насочвали главно към Южна и Централна Македония — в околностите на Солун, Струмица, Радовиш, Кочани, Овчеполе, Коджаджък, което е отразено и в названията на техните оджаци. Разбира се, това не означава, че в западномакедонските области нямало юрушки оджаци, но техният брой бил сравнително малък.
Темповете на колонизацията естествено се влияели от промените в политическата обстановка. През първата половина на XV в. приливът на преселници във вилаета Тетово бил колеблив и слаб поради несигурността, която създавало въстанието на Скендербег в Албания. През същото време в Скопския вилает, където обстановката била стабилизирана, вече се настанявали османотюркски колонисти. В началото на XVI в. въстаническата област била омиротворена, заздравила се и политическата ситуация в Тетовско. Тогава и тук постепенно започнал да нараства броят на мохамеданите В това време намалели преселниците в скопските области, тъй като много от тях се насочили към богатите области отвъд Дунав, завоювани от султан Сюлейман Великолепни. Всъщност независимо от колебанията в движението на мюсюлманите в Западна Македония през XV в. българското православно население преобладавало в областта запазила предосманския си етнически облик.
В кадастралния опис от 1455 г. Тетово и едноименният вилает, били записани със старото славянско име Ихтетова, макар веч( 60—70 години да се намирали под османска власт. В самия град са регистрирани 60 домакинства, изповядващи исляма, и 195 християнски, от които 6 вдовишки и 36 на неженени [67]. Във вилаета били опи- сани 144 спахийски села, сред чието население имало само 4 мюсюлмански ханета. Християнските домакинства били 4048, от коитf 133 вдовишки и 516 на неженени.
Хасове притежавали Иса бей, син на Исхак бей, Мехмед бей, син на Иса бей, и Хасан бей, син на субашията в Тетово. Тимари имали 57 души, от които 12 християни и един ислямизиран албанец -старейшина на соколари. Ленните владелци били задължени да водят в поход общо 77 въоръжени бойци (джебелии) [68]. Тъй като в селата нямало мохамедани, можем да предположим, че през този период въобще били набирани измежду раята със специални задължения или били роби и хранени хора на ленинците.
В регистрацията, извършена дванадесет години по-късно (1467— 1468), религиозният състав на населението е слабо променен. Намалява броят на мюсюлманските домакинства в Тетово — от 60 на 41. Това вероятно се дължало на факта, че през изтеклия период османските колонисти от града били активно включвани в наказателните акции срещу албанските въстаници, където понасяли големи човешки загуби. За същия период като резултат от естествения прираст на населението християнските домакинства нараснали на 239, от които 43 вдовишки и 16 на неженени [69].
През 1467 г. в Тетовско били описани 182 села с 6452 християнски домакинства, от тях — 355 вдовишки и 307 на неженени. Мюсюлманските ханета били само 9, разпръснати в три от християнските села. Това неочаквано бързо нарастване на броя на селата и домакинствата не е последица от някакво необичайно увеличаване на християнското население, а се дължи на един особен момент от развитието на османската феодално-аграрна система. При управлението на султан Мехмед II Завоевател били отменени мюлкът и вакъфът. Неговото законодателство е първият запазен османски правов акт, който утвърждава тимара като основна единица на феодално земевладение и урежда сложните взаимоотношения между непосредствен производител, ленники държава [70]. Радикалните мерки, които Мехмед II предприел срещу мюлка и вакъфа, разширили обсега на служебното земевладение. Многобройни села, които в ранния период на османското завоевание принадлежали на различни вакъфи, били превърнати в тимарски. Наше категорично убеждение е, че именно този акт намерил отражение и в Тетовско, където при новата регистрация към тимарските владения били добавени предишните мюлкови и вакьфски села с принадлежащите им християнски домакинства.
За 12 години (от 1455 до 1467 г.) дълбоки промени настъпили само в състава на ленинците. Те били 55 души, като само един от тях запазил християнското си вероизповедание — Манол, син на Багрин. Трима били помохамеданчени синове на християни — Мустафа, син на Филип, Юсуфджан, син на Хаджи Янчо, и Мехмед бей, син на Зуберовик. За последния има специална пояснителна бележка, че тимарът му е даден, защото е приел господствуващата религия. Мюсюлманин от първо поколение бил също тимариотът Сюлейман, син на Абдуллах [71]. Ясно е, че и в тази част на Балканите класата на ленните се попълвала от ислямизираните местни феодали, които се сливали с османските феодали твърде интензивно.
И през XVI в. Тетовска нахия запазва своя християнски облик. Има известно нарастване на броя на мохамеданите, особено в града, но това вече се дължало до голяма степен на ислямизацията на коренните жители. В дефтера от 1544—1545 г. в Тетово били регистрирани 111 християнски домакинства, от които 5 вдовишки и 13 на неженени. Мюсюлманските ханета нараснали на 124, от които 26 — на неженени72. Тетово вече бил записан от чиновниците с османското име Калканделен.
За етно-религиозните промени в състава на населението в тетовските села разполагаме с частични данни от изследването на М. Соколоски за вакъфите и вакъфските имоти в Тетовска нахия през XV и XVI в. [73] Независимо че са откъслечни, те дават възможност за някои интересни констатации. На пръв поглед създаването на вакъфи би трябвало да предизвика съсредоточаване на мюсюлманско население, както и по-активно разпространяване на исляма. Във вакъфите се настанявали различни категории религиозни дейци и обслужващи култовите обекти. Например в тетовското вакъфнаме били записани шейхът на имарета, имамът, четецът на корана, мюеззинът, хатибът, готвачът, фурнаджията и др., както и техните дневни заплати. От своя страна, ако имало малоазийски преселници, то те се стремели да се заселват близо до култовите обекти, където биха могли да намерят по-лесно помощ, както и удовлетворение на своите духовни потребности в обичайна за тях форма. Споменахме вече, че във вакъфските земи били заселвани и ислямизирани роби като най-евтина работна ръка. Освен това вакъфските комплекси били естествени огнища на религиозна пропаганда, където би трябвало по-активно да протича и помюсюлманчването на местното
население. Действителната практика обаче невинаги съответства на теоретичните постановки и логически изградените схеми. Данните от регистрите за 1528, 1545 и 1568 г. свидетелствуват, че най-големият 4 приход на вакъфите идвал от събирането на поголовния данък джизие, т. е. независимо от благоприятните условия за съсредоточаване на повече мохамедани и за активната ислямизация, тук местните християни били мнозинство.
През 1528 г. в с. Врапчище, вакъф на Мустафа паша, имало 273 християнски и 14 мюсюлмански домакинства, а в с. Тумчевище от същия вакъф — 127 християнски. През 1545 г. в с. Врапчище живеели 233 християнски и 15 мохамедански ханета, три от които били на приели исляма коренни жители. От регистрираните през 1568 г. 17 мюсюлмански домакинства (наред с 243 християнски) отново само за три има пояснение, че са ислямизирани [74]. Вероятно броят на помохамеданчените е бил по-голям. С течение на времето обаче белегът за предишна принадлежност към християнството се губел и в регистрите се заличавала всякаква разлика между османо-тюркските преселници и ислямизираните местни жители. В малко случаи само социалната характеристика съдържала информация за предишната религиозна или етническа принадлежност. Етнокултурните процеси в Скопие и в едноименния вилает, които до средата на ХVІ в. влизали в състава на Паша санджак, били доста по-интензивни от описаните дотук. Още със завладяването на града през 1392 г. султан Баязид I (1389—1402) заселил в него известен брой малоазийски домакинства и го превърнал в главен мюсюлмански център в западната част на Балканския полуостров, какъвто в източната част бил Одрин [75]. Скопие станал важна крепост на османската военна експанзия, а по-късно — и средище на уджбея. Това изисквало най-напред там да се поддържат постоянни военни гарнизони, а също го определяло като водещ в ислямизацията и колонизацията. Едновременно с гарнизонните служещи в града и по селата се настанявали колонисти от Мала Азия. Това на свой ред породило необходимостта от голям административен апарат, който да поеме местното управление. Фактът, че още през първата половина на XV в. в Скопие вече се издигали няколко джамии (Султан-Мурадова, Иса-Бегова, Аладжа и Мустафа-Пашова), красноречиво свидетелствува за особеното място, което властта определяла на града в стратегическите си планове, и за неговото бързо османизиране.
Най-старият регистър за вилаета Скопие е от 1455 г., обнародван от X. Шабанович. Според него в Юскюб (дн. Скопие) имало 616 мюсюлмански домакинства и 309 християнски, от които 2 вдовишки [76]. Въпреки че преобладавали изповядващите исляма жи тели, тук имало много православно население, чийто обществено-икономически и духовен живот не спрял. Градът си оставал седалище на скопския митрополит и османските власти избягвали д се намесват в религиозните дела на християните [77].
През 1455 г. във вилаета били описани 76 села с общо 1675 християнски домакинства, от които 200 на неженени и 51 вдовишки и 120 мюсюлмански ханета, от тях — 13 вдовишки. Основнат част от мохамеданите били без съмнение преселници. За това сви- детелствува и фактът, че те населявали десет малки изцяло мюсюлмански села, които имали от 1 до 10 ханета. Селищните названия били османотурски — с. Ибрахим, с. Делю Пазарлу, с. Акбаь и др. С. Геран със 7 домакинства е специално отбелязано като юрушко. Някои изповядващи исляма семейства били разпръснати в християнски села. Например в с. Студена Бара имало 10 мохамедански домакинства срещу 58 християнски, в с. Огнянци те били съответно 9 срещу 20, в с. Турбарево — 3 срещу II78. За тях може да се допусне, че били ислямизирани. В Скопския вилает имало 1 тимариоти, от които само двама били християни. Няколко години по-късно, през 1467—1468 г., в Скопие били регистрирани 372 християнски домакинства, от които 73 вдовишки. Мюсюлманските ханета били 634, като за 11 от тях имало допълнително вписване освободени роби, а за едно — син на Абдуллах. Тези сведения н дават възможност да се изчисли достатъчно точно броят на помохамеданчените местни жители преди всичко поради това, че с разграничава само броят на лицата, които директно са приели исляма, докато тези, чиито предци са преминали към господствува ващата религия, с нищо не се отличавали от колонистите. Несъмнено действителният брой на помохамеданчените коренни жител] бил винаги по-голям от отбелязаните в регистрите като синове н Абдуллах.
През 1455 г. в Скопския вилает са описани 220 села, в които продължавали да преобладават местните християни. Отново броя на тимарските села нараства много за сметка на безусловните владения. Християнските домакинства били 6488, от които 191 вдовишки и 6 на неженени. От общо 139 мюсюлмански ханета имало три помохамеданчени от първо поколение. Както и описаните по-рано те населявали предимно изцяло османотуркски заселища и около 5—6 смесени села като с. Джидимирци, с. Врешница и др.
Сред ленните владелци (91 души) били Йолдаш, син на Абдуллах (ислямизиран), А ли, нов мюсюлманин, Унгурос Караджа (ислямизиран унгарец), Хамза, син на Саро. Двама от тимариотите били бивши еничари — Йеничери Хамза и Йеничери Юсуф. Споменаваме ги, защото и те имали роля в колонизацията и укрепването на завоеванията на Османската империя в Европа. Макар и немногобройни през XV и XVI в., еничарите били настанявани в неспокойните арабски райони, а също и на Балканския полуостров, в по-важните стратегически пунктове, където подсилвали граничните гарнизони или се вливали сред местното спахийство и служителите на властта [79]. Същото се отнася и за по-голямата група на улямите. За първи път еничарски орти били настанени извън столицата при управлението на султан Селим I (1512—1520). При неговия наследник султан Сюлейман I (1520—1566) действията в тази насока се разширяват [80] . Данните от тимарските регистри, включително и споменатият дефтер от 1467 г., обаче свидетелствуват, че бивши еничари били заселени из османските провинции още преди XVI в. Те ставали владелци на феодални ленове и променяли своя социален статус. По време на поход трябвало да участвуват лично в конното опълчение, придружени от един или двама въоръжени бойци. Централната власт изисквала да живеят в района на своето владение или в някой от близките градски центрове. Броят на заселените в балканските области еничари нараснал много през първата половина на XVI в. Откъс от тимарски регистър на феодалните владения в Северозападна Македония, в северозападната част на Косово и Метохия и в Южна Сърбия свидетелствува, че между 1525 и 1543 г. еничарите тимариоти представлявали вече 8% от всички ленни владелци [81]. През втората половина на XVI в. според А. Бузбек в провинциите на империята били разпръснати 12 хил. еничари [82]. Техният брой нараснал още повече през XVII и XVIII в., когато съставлявали основното попълнение на крепостните гарнизони в османските провинции. По същото време те се насочили постепенно към частното земевладение, като се превърнали в чифлик чии.
До края на XV столетие Скопие, макар да бил османско политическо и културно средище, не загубил християнския си облик.
В градовете се създало нов тип социално деление, основано на религиозната принадлежност. То се проявявало в териториалното разграничаване на мюсюлмани и немюсюлмани. Мохамеданите се стремели да живеят отделно от християнското население. Това довело до обособяване на махали. Така в Скопие през този период наред с 33 мюсюлмански махали имало и 12 християнски. Основните занаяти били съсредоточени в ръцете на местните християни — кожухари, обущари, сапунджии, месари и др. Селата в Скопския вилает запазвали своя християнски облик.
През XVI в. (1566) според приведените от М. Гьокбилгин данни от юрушките дефтери османотюркската колонизация в Скопско (вече оформено като отделен санджак) била подсилена със заселването на 18 оджака овчеполски юруци, т. е. 450 мъже, подлежащи на военна повинност. Някои от тях били със семействата си [83]. И този контингент не променил съществено етно-религиозния облик на вилаета. В XVI и XVII в. сред скопското селско население преобладавали християните. Едно от редовните и големи постъпления за фиска от тази област идвало от поголовния данък [84].
Османо-тюркската колонизация засегнала и Велешкия вилает, включен в Паша санджак. След завладяването на града през 1393— 1394 г. до 1460 г., когато е съставен първият тимарски регистър за областта, етническият състав и религиозната принадлежност на населението не се променили. През 1460 г. във Велес били регистрирани само 9 мюсюлмански семейства. Християнските домакинства били 229, от които 18 вдовишки и 30 на неженени [85]. През 1467— 1468 г. мохамедански е домакинства нараснали на 12, а християнските — на 19086.
През този период във Велешкия вилает вече има известен прилив на османо-тюркски колонисти. През 1460 г. били регистрирани пет изцяло мюсюлмански заселища с общо 75 домакинства [87]. За няколко години броят на тези домакинства нараснал и през 1467 г. достигнал 115, от които 6 били на ислямизирани от първо поколение [88]. Някои от мохамеданските ханета били разположени в християнски села — в Оризари, Бранковец, Раховец и др. Всъщност християните преобладавали и в този вилает. В регистъра от 1467 г.
били описани 1247 християнски домакинства, от тях — 98 вдовишки и 111 на неженени.
Владелците на тимари били 48 души, от които трима християни: Остоя, Драгош и Никола, и един помохамеданчен — Дедие, брат на Стале Новак. Караман от Велес, който притежавал няколко дервенджийски села, вероятно също не принадлежал към малоазийските колонисти, а бил местен човек — старейшина на дервенджиите.
В началото на XVI в. според дефтер от 1516 г. във Велес мюсюлманските домакинства вече били 42, от които 12 на неженени, а християнските — 247, от тях — 36 вдовишки и 40 на неженени [89]. През 1544 г. обшият брой на домакинствата бил 324, от които 54 били мохамедански [90]. В същата година във Велешкия вилает били регистрирани около 112 села, от които 15 били населени само с мюсюлмани, а в 30 наред с християните живеели и изповядващи исляма хора [91].
Приведените данни свидетелствуват, че етническите и религиозните промени във Велешкия вилает се развивали с доста бързи темпове. Независимо от това, че през XV и XVI в. преобладавало християнско население, то било подложено на културно-религиозното влияние на завоевателите. Особено неблагоприятно било създаването на мюсюлмански заселища, близо до селата на местните християни, и въобще проникването на османците сред коренните жители. Възникването на смесени села, което противоречало на обичайната преселническа практика, свидетелствува за разгръщането на сравнително интензивно за края на XV и началото на XVI в. ислямизиране. В такива села след години мюсюлманското население неизбежно увеличавало числеността си главно за сметка на местните помохамеданчени хора.
Слабото присъствие на мюсюлмани във Велес принуждавало местните власти да възлагат на коренните жители християни някои военни и полувоенни задължения. Така например през 1528 г. в отделна махала били записани 30 „невернишки" домакинства (махале-и хизметкяран и кьопрю), които трябвало да охраняват и поправят големия мост във Велес. За изпълнението на тази служба те били освободени от извънредните данъци [92]. Османската власт в града търсела начини да задържи и увеличи мюсюлманското население, което през 1528 г. наброявало 47 ханета, от които 13 на неженени. За целта било издадено специално разпореждане на султана за освобождаване по бедност на известен брой домакинства, изповядващи исляма, от извънредните и личните раетски данъци. Няколко години по-късно, през 1544 г., слабо се увеличава броят на мохамеданите в града — на 53 ханета, от тях — 4 на неженени. Това показва, че мерките на властта имали успех [93] . Бедните слоеве вероятно прибегнали до ислямизацията, за да получат известни данъчни облекчения.
Данните за Кичево (Кърчова) и Кичевска нахия са по-оскъдни, но достатъчни за извода, че не толкова колонизацията, колкото ислямизацията засегнала населението в града. В регистъра от 1467 г. в Кичево били описани 186 християнски домакинства, от които 28 вдовишки и 13 на неженени. Мохамеданските ханета били 3094. През същата година в Кичевската крепост бил разположен гарнизон от 15 военнослужещи, чийто брой през 1519 г. нараснал на 20 души [95]. През тази година християнските домакинства намалели на 118 вероятно поради преминаване на някои от тях към исляма [96] . Мюсюлманските ханета достигнали 111. Трябва да имаме предвид, че членовете на гарнизона влияели върху атмосферата в града, а също така и върху обединяването и увеличаването на изповядващото Мохамедовата вяра население. В Кичевска нахия през 1467 г. били регистрирани 152 села с общо 3874 християнски домакинства, от които 96 вдовишки и 304 на неженени. Мюсюлмани нямало [97]. Ленните владелци били 94, от тях — 86 османци. Християните тимариоти били само двама. Имало двама албанци мохамедани и четирима ислямизирани [98].
Според заключенията на скопския историк Ал. Стояновски град Прилеп бил завладян през 1382—1383 г. от османците без особена съпротива, което било решаващо за неговата съдба [99]. Няма данни за големи загуби на коренните жители и за разоряване на града. Напротив, първият опис на населението свидетелствува, че „безболезненото" преминаване на Прилеп във властта на османците спасило града от по-масова колонизация. Там били настанени гарнизон и представители на местната власт. През 1468 и 1519 г. гарнизонът наброявал 18 души [100].
Богати и систематизирани данни за Прилеп и Прилепско в периода на османското владичество съдържа краеведческият труд на М. Соколоски [101]. Като проследява етно-религиозния състав на населението в града в пет поредни регистрации от 1445 до 1545 г., авторът установява, че тук наред с обичайната колонизация протичала много силна ислямизация на местните жители. Така, Докато през 1445 г. мюсюлманските домакинства били само 10 срещу 443 християнски, от които 44 вдовишки и 49 на неженени християни, през 1467 г. те нараснали на 21, а през 1481 г. вече достигнали 165. От тях 24 били на неженени мюсюлмани. 12 от ханетата били на скоро помохамеданчени българи. В 1528 г. независимо от разпространяването на исляма продължавало да преобладава християнското население — 557 домакинства, от които 54 на неженени и 40 вдовишки. Мюсюлманските ханета се увеличили на 210, като 58 от тях били на помохамеданчени жители от първо поколение, т. е. близо всеки четвърти, изповядващ исляма, бил бивш християнин, приел религията на завоевателя [102].
В Прилеп, както навсякъде в българските градове, се оформяли махали по религиозен признак. Едновременно с нарастването на мохамеданите, обикновено за сметка на ислямизираните местни жители, се увеличавал и броят на служителите На османската администрация и дейните на мюсюлманския религиозен култ. През 1481 г. в Прилеп били настанени трима имами и двама мютезини. През XVI в. техният брой нараснал. В 1528 г. имало 5 имами, 5 мютезини и 1 хатиб, а в 1545 г. — съответно 9, 9 и [103]. През сьщата година в Прилеп били обособени 10 мохамедански махали срещу 43 християнски. Числеността на религиозните дейци съответствала на потребностите на увеличилото се мюсюлманско население и на разгръщането на ислямизацията. Още от XV в. османската власт строяла новите обществени сгради на километър от градския център, който бил християнски [104].
В кадастъра на Прилепския вилает от 1445 г. са записани две изцяло мохамедански села. През 1468 г. те вече станали седем с общо 85 домакинства. От тях 60 били юрушки, а останалите 25— земеделски мюсюлмански семейства. През 1519 г. регистрираните мюсюлмани били 429, а към 1528 г. броят им достигнал 533. В 1545 г. в 15 села на изповядващи исляма били регистрирани общо 583 ханета. В 11 от тези села се срещат помохамеданчени местни жители — от 1 до 105.
Разполагаме и с данни за колонизацията на юруците в Прилепско през същия период, обнародвани от М. Гьокбилгин. През 1543 г. според юрушките дефтери там имало 13 оджака солунски юруци, т. е. 325 мъже, подлежащи на военна повинност к. глави на домакинства [106]. Техният брой вероятно е включен в споменатите горе 583 мюсюлмански ханета от регистрацията през 1545 г. Несъмнено обаче Прилепско е един от районите, където след средата на XV в. се заселват османоотурски групи от Мала Азия или от други провинции на империята.
Според заключенията на М. Соколоски в средата на XVI в. в Прилепска нахия християнското население наброявало 28 675 души, а мохамеданите (османо-тюркски колонисти и местни ислямизирани жители) били 3294. Ако се добавят и живеещите в Прилеп, съотношението се променя на 35 471 християни срещу 4254 мюсюлмани [107].
По-късна регистрация на юруците от 1566 г. свидетелствува, че в Прилепско били настанени и 25 оджака овчеполски юруци, т. е. 625 пълнолетни мъже, които заедно със семействата си били близо 3125 души [108]. Тук непременно трябва да се има предвид, че юрушките оджаци успешно включвали в състава си и абсорбирали ислямизирани нетюрки измежду местното население и освободените роби. През ХУП в. и в този район има тенденция към намаляване броя на оджаците за сметка на тяхното изтегляне обратно в Мала Азия, на частичното им усядане и превръщане в производителна
мюсюлманска рая.
В началото на XVIII в. изповядващото исляма население на Прилепско получило ново попълнение по линия този път на вътрешно-балканските миграции. Това били албанци мохамедани от Елбасанско, които се заселили в Бито лека и Прилепска нахия. Те повлияли на етно-религиозните промени не само като подсилили числено мюсюлманите в нахията, но и с това, че угнетявали мирната рая и предизвиквали нови миграиии на коренните жители към градовете и други области. През 1777 г. някои прилепски села били дори опустошени [109]. Новодошлите албанци мохамедани активизирали и ислямизирането на местните християни.
Западно македонските земи, които влизали в състава на Охридския санджак, административно били обособени в три нахии: Охрид, Преспа и Дебарца. Конкретни данни за османското завладяване на Охрид липсват. Вероятно той, както и Костур са били по-корени през 1385 г. по време на военния поход, организиран срещу албанските земи. Както в другите по-големи градове на Западна Македония, и в Охрид първата съществена промяна в състава на населението след завземането на крепостта дошла с разполагането на военен гарнизон в нея. Жителите на града, без оглед на верска принадлежност, били задължени да поддържат и охраняват крепостта. Поради това османската власт не заделяла много войскови части за нейната защита. През първата половина на XVI в. охридският гарнизон наброявал 41 души, а през 1560 г. — само 7110. Заедно с войсковите части в града се настанили и административни служители със своите семейства. Те създали мюсюлманско ядро, което укрепвало авторитета на османската власт. В последвалото разпространяване на исляма в Охрид трябва да се има предвид, че наред със Скопие и Солун той бил третият център на санджак в Македония.
Първите данни за верското съотношение на жителите в града са от времето на Сюлейман I, когато били регистрирани 500 християнски и 250 мюсюлмански домакинства [111]. Следващият опис от 1582 г. свидетелствува за рязко спадане на числеността на християните — 278 домакинства, от които 17 на неженени. За такъв кратък период това се дължало не толкова на масово ислямизиране, колкото на изселване на български семейства от града. През същата година мохамеданските ханета наброявали 249, от които 55 били записани като синове на Абдуллах. Несъмнено в края на столетието в Охрид се разпространявал и ислямът. През този период вече трябва да се допусне и наличието на помохамеданчени от второ поколение, които са загубили белега за предишната си етническа и религиозна принадлежност.
Мюсюлманското население се разполагало главно извън градските стени — в полето. По такъв начин се създал Долният град за разлика от Горния град — старата християнска част на Охрид. И тук била спазена ислямската традиния при колонизирането, която изисквала религиозно разграничаване. Предполага се, че най-старата турска махала била създадена в първата половина на XVI в.
Във второто по големина селище от градски тип в Охридска каза — Струга, в същия кадастрален опис били регистрирани общо 241 домакинства, от които 58 мюсюлмански. От тях 20 били на помохамеданчени местни жители [113]. От описа за 1582 г. разполагаме с данни за етно-религиозния състав на населението в селата от нахиите Охрид и Дебарца. Те свидетелствуват, че до края на XVI в. тези западномакедонски извънградски райони запазили своя преимуществено християнски облик. В нахия Охрид били обхванати 88 села с 3066 християнски домакинства, от които 601 на неженени, т. е. в селата живеели приблизително 12 926 християни. Мюсюлманските домакинства били едва 162, от тях — 36 на неженени, или около 666 души. Сред тях имало много местни помохамеданчени жители, които били отбелязани в списъците като синове на Абдуллах или със запазени български бащини имена: Ибрахим Пейо, Хюсеин Никола, Хюсеин Донко, Али Верян и др. [114] Изцяло мюсюлманско било само с. Лешница. Останалите ханета, изповядващи исляма, били разпръснати в смесени села с преобладаващо християнско население — с. Мешевище, с. Заграчани, с. Вирдово и др. Нахия Дебарца обхващала 32 тимарски села с 1085 християнски домакинства, от които 204 на неженени. Мохамеданските ханета били общо 10.
С данни за град Преспа не разполагаме, но тимарският регистър от XVI в. предлага сведения за населението от едноименната нахия. В нея били описани 26 тимарски села с 1869 християнски домакинства, от които 804 на неженени и 49 вдовишки. В тези села имало само 3 ханета, които били на помохамеданчени българи [115].
Цялата Охридска каза, като изключим самия град, била слабо засегната от колонизацията. До края на XVI в. християните тук съставлявали 95%, в нахия Дебарца те били 99%, а в Преспанско живеели само християни. Този състав на населението се запазил и през XVII в., когато основните производители и данъкоплатци в областта все още били християните [116]. Едва към края на XVIII в. мюсюлманските домакинства нарастват като резултат от активното преминаване на местните жители към исляма и от заселването на мохамедани от Албания.
Битоля (Манастър) е вторият от западно македонските градове (след Скопие), който бил силно засегнат от османо-тюркската колонизация и в който още от XV в. мюсюлманските заселници имали числено превъзходство. Пьрвият описен дефтер от 1460 г. свидетелствува, че броят на изповядващите исляма домакинства в града, сравнен с този на християните, бил по-голям. Имало 295 мохамедански ханета, разпределени в 7 махали, и 195 християнски домакинства — в 1 махала [117]. Според следващия кадастрален регистър от 1481 г. населението на Битоля нараства. Мюсюлманските махали са вече 11, а християнските — 9. Те обхващат съответно 398 и 222 домакинства [118].
