Роден съм на 05.09.1938 година в село Корница, обл. Благоевград (Горна Джумая). Израснал съм в бедно селско семейство . Завърших основното си образование в с. Корница. Още от малък ме зачукаха камъните. бях_ на 6-7 години и баща ми го мобилизираха запас като окопационен корпус в Гърция и Югославия. От тогава като овчарче се събирах със стари хора, които ми разправяха за трагедиите причинени от БКП и ВМРО : по време но покръстването през 1912 година. За клането на всички Турци мохамедани в бившите Петрички околия. Как са се гаврели с хората при смяната на имената и колко джамии са били изгорени. Бях малък когато слушах тези разкази. Имената на разказвачите и техните несгоди са: Уруч Уручев, Бекир Уручев, Мустафа Гетов и много други.
.Години след това идват и моите тежки и жестоки преживявания. През 1949 година образуваната нелегална група за сваляне на варварския комунистически режим от Спас Белухов. Тогава започна тежкия живот в Корница. Докараха най - големия разбойник от град Банско Милуш Тренчев. който почна побоища до смърт в селото. Беше невъзможно да се занесе хляб на овчарите, нито пък на орачите. Независимо къде отиваш те срещат агенти на Държавна Сигурност, милицията претърсваше торбите и намерят ли хляб те бият, докато не си признаеш на кого го носиш, и кой те праща. По този начин бе пребит до смърт Ибраим Амидеин. Али Османов Бузев, Алиш Кадриев. Също така на местноста Брачетале бяха пребити двама овчари. Юсеин Зърбашев от село Лъжница и Ахмед Ахмед Молалив бяха обвинени че окривали бандити. Пускат един агент на Държавна Сигурност да мине покрай тях, преструвайки се че е бандит и търси хляб от овчарите, Малко след това минава милицията и ги пита дали са видял един "бандит" да минава оттам? Те отричат, след това същият агент уж вече хванат го закарват при овчарите. От страх овчарите отричат отново и тогава биват пребити.
След убийството на организатора за сваляне на порочната комунистическа напаст от власт Спас Белухов, започнаха нови размирици. Той бе убит в землището на с. Брезница, местността Чала. След това е разкрита и организацията и започват репресиите в с. Корница. Вкарват в затвора членовете на групата. Някои от тях минават границата и бягат в чужбина, другите биват осъдени на различни присъди. Осъждат следните борци против режима иа БКП :
Георги Бояджиев на доживотен затвор; Крум А. Кондев на 15 години затвор; Асен К. Кондев на 12 години затвор; Мохарем Имамов на 4 години затвор.
Много други напуснаха родината и заминаха на Запад за си спасят "кожите" от тези варвари. Георги Белухов, П. Белухов, Никола П. Белухов, Диньо Панцалов. Велю Ейков. хора които познавах лично. Интернирани бяхя много семейства по северна България. Белуховото семейство цялото, Сюлейман Маджирски с цялото му семейство, Юсуф Велишавов и Мустафа Агулев със семействата си и много други.
През 1957 година, Септември месец започна насилственото налагане на ТКЗС- то. Почна друго насилие, за въвеждане на кооперативни стопанства. Тогава аз бях пълнолетен на 19 години и бях свидетел на това, кака хората бяха карани насила да влизат в ТКЗС. Отново започнаха репресии, побоища, осъдени хора. Спомням си кака хората бягаха до балкана, хора беззащитни, който бъдеше хванат бой, докато подпише декларацията за влизане в ТКЗС. После по радиоуредбата му пускат една песен, че доброволно е подписал за ТКЗС-то, а семейството на човека го лекува завит с кожи, за да оцелее след побоя. Малко след това затвори изселвания и репресии.
През 1957г. 29.10 започна военната ми служба в град София. За да бъда войник трябваше паспорт, който нямах и трябваше да си извадя такъв. В казармата в София ме питаха за името и аз им казвам Байрям Ибрахим Гетов и те ми казаха че съм мохамеданин. Издадоха ми военна книжка и на нея пишеше народност Мохамеданин. След като приключих казармата отидох във Военно окръжие Благоевград. На военната ми книжка пишат Македонец, пълна пародия. Когато отидох да си търся паспорта в Гоце Делчев ми отговориха че трябва да си извадя нов паспорт. Така и направих и на него за мое изумление пишеше Българомохамеданин, да се чуди човек на тази идиотски постъпки.
В София служих на четвърти километър поделение 40120 В. Артилерийски полк. От 300 човека само четирима бяхме мюсюлмани. Изкарахме казармата като братя и така и се разделихме. От Гоцеделчевския край имаше от с. Ляски, с. Тешово, Хаджидимово, Сандански. Петричките села, имаше съшо така и доста хора от Ботевградско. При разговори с другарите от Сандански за имената и защо в Петричките околия няма Турци, а в Гоце Делчев има, ставаше доста интересно. На един мой приятел казах, че са изклани турците в техния кай и той разказа, че майка му е разказвала как се е спасила. Била малко момиче и едно християнско семейство, което си нямало деца я спасили от касапина дядо Кольо "леко коле". На моста на река Струма реже на някой главата и го хвърля в реката. Тя си спомня името Фатме. През 1968г. тръгнахме на екскурзия за Македония, аз, Ш. Кацаджиев, М. Бекиров, М. Джинджиев. Седнахме в Благоевград в една сладкарница и обядваме, а на другата маса седеше един стар човек на около 85 г. който никога няма да забравя. Ние младежи майтапи си правим и той ни попита от къде сме, и ние му отговаряме от Гоце Делчев. Той се обръща към нас и казва "момчета и аз като бях буен на вашите години, да знаете само колко Турци сам изклал по поречеито на Струма". Ние си замълчахме и не му казахме че сме Турци, но бяхме потресени от това което чухме.
Казармата свърши но Възродителния въпрос започна в края на 1959г. Бях на работа в Балкана, като се върнах вечерта гледам площада пълен с хора, милиция, тайни агенти. Питам майка ми какво става, а тя ми каза да не отивам н площада. Да съм бил купил ново облекло(униформа) и да си махне фереджето и шалварите Ако не изпълним тези нареждания ще ни пребият. Аз бях млад, скоро дошъл от казармата, не ме беше страх и реших да отида на площада. Гледката там беше ужасна. Стари жени на възраст 50-60-70 години ги карат да купуват стари балтони.шлифери, поли и да сменят облеклото. Който не се подчини бе глобяван и така хората започнаха протестите си. Всички излязоха на протести срещу варварската политика на БКП. Така и започнаха побоищата за хората, които се противопоставиха - новата униформа, бой, интерниране, затвор.
Не минаха много години, беше 1964г. края на месец Март, когато взеха около 30 човека за запас в Гоце Делчевския полк. Водихме занятия в Родопите, землищата на Вищсрица. Рибново и Осиково. Това трая около 10 дни. Прибрахме се в казармата, и с влизане в помещението ни заповядаха да сдаваме оръжието. Аз казах на началник щаба че оръжията трябва да се почистят, имат ръжда, а той ми отговори че това е заповедта. Попитах го защото това ми беше четвъртия запас и знаех, че при издаване на оръжието винаги трябва да бъде почистено. Цялата история не ми харесваше, имаше нешто гнило в тази заповед.
След по малко от два часа две роти без мюсюлмани в тях бяха строени на плаца, пълна бойна готовност. Аз питам занятието свърши, къде ще ходят, а един старшина приятел ми отговаря "лошо ви очаква, едната рота заминава за с. Рибново , а другата за с. Корница".
На другият ден започна смяната на имената на редовните войници. Те не искаха, почнаха да ги бият. В дивизона имаше двама редовни войници от село Корница Байрям Уручев и Ибраим Ис. Бялков. Техният ротен командир капитан Станимиров ги налагаше с калашника по всяка част на тялото. На другият ден почнаха с нас запасняците. активисти носеха декларации за смяна на имената. Тогава при мене дойде началника на строй групата Гоце Делчев, който беще от с. Господинци. Той беше запаснятс заедно е нас. като го видях скочих, щеше да му строша муфата но колегите ме спряха. Веднага след това той отиде при специална служба, за да се оплаче от мене. След един час дойде спеца на полка с още други двама. Той като ме видя, спря се и каза "ти ли бе Байряме, ако беше друг досега да сме го пребили". Отървах кожата, защото преди запаса му бях нарязал един камион дърва и ме познаваше. Вечерта запасняците ни освободиха. Прибирам се в Корница откъм края на селото и ме срещнаха Фатме Вражелиева и комшиите ми и ми казаха да бягам, че милицията ме чака пред къщата ми. Аз вместо да отида в къщи да видя семейството-си, което не бях виждал вече 15 дни тръгнах в по балкана. Там намерих група Корничани с които стояхме 3-4 дни на студено и влажно време. В същото време в селото и Родопите акцията и побоищата за смяна на имената продължаваха. Аз ги помолих да се приберем в селото, и им казах че с криене нищо не се постига. Така и направихме, тръгнахме към селото. Малко след като влезнах в къщи пристигна и комисията за смяна на имената. Жена ми отиде да види кой тропа на вратата и те я питат къде съм аз. Тя им казва, че съм запас, но този мръсник Геров (военно отчетно бюро гр. Гоце Делчев) казва че сме били освободени от запас преди четири дни. Жена ми му казва, че аз не съм се прибирал, а аз слушам отвътре цялата история и стискам зъби. Тогава Борис Бойчев, който си е от Корница, казва на тези гадове, че жена ми не лъже и те си тръгнаха. Аз си отдъхнах за малко. След около два часа идва Исмаил Гета и ми казва, че това насилие по смяната на имената е отменено. Аз излязох на площада и там беше пълно с хора. Казах им да отидем при кмета, да вземем декларациите, които насилствено бяхя подписали и да ги изгорим. Така и направихме. Не мина и седмица и ето я и Държавна Сигурност. Започнаха да разпитват кмета , кой е скъсал декларациите и кои са главните инициатори. Кмета им казва имената на Дрилевите братя, Бялковите братя и моя милост. На другия ден започна изселването. Първата група бяха братя Дрилеви, братя Бялкови втората. Аз и И. Пашов, Ахмет Лапандов бяхме групата за следващия ден. За наш късмет дойде заповед, че изселването е отменено.
Така приключи трагедията през 1964 година. Някои бяха бити други изселени по Ловешкия и Етрополския балкан. Така премина тази гнусна диктаторска история, която бе продиктувана от политбюра на ЦК на БКП и от господата: Тодор Живков. Милко Балев, Пенчо Кубадински. Станко Тододров. С заповед до всички места - окръзи населението помаци мюсюлмани да им се сменят имената, не бе успешно, тъй като в много от районите хората се съпротивляваха. Основният "герой" за ръководенето на геноцида в Благоевградска област беше първия секретар на Благоевградски окръг Кръстю Тричков. Въпреки всички убийства, побоища, изселвания и затвори не успяха да сломят това население, и да го откажат от неговата мюсюлманска религия и майчино име.
Трагедията не спира дотук. Минаха 5-6 години и акцията почна отново. Тайно решение на ЦК на БКП 20.06.1970 г. отново за смяна на имената, но не като през 1964г. спонтанно по целите Родопи, а по райони. Най напред със служителите по места, по села. Първите насилия започнаха в Барутин през 1972г. първите бити и убити бяха там.
В края на 1972г. тази мръсна политика дойде и при нас. Имаше една група секачи в местността Предел (Разложко землище). Една вечер ченгетата на Държавна Сигурност (Д.С.) и органи от Д.С. Георги Стойчев и н-к Трендафилов от Гоце Делчев отиват и ги пребиват,принуждавайки ги да си сменят имената. Това бяха Ибраим Ибр. Бялков, Байрям Бялков, Ахмет Вражели, Бекир Садулев и други. Почнаха след това със служителите да викат в Гоце Делчев да принуждават насила да си сменят имената. В тези групи бях и аз. Групата, която решихме да организираме нощно дежурство, за да не допуснем отвличане на хора един по-един. Доброволно образувахме група от около 40 човека и си разпределихме смени за нощно дежурство.
Един ден пристигна кв. отговорника от Д.С. Гоце Делчев, за да подготвя почвата за асимилацията. Ужким ходи в дома на Риза Бекиров за да му намери работа, а през това време организира неговото отвличане. Благодарение на жените от махалата този мръсник Г. Тойчев е изгонен.
През това време в селото пристигат граничари с кучета. Това изплаши хората и всички се събраха на площада заедно да се защитят. Беше доста студено, някъде към 20 Януари. Хората си напалиха огньове, за да се топлят. Така започна нашият мирен протест срещу нечовешкия начин на третиране на хората и насилствената смяна на мюсюлманските имена. Нещо което може да бъде направено единствено от майка ми и баща им!
Така изкарахме до 28 Март, навън на студа. Наложи се да спрем работа, да спрем децата от училище. Моите 3 деца ми разправяха как в училище им обясняватч.че не са турци, а че са Българи(християни). Това ме принуди лично да отида при директора Димитров и му казах, че ако продължават така да НЕ учат децата по програмата ще ги спрем от училище. Той ми отговори че така му е наредено, и че спирането на децата от училище си е наша работа. И така и прекратиха училище. Тогава започнаха да глобяват за непосещение на училище. Аз получих шест наказателни постановления. Пратих ги в Министерството на просветата с жалба за неспазване на учебната програма. Но това беше глас в пустия и се наложи да се платя глобите. През Февруари в Корница пристигат от Благоевград, първият секретар на БКП Петър Дюлгеров и Владимир Садев. председател на Окръжен Съвет Благоевград, за да се срещнат със селяните от Корница. С тях бяха и доста служители на на Д.С. Гоце Делчев и Благоевград. Той искаше да проведе митинга в салона на читалището, но ние отказахме. И така започна диктаторска лъжлива реч на селския площад. Започна да говори лъжи, как ние организаторите на протеста сме подтиквали хората и че сме го правили под влиянието на Турския шовинизъм, че сме Българи, а не Турци. Също така заяви че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят че са турци, а не Българи. Почна и яростно да заявява, че кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени. Това бяха думите на диктатора от БКП Петър Дюлгеров. Продължи да ни обвинява в това как войник от съседното село Лъжница бил дошъл да си види изгората, а ние сме го пребили. Абсолютна лъжа. това беше една ергенска свада, за която много хора не знаехе.
Аз му поставих вапроса: Щом като е като такъв защитник и хуманист, да ми каже кой преби в местността Предела пашите съселяни работници и сега доктора (Стойнов) да ходи да ги лекува по домовете им. Той отрече това да е вярно. Свидетели и също бити заявиха това пред него. Дори казаха имена на хора от М.В.Р. Гоце Делчев, имена на биячи. и той пак отрече. Казах на един съселянин да докарат брат му Ибраим Ибр. Бялков. който беше пребит на Предела. По късно началника на М.В.Р. Гоце Делчев Трендафилов забеляза че носят Бялков (битият) и веднага каза на Дюлгеров да напусне трибуната, набързо се качиха на джипката и отпратиха за Гоце Делчев. После казаха че сме искали да го вземем за заложник, което е абсолютната лъжа. За нас това са нечовешки действия. Лъжеше този диктатор този разбойник, за да се оправдае защото трябваше да отговори за битите на Предела. Всички знаехме че неговите послушни подчинени бяха биячите. Така митинга свърши, но ние си продължихме мирния протест. Писахме жалби до ЦК на БКП, Министерски съвет, Просветата, както е една молба до народния ни представител Крум Радонов. Искахме да дойде в селото е да разясни случая с битите работници в местноста Предела, и за спирането на децата от училище да му обясним причините. Той като наш избранник някъде на 20-22 Март дойде в Корница. Чухме абсолютно същите приказки и овъртания и от него. Каза че понеже бил в София и не знае за тези неща и като се върне в София ще докара юридическа комисия, за до разследват случая. И така той благополучно си замина.
Действително изпълни обещанието си на 28.03.1973г. в четири часа сутринта пристигна „юридическата комисия от София, въоражена до зъби. Начело бе Министъра на Вътрешните Работи. Ангел Цанев. Той започна боя срещу безащитните мирни селяни. С конния ескадрон от София, които коне преспаха в джамията както и полиция от Благоевград, Петрич, Разлог, Банско, Гоце Делчев и доброволни отряди от тези райони. Най напред на площада пристигна пожарната кола заредена с гореща вода и почнаха да пръскат по хората. Други групи милиционери с автомати стреляха и убиваха невинни хора.
Имаше много лъжливи клевети, че сме завладяли кметството и сме сложили Турското знаме. Също че сме карали учителите да учат децата на Турски език, нешто абсурдно, защото нито учениците, нито учителите знаят Турски език. Че сме искали да вземем за заложник народния представител Радонов, че сме посягали и сме са гаврили с християните и тихните жени, че сме правили саботажи и палежи. Не отричам, че запалиха две плевни на двама комунисти, както и се опитаха да запалят и фурната но не успяха. Тогава аз отидох в кметството и му казах на кмета, че те много добре знаят за тези палежи и че това е дейност на хора на властта. Казах му обаче, че ще сложим охрана и ако го хванем този който изпълнява тези поръчки жив в огъня ще го хвърлим, защото знаехме че е човек на БКП. След това предупреждение палежите спряха. Всичко това се правеше, за да ни обвинят, за да изпълнят целите си с изселването и затворите.
Над 100 ранени, 4 убити на място, стотици бити, 10 души затвориха, 30 семейства интернираха по различни краища на северна България.
След всички тези зверства на 29-31 Март цялото село изплашени до смърт отиват доброволно да си сменят имената. Срам и позор за органите на реда да съобщят, че е станало по желание. Не можем да говорим за желание когато дулото на автомата е наблизо и полицейските палки са в акция ако откажеш. Който не иска също така бива пратен на 'екскурзия" в Северна България.
Сега да ви разкажа за моите лични премеждия. Бях в долната част на площада и чух нешто да бумти, когато погледнах какво да видя, улицата задръстена от колона коли. Аз скочих и казах на останалите да стават бързо, че милицията идва и тръгнах към клуба до читалището да съобщя на другите които спяха. Оттам, отидох към моята махала да съобщя на хората там, както и в бялковата махала. Когато се върнах при кондевата чешма гледам площада вече блокиран от милицията. Стреляха по хората, ранените Вайда Барганова и Филдис Гъцев пишяха. Нямах друг избор освен да се прибера при семейството си и да ги успокоявам, и в същото време да очаквам арестуването ми. След около час милицията (около 10 човека) пристигнаха в къщи. Трима офицери влезнаха в къщата с автоматите си срещу мен и съпругата ми. Нахвълиха се върху мен, закопчаха ме с белезници и почнаха да ме бият както и да бият жена ми. След това продължиха с обиск на къщата, какво мога да имам аз? Влезнаха в кухнята и взеха кухненския нож, с който по техните думи съм щял да ги убия. Взеха също и двете брадви от цепилника за дърва. Изкараха ме на двора и пак бой! След това ми сложиха полу шубата (връхна дреха) на гърба, червен фес на главата, и чифт ботуши на раменете. С ножа. с двете брадви с това е бил въоражен генерала, сиреч Аз, който ще свали народната власт и който щял да воюва с многобройната милиция и войска. С ритници, като животни ни повлякоха към площада на селото(мен и съпругата ми). Ръководителят (Никола Юсев) на групата, която ме арестува с гордост даде рапорт на генерала че ме е хванал въпреки моите съпротивления. "Хванах лидера на бунта без жертви". Гледката на площада ме стъписа още повече, нямаше нито един мой съселянин. Всички бяха натиканя в читалището. Не искам и да си представям как го бяха направили!
На площада бяха натрупани ножове, брадви, колове, синджири и още какво ли не. Имаше и видео камера, която засне гаврата с мен и жена ми. В същото време срещу мен тръгна един цивилен агент със счупена карабина без приклад, счупена защото пребил сумати народ с нея. Засили се срещу мене и са опита да ме удари в слабините, аз се предпазих, но той със същата тази карабина ме удари по главата. Оттам ме водят към клуба до читалището като камерата продължава да снима. Вътре генерал Ангел Цанев ме удари 4-5 палки по главата крещейки "казвай къде е щаба твойта майка помашка". Той спря да ме бие, но след него други мераклии ме погнаха. Дойде Димитър Шопов от МВР Гоце Делчев, който лично преби жена ми вън на площада и разскъса дрехите й, остави я полугола и започна да бие мен. Аз вързан, с белезници, не си спомнях вече колко бой отнесох. Дойде генерал Арабаджиев от МВР Благоевград и ми каза"'хайде бе Гетов нали щеше да се бием". Аз му отгтоворих че няма срам да говори така, дошъл с 1000 души въоръжени да бият и убиват безащитни селяни - жени, деца и старци. Той веднага разпореди да ме закарат в Благоевград, за да бъда осъден. Изкараха ме от читалището и хората ряха вън, за да видят как ме вкарват в катафалката с вързани очи. крака, и закопчан с белезници. Двама милиционери с автомати ме вкараха в катафалката за Благоевград.
Мене вкараха в затвора, а съпругата ми с децата интернираха с четири невръстни деца в село Рабиша, Видинско, за неопределен срок по чл. 14 от закона на МВР. Това всичко без съд и присъда. Мен обвиниха, че съм бил организатор и ръководител на Контра —революционна организация за сваляне на така наречената народна власт. Осъдиха ми по член 109. чл. 108, за клевета на властта. По член 96 за насилствено взимане на властта. По чл.95 за въоръжено въстание и убийства на ръководни лица, което просто не съм си го помислял дори. Аз дори не знаех какво е конспирация. Така скалъпиха обвиненията, за да ме осъдят. Присъдата беше следната: по чл. 109-12 години затвор; по чл. 108-5 години затвор. Що се отнася до чл. 95 или 96 - 20 години затвор или смърт.
И така два месеца разпити, тормоз, стрес. Така скалъпиха обвинението с лъжи и заплахи, а на покорните свидетели казваха "не се плашете той жив няма да остане". Същото нещо бяха казали и на съпругата ми, не искам и да си представям как го е приела.
Така ме осъдиха на 12 години лишаване от свобода и 1500 лева глоба. От тези 12 години излежах 8 години и 3 месеца. В Централния Софийски Затвор. Двадесет и седем месеца бях в наказателното отделение без никакво излизане. Спиш на бетонния под, една кофа за тоалетна. Незнам как издържах на напрежението, и на този психически и физически тормоз през тези 27 месеца. Двадесет и пет месеца в наказателното 7-мо отделение началник на отряда беше обущар, нищо човешко в него, пълен загубеняк. Всеки ден заключваха отвън и бой бой, а ти седиш и чакаш своя ред. Едната страна на коридора бяха подсъдими, а другата осъдени на смърт и следствени. Така минаха два месеца в седма килия като следствен. На четири единични дюшека спяхме 11 човека, вътре кофа за тоалетна. Храната ни я даваха като на кучета.
Пристигнаха ни обвинителните актове а като ги прочетох разбрах на какви лъжи е способен човек. След това ни откараха на дело в Благоевград, на съд. Натоварваха ни като картофи и ни разтоварваха не пред съда, а извън града в един склад. Започна формално делото и защитата ушким ни защитава. Съдията Ангел Русев каза "говорете, говорете, ние с Крум Малешевски имаме време да ви слушаме". Имайки предвид, че каквото и да се каже присъдите бяха определени от БКП и МВР, това беше пълна загуба на време. Завърши наказателното дело от общ характер № 194 от 1973г„ Благоевград. Осъдиха ни по членовете на наказателния кодекс: чл. 109,108,95,96. Осъдените бяхме следните:
Байрям И. Гетов - 12год. затвор; Алил А. Бялков - 12год. затвор; Ибраим И. Кисьов -10год. затвор; Юсеин И. Сърмалиев - 8год. ; Айруш И. Хаджи - 8год. ; Исмаил Б. Бялков -8 год. затвор; Байрям Б. Дзулев - 6 год. ; Исмаил- Ал. Бузев -.6 год. затвор; Юсуф И. Сърмали - 5 год. ; Мустафа Ф. Бялков -3 год. затвор.
И така започнаха тежките години в затвора.
Две години в 7 наказателно отделение посрещах какви ли не престъпници, както и невинни хора като нас. В затвора бяхме 1300 човека, 80 процента цигани за убийства, кражби, изнасилвания, 15 процента за присвояване и грабежи от държавата, и 5 процента политически затворници. Нашият процес свърши и докараха други такива обвиняеми от Петрич, обвинени по същите членове. Македонци за образуване на единна македонска държава и те бяха 10 човека. Те бяха с действена организация и печатница в Скопие, но нали са християни при тях най тежкото обвинение беше 5 годишна присъда. Сократ Маргилов - 5 год, , Иван Тимчев - 4 год. , Георги Цикандела, Илия и други.
Ако трябва до говоря за държавните кражби ще ми е нужно много време. Лальо Кючуков и още девет човека, и как цялата авиация Балкан в Близкия изток е работила за тях. Милиони левове откраднати. Интересното е че тях ги осъдиха на смешни присъди.
Генералния Директор на 10од. затвор и 2000 лева глоба, на по 1-3 години присъди въпреки че бяха завлякли сума пари.Моите колеги от процеса ги откараха в затвора в Стара Загора, мен оставиха в Софийския Затвор при крадците, убийците, изнасилваните, шпионите и какви ли още не. Съвестните и добрите хора от администрацията бяха малкото които се държаха човешки. Аз оцелях в затвора благодарение на заместник началника на затвора полковник Димитър Ботев, който не разрешаваше да се гаврят с мене. Преди него беше една пияница, разбойник, пол. Кънев и при негово присаетвие в затвора беше ад.
Не мина една година и започна тормоза по смяната на името ми. Администрацията не се намесваше. Идваше един агент от ДС полковник Чернев с който имах разправи около 3-4 години. Много ме тормозеше. Опитваше с какви ли не лъжи да ме изнуди да си сменя името. Видя че по този начин няма да успее. Писаха ми бъргарско име без мое разрешение и знание и ме водеха записан на българско име в затвора. Аз веднага почнах протести, жалби до всички висши инстанциив България, както и до Организацията за правата на човека. Жалвах се и до Хелзинки. В едно от писмата ме питаха, защо не съм отговорил на на тяхното писмо. Тогава разбрах че просто не съм получавал всички писма. Тогава те пращат едно до мен и едно до Тодор Живков, чак тогава получих писмото им. ДС. откачиха, как съм бил успял да стигна до Хелзинки с кого и как съм изнесал тези жалби. Аз им отговорих че това е тяхна работа, защото аз пращах тези жалби до Държавния Съвет и Министерството на Правосъдието. Някой от там ги е пратил до Хелзинки. Затова им казах че някой от техните служители ги е пращал. Бях много упорит и тази моя упоритост и желание да докажа че сме невинни и несправедливо осъдени все пак даде малък резултат. Благодарен съм на тези честни хора, които бяха осъдени нечестно като мен. Благодарен съм им, защото много ми помагаха да се защитавам и да пиша въпросните жалби ло различните инстанции. В 7 отделение бяха много такива, Мехмед Фуат Юмеров беше един от тях. Той беше от Шумен излежал една присъда в Старозагорскят Затвор и преместен в Софийския, от 1951 до 1964 год. След прословутата амнистия го пускат и след няколко години през 1970 пак го осъждат на доживотна. Благодарение на него събрах доста кураж и смелост. През 1974 год. го размениха за Български шпионин в Турция и той замина за Турция. Имаше и много други осъдени по възродителния процес. Аз бях на 12 год. затвор, Ибрахим Ходжов на 4 год. , Хасан Ходжов на 2 год. Имаше също от Аврамови колиби, Якоруда, Сали Моласалив. на другите не им помня имената. Николай Галов от Перник 18 годишен за атентат срешу Тодор Живков. Киро Палавеев преподавател Марксизъм и Ленинизъм, осъден на 1 год. затвор. Аз му разправях за нашите страдания и за какво сме осъдени и той едва повярва, че чак доттам се е стигнало. После отиде на дело в Шумен в етапното се събрал с някакви християнчета от Гоце Делчев това което му разказали го знаел вече. Той разказваше и плачеше. Полковник Биков, Цоньо Цонев, Атанас Цонев бяха хората, които много ми помагаха с литература за четене. Бай Атанас ми донесе книгата Оптимическа История на България на Иван Хаджийски том 1-ви. Книгата беше 800 страници за времето през Турското Робство.
Д.С. докараха емигранта Борис Арсов от Списание Левски в Италия. Осъдиха го на 15 години затвор и го преместиха в Пазарджишкия затвор, здрав и читав. След няколко месеца казаха че е починал "нанка". Един евреин имаше Мишел се казваше, работихме заедно в шести отдел дърводелната. Той ми докара една книга за обесването на Васил Левски. В нея пишеше как поп Крастъо го е предал и как 15 дни Левски висял на въжето, българите минавали и го плюели, но никой не го свалил от въжето. Накрая Турските власти го свалили и го погребали. Затова не се знае къде е гроба на Васил Левски. По време на моята присъда 3 човека се обесиха, един се хвърли в казана за готвене, един пък в пещта в Кремиковци. Това бяха големи трагедии.
В книгата Оптимистическа теория на Българския народ пишеше, че през времето на Турското робство в България в района на Котел била най - голямо влиянието на Турците, но те държали Българите настрана от тях. През времето на Робството не е имало хареми. не е имало потурчване и никакво насилие. Големите золуми и убийства които ставали ги правили Българските чорбаджии и така наречените , войводи . комити.
И така тормоза за името продължи 5-6 месеца. Аз продължавах протестите до всички инстанции за моето несъгласие да ми сменят името. Почнах да получавам писма от много мои приятели от Европа. Писаха ми Германци, Французи, Турци . Италианци, Гърци и други. Всеки месец получавах по 10-20 картички и началниците на затвора се видяха в чудо за подкрепата която получавах от чужбина. Един ден дойде началника на затвора и ми каза да го последвам, на мене ми се изправи косача от страх, помислих си край това беше с мене. Отидохме в администрацията и той им каза да ме заведат в архива с турското ми име. Това си ти каза ми той" по - голям инат от дървен шоп. Аз му отговорих, че от шопите всичо става и овчар и министър, само пожарникар не става, защото главите им са дървени и ще изгорят. Аз не съм дървен шоп му казах, а съм човек със съвест и достойнство, не мошенник и шпионин. И така тежки и онизителни 8 год. и 3 месена изкарах в Софийския Затвор.
Но тормоза от Д.С.продължи и след това. седмица след прибирането ми в къщи дойде кварталния от Д.С. Гоце Делчев, Георги Стойчев. Пак започна за смяна имената, аз пак отказах. Мина се месец, сменят ми името служебно без мое знание и съгласие. Накараха ме да си извадя паспорт, че иначе няма да съм легитимиран. Извикаха ме в МВР Гоце Делчев при кварталния Тойчев и заместник началника на МВР Димитър Шопов. Казаха ми "Гетов излежаването на присъдата не значи, че си свободен". Оттук нататък си под наш контрол, и без наше разрешение не можеш да напускаш района на Гоце Делчев. В противен случай съм щял да нося наказателна отговорност. Аз не се подчиних на тези разпореждания, но те пуснаха агенти доносници да ме следят и подслушват. Това не ме притесняваше защото винаги усещах кой е агент. Не се страхувах, защото от затвора излезнах почти адвокат, знаех повечето закони и правата произтичащи от тях. Винаги когато имаше спорове, не можеха да ме оборят и затова прибягваха до ругатни, заплахи. С достойнство и без страх защитих моята кауза за запазване на името, в името на човешкия живот. Така продължи моят живот със спорове и разправии за произхода ни. През 1986 год. беше лятото ми дойде призовка да явя в МВР Гоце Делчев. Отидох , вкараха ме в стаята на началника, четирима бяха вътре, двама от които познавах. Единият заместник началника на МВР Кацаров, а другият следовател от Благоевград Биков, както и Тойчев и Шопов. И пак се почна спора с тях, спорихме около четири часа, за действията им, за репресиите на мюсюлманите, за смяната на имената, за присъдите, за убитите и за всички останали гаври. И пак се почна с заплахите, че с моето държание и действие, преди съм имал късмет, но сега ще ме очистят и няма да ми се размине. Казаха нашите ръце са по силни от твоите, ще ги отрежем твоите ако трябва, но историята няма да се променя. Аз им отговорих, че не се и съмнявам че са способни на това, като знаех какво сториха преди, в миналите години. Казах им обаче, че не ръцете, главата да ми отрежат историята е решила много спорни и сложни проблеми и този също ще бъде решен. Казах им господа вие твърдите, че няма връщане назад, да няма , но вие ще продължите напред и ще паднете в голямата пропаст и никога няма да излезете оттам. Да знаете от мен, аз съм прост човек вие сте шовинисти, но ви остава малко. Аз ве давам най - много 2-3 години и край с вашата "Слава". След тези думи Шопов скочи и изкрещя да напусна и ми каза. че ще ме намерят някъде мъртъв. Така приключи този диспут един срещу четирима.
(Материалите подготви - Мустафа Бялк)
