„Гьоч” – филм за възможните приятели, които няма да срещнем в България.
„Истините за „възродителния процес” все повече се откриват, но съм много далеч от изказвания като „никога няма да знаем всичко”, казва Ирина Недева, един от авторите на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата“.
Преди няколко седмици БНТ излъчи документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата“, основан на интервюта на български турци, изгонени от страната ни заради съпротива срещу насилственото преименуване по време на т.нар. „възродителен процес”. Изповедите им, направени 20 години по-късно, не представят пряко събитията около този процес, а спомена за тях, изпълнен с много болка и горчивина. На въпроса „кое от значенията на думата “гьоч” бихте избрала за превод?“ Ирина Недева, един от авторите на филма, отговаря: „Изгонване” сигурно. През 2009 г. тя, заедно с журналистката Даниела Горчева и оператора Любен Бързаков, създава филма „Гьоч – да прекрачиш границата.”
Как решихте да създадете филма „Гьоч – да прекрачиш границата”, който наскоро беше излъчен по БНТ?
Решихме да направим една конференция с нечуваните, нечутите гласове, изпратени в изгнание, насилствено експулсирани по времето на т.нар. „голяма екскурзия” от лятото на 1989 година. Интересът ни беше провокиран от идеята да съберем на една конференция хората, участвали в протестите срещу майските събития. Оказа се, че една част от тях могат да дойдат на конференцията в София. Тогава взехме решение част от финансите, отредени за дискусията, да бъдат използвани за пътуване до Турция. Тръгнахме с колежката Даниела Горчева, много добър мой приятел, професионално сме се събрали по някакъв начин в пространството. Заедно с Даниела решихме да намерим неизвестните, забравените хора, които не са се върнали от Турция в България, които не са си взели двойно гражданство, за да прочетем една непрочетена страница от историята.
Как намерихте тези интересни и разнообразни събеседници?
Знаехме кои са хората, въвлечени в нелегалните организации преди 1989 г., хората, пострадали от комунистическия режим, хората, лежали в затворите, които са били в Белене – като Сюлейман, обвинен като един от организаторите на майските протести, пратен в Белене. Знаехме за съществуването на нелегалната Ленинска комунистическа партия, създадена от Авни Велиев. Нямахме голяма надежда, че ще го открием. Това стана на място. На място попаднахме сякаш в приказките на Шехерезада. Започнахме срещи с разни хора, обясняваме какво правим, а те казват: „Имаме много добър познат, ще му се обадим, ако може, да се присъедини към нас.” Така заприлича на сливане на една история в друга.
За колко време създадохте филма?
Имахме само една седмица. Пари за документално кино в този проект нямаше. Което означава, че бяхме с една камера, нямахме време, нужно за създаването на документален филм – да се направят първоначално проучване, предварителен разговор, всичко това на нас ни беше скъсено като срок и се беше наложило операторът да не сваля камерата от рамото си близо 20 часа дневно. Имахме чувството, че ако изпуснем този момент на отваряне на врати, на влизане от една стая в друга стая, всичко щеше да се изгуби. Когато събрахме целия материал, установихме, че е грехота да го използваме само веднъж. Разбрахме, че лентата има филмова стойност, и решихме да направим филма такъв, какъвто го видяхте.
Имаше ли история, която Вас лично Ви впечатли?
Много са, не мога да ги подредя като най-впечатляващата или по-малко впечатляващата. Мога да разкажа нещо от драматургичната история на филма. При всяка разказана история остава впечатлението, че ако българската комунистическа държава не беше тормозила тези хора, ако те бяха останали у нас, щяха да останат безкрайно полезни. Един от тях е синът на бургаския поет Реджеп Кюпчу, който пише еднакво добре на български и на родния си турски език. Синът му е бил в затвора преди 1989 г. и е от хората, принудени да напуснат. Ердинч пише великолепна поезия. И пише само на български. За затаената болка, тъга, обида. Усещането, че сме загубили като държава, като общество е силно. Една от снахите на Сюлейман, когото намерихме в Бурса, е родена в Джебел. Идва в Турция по време на цинично наречената „голяма екскурзия”, когато е била на 3-4 години. Тя изключително трудно говореше български и я помолихме да ни каже какво изобщо си спомня от българския език – тя каза: „Зайченцето бяло”. Помолихме я да я изпее. В един момент, когато тя държеше на ръце своето прекрасно дете, каза: „А, не мога да си спомня.” Но това „не мога да си спомня” го каза на английски. Заради един репресивен и глупав модел на мислене на тогавашното управление, конкретно на Тодор Живков, с това момиче трябваше да преминаваме през английския. Нямахме допирна точка с българския, а трябваше да преминем през това стъписване, през английския. Представете си за какво отблъскване и отдалечаване става дума.
Какво означава думата “гьоч”?
На турски език думата “гьоч” има няколко значения – „преместване в друг дом”, „емиграция”, „изселване”.
Кое от тях бихте избрала за превод?
„Изгонване” сигурно. Изпитвахме огромно неудобство с Даниела Горчева и оператора Любен Бързаков, когато виждахме, че за тези хора е драматично да се справят с въпросите ни. Те не искаха да обвиняват целия български народ. Но наред с това е необходимо да се назовава кой е довел до случилото се. Това е все едно да те изгонят от твоя собствен дом. Да нямаш право да кажеш, че обичаш това място. Питаха ни – и мене, и Даниела – защо не сме представили българската гледна точка. Има я тази позиция – изразена е чрез хазяйката на Сабри Искендер. Няма една гледна точка – на оправдаващите „възродителния процес”. Това е съзнателно направен избор. Защото тя беше достатъчно представена – независимо от падането на Берлинската стена и падането на комунизма, много добре се чуват гласовете на носталгиците по старото време.
Вероятно по-възрастното поколение е наясно с „възродителния процес”. Младите хора обаче знаят ли какво означава този исторически термин?
Тези, които се интересуват, знаят. Идеята ни беше – особено чрез Метин, който работи в компания, свързана с National Geographic, – да покажем колко всъщност няма значение дали си в Турция, или в България, и колко е важно да си дадем сметка за случилото се в миналото. Трябва да си отговорим на въпроса защо Метин е там, а не тук, и защо му е мъчно за България, и защо е обиден. Надяваме се именно младите хора, когато гледат този филм, да си кажат: „Това е филм и за нашите възможни приятели, които обаче няма да срещнем тук, ще ги срещнем в Истанбул, в Бурса.” Това е филм за категорията хора, които са били изгонени по политически причини с пълното съзнание, че нашето, българско, общество няма нужда от тях. Това е филм за нещата, от които сме се лишили като общество и като държава.
За 22 години откриха ли се всички истини за „възродителния процес” – чрез медиите, чрез книгите?
Все повече се открива, но съм много далеч от изказвания като „никога няма да знаем всичко”. Вярвам, че трябва да се отворят архивите и да се четат. С един филм, с два филма, с пет книги, десет книги, със сто книги не може да се каже, че цялата истина е разкрита. Но е по-добре да имаш сто филма и сто книги, отколкото един филм или една книга, или само версията на управляващата комунистическа върхушка от онова време или на ДС.
Източник: Copyright © Заман.