Това е доклад от комисията Каренги за Втората Балканска война
Войната започва по начин, който може да се окачестви във висша степен като жесток. Първият удар е особено свиреп и кръвопролитен. Неговата цел е да реши съдбата на военните действия. Според изчисленията на Сръбския генерален щаб загубите на двете сръбски армии по време на нощната атака (16/29 юни срещу 17/30 юни) възлизат на 3200 души. Почти всички войници и офицери са убити с удар на щик или на приклади, дори и след като са се предали. Г-н дьо Пененрун, който твърди това, продължава с предположени-ето, че тази българска ярост е била умишлена и по нареждане от командващия, който е смятал с това средство да предизвика ужас, чрез който да постигне победа. Според този автор „жестокостите бяха почти винаги извършвани по заповед на офицерите. Техните войници въпреки своята природна грубост се колебаеха да убиват други славяни, който само до вчера са били техни братя по оръжие." Духът на телеграмата, подписана от г-н Савов, която вече ни е добре известна, потвърждава това предположение, тъй като с нея се нарежда на командващия „да повдигне духа на армията" и да я научи „да гледа на вчерашните съюзници като на неприятели". Каквото и да е било истинското положение, публикуваните от нас сръбски документи се занимават почти изключително с тези първи дни на войната, от 17 до 25 юни. Те безусловно доказват, че тази цел е била не само постигната, но и надмината в много голяма степен.
Бихме желали да обърнем вниманието на читателя най-напред върху документи 1, 3, 7 и 10 (приложение Н). В него се дават примери с войници, останали по чудо живи след битките, в който са били ранени, след като са понесли същите страдания, както и техните другари, паднали убити на бойно-то поле. Те разказват за отношението на българите спрямо ранените и говорят за това като жертви. Първата работа на българския войник била винаги да присвой парите и ценностите от тялото, което скоро щяло да се превърне в труп. След като ограби ранения човек, грабителят не е постъпвал по един и същи начин. Опиянението от боя било вече позатихнало. Да го убие ли, или не? Капитан Джурич (приложение Н 2) ни разказа как чул българ-ските войници да разискват помежду си този въпрос и как проблемът за убийството всъщност бил разрешен от офицер. Поручик Стоянович разказва, че след като го ограбили, войниците се приготвили да си тръгват. Тогава един от тях напомнил на другите, че имало още нещо да се върши, и двама от войниците го намушкали с щиковете си, а третият го ударил с приклада си, без да го убие. Друг свидетел, поручик Маркович оживял, след като бил ограбен, тъй като българските санитари, който му задигнали всички ценности, не искали нито да го убият, нито да го закарат в болница, когато той ги помолил. Вместо това те го оставили да лежи в гората в продължение на три дни, докато бил намерен там на 19 юни. Пленници, който не били ранени, също така бивали обирани и след това затваряни с оглед да изтръгнат от тях сведения. (Случаят на Любомир Спасич, приложение Н 3). Някои от пленниците били пускани да си вървят и след това войниците стреляли по тях (Милошевич, приложение Н 4, с). Имало обаче случаи, когато освобождавали тези, който можели да предложат пари, а убивали онзи, който нямал какво да предложи. Цитират се също така случаи, при който цели групи пленници били разстрел-вани след пленяването им. От друга страна, се споменава и един случай, при който няколко ранени пленници не само били отведени до българска болница, но след като там възстановили здравето си, успели да избягат със съучастието на един български подофицер (приложение I 4с).
http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/
