Време е ЕС да спре да се срамува, щом чуе за Ислям.Политиците на Европа прекараха над 15 години в политическо съглашателство с близкоизточните сатрапи, защото смятаха, че мюсюлманските им народи не разбират от демокрация и свобода Най-апокалиптичният кошмар на Европа започна да се сбъдва през последните няколко месеца - авторитарните режими по южния бряг на Средиземно море се разпадат като домино, възцарява се политически и военен хаос, скоро ще последва и икономически упадък, в който десетките милиони бедни ще станат още по-бедни. Огромен поток от бежанци от избухналите граждански конфликти или просто хора, търсещи късмет и благоденствие, ще щурмуват границите на крепостта Европа. Тунизийските "революционери" вече се качиха на лодките към Италия. И докато те са сравнително малко, в Египет угнетените и недоволни млади хора са поне 60 милиона (почти колкото населението на Германия, Англия или Франция). Ще дойдат и либийци с рани и белези от войната. Същевременно несигурността в района заплашва доставките на горива и цената на петрола на борсите да достигне рекордни нива, които за часове ще се прехвърлят на колонките на вашата квартална бензиностанция.
При мащаба на този геополитически катаклизъм е учудващо, че гласът на Европа почти не се чува, вече повече от 2 месеца. От залите, пълни с важни хора в Брюксел, излизат някакви принципни съображения в подкрепа на справедливите искания на демонстрантите. От европейските лидери най-активна е Кристалина Георгиева, защото тя ще трябва да раздава палатките и одеялата в бежанските лагери, които се задават. Останалата част от институционалната плетеница на ЕС, включително нови и стари институции, нова европейска дипломатическа служба (които се показаха толкова талантливи и гласовити в интригите помежду си за това кой да заеме влиятелните и високоплатени постове), големи страни членки и тяхната мастита дипломация, е буквално в ступор. Не се предприема и планира нищо (освен организиране на евакуацията на европейски граждани), а проблемите се заобикалят, докато не се изясни ситуацията. И всички стискат палци и се надяват демокрацията да озари площадите "Тахрир" (Освобождение) из целия арабски свят, революциите да свършат с хепиенд и проблемите да се решат от само себе си. Защо стана така? Не може да се каже, че Европейският съюз не предвиждаше подобно развитие, и то доста отдавна. Именно тревогата от такъв апокалипсис: политически хаос, икономическа стагнация, бедност, демографска експлозия от млади хора и стотици хиляди емигранти пред вратите на Европа, беше в основата на средиземноморската политика на ЕС, която започна още преди 15 години. На лъскави конференции в Барселона, Париж, Мадрид и Лисабон през тези години Ширак, Саркози, Аснар, Берлускони прегръщаха и се снимаха ухилени със северноафриканските диктатори, които днес бягат пред революционната тълпа. Тази "далновидна" политика беше нещо средно между неолиберална утопия и махмурлук от Студената война. Нейната философия следваше клишето от преходите в Източна Европа - даваме икономическа помощ на тези страни, за да направят приватизация и икономически реформи, а те в замяна ще отварят икономиките си, ще установят свободен пазар и безмитна зона между себе си и ЕС, ще потече свободната търговия и тя ще донесе икономически ръст и благоденствие за всички. За да няма обвинения за подкрепа за диктаторски режими, се направи нещо като хелзинкския процес за комунистически лагер - проблемите бяха разделени на "кошници" - в едната бе икономическата помощ, а в друга бяха проблемите на човешките права, демокрацията, гражданското общество, култура и всичко това, което дипломатите наричат "човешкото измерение" на сътрудничеството.
Този подход имаше поне две сериозни пробойни. Първо, стимулът на пълноправното членство в ЕС, който движеше всички реформи в Източна Европа, тук липсваше, а установените управляващи режими нямаха ни най-малка реална причина да правят реформи и сами да поставят под въпрос пълната си икономическа власт. Второ, хора като Хосни Мубарак, Хафез Асад или Бен Али бяха надживели и Студената война, и вътрешни сътресения и знаеха как да блокират с аргумента за ненамеса във вътрешните работи всякакъв разговор за човешки права и демокрация и едновременно да управляват страните си със железен юмрук.Милиардите евро на европейския данъкоплатец от икономическата помощ на Европа заедно с огромните приходи от природните ресурси на някои от тези страни отиваха вместо за реформи за смазване и поддържане на клиентелизма на арабските диктатори. Затова той издържа толкова необичайно дълго и много от диктаторите в региона успяха не само да закрепят режимите си, но и да осигурят мирното унаследяване на властта от техните синове. За предишния бюджетен период от 2000 до 2006 г. помощта на Европа за страните от Южното Средиземноморие надхвърля 13 милиарда евро - както директни помощи за подкрепа на бюджетите, така и средства, отпуснати от Европейската инвестиционна банка за конкретни проекти. Средствата не са много на фона на търговските обороти на ЕС с някои от тези страни, но са съизмерими със средствата, отпуснати от ЕС за цяла Средна и Източна Европа по програма ФАР. Финансирането продължава и днес, просто средиземноморската политика на ЕС беше вкарана в по-обширните рамки на външната политика на съюза, защото така или иначе конкретни положителни резултати не се постигнаха, а и за да е по-трудно да се установят точните суми, за които трябва да се дават нелицеприятни обяснения.
Едновременно с това европейците си затваряха очите, че на редките форуми от "кошницата на човешкото измерение", на които се обсъждат човешките права, демокрацията и гражданското общество в района, обикновено северноафриканските страни изпращаха представители на казионни организации, оглавявани от роднини на диктаторите. Арабските диктатори се възползваха умело и от страха и неразбирането на европейците към исляма, особено след 11 септември 2001-ва.
Разговорът за демокрация, гражданско общество, свободни избори и права на човека неминуемо беше задушаван с идеята да се спрат терористите и да не се насърчава напредъкът на фундаменталния политически ислям. И днес, докато стреля по народа си, Кадафи обвинява за всичко "Ал Кайда". Видните десни политолози и теоретици на гражданското общество и свободата като Ърнест Гелнер в интересен синхрон дори обявиха исляма (заедно с комунизма) за тотално несъвместим и враг на гражданското общество.
В резултат на това в края на 90-те години помощта за развитие на демокрацията и на гражданските общества в Северна Африка и страните от Близкия изток не надвишаваше 0.3%. В пъти по-малко, отколкото за региони като Латинска Америка и Африка на юг от Сахара. А през 21-ви в. целенасочени помощи за демократизация Европа почти не отпускаше. С едно голямо изключение - за териториите под контрола на палестинската автономия. Европа и САЩ амбицирано обясняваха принципите на съвременната демокрация на палестинците до изборите през 2006 г., когато въпреки всичко спечели ислямисткото движение Хамас.
Победата на Хамас съвсем охлади ентусиазма
на европейските (а и на американските) демократизатори и те съвсем спряха да се интересуват от този регион.
Допреди около два месеца. Когато се оказа, че огромната маса бедни, но грамотни млади хора в Близкия изток са открили фейсбук и туитър и че те всъщност не са всички ислямски терористи.
Едва ли когато пожарите на бунтовете горят е най-правилното време за вземане на дългосрочни политически решения. Те така или иначе ще се забавят. Но урокът от арабските революции през тази зима за Европа е ясен - старият континент не може повече да се изчервява и да се срамува, когато стане въпрос за ислям, да се отнася с пренебрежение и високомерие към мюсюлманските народи и да влиза в геронтофилски съглашения с техните диктатори. Време е за активна политика и практически програми за утвърждаване на демокрацията, гражданското общество и човешките права в тази част на света. Време е ЕС да сподели своя опит в прехода към демокрация, включително и трудностите, с които живее вече две десетилетия Източна Европа. Време е за институализиран диалог с недоволните млади на Близкия изток като с равни и като се зачитат техните културни, религиозни и цивилизационни особености. През тези бурни няколко месеца те направиха най-добрата възможна демонстрация, че за тях общочовешките ценности са точно толкова важни, колкото за всички други хора, независимо от високомерното отношение на Европа.
Дали силно бюрократизираната Европа ще намери сили и начин да направи това и да реагира адекватно, предстои да видим. Действията и политика на ЕС досега налагат да бъдем повече песимисти. Може би Кристалина Георгиева трябва да подготви повече одеяла и палатки, а българското правителството да поохлади ентусиазма си за Шенген.
Източник: - *Авторът е дългогодишен наблюдател на средиземноморската политика на ЕС и дипломант на Лондонското училище за икономика и политика.
В-к СЕГА Днес.
Бангладешци, живеещи в Либия, са се струпали на либийско-тунизийската граница в Рас Дждир в опит да напуснат страната. ООН предупреди че ситуацията на границата между двете страни доближава "критична точка". Огромен поток от бежанци от избухналите граждански конфликти вече щурмува и границите на крепостта Европа.
http://www.segabg.com/online/IMG/8536/0131-large.jpg
