Отговор на К.Гербов-съфорумник:
"В историите на Угровлашкото княжество и България от ХІV в. се забелязва любопитен паралел.
Какво става в Угровлашко в ХІV в.?
Приема се, че Влашко или Влахия, а според последните уточнявания Угровлахия, се обособява като самостоятелна държава около 1324-1330 г. За неин основател се счита Басараб І, наричан Основателят, който в нашата история е познат като Иванко Басараб. В genealogy.euweb. cz/index.html същият е обозначен като основател на династията Басараб под името Йоан Басараб (1310-1352). В грамотите си угровлашките владетели сами се определят като „великы̀и воивода и самодръжавни господинь въсеи земли оугровлахы̀скои”. „Войвода” ни е позната дума, а „господин” всъщност е „господар”.
Любопитна подробност в Угровлашко е, че владетелите след Йоан Басараб, също носят като първо името Йоан, което е изписвано като ІW, ІWАNЪ или ІWNЬ. Такава добавка може да се открие на стенописите с портретите на тези владетели, като например, в показаният тук стенописен портрет на Йоан (или Йон) Мирчо Воевода (на илюстрацията, горе вляво). Йоан е бил и Никола Александър Воевода, на когото днес румънците му викат Николае Александру. Това може да се види от надгробната му плоча, където преди ІW фигурира и „господар” (на илюстрацията, горе вдясно).
Най-впечатляващо (тотално просто) е присъствието на ІW и ІWАNЬ на угровлахийските грамоти, публикувани от Л. Милетич в „Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость”. В началото на тези грамоти четем: „Іѡанъ Rадоулъ” за Раду I (1375-1380); „Іѡ Мирча” за Мирчо Велики (1386-1418); „Іѡ Михаил” за Михаил, син на Мирчо Велики (1418-1420); „Іѡ Алеѯандръ” за Александър І Алдея (1431-1436), също син на Мирчо Велики. На централно място на оброчния кръст на Мирчо Стари в Балчик – най-отгоре, като монограм, също е изписано ІW (на илюстрацията, долния ред). (Тук ще добавя, че на кръста не е посочено Мирчо Стари, а двата монограма ММ трябва да се четат Mircea Marelui – Мирчо Велики. Мирчо става Стари след смъртта си– също, както бащата на цар Йоан Асен става Асен Стария.).
Оказва се, че това „Йоан” при влашките (вижда се по-долу, че също и при молдовските) владетели, всъщност не е име. В „Стара българска литература”, том 4, е публикуван разказа „Мъчение на Йоан Нови Сучавски”, написан от Григорий Цамблак, в който се споменава: „премногохристолюбивия велик воевода Йоан Александър, който тогава владееше благочестиво цяла Молдовлахия и Поморието”. Естествено това не е българския цар Йоан Александър, а Александър Добрия (чел Бун) – господар на Молдова от 1400 до 1432 г. Най-интересното всъщност е прелюбопитната бележка на съставителите на изданието, където се отбелязва: „името Йоан (Йон) при молдовлахийските владетели има значението на титла”.
Войводите и господарите на Угровлахия и Молдова не са се казвали Йоан, а са носели титлата Йоан. Тя е придружавала името в официалните писмени паметници, но самата тя не е била име. И затова в списъка на владетелите на Молдова в Уикипедия, например, първият Йоан, който се среща там е Йоан Йолдея, „господар на Молдова през септември 1552 г.” В списъка на господарите на Цара Ромъняскъ (Влахия) има посочен един-единствен Йоан Войвода (с въпросителна, дали е бил войвода) от 1247 до 1275 г., т. е. преди Влахия да стане самостоятелна. По-нататък, чак до края на списъка, който свършва в 1859 г., име Йоан не се появява при войводите и господарите на Влахия. Румънските историци са премахнали в този списък Йоан и като име и като титла от истинските имена на средновековните владетели на държавата им.
Какво става в България в ХІV в.?
Докато в Угровлахия управлява династията Басараб, в България престола от 1323 до 1396 г. се заема от представителите на т. нар. Шишманова династия. С изключение на първия цар от тази династия – Михаил Шишман, всички останали са познати и с Йоан като първо име: Йоан Стефан, Йоан Александър, Йоан Шишман, Йоан Срацимир. Освен тези официални царе, Йоан Александър е имал при управлението си за съцаре сина си Йоан Шишман от брака си с влахкинята Теодора (починал невръстен), и още един Йоан Шишман – син от брака си с еврейката Сара. Всъщност само първия син на цар Йоан Александър – Михаил Асен (също починал рано) не е познат като Йоан. Братът на Йоан Александър се отбелязва с името Йоан Комнин Асен. Родители на двамата братя Александър и Комнин с първо име Йоан и трето Асен, са деспот Срацимир и Кераца Петрица.
Друга любопитна подробност е, че праотецът на Шишмановата династия – Видинския деспот Шишман (1280-1313), се счита за куманин по произход. Куманин, е бил и бащата на Басараб І - Токомериус (казват, че идвало от Тихомир). Интересно е, че като кумани по произход се сочат и братята възстановили българската държавност в 1186 г. – Асен, Петър и Калоян. Шишмановци се афишират като продължители на династията на Асеневци и затова с трето име Асен са се назовавали Михаил Шишман и Йоан Александър – поне за тях имаме сведения. Днес се приема, че Шишмановата династия е клон на династията на Асеневци. Друг е въпросът дали Шишмановци са се считали за самостоятелна династия. Като капак на цялата тази многотия от връзки идва и известието, че кръщелното име на първия Асен от края на ХІІ в. – наречен по-късно Асен Стария, е било Йоан. Така трима от първите Асеневци, са всъщност Йоановци – Асен, Калоян и Йоан Асен. По-късно се появява и още един Йоан Асен ІІІ.
Нека накрая да добавим и връзката между родовете Басараб и Шишман. Йоан Александър е женен за дъщерята на Йоан Басараб Теодора. Йоан Срацимир за Ана Слава Басараба.
Естествено, че тук веднага възниква един, като че ли риторичен въпрос: всички ли български царе, носещи в началото на името си Йоан (то е все в началото, а Асен е накрая), са се казвали така? Не е ли за повечето от тях тази дума не име, а титла? „† Іѡанъ Срацимиръ, царь блъгаромъ” от българската грамота не е ли като „† Іѡ Михаил, великїи воевода и господинь” от угровлашката грамота? Защо тогава румънските историци са решили, че войводата им се е казвал Михаил, а българските професори ни уверяват, че нашият цар бил Иван Срацимир (даже не му викат и Йоан!).
Българският превод на Манасиевата хроника е прелюбопитен в това отношение (виж Стара българска литература, том 3). В пояснението, изпълняващо и ролята на заглавка на хрониката (или летопис) се казва: „Тази книга беше преведена от гръцки език за цар Александър”. По нататък в съдържанието на хрониката, в една от поредните добавки - в случая не толкова с исторически сведения за българите, а с венцехваления на мецената - за него се казва: „велик владетел и победоносец величав, от корена изхождащ на Йоана всепреславен, българският цар Асен, наричан Александър”. Какво излиза: царят, наричан Александър, е всъщност цар Асен Български, чийто корен е от всепреславния Йоан. Малко объркващ е горния прочит, по отношение на Асен, но очевидно това е насочване към родоначалника на династията. Иначе, както бе казано, поръчителят на превода на Манасиевата хроника си е цар Александър, а не цар Йоан или цар Асен.
В друг български ръкопис от същото време – „Похвала на цар Иван Александър от 1337 г.”, поместена в Софийския псалтир, наречен още Иван Александров песнивец, сред неприятните за четене венцеславения-оливания по адрес на благодетеля („той ми се струва втори Александър от древността”), четем и следното: „Радвай се, застъпнико на верните! Радвай се, българска славо и похвало! Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвай се със сладките ваши чеда – цар Михаил Асен и Страцимир, и Асен!”. За да не се обърка наивния български читател, пожелал да посети страниците на „Стара българска литература”, том 2, където е поместена горната творба, многомъдрите съставители на сборника ни обясняват по повод гореписаното, продължавайки да пълнят българската история с измислените от тях Ивановци, че „синовете на Иван Александър от влахинята Теодора”, са се казвали „Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен”.
Вижда се, че милите ни родни историци, въобще и не са подозирали цялата щуротия на проведеното от тях покръстително мероприятие - „Йоан” да стане „Иван”. Тя тая щуротия с преименуването си е от памтивека характерна за мястото, наречено България. Защо обаче трябва под път и над път да се внушават неверни мисли. Може би следствие на непрекъснатото натякване на тия Ивановци, така и се е пропуснала възможността да се види, че те не са дори и Йоановци, в разбирането на тази дума като обикновено име.
Влашката култура е продължение на нашата. Видяхме, че по влашките стенописи, грамоти, монети, надгробия, с името на владетеля дежурно си върви и едно Йоан. И при нас царете от ХІV в. Александър, Срацимир, Шишман, Асен - в грамотите, монетите и най-вече в миниатюрите на Манасиевата хроника и Лондонското четвероевангелие си вървят с Йоан отпред. Но дори и в тези грамоти личи, че Йоан е било нещо като за представителност. Например Л. Милетич цитира една грамота на българския цар Срацимир до жупана Яков Херман, която започва с „От господина цара Срацимира”, а завършва с подписа: „† Іѡанъ Срацимиръ, царь блъгаромъ”. Но как е било в ежедневието, как са наричали българите своите царе, с какви имена са останали те в летописните сведения?
Любопитни в това отношение са историите на България, написани от Мавро Орбини и Блазиус Клайнер. И в двете са упоменати царете Александър, Страцимир, Шишман и Асен, без изобщо да се свързват с Йоан. Това е дало много работа на преводача на Клайнер – Иван Дуйчев, тъй като той си е свършил докрай, това което си е наумил и пред всяко от гореизброените имена прилежно е поставил и по едно „[Йоан]”. Как го беше казал българина за оня, дето нямал умора?
Паисий от Хилендар е знаел за царската традиция на името Йоан
Нашите професори, които вероятно когато са ставали такива, сигурно са полагали клетва, че в бъдещите си произведения и дума няма да обелват, какво е писал Паисий Хилендарски, изглежда, че май и действително не са го чели. А ето какво е писал Паисий в 1762 г.:
„Когато по едно време дунавските българи пак отстъпили от православието в езичеството, бог изпратил на българския народ тоя блажен цар Михаил, просветил го със светото кръщение, показал чудеса със светия кръст в неговата ръка и скоро чул неговата молитва... И тоя втори просветител на българския народ (първият според Паисий е покръстилият се Тривелий), свършил своя свет и богоугоден живот в голям мир и благочестие, наречен Йоан-Михаил, праотец на всички български царе. Ония, които царували след него, поддържали неговото благочестие, били от неговото племе и род и се подписвали с неговата титла. В зографските грамоти го наричат: Йоан-Михаил, наш велик праотец между българските царе. Не можем да пристъпим неговата заповед, което е изпърво заповядал, и ние го потвърждаваме. Така българските царе имали на велика почит тоя блажен цар Йоан-Михаил.”
В случая Паисий свързва Йоан с покръстителя Михаил, но това вече е друга тема на разговор. По-важното е, че ни казва, щото българските царе наричащи се Йоан, всъщност са подчертавали с това име корена си и принадлежността си към плеадата владетели (по скоро водители) на българския род. Това в прав текст го е заявил в 1344 г. и един от тези царе – Александър. Явно, както и Асен, Йоан не е рождено име, а добавяно, когато съответното лице е ставало цар. Това, че братът на цар Александър – Комнин, също е бил Йоан и Асен, като че ли подсказва, че е възможно в един момент той също да е бил цар или пък съцар на брат си.
С долната картинка задавам въпроса: Защо българските царе Срацимир (или Страцимир?) и Шишман се водят и с име Йоан, а влашкия войвода Мирчо Велики - не?
Ето какво е написал по въпроса проф. Асен Василиев в книгата си „Социални и патриотични теми в старото българско изкуство” (изд. 1973 г., с. 67):
Поздрави.
