Пагубно е безразличието към близкото ни минало© 2011 Mediapool All rights reserved20 години журналистът Христо Христов изследва документите и архивите на Държавна сигурност, на ЦК на БКП и съдебните архиви, за да намери отговорите на поредица въпроси, свързани с близкото минало и комунистическите престъпления.
Христо Христов е автор на книгите: "Секретното дело за лагерите”, 1999 г.; "Държавна сигурност срещу българската емиграция", 2000; "Убийте "Скитник", 2005; "Тайните фалити на комунизма",2007; "Двойственият живот на агент "Пикадили", 2008; "Империята на задграничните фирми“,2009.
Той е автор и на най-подробното биографично изследване, направено до този момент на Тодор Живков: "Тодор Живков. Биография”, Институт за изследване на близкото минало, изд. "Сиела”, С., 2009 г.
Христо Христов е автор и създател на сайта за разследвания, свързани с Държавна сигурност desebg.com.
Г-н Христов, след 1990 българското общество научи за лагера на смъртта край Ловеч, съществувал през 1959 -1962. Публикувани са много свидетелства на оцелели от издевателствата в този концлагер. Това е извършено по времето на управлението на Тодор Живков (1956-1989). Въпреки всичко непрекъснато има опити да се изкара Живков невинен – не знаел за "извращенията”, които ставали в Ловеч. Какво казват документите?
На управлението на Тодор Живков тежат много престъпления, но създаването на концлагера край Ловеч, едно ужасяващо място за незаконно задържане, в което се извършват жестоки убийства, е може би едно от най-тежките. Създаването на лагера е инициирано лично от Живков през 1958 г. с предложеното от него в Политбюро решение за разправа с т. нар. хулигани – въдворяването им с принудителен физически труд.
Изключително тежкият режим в лагера край Ловеч е създаден от дясната ръка на Живков – Мирчо Спасов, който той издига в зам.-министър на вътрешните работи. Спасов е една от най-мрачните фигури в управлението на БКП след 9-ти септември, а показателен е самият факт, че е един от най-близките на Живков и е многократно закрилян от него въпреки бруталните престъпления, които извършва – от убийства до контрабанда на злато и финансови злоупотреби.
През 1962 г., когато в Политбюро постъпват сигнали за убийствата в лагера в Ловеч, истината за престъпленията там е скрита от обществото. В Политбюро на ЦК на БКП се разиграва театър за това колко много висшето ръководство на партията е загрижено за случилото се, но истинската цел е борба за власт, защото по това време Живков все още не е отстранил някои свои противници като Югов и още не е взел изпълнителната власт, което става през есента на 1962 г.
Показателно е, че Живков защитава Мирчо Спасов под чието пряко разпореждане се е намирал зловещият лагер в Ловеч с думите: "Мирчо е много дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание”.
През 1990 г., след като беше арестуван, Тодор Живков се оправдава пред прокурорите за концлагера в Ловеч със съветския опит и с класическото за него обяснение, че "такива бяха времената”.
За съжаление, съдебната власт беше блокирана от нежеланието на новата политическа класа, включително и по време на десните управления, да се приеме, че до 1989 не е текла давност за комунистическите престъпления, както това бе направено в Германия и други източноевропейски страни. Ако това беше станало, Живков трябваше да бъде съден за това престъпление заедно с Мирчо Спасов, надзирателите и началниците на лагера, а не делото да бъде закрито поради "изтекла давност”.
В едно свое интервю по повод биографията й на Тодор Живков, издадена през 2006, историчката Искра Баева, на въпрос за прословутото чувство за хумор на правешкия диктатор отговаря така: ”Всички сме чували неговите бисери. Изказванията му от типа - "полупроводници и цели проводници" не са направени от глупост, това са шеги.” Проявявал ли е шегаджията Живков своето чувство за хумор и по отношение на вицовете, разказвани за него, например, от известния цигулар Сашо Сладура?
Чувството за хумор на Живков е дебелашко. Той е обичал да се наслаждава на вицовете, измисляни за него от акад. Балевски и разказвани пред него в компанията на ловната му дружинка. Но нека не забравяме, че именно при Живков в Наказателния кодекс е приет текст, според който за виц срещу Живковата фамилия може да влезеш в затвора.
Колкото до образа, който някои професионални историци, включително и г-жа Баева изграждат на Живков, твърдя, че истинското лице на Живков е скрито, а историческата истина за него е изкривена. Спестени са ключови факти от управлението му, за да може обществото и особено младото поколение да бъде манипулирано и заблудено за истинската роля на Живков.
Например, ако вземем лагера в Ловеч, г-жа Баева стига до извода, че Живков е закрил лагерите в България и му приписва тази заслуга. Акцентира се дори, че в лагера са били изпращани само криминално проявени лица, рецидивисти, което е абсолютно невярно, защото там смъртта си намират бивши депутати земеделци, оцелели в Белене, музиканти като Сашо Сладура, търговци като бащата на Богдана Карадочева – Иван Карадочев и други. Да, формално Живков нарежда, "лагерът да се закрие, без да се шуми”, но аз ви описах накратко обстоятелствата, при които той прикрива собствената си отговорност за престъпленията. Да се твърди, че Живков е закрил последните лагери на комунистическата власт в Ловеч и Скравена, е, меко казано, гавра с българското общество.
Може само да съжаляваме, че 22 години след рухването на комунистическия режим не само истината за лагерите, но и истината за цялото управление на Тодор Живков, довело България три пъти до фалит, все още не е влязла в учебниците по история. Вместо това сме свидетели как се прави пореден опит за реставриране на стария пропаганден образ на Тато, на Бащицата, на "държавника” и "политика”, който бил направил много за българския народ.
Погледнете кои хора са в инициативния комитет за честването на 100-годишнината от рождението и нещата си идват на мястото.
Когато Живков идва на власт, освен талантливия цигулар Александър Николов – Сашо Сладура, убит по особено мъчителен начин в концлагера край Ловеч, има и десетки други хора, осъдени заради вицове. Например, всеизвестният пловдивски зевзек архитект Боян Чинков след двумесечно пребиваване в преизподнята на Държавна сигурност е осъден на пет години затвор през януари 1964 "за уронване престижа на другаря Тодор Живков”. През 1968 година Тодор Живков се вбесява на Радой Ралин и Борис Димовски заради книгата с епиграми "Люти чушки”, която е изгорена, тъй като опашката на едно прасе от карикатурите на Димовски наподобявало подписа на Живков. На какво се дължи тази непоносимост на Живков към подигравките с неговата личност? И как това му поведение се връзва с образа, който самият Живков грижливо си изгражда – на добродушен веселяк?
Колко е бил добродушен, може да се съди от следния случай. През 1980 г. във Враца, където Живков пристига за тържествата по случай 2 юни, един простодушен младеж се опитва да стигне до "човека от народа” и лично да заговори с него за отнетата инвалидна пенсия на баща си.
Момчето успява да изскочи от тълпата въпреки загражденията и милиционерите и да хване Живков за ръката. Лицето на Живков се сбръчква от страх, той прошепва ужасено: ”Какво съм ти направил?” и пада на колене и ръце на земята. Охраната се нахвърля върху младежа, а пребледнелият Живков е вкаран обратно в автомобила. Последствията за младежа, повярвал в добродушния образ на "човека от народа” са страшни – той е арестуван и разпитван лично от шефа на УБО ген. Кашев и лежи в затвора до 1990.
Не са един или два, разбира се, и примерите на пострадали творци или свободомислещи по лично нареждане на Тодор Живков. След като вече е заграбил цялата власт, а вълната от блюдолизци, интересчии и нагаждачи се увеличава, той си е въобразил, че може всичко – да управлява икономиката, селското стопанство, да се произнася кое е изкуство и кое – не, да кадрува в творческите съюзи.
Георги Марков пише в "Задочни репортажи”, че на Живков много му се иска да бъде "вожд и учител” на партията като своите предшественици Вълко Червенков и Георги Димитров. Но за разлика от тях, Живков е абсолютно непопулярна фигура, която грабва властта в суматохата между смъртта на Сталин и краткия полъх на Хрушчовата политика за осъждане на култа към личността.
Затова стремежът на Живков да бъде разпознат от обществото с годините се превръща в мания и създава нов култ, този път към собствената му персона.
Случаят с епиграмите на Радой Ралин и карикатурата на Борис Димовски, която отбелязвате, е показателен за това, че Живков всъщност много добре си е давал сметка как е бил приеман от интелигентните хора, които не е успял да купи с привилегии. И това за него е било особено болезнено.
Убийството на Георги Марков в Лондон със знанието на Живков ли е извършено? Може ли това убийство да бъде свързано с факта, че писателят си позволява да разказва лични истории за Живков?
Убийството на Георги Марков не само е извършено със знанието на Тодор Живков, то е поискано от Живков. За това свидетелства през 1991 г. бившият началник на управление "Контраразузнаване” в Първо главно управление на КГБ ген. Олег Калугин.
В началото на 1978 г. поставеният от Живков вътрешен министър ген. Димитър Стоянов се е обърнал за съдействие към КГБ и въпреки че първоначално началникът на КГБ ген. Юрий Андропов се е възпротивил, накрая е склонил и КГБ "помага” за убийството с предоставяне на бързодействаща отрова – рицин, която не оставя следи в човешкия организъм.
Пак КГБ доставя и уреда за изстрелването й. Ген. Стоянов се обръща с това специално искане през януари 1978 г. Точно по това време радио "Свободна Европа” излъчва онази част от "Задочни репортажи за България” на Георги Марков, която е посветена на Тодор Живков.
Британският посланик Джон Клоук е привикан два пъти в МВнР и в присъствието на Любен Гоцев, зам.-началник на Първо главно управление на ДС, работещ под дипломатическо прикритие, му е поставен ултиматум англичаните да спрат Марков. Зам.-министърът на вътрешните работи Мария Захариева заявява на посланика, че с предаванията на "невъзвращенци” и "родоотстъпници” се петни името на НРБ и лично на държавния ръководител Тодор Живков.
В архивите на МВнР са съхранени паметни бележки от тези срещи, които завършват със заплахата от страна на комунистическа София, че ако Англия не вземе мерки, то "ще бъдем принудени ние да вземем мерки”. Живков много се е засегнал от това, че Георги Марков е нарушил едно табу, което никой не се е осмелявал дотогава да прекрачи в България – да се говори лично за Живков.
И до днес образът на Живков, даден от писателя, си остава най-точен и, което е по-важно – най-обективен. Затова и в архивите на ДС, въпреки унищожените досиета с разработката за убийството на Марков, открих документи, в които Държавна сигурност прави анализ на Георги Марков и го определя като персонален идеологически противник на комунистическата власт. Тоест, като мишена №1 за отстраняване.
Пак според някои историци двукратното предложение на Живков, отправено до Хрушчов и после до Брежнев България да стане 16 република на СССР не било отказ от суверинитет, а хитър ”маньовър” за извличане на икономически изгоди за страната. Според Вас за кого са били "изгодите” чрез тази демонстрация на безпрецедентна сервилност пред Кремъл, стигаща до държавна измяна?
Живков на два пъти предлага България да стане съветска република – през 1963 г. и след това през 1973. През 1960 г. е първият фалит на Живковото управление (разбира се, обществото няма и най-малка представа накъде се води страната), в резултат на което първият секретар на БКП е принуден да продаде с еднолично решение златния резерв на страната на Москва, която по това време му е основен кредитор, само и само, за да си спаси кожата.
Фактът на първия фалит на Живков, както и следващите през 1977 г. и 1989 г. липсват от изследванията на повечето професионални историци. Още през 1960 г. Живков много добре разбира, че не може да задържи властта без съветска помощ. И че политическото му дълголетие зависи от собственото му раболепие пред Кремъл.
Затова дългите години на властването му се крепят, от една страна, на васалното му отношение към съветските ръководители и пълното послушание към тях. А от другата страна е репресивният апарат на Държавна сигурност, контролирана напълно от Живков, който издига пред нея повелята, че ДС трябва да работи така, че да се смята филиал на КГБ. И за това няма да намерите нищо в учебниците по история или в уж обективните изследвания на някои историци.
Как кореспондират строежите на грандомански мраморни резиденции и вили с държавни средства по времето на Живков с грижливо градения му образ на земен човек, който никога не забравял своя селски произход и уж бил изключително скромен?
За това Живков си е имал своята преторианска гвардия – Управление за безопасност и охрана или познатото още като УБО (Пето управление на ДС). УБО охранява Живков и семейството му, грижи се за задоволяването на ловната страст на Първия. УБО отговаря и за ловните стопанства, приватизирани след промените все от т. нар. олигарси, които ще видим в суетнята около честването на 100-годишнината му.
УБО строи резиденциите, грижи се за храната и продоволствията на т. нар. правоимащи начело с Живков, включително и те да консумират екологично чисти храни. УБО чисти и ремонтира домовете на висшата комунистическа върхушка, УБО отговаря за подаръците, мебелировката и строежа на вилите на семейството на Живков.
Вилите на Владимир Живков и Евгения Живкова, възлизащи на 175 000 и 150 000 тогавашни лева, се строят също от УБО. След построяването на вилите почти цялото обзавеждане, предимно внесено от Западна Европа, се извършва също от УБО.
Главният финансист на УБО Георги Георгиев твърди: "Във всички случаи, когато Евгения Живкова е пътувала в чужбина и е правила разходи в съответната страна, те са били финансирани от нашите посолства или представителства. След завръщането й от МВнР ни изпращаха разходните документи, а ние възстановявахме сумите чрез съответната валута чрез външно министерство. Размерът на тези разходи ние отразявахме в личната партида на Евгения Живкова, която ги заплащаше в лева".
"Между 1986-1988 Евгения Живкова беше за по-дълъг период от време в Англия заедно с дъщерята на Пенчо Кубадински за изучаване на език. Всички разходи по пребиваването й бяха направени за сметка на УБО във валута, а разплатени в лева.”
Какви са тези "лични партиди” в УБО?
Истинският начин на живот на фамилията на Тодор Живков по времето на неговото управление не може да бъде разбран, ако не се проследи системата на обслужването й, изградена от УБО. За желанията и нуждите на фамилията се грижи армия от охранители, шофьори, лекари, медицински сестри, камериерки и гледачки, готвачи, келнери, домашни прислужници.
Има едно секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП, с което се приема членовете на Политбюро, кандидат-членовете и секретарите на ЦК да имат лични партиди в УБО за осигуряване с валута, с храна и с други стоки. Въпреки това, обаче, съвсем незаконно цялата фамилия на Живков, включително и сестра му и дъщерите й са имали лични партиди в УБО.
През 1990 г. в ареста Живков се прави на "крайно изненадан” от това, че близките му са с такива партиди, които позволяват да закупуват стоки с валута, нещо, което е напълно невъзможно за обикновените хора, които бяха съдени за "валутни престъпления”, ако случайно се сдобиеха отнякъде с някой долар, за да си купят нещо дребно в недостъпните за тях магазини на Кореком.
Наистина са били построени две Българии – една за Живков, семейството му и комунистическата номенклатура и друга за "трудещите се” маси?
Да, Живков наистина е построил "комунизма”, но само за най-тесния кръг от върхушката. След смъртта на Людмила Живкова, например, Секретариатът на ЦК на БКП взима решение №177 от 26 февруари 1982 за безвъзмездно отпускане по 30 000 лева на Евгения Живкова и Тодор Славков. По онова време месечната заплата на един висшист е била около 150 лева.
Отделно това, което тогавашният началник на УБО ген. Милушев разказва за валутата, която Владимир Живков, Евгения и Тодор Славков теглят от управлението:
"Редът“ беше такъв: идват при валутният касиер, казват му колко пари искат и той бръква в касата и им ги отброява. Понякога даже не си правеха труда да отиват при него. Позвъняваше някоя от лелките или управителката на вилата и нареждаше: "На Тошко да се донесат толкова и толкова долара“. Генерали и полковници изпълняваха заповеди на камериерките... А децата харчеха нашироко. Почти всичко се купуваше с валута, малко от това, което употребяваха, беше българско. Подменяше се обзавеждане, вещите бързо им омръзваха – захвърляха ги и се сдобиваха с нови. На Евгения сметките не минаваха през мен, но от извършената ревизия се установи, че за времето от 1985 до 1989 включително тя беше направила покупки за около 70 000 лева в магазин "Рила“, значителна част от които бяха във валута.”
И същевременно пропагандата всекидневно насажда у хората представата, че Живков води страната все към по-добър и по-добър живот. Няма по-голяма лъжа от илюзията, че по времето на Живков се е живеело добре. Цената на тази илюзия е 11 млрд. долара външен дълг и 26 млрд. лева вътрешен дълг, която ние, българите, и днес плащаме и която ще плащат и децата ни.
Затова управлението на Живков може да се обобщи в три думи – насилие, дефицит и лошо качество.
На какво се дължи днешният идеализиран образ на диктатора, умилително наричан Тато?
Проблемът се крие в закъснелия прочит на историята на комунизма. След падането на Берлинската стена демократичните процеси у нас се оказаха контролирани от бившите комунисти – и това почти през целия криминален преход. Така представата за истинска демокрация беше умишлено опорочена, за да се продължи с манипулацията на обществото и то да живее в заблудите на Живковата илюзия, че навремето при комунизма се е живеело добре и че държавата се е грижила за хората.
Никой не може да накара хората да предпочетат свободата и демокрацията пред илюзията за измамната сигурност на диктатурата. Но младите хора трябва да знаят истината за комунизма и за Живков. Живков никога не е бил дори комунист, а най-обикновен опортюнист, който е готов на всичко, за да задържи властта. Първо е сталинист и се прекланя пред "вожда и учителя на народите” после – за да вземе властта, става "борец” срещу култа на личността към Сталин. След като 35 години е строил "развития социализъм” в края на управлението си, Живков критикува "социализЪма” като "недоносче”, само и само, за да не се раздели с постовете си.
Накрая с него става това, което става с всеки васал-комунист, който е бил избиран от Кремъл за наместник – пак Кремъл го принуждава да сдаде властта.
И същата тази партия, членове на която днес ще видим да честват и почитат Живков, след 10 ноември, за да се спаси, изключи Живков от редовете си, а лидерите на БСП тогава определиха управлението му като "уродливия личен режим на Тодор Живков”.
Разбира се, трябва да бъдем критични към себе си, защото една от основните причина днес да не се знае истината за комунизма и за Живков се крие в цялото общество. Пагубно е безразличието към това, което е ставало в близкото минало и последствията му върху настоящето ни. А когато няма истинска памет за миналото, на нейно място идват митовете и манипулациите.
