Целта на исляма:
"Успех" на този свят и в отвъднотоПовечето религии развиват някаква доктринална постановка за спасението, в смисъл че те предвиждат възможност за придобиване на едно по-добро съществувание, от онова, което се случва обичайно в този свят. Думата спасение не е универсална разбира се, но концепцията за спасението може да се открие в повечето религии. Думата спасение обаче е присъща на исляма. Тя може да означава буквално избавление, както когато Коранът разказва за избавлението на Иона от корема на огромната риба, една история, която съществува и в Библията. Но най-характерната дума, която мюсюлманите използват, за да опишат своята крайна цел в религиозен смисъл, най-добре се предава от думата "успех", въпреки че понякога бива превеждана като "спасение". Едно типично кораническо определение за това понятие се съдържа в откъс, който разяснява достойнствата на описваната Дума:
"Тази Книга – без съмнение в нея – е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото и отслужват молитвата, и раздават от онова, което сме им дали за препитание, и които вярват в низпосланото на теб и в низпосланото преди теб, и в отвъдния живот са убедени. Тези са напътени от своя Господ и тези са сполучилите." (2:2–5)
Мюсюлманите вярват, че единствено Бог е в състояние да донесе успеха на своите слуги, но усилията на мюсюлманите също са много важни. Вярата и усилието заедно спечелват Божията благословия и награда, но самата вяра, която вдъхновава мюсюлманите, също е милостив дар от Бога.
Бог спасява каещия се грешник, който искрено се поправя, но не приема покаянието на заклетия неверник, който е на смъртен одър. Условие за спасението е следването на един установен модел на покаяние и добродетелно усилие, дори и ако е бил предшестван от живот, изпълнен със злодеяния и невяра или пък от живот, опетнен със случайни грешки. Но у хората няма нищо, което да е изначално и неотменимо лошо и грешно. Нека си спомним, че в своята дълбока същност хората са създадени в съответствие с
фитра. Ето защо ислямът никога не е разработвал и развивал – поне що се отнася до преобладаващото сунитско мнозинство – доктрина, изискваща някаква изкупителна или заместваща жертва, благодарение на която непостоянните и грешни люде "се връщат", биват спасени и стават приемливи за Бог единствено по силата на неговото благоволение, както е според християнската доктринална постановка за спасението.
Мюсюлманите признават греха и опустошителното му въздействие, но те възприемат Божиите напътствия в Корана, както и неизменното присъствие и стимулиращото състрадание на Бога като единственото, от което хората се нуждаят, за да им посочва правилната посока и да ги връща към истината. Стремежът на човечеството към справедливост и равновесие, който е присъщ дори на атеистите, не само не е белег за отчуждение от Бога, но е и свидетелство за Божествената Справедливост, предопределила нашата дълбоко етична същност още от момента на създаването ни. Непознаването на източника на нашите етични стремления и убеждения само по себе си не означава покварена същност; това е провинение, изразяващо се в невярно определяне на онова, което е висше: посочване на самите нас или някакво друго измерение на сетивния свят. Признаването на неистинското висше, познато на мюсюлманите като
ширк, е единственият грях, който според Корана е непростим. И така,
ширк, т.е. идолопоклонническото отъждествяване на нещо с Бога, е най-голямата опасност за човечеството. Ислямската доктринална постановка за ширк наистина е сурова, но на практика тя означава, че закоравялото, непримиримо преследване на нещо, което съвременният протестантски теолог Паул Тилих нарича "висша идея – идол", представлява смъртна присъда само на себе си. В своята същност идолопоклонничеството, независимо от това дали е доверчиво преклонение пред едно физическо изображение или безумно преследване на богатство, власт, удоволствия или слава, е равнозначно на това да заложиш на губещия кон или да инвестираш във фалирало предприятие.
Ширк означава отказ да откриеш в дълбините на душата си посочената от бога и животворяща фитра.
Ширк буквално означава фокусиране върху нещо, което е различно от Бога, но в не по-малка степен означава също и отричане на истината за самите нас. Нашата низша същност, нашите алчни и суетни чувства на самодоволство всъщност не представляват най-изконните наши черти. Да действаме по начин сякаш те са такива, е равносилно на откъсване от Бога чрез отрицание на онова, което той е вложил в нас. Следователно
ширк не е толкова онова нещо, което Бог отказва да ни прости, а по-скоро ширк е нашия отказ да Го признаем. Как би могъл той да ни прости това, а дори "да можеше", защо да го прави, би ли трябвало да го прави в една вселена, създадена по законите на справедливостта? Нима хората, у които е бил вложен достатъчно интелект, за да приемат божественото благородство и божествената природа, ще пожелаят да се изправят пред един Бог, който си затваря очите пред нашата глупост и на практика я пренебрегва? Според исляма перверзната ни неспособност да осъществим своята истинска същност е ужасна и пъклена.
Успехът, на който мюсюлманите се надяват на този свят, съдържа цялата възможна гама от обикновеното физическо и емоционално благоденствие – като
блаженото съществувание на библейския Йов, преди изпитанията: голямо, щастливо семейство, много стока, почитанието и уважението на другарите, до по-духовни състояния като ведра радост, непоколебимо търпение, вяра дори и в периоди на несполука, честност дори и в случай на предателство и поражение и ясно съзнание за чудните дарове на живота, независимо от това дали са приятни или болезнени. Всъщност мюсюлманите вярват, че най-големият успех в този живот е да бъдеш благословен с търпение, изтъкано от вяра и смиреност, което понася всички нещастия и се надява единствено на справедливост и награда от Бога. В този смисъл, успехът е доказателство за постоянното присъствие на Бога. Успехът не е някакво богатство в светския му смисъл, а вид духовна бедност и пълно отдаване на Бога.
Успехът в следващия живот е вечен и сюблимен, човешкият език е неспособен да го опише. Коранът разказва за небесни градини с огромни дървета, чисти ручеи и реки, красиви слугини и непрестанна радостна възхвала на Бога. Вглъбените мюсюлмани от всички времена обаче, са съзирали по-дълбоки, символични представи, които преминават отвъд това физическо описание за един свят на сетивата.
(Из книгата "Религиозните традиции на света")
