Разкази
Автор:
Страшимиров, Антон
Рамаданбегови сараи
По тъмни лесове из Родопи се простира Ахъчелебийската област, която султани не признава: в нея живеят юначни мъже, свободни родопци.
Над Ахъчелеби, по връхното било на Родопи, се открива равно поле – Рамаданбегово поле. Сред него се дигат мраморни стени на недовършени сараи – Рамаданбегови сараи.
Всяка година навръх Илинден над тия стени на недовършени сараи заиграват огнени езици и се чуе детски писък – чуе се, дорде петли пропеят. Мъжете из тъмните лесове през тая нощ се стичат по чукарите околовръст, дебнат тайнственото видение и мълвят старинна мъдрост – те казват:
– Само аллах е наш баща и господар!
***
Живял в Ахъчелеби Мира бег и бил най-богат между дванадесетте ахъчелебийски бегове. Той имал син Рамадан бег и по него горели всички лични моми в Ахъчелеби.
Но веднъж от далечни земи пристигнал у Мира бега гост – дошъл бегът на Стамбол.
Овчари и планинци, мъжете в Ахъчелеби дотогаз за султан не били слушали и по небето не подозирали бог, който на земята султани помазва. Сега те чули вестта за пристигналия далечен гост и окаяли стамболския бег: не добро го гони, та е оставал баща и майка, братя и сестри, жена и деца!
А след ден далечният гост отпътувал, пък отвел със себе си и Мирабеговия първенец, Рамадан бега.
Тогаз заговорили всички, че чужденецът отвел Рамадан бега в далечни земи по сватовство за невяста – слънце хубост, и за богатства – злато неброено.
Минало после година, минало се и втора. И най-после вест дошла: Рамадан бег сватба щял да дигне в далечна земя Мъсър, където зима не се знаяло, където течели реки от мляко и където морският пясък бил чисто злато.
Тогава Мира бег свикал дванадесетте ахъчелебийски бегове и те решили: да отберат сто най-лични мъже – Рамаданбегови връстници – и да пратят дарове в Мъсър земя.
А по онова време живял е в Ахъчелеби дервиш Кърджи Бин Олан. Живял той в усойна бездна всред ахъчелебийските борови гори, където се губела тъмна пещера – черковище старинно. Там се събирали старците из цяло Ахъчелеби да слушат мъдрост, че аскет бил дервиш Кърджи Бин Олан и отдал се бил от малък на молитви и на мъдрост света. Той вече двайсет години не бил излизал от свещената пещера.
Но когато отбраните от Ахъчелеби сто Рамаданбегови лични връстници тръгнали за Мъсър земя с дванадесет товара дарове и стигнали до Девебугаз – крайния предел на родопската земя, където зъбери вишат върхове до сини небеса, – те видели навръх скалите старец белобрад, висок и божествен.
Той бил дервишът Кърджи Бин Олан.
Учудили се стоте лични мъже, помолили се на аллаха и продължили своя далечен път.
А по Ахъчелеби се понесла мълва, че чудо е станало: блаженият дервиш, пророкът на Ахъчелеби, който от 20 години не бил виждал хората, сега напуснал свещената пещера.
И в среднощни тъмнини стекли се смутени под вековните стени на старинното черковище всичките белобради мъже – носители на мъдростта в Ахъчелеби.
А аскетът се бил вече върнал. И не бил той сега благ и кротък, а навъсен стоял в тъмните недра на пещерата. Сключените му вежди били по-страшни от сключените тук черни стени. Тежката грижа, която омрачавала челото му, била по-тъмна и от тъмните столетни бори. А острият поглед на светлите му очи приковавал дошлите старци.
И дигнал аскетът сега чело, а от строгия му глас зашумели столетните бори.
– Правоверни – казал той, – змията пълзи над земя и под земя и лъсти змията със сърма и злато, със слава и жени! О, аллах, бъди милостив над нас и над Ахъчелеби!***
Далеч била Мъсър земя – пряко планини и моря. Оттам ездници идвали през три месеца. Дошъл ездник и обадил – стигнали Рамаданбеговите връстници до стамболските порти; дошъл втор ездник и обадил – стигнали Рамаданбеговите връстници до морския бряг; дошъл трети ездник и обадил – посрещнал Рамадан бег своите връстници в сам Мъсър и бащини дарове получил, та тръгнал за Мека – свети места да обиди за мъдрост и здраве. Най-после дошъл последен ездник и обадил – задомил се е Рамадан бег и бегова щерка вземал – мъсърка слънце хубавица: огън-очи, мед-уста и снага – палма арабска. На сватбата се стекли бегове от десет земи, а дошъл и сам бегът над беговете – стамболският султан. Всички захвалили Рамадан бега с невяста и го дарували с дарове – богатства неброени: дълго кервани ще вървели и пак не ще можели да пренесат ни нокът от пръст, ни косъм от глава...
Слушали мъжете по Ахъчелеби, а Стамбол де е и де е Мъсър; Мека защо е и отде са богатствата неброени, това те не знаяли, не разбирали, само се чудели и се радвали.
И заочаквали сватба далечна.
Но не чакала и старостта: тя била на порти у Мира бега. И повалила го тя на легло. А една вечер залязло слънцето и Мира бег се отделил от душа.
Едвам тогаз на заранта Рамадан бег пристигнал. Пристигнал той с все свои аргати и робини, кервани и вярна дружина от сто отбор връстници – яхнали коне, цели в сърма и злато, препасали с елмази обсипани саби и нарамили в седеф обковани пушки.
Те бързали да стигнат Мира бега при живот, бързали, но закъснели, че Рамадан бег карал две стада – две стада от по хилядо овци дългоруни, овни витороги.
Две стада от по хилядо брави! Забравили бедните родопци добрия стар Мира бег, забравили неговата тъга по син първенец. Стекли се от всички гори да се любуват на бегова сватба и да изгледват бегови неброени богатства. И само девойките, тънкоснагите ахъчелебийки, само те надничали през градинските вейки и дирели ревниво с очи слънце хубавата мъсърка невяста. А тя се возела на бял шатър: сред свилени тюлбени полулежала ослепителната хубавица и гледала с очи – не очи, а извити черни пиявици.
Погребал Рамадан бег своя баща Мира бега и откарал стадата си по горно поле над Родопи. А аргатите му безброй и робините му дребни изнесли по горно поле и белия шатър, в който била мъсърка невяста.
Стекли се тогаз юначните родопци да се любуват на бегова невяста и на бегови богатства.
Пролет била настанала и светло и зелено било горно поле. Плъпнали бегови стада: заблеяли овци дългоруни, зазвънили с тучни звънци овни витороги и овчарите засвирили с медни свирки.
Разкрили се тогаз простори по горни и долни земи.
На север било бездна – длан равна: безкрайно поле в зелен губер със сребърни реки и с гердани – планински вишини до синьо небе. Тракия било то, златокласо румъне, опряна о поднебния Балкан: ясна като огледало и писана като цветна леха в монинска градина; с реки бистри като сълза, със села и градове, снизани като маргари на момина гръд.
На запад пък била море-земя: със зелени талази – гори кестеневи, и с бяла пяна – планини белоглави; със зъбери и усои, по които се синеели нови небеса – сапфирни реки и езера... Македония било то, хубава и широка – пряко Рила и Пирин, пряко Струма и Вардар, пряко Преспа, че до Пинд.
А към юг на един само посег се разстилал като избуяла мъжка снага юнашки край – Ахъчелеби. Вековните му борови гори, позлатени от зората, шумели и мълвели юнашки предания.
Рамадан бег, сега с рошави черни въси и с къдри до рамене, огледал открилите се безкрайни земи и възторжен пристъпил, та разкрил шатра.
Тихо стъпвал бегът, но спящата мъсърка хубавица го очаквала и насъне: трепнали нейните кестеняви клепачи, слепените дълги ресници пропуснали в тъмна мрежа пронизния и? поглед и ръце тя извила, та раздвоила свилени тюлбени. Рожба на нилските горещи брегове, дивната хубавица отвила пред бега гръд и снага, пламенни като пурпура на южна зора. И не било то сласт на плът човешка, а жарава небесна: горяла и се топяла бегова мъжка снага.
А когато слънцето далеч на изток се издигнало над солено море и влюбеният бег извел пред шатра своята невяста – затаили дъх земя и небо: лъчите на утринната зора заиграли по бузите на магьосната мъсърка и ослепили света с хубостта и?. А тя трижди извила лебедова шия – трижд огледала земите. И зинала:
– Владетелю! – казала тя с трепетен глас на Рамадан бега. – Дай ми тия земи! Съгради ми тука султански сараи и кули ми дигни – кули непристъпни! Нека тогаз потъмнее слънцето: ти ще си слънце за моите очи!
Извил поглед Рамадан бег, измерил с очи народа, що ги гледал, и само шепном отвърнал на своята невяста:
– Снел ти бих и звездите от небето, слънце на живота ми!
...
След ден по цяло Ахъчелеби се узнало, че Рамадан бег на горно поле дума е казал: сараи там ще изгради от син-бял мрамор и мечет ще дигне до синьо небе за слава на аллаха и на Ахъчелеби...
Възрадвали се бедните планинци из горите. А ездници безчет литнали далеч да свикат старопланински прочути майстори и по-далеч да сбират дебърски безброй зидари. Пък кервани тръгнали към морски брегове за син-бял мрамор.
И навръх Илинден на горни пасбища сбор се свикал.
Дошли кротки полянци из равна Тракия, дошли лихи юнаци из Гюмюрджинско, дошли тежки кираджии из Разложко и тънки базиргяни из Филибешко. И руйно вино се пренесло из Едирненско, а гойни телци от Софийско поле.
Залязло божието слънце над горни равнини, подухнали ветрове, разнесли мириса на ахъчелебийските гори и Илинден се подел сред шумно сборище: люлки се дигнали и нощ цяла ветровете носели далеч песни от сто века.
***
А на заранта, когато Рамадан бег сред своите сто връстници коня яхнал, за да излезе на горно поле, а облак юнашки соколи се виели над тях, тогава пред широките Мирабегови порти се явили дванадесетте ахъчелебийски бегове.
И най-старият от тях пристъпил, хванал юздите на Рамаданбегова ат, който бил цял в сърма и злато, и така му дума продумал:
– Мирабегов сине, Рамадан бего! Хвала ти на името, хвала и на твоите богатства. Ала свикал си ти свят незнаен от горни и долни земи, пък стара мъдрост забравяш. И просто да ти е, че млад си, но съвет ни е от мъже и старци по нашата юнашка земя: по чужди земи ти ходи и много ще да си видял, на много мъдрост ще да си се научил, та слез сега от твоя бял ат и пеш тръгни с нас, да чуеш и в нашата земя мъдрост света.
Възбуели Рамаданбеговите отбор връстници, коне разиграли и обградили дванадесетте ахъчелебийски бегове.
Но те стояли сред тях белобради, спокойни, горди.
И дълго мислил навъсен Рамадан бег, а после ръка махнал и слязъл от коня тих и покорен. А по него слезли от конете си и неговите сто връстници.
Тогаз тръгнали напред дванадесетте ахъчелебийски бегове, а по тях пеши отишъл и Рамадан бег с хората си под свещените дъбове при пещерата на дервишка Кърджи Бин Олан.
Хиляди родопци се били стекли тук.
Пред пещерата с палещи от гняв очи стоял аскетът. А народът благоговеял и мълком ликувал пред него.
Пристъпил тогаз Рамадан бег, посрещнал погледа на пустинника и принизен навел глава. А дервишът дигнал глас на клетва света и казал:
– Лъжата е грях, правоверни, а смърт е лъжливата клетва. И нека на живот и смърт клетва да е днес пред аллаха и пред всички мъже и юнаци тук: възстановяваме Мирабегов сина Рамадан бег във властното място на баща му между дванадесетте ахъчелебийски бегове. И казваме, да служи Рамадан бег на аллаха и на Ахъчелеби с юначество и мъдрост! И повеляваме: да се покорява Рамадан бег с богатства и аргати на ахъчелебийските стареи и на мъдростите свети на нашата земя! О, аллах, който си едничък наш баща и господар, закриляй и Рамадан бега, и богатствата му, и дома му, и коляното му! Да бъде истина, мъдрост и правда по Ахъчелеби на вечно време!
...
Планините оживели, птичките запели, пурпурът на зората заиграл по сочните връшки на вековните гори и лицата на хилядите мъже просияли от радост и вяра.
Само безрадостният дервиш Кърджи Бин Олан останал навъсен и се скрил в бездните на своята пустинна пещера.
А на горно поле, когато слънцето спряло на пладнина, изедно дръпнали чукове, запорили длета, екнали топори в хиляди ръце, та прокънтели гигантски Родопи, ковани от мравуняк зидари.
И възликувал стеклият се на сбор народ. А Рамадан бег седнал на безкрайна трапеза все с гозби от кошути първескини и дар дарувал ахъчелебийските бегове: всекиму по ат арабски и всекиму по сокол – юнашка птица.
А накрай той привел – и народът зинал – чужденец първомайстор за градене сараи и мечети: висок арапин, чер, с преметната през рамо дълга плащ като пророк пустинен.
Той бил учен и пратен бил на Рамадан бега от стамболския бег – от султана бил пратен.
***
След ден хиляди сборници понесли далеч славата на Ахъчелеби, на ахъчелебийския деспот Рамадан бега и на мраморното градище навръх Родопи. Кънтяла гигантската планина под чуковете на хилядите зидари. А косачи по гойни ливади през май, жетварки по жегите на румъне и гроздобери далеч по сочните лозя наесен припявали песни за ахъчелебийския черноок бег, за мъсърка невяста и за мраморни сараи в горни родопски вършини. И тия песни овчарите по горите и гъдуларите по кръстопътищата нагласяли на кавали и гъдулки и ги разнасяли по сборове и сватби далеч из горни и долни земи.
Така превалило лятото.
Рамадан бег излизал в ослепителните часове на зората и в дивната тишина на лунните нощи сам-самин в горно поле, близък до небето, и тръгвал с бавни стъпки пред своите гойни стада. Родопец по кръв, той на света най-много обичал лова и стадата си. А на лов го придружавали сега всичките мъже в Ахъчелеби, които той щедро обдарявал. Пък тук, навръх Родопи, сред безбройните му овци и овни, където Рамадан бег бил самин и горд като земен бог – тук го радвала самата планинска сила: гояли се и шумели по тия тучни пасбища над Родопи неговите безброй стада! И любувал им се Рамадан бег, и с потаен огън в очите оглеждал той кипящата работа на хилядите зидари, сред които високият чер арапин ходел с преметната през рамо плащ като пророк пустинен.
А когато забиваните дълбоко в недрата на планината зидове на просторното градище се подали над земята, Рамадан бег все по-тревожно идвал самин заран и вечер на горно поле, крачел дълго и бавно сред своите стада, огледвал неспокойно издалите се над земята стени на градището и мрачен, угрижен, със зъл огън в погледа си отивал в късна нощ.
А на широки чардаци зад потайни завеси на предутринно и следобедно упойване от кипящи похоти копняла мъсърка невяста. И задавал ли се е Рамадан бег – гиздавец и царствен на своя ат, – тя е трепвала с прелестта на вълшебна морска царица, раздирала е свилените си тюлбени, откривала му е палящата си гръд и му е шепнела думи омайни.
– Ти си слънце за очите ми – говорела му тя – и радост си на снагата ми! Мой ли си ти, и светът е мой!
Рамадан бег оведрял чело, но с трепет в гласа и? отвръщал:
– Звезда си ти на челото ми и усмивка си на моите устни! Но тежи над мене бащината ми стряха; бавно се дига нашата кула и закрива ми слънцето тоя див дервиш в горите!
Тогаз премрежвала мъсърка невяста очи пиявици, прострелвала бега с поглед и казвала:
– Лъво мой, под земя пълзи змията и по небе лети орелът. А силата не е под земята и не е по небето, ами е в лъва и в неговата грива!
И като обвивала с коралова гръд къдрите на Рамадан бега, тя му думала, пълна с тигрено зло и власт:
– На обезумелия дервиш очите ще пият змии усойници, а месата му ще късат гарвани и псета!
...
***
Паднала ранна зима в горни вършини и сняг покрил обширното градище.
Тогаз отпуснал душа и Рамадан бег, та екнали планини и усои от тръбите на безчет ловци.
Ликували хилядите мъже: Рамадан бег бил равен с всички, любим от всички и дарявал той всички, и даруван бил от всички.
И никой не спомнял аскета строг в тъмната пещера, всеки забравил неговите прокоби зли.
Само старците – носителите на мъдрост в Ахъчелеби, – само те еднички се стичали при него в свети дни да слушат мъдрост за били и бъдни времена.
А когато подухнали южни ветрове и лъхнала пролетта, на горно поле, още преди лястовички да прелетят, се озовал пак ученият арапин и подзел с хиляди зидари работата на Рамаданбеговото градище.
Извели тогаз и овчарите гойни стада на горни пасища.
И Рамадан бег почнал пак, мрачен и тревожен, да възлиза над Родопи, да ходи сред своите стада, са следи въздиганото си градище и със страх и спотаен огън в очи да оглежда тъмните гори на своята юнашка бащиния.
Било веднъж тревожна вечер пред луна. Тайнствен шумол се носел из тъмните лесове, а мрачини се гонели по далечни зъбери. Вслушвал се Рамадан бег и струвало му се, че горите и тревите подземат смътна мълва. И изведнъж накрай полето се дигнали сенки на трима мъже. Сепнал се Рамадан бег и дебном заследил късните бродници. Те прекосили полето, обиколили шатра на зидарите, минали край мраморните стени на градените сараи и спрели пред гранитните зидове, върху които ще се зидал мечет свещен.
И след малко в нощния мрак се понесъл гневният глас на ахъчелебийския пророк, аскета дервиш Кърджи Бин Олан, който водел тия късни нагледници.
– Аллах – ечел гласът на дервиша, – превърни това градище на гроб студен тъй, както клетвопрестъпният Рамадан бег превръща твоя мечет в кула деспотска!
Зловещо заглъхнали страшните думи сред тревожната мрачева. На изток през море от тъмни простори показала луната огнен диск. Трите сенки се повърнали и изчезнали пак в горите. Тогава Рамадан бег възседнал своя ат и цял огън от зло и власт, заследил бродниците.
Но още в първите усои деспотът се зачудил: от всички пътеки из горите пъплел народ – слизал към тъмните усои на свещената пещера...
Тогава ярост и лукавство закипели в душата на Рамадан бега. Привързал той своя ат о дърво елхово, махнал от главата си свилена шамия, хвърлил от плещите си сърмени джепкени и за пръв път, откак се е завърнал из чужбина, той тръгнал по козите пътеки на своята татковина – тръгнал пеш, самин, неузнаваем, смел и пъргав като планинец.
Така той изминал девет моста, пребродил девет долье и се озовал най-сетне по скали над тъмна усоя.
А долу се чуел говор на хиляден народ.
Деспотът опнал мишци и – както в ранното си детинство – заспускал се по клоните на дърветата лек, пъргав. И непроследен, несъзрян, неузнат, той се озовал долу, между навалицата смутени и сурови родопци.
Тук из мрака под черните стени на свещената пещера се носел гневният глас на пророка – той довършвал мъдри слова.
– Омърсена е, правоверни, земята ни свещена и излъстени са нашите бегове със сърма и злато, със слава и жени! – говорел дервишът. – И като слама ще изсъхнат нашите гори, и като сол ще се стопят нашите планини! Защото страна, в която се издигат кули деспотски, ще доживее дни, когато майки за деца ще пищят и деца за майки! О, черни дни, нахалост доживени дни! Смили се над нас и над нашата бедна земя, о, аллах!
И ечала настръхналата усоя от пророческите думи.Аскетът късал дрехите си и се биел по гърдите, а съкрушаваният от словата му народ се обхващал от завета на деди и прадеди и горко се окайвал.
Рамадан бег слушал...
Накрай изступленият дервиш с разкървавени гърди дигнал пак могъщ глас:
– Махнете се от очите ми, чеда на осрамено племе! – прогърмяло божественото му слово. – Като безноги ще се влачите вие по бащината си земя и главите на малкото юнаци между вас ще се залят по урвите, ще се къпят по ручеите и ще разнасят клетви по цялата земя! И ще се стъпче навеки обетът на дедите ни свети – че червей е всеки пред всички и че един аллах е наш баща и господар!
...Немеял народът. А дервишът изчезнал в мрачините на пустинната пещера.
Тогаз Рамадан бег се навел и шепном попитал един планинец:
– Какво проповядва дервишът? Беговете ни къде са и де – мъдрите ни стареи?
Планинецът му отвърнал:
– Беговете ни и стареите са на съвет и не идат те да слушат пророка. Не идат тука и много други родове, които вървят по коляното на Рамадан бега. А не ми се види мене, правоверни брате, дервишът да е изумял: през неговите уста говори сякаш сам аллах!
– Та кой казва, че дервишът е изумял? – попитал слисан Рамадан бег.
– Беговете и стареите го казват. А днес и те се събрали, та утре щели да повикат на съд Рамадан бега, че не мечет градел той на горно поле, а кула деспотска.
***
Съмнало се и зашумели планините по Ахъчелеби: хиляди навъсени родопци сновели по всички посоки.
На бърз кон един Рамаданбегов пратеник тръгнал посред нощ на път и посрещнал зората на Девебугаз – крайния рид от непристъпната земя на родопците... Бързият ездник бил в сърма и злато и препуснал той кон към стамболските земи.
А в Ахъчелеби, когато слънцето спряло на пладнина, дванадесетте бегове възседнали своите горски коне и се озовали в широките Мирабегови двори.
Рамадан бег ги чакал. Под тъмни чимшири той трапеза бил сложил на килими персийски. И с поклон посрещнал той старите бегове, с поклон ги на обед поканил, а прислужвал им роб в сърма и злато.
Яли, пили и най-старият от ахъчелебийските бегове тъй подхванал мъдра реч:
– Мирабегов сине, Рамадан бего! Яли сме и пили тука ние в бащино ти време и на вярност юнашка сме се радвали. И идем днес из тъмните гори на нашата бащиния и води ни мъдростта на дедите ни свети. Чули сме и узнали, че девет бега от девет земи са се облог обложили да дигнат в горно поле кула седмовръхна и да стигнат предни врати на небето. Истината лъжа да е, Мирабегов сине, Рамадан бего! Ала прото да е и да се знае: на що е ум турил стамболският бег от далечна земя, та немилено и нежалено сипе своите богатства по нашите гори? Мъдрост стара ни води тук, бего, а тази мъдрост учи: облог срещу облог се удря и богатство срещу богатство! Що си облог сторил в далечни страни, бего Рамадане, и що си богатства обзаложил срещу богатствата на стамболския бег?
Заглъхнали пусти двори. А Рамадан бег навъсил вити вежди и тъй отвърнал:
– Питате ме, бащини връстници, и ще ви кажа: един е аллах на небето и един султанът в Стамбол! А земите ни и жените ни, и децата ни, и къщята, и гробовете ни – всичко е негово, на всичко е той господар. Аз неговата милост едничко имам, стари бегове, и нищо не съм му обзаложил, че всичко е негово.
Тогаз сопнали се гордите планинци! Един по един изправяли юнашки чела и тъй отвръщали:
– Грешка имаш, Мирабегов сине! Тази земя е наша и ничия друга!
– Лъжеш се, побратиме млади! Нашите бащи и деди лежат в свои гробове – юнашки гробници.
– Бего Рамадане, не с чуждо злато сме градили ние нашите къщи и колиби, а с труд и те са наши!
– Теб, брате Рамадане, чуждият хляб те е научил да говориш лъжи безсрамни, защото нашите жени и деца са наши, докато носим глави на рамене!
Гордите стари юнаци се тресели от гняв и погнус...
Но – страшен писък оглушил техния ропот: облак хищни соколи се завили над двора и сврели се, та трошали клонете на тъмните чимшири над трапезата. А широките железни Рамаданбегови порти с шум се отворили и в просторния двор бързо навлезли на коне и пеши, обръжени от глави до пети, Рамаданбеговите верни връстници, последвани от тълпа мъже из Мирабеговото юнашко коляно...
Тогаз се изправил на нозе и Рамадан бег, ръка на кобури турил и подхванал зловеща реч:
– Да ви кажа сега, бегове: стара песен са мъдростите на дервиша Кърджи Бин Олан. А моята нова песен е такава: където султановата дума място не хване, там смъртта сама ще проговори! И ще проговори тя, бегове, сред самия божи ден, а не под булото на нощта, както говори вашият обезумял дервиш!
Незаглъхнал още зловещият глас на Рамадан бега, и гордите стареи на свободната родопска земя дигнали позеленели от гняв лица. И най-старият така му на думите отвърнал:
– Един аллах бди над човешките помишления, Мирабегов сине, Рамадан бего! Но знай, не сребърните кобури, а юнашкото сърце крепи главите ни на рамене! И не знаем ние какви е думи думал през нощите дервишът пустинен, но знаем, че ти излъга с клетва бога, народа и родопската земя!
Бавно и спокойно говорел гордият най-стар бег. Но гласът му тръпнел, заглъхвал и накрай едвам се чували неговите думи: натегнали му клепачите, сковали му се устата, бледината на смъртта покрила старешкия му образ, той охнал и се повалил мъртъв.
Настръхнали Рамаданбеговите верни мъже, а изтръпнал и сам Рамадан бег: ахъчелебийските бегове един след друг губели цвета на лицето си, натегвали им клепачите, сковавали им се челюстите и един след друг те се поваляли, покосени от невярната смърт. Едвам най-младият от тях смогнал и в предсмъртния миг издумал:
– Клетвопрестъпни бего Рамадане! В Родопите не е било и не е чувано смъртта да проговори на безоръжни гости в бащина къща!
Тъй издумал последният от дванадесетте ахъчелебийски бегове и се отделил от душа.
Тогава робът в сърма и злато, който служел на трапезата, се изправил сред мъртвите стари мъже и се възгордял от делото си. А извърнали глави от него верните Рамаданбегови връстници, засрамили се и юначните мъже от Мирабеговото коляно... Сам Рамадан бег със страшен гняв сабля изтеглил върху гнусния роб.
Но тук изново писнали соколите и завили се на облак над високите Рамаданбегови чардаци; там със сокол в ръка се явила сама мъсърка невяста в свилени тюлбени – цяла две очи, две огнени очи.
О, хубава била тя – прелестна, дивна, божествена с тоя огън в очите, огън на зло и власт!
И укротил се Рамадан бег, а възликували обаяни и верните му мъже.
Тогаз робът отровител сам отърчал и привел пристегнатия за бой жребец на Рамадан бега. Яхнал го бегът с налени в кръв очи и се обърнал със страшна реч към жадните си за бой мъже:
– Юнаци! – извикал им младият деспот. – Народ народа днес владее: вървете да земем своя дял! Юнашко е нашето племе и султанът ни обрича половината свят!
...
***
Глутница вълци в люта зима не вият и не налитат тъй, както Рамаданбеговите хиляди ездници са нахлули в ахъчелебийските гори.
И заляла се юнашка кръв: закипяла грозна война между юнашки синове на юнашка земя.
Изступленият дервиш Кърджи Бин Олан се вестявал като невидим дух из вършни скали и тъмни гори и ободрял, и разпалял отчайваните борци за родопското име, чест и свобода.
А Рамадан бег със своите дружини налитал като косата на смъртта и вселявал ужас и трепет, носел робство и разорение.
И на седмия ден родопските гори се проглушили от тръбите на хилядно войнство: из Девебугаз нахлула в планините помощ на Рамадан бега – пристигнали чужди дружини, султанови пълчища...
Тогаз потъмняло модрото ахъчелебийско небе, заглъхнали планините, онемели горите.
И възликувал Рамадан бег: посрещнал той султанските войски, пръснал по цели Родопи шатри и митиризи и забил по ахъчелебийските върхища чужди знамена.
...
Но след ден, неогряла още зората, а пред Рамаданбеговите порти се явили старите кехаи на стадата му – все белобради овчари, сега принизени, окаяни. Те посипвали с пръст побелелите си глава и вестели грозна напаст.
– О, горко нам, бего! – викали те. – Мор, мор нападна стадата ти гойни!
...
При залез слънце на тоя зловещ ден стареите – носители на мъдрост в Ахъчелеби – учили своите чеда по хижи и колиби на мъдрост за вечно време, те говорели:
– Мъдър е, деца, дервишът Кърджи Бин Олан и свято да му е името на вечно време, че той учи:
”Лъжа лъжата не надвива и срам срама не изкупува!
И който дан плаща на мърсителите на своята земя, сам мърси земята си свещена!
Защото не страх властта крепи, а юнашката мишца!
Паякът преде паяжина и лови мухи: паякът е предателят, паяжината – страхът, а мухата – роб безсрамен.А мигар сме роби вече, мъже родопци?
О, паякът ще изгние в праха на земята, ветрове ще развеят паяжината и юнашките мишци ще закрепят пак над нашите чела славата на дедите ни свети!
И нека глъхнат нашите гори и планини! Нека се опустошава земята ни света! Нека! Над нас и над нашата славна бащиния бди аллахът велик, който е едничък наш баща и господар! И ще подкрепи той нашите мишци и ще възсияе слънцето над Ахъчелеби пак.”
– О, мъдър е, деца, дервишът Кърджи Бин Олан и свято да му е името на вечно време!...
...
Тъй учили своите синове белобрадите старци – носители на мъдрост в Ахъчелеби.
А в стана на Рамаданбеговото войнство било смущение и страх.
Страшният деспот бил в горно поле.
Там зората се подала като тъмночервена жарава иззад безкрайни бездни на изтока, а от пилените мъгливи празнини на съкрушавания нощен хаос по полето оставали невидими сили, от които лъхал дъхът на смъртта.
В стадата беснеел мор – страшен, тайнствен, невидим.
И пилеели се хилядите брави из пасбищата, гоними от смъртен ужас, и осявали полето с трупове, които се гърчели и почервенявали като въглен.
Не е било по-страшно и бойно поле след кървава битка!
Рамадан бег спрял сред стадата си и безмълвен гледал.
Тогаз старите му кехаи го наближили, поклонили му се и извели пред него вещица стара – врачка из долни земи.
И казала вещицата:
– За бега е жалко, а церът на мор е въглен чер. И въгленът е от кост човешка. А тази кост човешка е от първа на майка мъжка рожба. Кога слънце залезе, овчари дете в огън горят и въглен от кости във вода топят, та поят после морено стадо. За бега е жалко, а кога той това направи, врачката ще получи товар злато.
Прежълтял Рамадан бег: той сам рожба очаквал – първа рожба на майка! Но потъмнели очите на страшния деспот...
И след час ездници бързи – бегови аргати – литнали по долни поля на страшна поръка: да откъснат от майчина гръд първа мъжка рожба...
По полето жнали. В Ахъчелеби планините глъхнели. На горно поле мравуняк зидари ковели Родопи: издигали сараи от син-бял мрамор и градили кула седмовръха. А арапинът учен ходел сред градището с преметната през рамо плащ като пророк пустинен.
Рамадан бег, един само сред кехаи и овчари, стоял като вкован навръх могила сред просторните си пасбища и оглеждал пътищата на четири страни.
А морът косял стадата.
Най-после привечер из долни бърда се задал ездник – аргат морен, прашен и тъмен в образа. Той мълком слязъл от коня и издигнал с разтреперани ръце – твар в пелени.
Рамадан бег, жълт-зелен, хищно посегнал. А из пелените се дигнала златокоса глава и писнал детски плач.
Тогава кехаите и старите овчари на Рамадан бега свлекли греди навръх могилата, клада дигнали и запалили я... А изеднъж се прибрало и сгърчило самото небо. Нощта настъпила със страшна сила. Гъст мрак като мъгла обхванал земята и около кладата на връхна могила се виждала само сянката на деспота. Той държал в ръце – в трепетни ръце – страшна жертва. И когато стройни пламъци се извили над кладата сред мрака, две корави ръце се протегнали и – раздвоили се пламъците: сред тях сякаш гнездо се свило и птичка запищяла.
Тогаз затаила дъх и самата нощ.
А двоили се дълго пламъците над кладата и треперлив гласец летял из тъмите.
После отдалеч вълк завил, звяр ревнал, хищни птици прелетели, гората зашумяла и планината се разтресла; продрал се мракът на нощта, открило се небето, звездите страшно заиграли и завили зли вихрушки.
Едвам тогава пламъците над кладата се слели, позеленели, светнали и после леко се затопили далеч по градището: кехаи и овчари с вили развлекли огъня и отбрали кости – черни въглени...
***
Късно през тази нощ Рамадан бег напуснал стръвен горно поле.
А по крайните предели на Ахъчелеби горели бежански огньове, обагряли нощните тъми и сякаш цялата земя се къпела в кърви.
Бегът се явил в своя стан и не дигнал очи към своите високи чардаци, не слязъл от коня си, цял в пяна, а ръка махнал и повел дружините си към бежанските огньове: в душата му били зло и власт! Той сега гонел да очисти и земята си, както е очистил мора от стадата си: живи души на въглен да превръща и земята да оглуши с писъци – писъци на деца за майки и на майки за деца.
Но по Родопите се носела нечия непобедима сянка и отвличала хората в незнайни скривалища. Рамадан бег и дружините му срещали села, срещали хижи и колиби, а жива душа в тях не намирали...
Привечер Рамадан бег се завърнал в бащините си двори мрачен и ням. Но тук не посрещнала го със страст и нега, както винаги, дивно хубавата мъсърка невяста. Тя била скрита зад атлазени завеси и безутешен хленч се носел оттам.
А на предни чардаци пред стреснатия бег се изправил човек, чер и неузнаваем.
Той бил арапинът учен – първомайсторът на градището.
И пристъпил арапинът блед и немощен, поклонил се на страшния деспот и възвестил нова напаст:
– Господарю, зло се всели в градището на горно поле: нощ цяла по стените на сараи и кули пламъци зелени играят и дете пищи, та къса сърца от гърди! Не зидари и майстори, а и сама гората посърна и онемя...
Навъсил чело Рамадан бег и дълго не разбирал думите на сплашения арапин. А тоя все разказвал: от тъмни зори са почнали зидарите един по един да липсват, а привечер не останали на горно поле и самите майстори... Страшно било чудото! Пламъци цяла нощ играели над градището и дете пищяло – тъй пищяло, че късало сърца от гърди...
Дълго мълчал Рамадан бег, а мъсърка невяста безутешно ляла сълзи и пръсти кършила в своите чардаци. Накрай деспотът дигнал мрачно чело и казал страховит:
– Сараите ще се градят и кулата ще се дигне!
Навел обаче угрижено чело първомайсторът и отвърнал:
– Аз съм роб на своя господар. Но зидарите и майсторите с хиляди вече носят по цялата земя страховита вест... Где щем зидари намери?
Рамадан бег пак се угрижил, но изново навъсил той чело и казал още по-страховит:
– Сараите ще се градят и кулата ще се дигне!
А после с потайна ярост додал:
– Зидари и майстори ще събера аз двойно по-много!
***
На заранта литнали ездници из долни и горни земи с весела вест: Илинден настъпвал и Рамадан бег, ахъчелебийският деспот, свиквал пак навръх Родопи сбор голям, за да освети мраморни сараи и кула седмовръха...
Тогаз се разшумили пак долни и горни земи: тръгнал към връхни Родопи хиляден народ. Идели кротки полянци из равна Тракия и лихи юнаци из Гюмюрджинско; идели тежки кираджии из Разложко и тънки базиргяни из Филибешко. А пренисало се и руйно вино из Едирненско, и гойни телци из Софийско поле.
Но глъхнели Родопи и немеело Ахъчелеби. В късни нощи из незнайни тъмнини излизали хиляди мъже; трупали се по чукарите около горно поле и дебнели страхотното видение на Рамаданбеговото градище. Там посред нощ на мраморните стени заигравали сини пламъци и пищяло дете – пищяло, дорде пропеят първи петли. Тогаз из планините се чуял пророчески глас, който казвал:
– Велик е аллах! И който търпи да се градят в земята му кули деспотски, той дни ще доживее, когато деца за майки ще пищят и майки – за деца!А щом настъпвал ден, глъхнели пак Родопите, запустявали села, хижи и колиби и само пламъците на бежанските огньове из родопските крайни предели се изново усилвали и пъплели към недрата на Ахъчелеби.
Най-после настъпил сбор – навръх Илинден. Залязло божието слънце, подухнали ветрове и понесли сега дим и мъгли из горите. Но на горно поле Илинден се подел пак шумно: люлки се дигнали и понесли се далеч песни на три езика.
Само тътнела планината и горели далеч лесовете.
Но чуждите сборници се веселели.
А мракът на нощта гъстеял. И изведнъж по обширното сборище се понесла смътна тревога: младите мъже от сборниците един по един липсвали. Глухо се замълвило – полето е обкръжено от Рамаданбегови войски... Рамадан бег с хората си дебном отбирал работни мъже – събирал за градището си зидари и майстори двойно по-много.
След малко настръхнал сборът: писнали старци, жени и деца – дирели своите работни синове, домакини и бащи.
А явил се тогаз сред хилядите сборници сам Рамадан бег на жребец, цял в сърма и злато. И горд, и зъл, той сковал с едина си поглед хилядния народ.
Но... то било вече среднощ. И настръхнали гигантски Родопи! Надвиснала тежест сред мрака, онемял хилядният народ в сборището – вихрушка повяла, сътресли се небесата, заиграли звезди и литнал над народа пламен син, заиграл на тънки езици, залутал се на клъбца и слязъл над градището... А там стъкло сякаш се строшило: писнало дете и тъй заридало, че късало сърца от гърди...
Онемял в безумен страх народът! А после сред него се извил отчаян женски писък – невяста, тънка, лична и висока, ръст вишила над народа и с кръвен писък ръце дигнала.
– Рожбо мила! Първина на майка! – проечал ек от писъка и?.
Тя била полянка. Познала тя гласа на своето погубено чедо и като заскубала коси до пети, втурнала се към страхотното видение – и сама видение страхотно.
Сътресал се народът в окаменението си, дигнал се глъч от ужас. И вихрушки завели с прах и мъгли: бягало стадо и младо, бягали жени и деца, бягали султановите пълчища, а бягали и самите Рамаданбегови верни дружини.
Едничък Рамадан бег се вцепенил и останал неподвижен на своя изправен жребец, а не отстъпили от него и другарите му – неговит
