Двойните стандарти на демократичния святАвтор: Евгени Колев
Последните години вниманието на световната общественост бе приковано към Близкия изток, където се вихри „арабската пролет", която е време да бъде наречена по-правдоподобно - „арабски хаос". Западът с умиление съзерцава как „въстаналите народи" един след друг събарят „прогнилите режими".
В същото време малко по на юг - в Африка, текат процеси, в детайлите на които демократичните медии предпочитат да не се вторачват. Пример - френски въоръжени сили нахлуха в Мали, без санкция на ООН и изобщо без каквито и да било логични обяснения. Защо случващото се в тази африканска държава е важно да анализира в своя статия в украинското интернет издание „Хвиля" (вълнà) наблюдателят Александър Роджерс.
Гражданската война в Мали продължава вече близо половин година, а медиите като че ли пропускаха този факт. А колко активно се обработваше общественото съзнание с новини от Либия и Сирия, с картинки на „зверствата" на Кадафи и Асад. В Мали ситуацията е идентична, но информационното затъмнение - пълно. Защо?
Правим паралел със Сирия. Същото положение: различни групи мюсюлмани и туарегите (номадско племе, чието име на арабски означава „изоставени от бога") се вдигат на бунт срещу управлението на президента диктатор. С малката разлика, че в този случай президентът е с прозападна ориентация.
И нещата се обръщат: не народът е въстанал срещу тиранина, а „ислямски терористи искат да свалят законната власт". Макар че в Сирия срещу режима на Асад воюват същите тези „радикални ислямисти", там те са - по стар съветски принцип - „кучи синове, но наши кучи синове". По всички показатели - двоен стандарт. Но всичко не приключва с информационната война. От нея всичко едва започва. Но по хронология.
Събитията в Мали през 2012 се развиват като в роман на Фредерик Форсайт. Явно из дебрите на Държавния департамент на САЩ има хора, които страдат от комплекс, че не са реализирали кариера в Холивуд.
На 29 април в страната трябва да се проведат президентски избори. Месец преди това обаче - на 22 март - избухва военен метеж. Армията завзема президентския дворец, телевизията и казармите заедно с оръжейните арсенали. Заявяват, че създават „Национален комитет за възстановяване на демокрацията и възраждане на държавата". Начело на бунта е някой си капитан Амаду Саного. За информация: офицерът е преминал обучение в Щатите - отначало по програмата International Military Education and Training (IMET) в Джорджия, по-късно в Корпуса на морската пехота в Куонтико, Вирджиния.
На 8 април сваленият президент Амаду Тумани Туре сам подава оставка. Което обезсмисля преврата - държавният глава е бил готов да предаде властта по законен път, което и без пуч би се случило след някой друг месец.
На 12 април - Дионкунда Траоре полага клетва като президент. Забележете - без избори! „Демократичен" президент, който никой не е избирал. Назначен е от „международната общност". Кого устройва това се разбира от последващите новини от Черния континент: на 21 май хиляди невъоръжени граждани на Мали завземат президентския дворец с искане оставката на Траоре. „Назначеният" президент е ненавиждан от народа и никога не би бил избран по демократичен път. Но на някои е било много необходимо да издигнат точно него. Затова е замислен и осъществен целият цирк с преврата.
Но сценарият излиза от контрол. На 6 април, възползвали се от неразбориите в столицата Бамако, туарегите вдигат въстание, провъзгласявайки северно от Тимбукту своя независима държава Азавад. Активизират се и ислямистките организации „Ансар ад-Дин", „Движението за единство и джихад в Западна Африка", магребският клон на „Ал-Кайда". На 5 май „Ансар ад-Дин" превзема Тимбукту.
Информации от размирната република (седма по големина в Африка) ни внушават, че „ислямистите" са извършили актове на вандализъм и са унищожили редица обекти от списъка за световното културно наследство на ЮНЕСКО. Сред тях и гробницата на мюсюлманския (?!) светец Махмуд Бен Амар. Някой да е виждал фанатично религиозен да унищожава собствените си светини? Малко намирисва на провокация на едни други спецслужби, която цели да покаже въстаниците като абсолютни варвари вандали.
Между другото в редовете на бунтовниците се вливат бежанци от Либия. Туарегите се подкрепят от бивши „лоялни" на Кадафи, принадлежащи към родовите племена, за ислямистите пък се бият противниците им от наемните „борци за свобода". Силите на туарегите се командват от Мухамед аг-Наджаим - бивш полковник от армията на Джамахирията.
И страната на практика е разделена на три части - контролирани от туарегите, от ислямистите и от марионетното правителство. Туарегите си сътрудничат с ислямистите, но не споделят техните идеи за шериатска държава, държат на светската форма на управление. Това е исторически предопределено: туарегите приемат мюсюлманската вяра доста късно и досега вярванията им се разминават с традиционния ислям, жените им ходят с открити лица и заемат важно място в семейната общност, обратно - мъжете с навлизането в пубертета се забулват, както смятат - за да се предпазят от зли духове, моногамни са.
Възниква логичен въпрос: кои са добрите и кои - лошите? Лошите терористи се опитват да свалят законния демократичен президент. Или добрите бунтовници се мъчат да съборят тирана.
Или тайната е в икономиката на страната. Мали е много богата на полезни изкопаеми: има сериозни залежи от желязна руда, боксити, олово, цинк, мед, литий, сребро, злато, уран, елмази. Златните й запаси се оценяват като трети по големина в Африка. Основните залежи - като елмазните и урановите - се намират в южната част от страната. Независимо от това е сред държавите с най-нисък жизнен стандарт в света - 205-о място; над 36 на сто от населението е под прага на бедността; на практика няма хора с висше образование - единственият университет отдавна е затворил врати.
Богата страна с мизерстващо население? Президент, получил образование в Ница, на фона на неграмотни селяни? Звучи познато. И определено като мотив за въстание.
Какво се получава, като теглим чертата. От едната страна - ненавиждан от народа незаконен „президент", който позволява на западните концерни да грабят родината му. При това властта му се крепи единствено на силата на оръжието (вече на чуждестранното, защото собственото не стига). От другата - мизерстващ народ на богата страна, доведен до отчаяние от перманентния обир на природните му ресурси. Който се вдига на бунт не само из дълбоката провинция, но организира и многохилядни антиправителствени протести в столицата. И за капак - западната „демократична общност", която застава не на страната на „демокрацията" (както винаги е заявявала), а на страната на собствените си бизнес интереси (както винаги е правила).
Но къде ли е изненадата: нали САЩ традиционно подкрепят най-мракобесната диктатура в Саудитска Арабия, където и през 21. век всяка година десетки хора се екзекутират по обвинения в магьосничество. Нали щатски президенти стояха някога и зад човекоядеца, провъзгласил се за император на Централноафриканската република, Жан-Бедел Бокаса. Защо Обама да им отстъпва?
Освен очевидния прагматизъм при избора на страна за подкрепа и услужливото мълчание на либералните медии съществуват още много факти, подчертаващи размаха на западния цинизъм.
Министърът на отбраната на Франция Жан-Ив Ле Дриан още в началото на август определи военната намеса в Мали като „желателна и неизбежна". Външната политика на Париж не усеща смяната на върха: социалистът Оланд продължи курса на либерала Саркози. А има ли разлика с каква идеология се прикрива партията, щом тя е финансирана от едрия капитал (който всъщност определя реалната политика в „демократичните" държави).
И още: от пролетта Буркина-Фасо все се опитва да посредничи за решаване на конфликта. Усилията са да се организират преговори между ислямистите, туарегите и правителството на Мали в столицата Уагадугу. Но управниците и във Франция, и в САЩ отдавна са взели своето решение: мирно уреждане на конфликта няма да има.
За доказателство могат да бъдат цитирани информации на Reuters и Associated Press, че американците от известно време подготвят многобройни инструктори за прехвърляне в Африка. В това число и втора бригада на Първи пехотен дивизион от армията на САЩ.
„Ако искаме да подготвим нашите съюзници за бойни операции, бригадата е основният източник на кадри. Те вече са готови за това. Чакаме само заповедта на Държавния департамент." Заявлението е на генерал Дейвид Родригес, отскоро оглавяващ африканското командване на въоръжените сили на САЩ.
Всъщност тук възниква един интересен въпрос - защо Министерството на отбраната на Щатите се нарича така? По би му отивало „Министерство на нападението". То точно с това се занимава от деня на създаването си...
Фактът, че сега вместо окупационни войски Вашингтон ще изпраща военни съветници, за да могат туземците да си се избиват собственоръчно, буди презрение. Но не и учудване: самите американски войници се умориха да се питат, как може да „бранят Америка", сражавайки се в различни точки на света. А и чувствителните загуби в предишните войни предизвикват доста силно негодувание сред мислещото население.
Още един пример за западното лицемерие са декларации от рода: „Необходимо е да се осигури създаване на правителство на националното единство, да му се даде нужната власт и тази власт да се разпростре върху северните райони на Мали, което неизбежно ще бъде съпроводено от военна интервенция, която Франция ще подкрепи, но няма да е неин инициатор."
Естествено, като инициатори на инвазията ще служат контролираните марионетни организации като ЕКОВАС (Икономическа общност на западноафриканските държави) и Африкански съюз. И те вече демонстрираха готовност да играят отредената им роля: Общността е готова да изпрати в Мали около 3300 бойци, а Съюзът призова НАТО към нахлуване. Така за Запада остава удобната роля „нямаме нищо общо, помолиха ни". Въпреки че на всички е ясно кой поръчва музиката. Да не забравяме, че уставът на НАТО не предполага нападение срещу суверенни държави, които не застрашават една или повече страни - членки на Алианса. Но кой ти гледа устави в днешно време?
През декември миналата година ООН утвърди план за изпращане в Мали на 3 хиляди пехотинци с мироопазващи и хуманитарни функции. Да отбележим - не за потушаване на въстание! Официални лица от международната организация обявиха, че очакват войските да пристъпят към изпълнение на задачите си не по-рано от септември.
Но кой ще чака септември! Бунтовниците са тръгнали на юг, заплаха е надвиснала... не, не над столицата и президента (на кой му пука за тази марионетка!)... над богатите на природни богатства области. А всеки ден без добив на полезни изкопаеми ще лиши джобовете на определени лица и компании от примерно 150 кг злато. Тук вече не говорим за приличие или някакви идиотски формалности като резолюции на ООН.
На 11 януари президентът на Франция - както го наричат някои медии, „фалшивият социалист" - Франсоа Оланд призна, че френски части са нахлули в Мали, помагайки на бойците на марионетния диктатор да отблъснат настъплението на бунтовниците на юг. Така Париж на практика погази в едно Устава на ООН, принципите на Вестфалския мирен договор, принципа за правото на народите на самоопределение, суверенитета на Мали, че дори и собствената конституция (защо да издребняват).
По отделни пунктове това изглежда така. Първо - Франция няма и не би могла да получи мандат от ООН за каквито и да било военни действия в Мали. Съветът за сигурност набеляза военна операция за есента, като заяви, че миротворците ще действат, „спазвайки суверенитета, териториалната цялост и единство на страната". Това, което прави Оланд, е военна интервенция, а запазването на суверенитет при интервенция звучи като запазване на девствеността на жертвата при изнасилване. Нещата не се променят от това, че нелегитимен президент е „поканил" французите.
Второ - събитията в Мали са си вътрешна работа на страната, в която не само френският президент, но и никой друг няма право да се намесва. Народът на Мали е в правото си да свали незаконното правителство. Да не забравяме, че правителството е нелегитимно и незаконно, тъй като не е дошло на власт чрез избори и при спазване на демократичните процедури.
И последно - в бързането си Оланд не се е обременил да спази дори вътрешните френски закони. Според Конституцията на Франция военни действия зад граница са възможни едва след одобрение от парламента. Депутатите трябва да разгледат въпроса на 14 януари, понеделник. От предния петък - 11 януари, френски части са на територията на Мали и водят бойни действия. Законът няма обратна сила. Не можеш да извършиш нещо, а след това да го оправдаеш с приемането на закон, който го разрешава.
Господин Оланд и министрите му заплюха закона, правото, морала, европейските ценности и останалите митологеми на съвременния западен свят. И показаха, че за тях единствената ценност е златото. Но не са сами в нихилизма си - според официални съобщения френската агресия получи подкрепа от Вашингтон, Лондон и Берлин.
Балансът на силите е на страната на агресорите. Към днешна дата въстаниците - според достъпната информация - разполагат с около 2 хиляди души, въпреки че не е изключено броят им непрекъснато да расте. Те не могат да се похвалят с въоръжение - в най-добрия случай стари автомати „Калашников". Срещу тях се изправят около 7300 бойци от проправителствената армия и 2 хиляди жандармеристи, 3300 войници на ЕКОВАС и почти толкова на Африкански съюз. В перспектива - 3 хиляди умиротворители на ООН, но въоръжени и обучени по последна дума на военната наука и техника. Да не забравяме обаче, че численото превъзходство невинаги е гаранция за победа.
Не трябва да се игнорира и фактът, че „вирусът Мали" вече обхваща и близката Централноафриканска република: метежници настъпват към Банги - столицата на местния президент диктатор Франсоа Бозизе. Така че на Франция и съюзниците й може да се наложи да раздвояват вниманието и ресурсите си. Което в условията на тежка икономическа криза може да доведе до непредсказуеми последствия, включително във вътрешнополитически план.
Но за някого залогът сигурно си струва, нали?
