Както в разглеждания надпис, така и в други българският владетел е наречен на гръцки архонт, т. е. предводител, вожд, велможа, което далеч не е равно на василевс „император”. С тази титла византийците са означавали българския владетел и в хрониките, и в официалните документи, адресирани до него, като писма и др. Византийската дворцова канцелария е наричала архонти всички чуждестранни владетели, на които домашните титли не са били възприети. Същата титла носят държавните глави на Русия, на хърватите, на сърбите и др. Напротив, владетелят на Германия се нарича рекс, на Египет амир, на хазарите хаган, на Венеция дукс и т. н.
Употребата на думата архонт поради нейното двойно значение владетел и първенец, велможа, е била много удобна за византийската дипломация, понеже чрез нея се изразявало същевременно второстепенното положение на чуждите владетели спрямо византийския император, спрямо когото те се явяват обикновени племенни вождове, велможи или първенци. Изтъкването на това положение отговаряло напълно на византийския политически мироглед, според който на земята има само един всемирен истински владетел, избраник и представител на бога — византийският император. Всички останали владетели били смятани за негови подчинени. Те били един вид императорски наместници във владените от тях страни, ако и да са били всъщност напълно самостоятелни и независими. Всяка промяна в това отношение е могла да става само със съгласието на византийския император, за да има международно значение.
В надписа капхан Исбул е наречен „неговият стар боил”. Може би той е заемал капханската служба още при Омуртаг, предшественика на Маламир.
Не по-малко важен за военното, съответно държавно устройство на българската държава е надписът, намерен в Хамбарли (дн. Маламирово, Елховско). Той заедно с друг български летописен надпис е издълбан на лявата страна на една четиристранна антична ара, на лицевата страна на която се е намирала старогръцка надгробна епиграма, сега почти заличена. Камъкът, който е твърд сив мраморовиден варовик, е бил поставен при селската т. нар. Попова чешма между 1865 и 1870 г. и е служил да се изтупват на него прани вещи. Според едно сведение той е бил донесен от Хамбарлийското селище, което сенамира на изток от селото върху малка издигнатина „Клисе бунар” (Църковен кладенец), близо до една висока могила. На това място при прекопаване на ниви са били откривани основи на стари сгради, развалини на три църкви, мраморни колони, откъслеци от обработени камъни, римски и византийски монети, с една дума развалини на старо селище. Тук се е намирала вероятно Версиникия, която се споменува често в българо-византийските войни. Според друго сведение камъкът стоял първоначално върху по-малката от двете могили източно от селото до голямата могила, а според трето, което изглежда най-малко вероятно, той е бил донесен от Пашакьойското кале.По време на първата Европейска война с помощта на военните власти К. Шкорпил пренесъл камъка във Варненския археологически музей и така спасил от унищожение един от най-важните прабългарски надписи, както това е станало с надгробната епиграма на лицевата страна, поради изтупването на прането върху нея.
В 1884 г. двата прабългарски надписа заедно със старогръцката епиграма са били преписани от X. Шкорпил и издадени във виенското списание — Археологически епиграфски известия. Това издание не е могло да влезе в научно обращение поради непълния и неточен препис. И двата надписа са извънредно мъчни за четене, понеже са издълбани много небрежно върху неогладена грапава повърхност. Това обстоятелство е причина както за несполучливия препис на X. Шкорпил, така и за съвършено погрешното четене и тълкуване на надписите от П. Ников в чешкото списание Бизантинославика. Авторът на настоящите редове успя да прочете изцяло надписа на лявата страна и отчасти на дясната след многократни преглеждания при слънчева и изкуствена светлина.
Началото на надписа на лявата страна, който по време е по-стар от този на дясната, е отлющено и поради това са загубени около 9—10 реда. Останалата част се чете добре и гласи в превод:
„ . . . . . . направих моя брат, а страте-
гът Лъв да бъде негов подчинен.
От Бероя до . . . Дултроини е пръв
ичиргу боилът Тук за дясната стра-
на, а стратезите Вардан и Яни (= Йоан)
негови подчинени. За лявата страна
36
на моята войска: за Анхиало, Де-
белт, Созопол, Ранули, е главатар
боилът капхан Иратаис, а Кордил
и Григора нему подчинени стратези.”
Надписът представя военна заповед, издълбана на камък, и е единствена по рода си в епиграфиката. Тя съобщава разпределянето и съсредоточаването на българските войски за предстояща война с Византия. Началник на оперативното бойно ядро е бил самият български владетел кан Крум. Това е стояло в отлющената част. Бойното ядро се подпомагало или негов резерв е била войската на Крумовия брат, чието име, изглежда, не е стояло в надписа. Негов помощник е бил византийският стратег Лъв. От тук нататък надписът се чете лесно. За командуващ на дясното крило на войската, което е било разположено от Бероя, т. е. Стара Загора, до неизвестното място Дултроини, е бил определен ичиргу боилът Тук. Негови помощници са били византийските стратези Вардан и Яни. Това крило е трябвало да отблъсва възможни неприятелски действия, изхождащи от областта на Пловдив, който по онова време се намирал във византийски ръце. Лявото крило е било поверено на боил капхана Иратаис. Негови подчинени са били пак двама византийски стратези, Кордил и Григора. Лявото крило е обхващало бреговата линия Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули. Мястото на последната географска точка е неизвестно, може би при устието на р. Ропотамо. Но вероятно и тя се е намирала на морския бряг, може би между Созопол и Маслен нос или още по на юг на място.удобно за морски десанти. Задачата на лявото крило е била, както се вижда от изброените географски точки, да охранява морския бряг от възможни византийски десанти.
Къде е било съсредоточено ударното ядро, надписът не съобщава. Но това може лесно да се отгатне. То е било настанено в областта на днешно Елхово с краен южен пункт Версиникия, която, както посочихме по-горе, се е намирала при днешно Маламирово.
Според надписа военното командуване е било разпределено между четирима военачалници: ударното ядро се командувало от Крум, резервната войска от неговия брат, източното крило край Черно море от боил капхана Иратаис, а западното от ичиргу боила Тук. Разделянето на държавата на три сектора във военно и административно отношение, което важи и за самата бойна сила, е характерно за тюркските народи. У старите тюрки, според сведенията на китайски и други източни извори, държавата се управлявала от владетел, наречен ябгу, и двама негови помощници, наречени шад. Единият от тях управлявал лявата страна, т. е. източната част на държавата, а другият дясната, т. е. западната. Централната част била в ръцете на самия ябгу. От двамата шадове управляващият източната част бил по-висш и обикновено наследник на трона.
Подобно разпределяне е съществувало в XVII в. и у османските турци. Турският пътешественик Евлия Челеби съобщава, че имало двама военачалници, наречени бегове на дясното и лявото крило. Според друго известие западният бег командувал в Румелия, а източният в Анадола. Такова разпределение е съществувало, както изглежда, и в държавата на Кубрат, в която военното управление е било поверено на тримата му сина, които поради нахлуването на хазарите напуснали родината си, като всякой потеглил с подчинената нему войска, както съобщават изрично хронистите Теофан и Никифор.
И в Дунавска България от двамата военачалници, боил капханът Иратаис и ичиргу боилът Тук, първият, който командувал източното крило, е бил по-висш, както показва един летописен надпис, който ще разгледаме по-нататък и в който ичиргу боилът се явява подчинен на капхана.
Тюркските народи се различавали помежду си и от посоката за ориентация. Те възприемали определена небесна посока, която била меродавна в живота им. За едни от тях изгрев слънце или изток била свещена и меродавна, а за други юг, т. е. тази част от небосклона, където слънцето достигало най-високата си точка. Съобразно с възприетата небесна посока се определяли и понятията челна, лицева или предна страна и дясна и лява. При посока изток лявата страна се намирала на север, а дясната на юг. При основна посока юг лявата страна се падала на изток, а дясната на запад. За хуните, орхонските тюрки, аварите, хазарите, уйгурите и др. посоката изток е била меродавна, а за хуните от предхристиянската епоха, иранците, монголите, узбеките, волжските българи, китайците и др. посоката юг. У тези народи, у които посоката изток била меродавна, дясната страна се смятала за почетна, а за тези, които приемали посоката юг за меродавна, лявата страна била почетна. От нашия надпис, като се вземе предвид високото положение на капхана, се вижда, че лявата страна е била почетна, а посоката юг — меродавна. Това се съгласува с ориентацията на повечето прабългарски постройки, който имат север-юг. Големият дворец или тронната палата в Плиска е ориентиран не само в същата посока, но на северната страна се намира полукръгла абсида, в която вероятно е стоял тронът, както това е засвидетелствувано за някои тюркски владетели. Така според фламандския мисионер Вилхелм Рубрик дворецът на Мьонгке хан се простирал от север на юг, а ханът седял на северния край на издигната площадка. Венецианският пътешественик Марко Поло съобщава, че тронът на Хубилай хакан се намирал на северната страна на тронната зала, а той самият стоял с лице,обърнато на юг. Тронът на хана на узбеките се намирал в средата на северната страна на помещението. В Китай императорският трон бил обърнат на юг. У монголите и тунгузите входът на юртата се намирал на юг. Леглото на монголския глава на семейството било поставено на северната страна на юртата. В Плиска под големия дворец лежат останките от основите на по-голяма и по-стара сграда, наречена дворецът на Крум, която е ориентирана също север-юг. Т. нар. малък дворец в Плиска има същата ориентация. Така е ориентиран и дворецът в Преслав. Най-сетне и Мадарският конник е обърнат в посока север-юг. Всичко изтъкнато дотук дава право да се приеме, че и българите са смятали посоката север-юг за свещена, меродавна и че те под лява и дясна страна са разбирали изток и запад.
Като пръв военачалник след Крум в надписа е посочен неговият брат. Византийският хронист Теофан съобщава изрично, че той бил началник на отделна негова войска, с която обсаждал Одрин, когато Крум след победата при Версиникия се отправил с войската си за Цариград. Изглежда, че при Крум роднинските връзки наложили по-различно степенуване на военачалниците от обичайното. Старобългарският писател Йоан Екзарх съобщава в съчинението си „Шестоднев”, че „и у българите князете управляват най-напред по реда на рода, синът на мястото на бащата и братът на мястото на брата, същото чуваме, че било и у хазарите”. Според един китайски извор за тюрките: „Ако бащата или по-старият брат умре, неговата служба наследява синът или по-младият брат.” Следователно у българите, както у други тюркски народи, е съществувал т. нар. сениорат, т. е. наследяване по старшинство. Т. нар. Цариградски синаксар, в достоверността на чиито сведения при наличието на сениорат у българите нямаме никакви основания да се съмняваме, съобщава, че след внезапната смърт на Крум на престола се възкачил Дукум, който наскоро починал. На негово място дошел Дицевг. Но и той не управлявал дълго. Едва след смъртта на последния престолът бил зает от Омуртаг. Изхождайки от известието на Йоан Екзарх, има основание да се приеме, че Дукум и Дицевг са били братя на Крум, от които първият е бил по-старият. А това позволява да се допусне, че под „моя брат” в надписа се крие тъкмо Дукум, който е бил по ранг по-висш от боил капхана Иратаис и ичиргу боила Тук.
http://www.promacedonia.org/vb/vb_5.html
