ПАВЕЛ УНГАРСКИ,
МЪЧЕНИК
Павел, както показва неговото прозвище, бе родом от Унгария. Въпреки че той никога не е бил провъзгласен за блажен, духовническите писатели, в това число и отец Тюрон, го наричат “благословен”. Неговите родители го изпратили, когато е бил доста млад, в Болонския университет, Италия, да завърши образованието си. Там той получил степен доктор по каноническия закон, след завършването си получава място в същия факултет, и станал широко-известен поради своето учение, преди Св. Доминик да започне да проповядва в града.
Тъй като бил набожен, Павел бил сред първите в Болоня, които се стекли да чуят проповедите на основателите, Монасите Проповедници. Така че той бил един от първите, които търсели приемане в Ордена и бил ръкоположен от самия светец. В религията бившият университетски професор показал пламенното си желание да последва заръките и начина на живот на Доминик, както и преди бе заявил да слуша проповедите му. Резултатът бил, че той направил бърз прогрес в своя нов живот. Едва бе изрекъл религиозните си обети, когато станал един от видните членове на болонското общество.(1)
Светлината, с която самият Свети Доминик се отнасял към своя унгарски довереник може да бъде видяна от факта че почти веднага патриархът го назначил в комисията, делегирана да съблюдава строежа на предложения метох Свети Агнес за доминикански сестри в Болоня.(2) По подобен начин, когато се събрал общият събор в Болоня, 30 май, 1221, и провъзгласили Провинция Унгария, светецът избрал Отец Павел като най-подготвеният да основе Ордена на родната си страна, и му присъдил първото звание за провинция. От там той трябвал да разшири своите трудове сред хората, познати в средните векове като
кумани или
куманиани.(3)
Със забележителния канонист в това начинание се свързвал и Благословения Садок, много способен и най-примерен поляк, чийто живот ще бъде описан следващ по ред. Трима други довереници, като две от имената им не са достигнали до нас, били добавени към малката мисионерска група от събора в Болоня. Третият бил Отец Беренгарий, родом от Полша. Въпреки че Павел присъствал на общия събор, който се провел в Париж през 1222, от който последвало избирането на Благословения Йордан Саксонски като глава на Ордена да онаследи Свети Доминик, той е трябвало да пристигне от изток; тъй като със сигурност петимата приобщители на души изглежда са отпътували веднага след тяхното назначаване. От Болоня те пътували насевер от Тирол, проповядвайки по пътя. Големи тълпи се събирали да чуят проповедите им.(4)
В Еннс, позната после като Лаврия (бивша епископия виж в Горна Австрия), хората се чудели на красноречието и и външния вид на религиозните, подобни на които не са виждали и чували преди. Тук отчетата спечелили трима съмишленици на Ордена, и така влезли в Панония, или Унгария, осем на брой.(5) Това било толкова трудно премеждие, че се оказало тест за пламъка и търпението на най-доблестния пратеник на Христос. Безспорни били те, защото тези монаси-проповедници притежавали в изобилие и двата добродетеля и затова така успели.
Първият манастир, който основали, най-вероятно е бил в Рааб, 65 или 70 мили западно от днешна Будапеща. Отец Павел избрал мястото поради близостта му с известното училище на Бенедиктинците при Мартинсберг, където се надявал да открие много призвани. Той не се излъгал в очакванията си. Изниквали къщи една подир друга във Весцпрем, Щулвайсенбург, Аграм, и други места, всичките от които били скоро изпълнени с пламенни мисионери, които носели светлината на вярата навсякъде. Отначало отците изглежда не са срещнали голям успех; но не след дълго те били посрещани навсякъде с с отворени обятия както от свещеници, така и от миряни. Голямо множество се стичало в завета на Свети Доминик. Както и в други неща, така и в печеленето на призвани към Ордена, Павел ни напомня за Доминик, Йордан, и Хайацинт.(6)
Светият наместник не забравил примера на Доминик, който основал своя Орден в Провил. Павел, поради това, издигнал метоси за монахини, които скоро били населени от свети жени. Сред тях и онази от Света Катерина от Александрия във Вецпрем заела видно място. Тук била и Благословената Маргарет Унгарска, Орден Свети Доминик, дъщеря на крал Бела IV и неговата съпруга, принцеса Мария Гръцка, посветила се в служба на Бога почти от най-ранно детство. Тя бе "Малкото Цвете" на своята епоха. Дори преди раждането й тя била обещана на нашия Господ чрез обет в Ордена на Свети Доминик, в случай че Унгария се освободи от нашествието на татарите.
Когато била само 3-годишна, малката Мария била донесена при сестрите във Весцпрем. Графиня Олимпия, набожна овдовяла приятелка на кралица Мария, се грижела за нея. На 4-годишна възраст, тя получила религиозни одежди. Под мъдрото ръководство на преподобната Майка Елена и графиня Олимпия, която сега била монахиня, младата принцеса направила необикновен прогрес в светостта и знанието на нещата божествени. Когато била на 12, й било позволено да прави обети. Видна черта в нейния живот бил нейният чуден дух на молещ се и приношение. Дори преди нейната смърт, 18 януари, 1270, към нея се обръщали като към светец. Скоро били предприети стъпки за нейната канонизация, понеже тя сътворила много чудеса; но въпросът се проточил до неопределено време. Въпреки че междувременно езичници и еретици разрушили нейната гробница и разпръснали мощите й в четирите посоки, предаността на благоверните към нея никога не угаснала. Пий VII я провъзгласил за блажена.(7)
Проповядването и житията на монасите-проповедници в Унгария произвели въздействия не за разлика от тези, които сме виждали да последват усилията на Хайацинт, Кеслас, и други довереници далеч насевер. След известно време неговите къщи били изпълнени с пламенни мисионери така, както Павел свързвал някои от тях по-доближено със самия себе си. С тези той започнал да развива все повече и повече своята апостолическа дейност. Той пресякъл не само нашир цяла Унгария, но също и провинциите й отвъд, като Трансилвания, Славония, Хърватия, Далмация, Босна, и др., някои от които по-късно станали независими държави. Във всички тези места имало много манихейци, езичници и гръцки схизматици, взаимно смесени с католици. Поради техните връзки, моралът и практиките на онези, които упражнявали истинската вяра често кореспондирала, но малко, с тяхната религия. Навсякъде мисионерите били съпровождани от почти непревъзмогаеми трудности. Въпреки всичко техните усилия произвели богати последици.(
През всичките тези неволи Павел всякога мислел за хората, на които Свети Доминик жадувал да отдаде живота си, и за чието преобръщение самият той бил избран. С мисъл за тази идея, той грижливо издигнал къщи в източните покрайнини на Унгария, които по някое време са можели да послужат за място на провизии и убежища за мисионери сред племената тогава наречени кумани. Тези орди, както се казва, изглежда били окупирали северната част от Ромейската държава(Roumania), част от източна Унгария, и съседни части на Русия. Те били номади в навиците, много нецивилизовани, с безмилостен темперамент, и врагове дори и на корените на християнството. Искало се много кураж да се опиташ да разпръснеш светлината на вярата сред тях.
Такава била нацията, която унгарският монах-проповедник предприел да приобщи към Църквата, когато основал Ордена си в собствената си родина. Два пъти той и неговите съмишленици направили опит, и два пъти били принудени те да се оттеглят преди куманската ожесточеност. При второто усилие някои от отчетата загубили живота си, докато други били оковани във вериги. Изглеждало налудничаво да подновят започнотото, за над една година се отдали на работа сред тези негостоприемни хора без никакъв резултат. Всъщност оцеляването на мисионерите само предизвикало гнева на куманите.
Павел обаче не загубил смелост. Той вярвал, че била божия повеля той да се върне към задачата и че само така той ще изпълни желанието на Свети Доминик. Той също така вярвал, че кръвта на отците Албърт и Доминик, които вече били спечелили короната на мъченичеството в страната, ще бъде семето от което най-накрая ще поникне вярата. След много молитва, и съветване със свят отшелник, той отново събрал около себе си множество от свои съмишленици, в кото вдъхнал същия дух. Но преди да започнат третия си опит за покръстване на куманите, Павел предал своето наместничество в ръцете на отец Теодерик. Вероятно светият човек е писал до Благословения Йордан Саксонски, тогавашният главен господар на Ордена, и го помолил да назначи Теодерик за наместник, така че монасите-проповедници в Унгария да не бъдат без водач, в случай че падна жертва на своя плам.
Бидейки такъв, доколкото може, действащото лице в тази история сега отново влязъл в територията на варварите начело на мисионерски кръг от хора. Скоро станало очевидно, че набожните подбуди на Павел били правилни. Куманите, вероятно поради учудването си от безстрашието и постоянството на пратениците на Христос, показали повече желание да слушат техните проповеди и инструкции. Това придало благосклонност и възможност да покаже въздействията си. Като резултат нововерци започнали да влизат в Църквата.
Истинската работа на покръстването започнала с това на херцог Борикс, заедно с множество от неговото семейство и привърженици. Най-вероятно самият Павел е покръстил тези нови християни, или поне херцога. Почти всички писатели му присъждат тази заслуга. След това Борикс живял няколко години. Говори се, че неговото покръстване било толкова искрено, че по времето на неговата смърт, неговото единствено съжаление било, че не познавал Бог през целия си живот, за да го обича и да му служи. Някои от мисионерите съпроводили водача в неговата последна немощ, дали му последни църковни причастия, и го заровили в Параклиса на Благословената Дева, първият издигнат в страната католически молитвен храм.(9)
Покръстването на Борикс скоро било последвано от друго, което поради множеството което включвало, било може би от все по-голямо значение. Това било на Мемброк, един от водачите сред куманските принцове. Със себе си той приобщил към църквата и цялото си семейство и около хиляда от неговите последователи. Андрей II, цар на Унгария и баща на Света Елизабет, бил един от подпомогналите кръщението на Мемброк. Той също станал пламенен католик. В последните му мигове около леглото му имало мисионери. Когато видял наближаващия край, той казал: "Желая всички кумани-езичници да излязат от стаята; тъй като виждам грозни демони до тях. Но нека мисионерите и куманите-християни да останат. Сред тях аз виждам мъчениците, които очакват да ме вземат със себе си до райските наслади, с които те ме запознаха." С тези думи издъхнал той. Като Борикс, той бил погребан в Параклиса на Благословената Дева.(10)
След покръстването на Борикс и Мемброк, заедно с приближените им, усилията на Павел и неговите събратя се увенчали с феноменален успех. Хиляди кумани не само приели християнството, но също водили добър католически живот. Тяхната нечовешка, дива природа била опитомена до почти невероятна степен. Скоро Рим се сдобил със записки за религиозния прогрес сред тази дотогава неотстъпчива нация; и как сърцата, които сякаш били сковани от студ, сега, под топлината на великолепието, започнали да цъфтят с цветовете на християнската добродетел.
Грегорий IX бил неизразимо възхитен. В своята страст да подпомогне добрата кауза, и вероятно по молба на самия водач на мисионерския кръг, великият Понтиф направил Робърт, архиепископ на Гран, Унгария, свой папски легат сред куманите. Папското писмо, с дата 31 юли, 1227, говори за покръстването на някои от техните принцове и специално за Борикс, и поздравява митрополита, че е бил избран да сътрудничи с монасите-проповедници в област, която е дала вече такъв великолепен дар. (11)
Всъщност все още съществуват документи от ръката на Грегорий, които показват неговата непресторена радост от постиженията на тези мисионери. Отец Павел, техният водач, бил човек, който по-скоро не искал да получи почести. Той откривал своето щастие не в слава и гордост, но в приобщаването на хората да знаят, обичат и служат на Бог. Ни най-малко се съмняваме, че той е накарал папския легат да назначи епископ за куманите и предложил наместника на Унгария, Отец Теодерик, за мястото. При всички положения Рим е оставил избора на митрополита на Гран. На 21 март, 1228, Григорий писал на архиепископа: "Ние Господу се радваме, че Бог се е отплатил с наградата, която Вие именно заслужавате, покръстването на не малко множество кумани. Ние също се радваме да знаем, че в съответствие с властта, дадена Ви по въпроса от Папския Престол, Вие сте назначили на тези места за епископ човек вещ и добродетелен, Отец Теодерик от Ордена на монасите-проповедници."(12)
На същия ден Грегорий писал до общностния господар, Благословения Йордан, подтиквайки го да изпрати на новия прелат всички мисионери, които смята необходими да творят дела сред куманите и да избере онези, които чрез лично познаване на хората си, могат да предложат най-добре подготвените за работата. Няма нужда да се казва на тези запознати със страстта и духа на смирение на Йордан, че той веднага се съобразил с тази молба, в случай че бъдат поискани повече духовни труженици. След 18 месеца (13 септември, 1229), когато на Теодерик му се отдала тази възможност, Грегорий веднага направил своята епархия подвластна на Папския Престол.(13)
Под ръководството на Теодерик и подтика на страстта на Павел, религията продължавала да показва великолепен напредък. Появявали се църкви тук и там. Понякога до тях се издигали манастири. Всички тези къщи имали немалка част от мисионерски монаси-проповедници. Казва се, че немалко чудеса били извършени от приобщителите на души. Без съмнение Павел извършил своя дан. Чрез тях и светите животи и неуморните усилия на свещениците, куманите постепенно се отказали от езичеството за сметка на християнството. Множества от тях встъпили в Ордена, ставайки добри религиозни и ентусиазирани работници.(14) Всъщност изгледите били светли поради духовното овладяване на цялата нация, когато Бог, в Своята необозрима мъдрост, разрешил тази Църква да бъде подложена на всичко, но не и напълно унищожена.
Поради татарското нашествие, за което се говори в историите на Свети Хайацинт и Благословения Цеслас, годината на нашия Господар 1241 осъмнала със заплашителни изгледи за Павел и негоните мисионери. Възможно е преди това, Теодерик да е умрял и Павел да е бил длъжен да го наследи сред куманите. При всички случаи някои писатели казват, че той е станал епископ.(15) Обаче това може да е било през късната зима или ранна пролет на 1241, татарите начело с Бату, нахлули в държавата на куманите от север. Изнемощял в битка, техният крал, който Флеврий нарича "Кутен" и който все още останал езичник, избягал в Унгария. Там той обещал на Бела IV, че ако на него и неговите последователи се даде убежище, той ще стане християнин, както и поданик на тази набожна католическа самостоятелна държава.(16)
Кутен намерил подслон, но той не спазил обещанията си, като се показал глух за усилията на мисионерите. Освен това докато неговото бягство ускорило падането на неговата собствена държава, действията на самия него и онези с него разгневила унгарците против крал Бела, който им дал защита. Доброто дело, изглеждало, дори изострило гнева на татарите срещу Унгария. И двете държави били плячкосвани и опостушавани навред. Особено Унгария претърпяла трудности в ръцете на варварските нашественици. Градове били изпепелявани; църкви били осквернявани и унищожавани; хиляди след хиляди жители били избивани по всевъзможен начин. Към католиците и техните духовници единствено проявявали своята омраза, враждебност и жестокост.
Около 90 или 100 монаси-проповедници (очевидно в самите Унгария и Кумания) се увенчали с мъченичество в тази дяволска сеч, някои от които дори били изгорени живи. Сред тях бил Павел Унгарски, основателят на провинцията със същото име и нейният първи наместник. Всички писатели ни казват, че той е умрял като мъченик сред кумани. Някои поставят смъртта му по-рано преди датата, посочена тук; но те недоглеждат факта, че татарите не са се били появили в тази част на света преди или не са им попадали достоверни източници. Някои, може би, били подведени, че Отец Бзовски, говорейки за влизането на мъченика в Унгария във връзка със своите дела, записва смъртта му в Аналите като 1222, въпреки че той казва, че се е случила през 1241.(17) По-внимателното проучване на въпроса убедило по-късно изследователите, че големият мисионер и последовател на Свети Доминик достигнал набесата с цената на кръвта си по време на татарската инвазия, отбелязана по-горе.
Както всичко естествено, поради разпространилите се и продължителни безредици (те продължили над 2 години), ние нямаме записки за смъртта на святия човек. Не се знаят нито мястото й, нито нейните обстоятелства. Обаче със сигурност можем да кажем, че е посрещнал съдбата си смело, и е срещнал Бог със спокойна вяра. В продължение на 20 години, голяма част от които е бил заобиколен от опасности, той се е трудил с цялата си плам за спасението на душите. Вероятно споменът за това оказал немалко влияние върху насърчаването на монасите-проповедници да се завърнат към начинанията си в Унгария и сред куманите веднага щом татарите напуснали тези страни.(18) Тяхната работа там, както преди, така и след катастрофата, е несъизмеримо ярък епизод от духовническата история. Павел Унгарски, мъченикът, с който започнала тя, и на който до голяма степен дължи своя импулс, все още е почитан от тамошните благоверни.
________________________________________________________________
БЕЛЕЖКИ
1. ANTONINUS, Saint, O. P., Historiarum Opus, Part III, fol. 186; BZOVIUS (Bzowski), XIII, col. 302, 498-499, 507; FERRARI, Sigismund, O. P., De Rebus Hungaricae Provinciae; FRACHET, de, Vitae Fratrum (Reichert ed.), pp. 305 ff; MALVENDA, pp. 332, 334 ff; MAMACHI, pp. 638,644 ff; MARCHESE, I, 205 ff; MORTIER, D. A., O. P., Histoire des Maîtres Généraux de L'Ordre des Frères Prêcheurs, I, 138, 163, 218, 294-295, 380; PIO, col. 60 ff ; QUETIF-ECHARD, I, 21.
2. Този метох трябвало да бъде за общността на Доминиканските Сестри, която Благословената Диана Д’Андало предложила да основат. Поради възражения на нейния отец, проектът трябвало да бъде изоставен за малко. Но той се материализирал след няколко години. (бележка на редактора).
3. Виж бележка 1.
4. Виж бележка 1.
5. THEODERIC of Apolda, Vita Sancti Dominici -- in Acta Sanctorum, XXXV (първи том за август), 612, No. 318; BZOVIUS, col. 302. Отец Тюрон прави любопитна грешка взимайки "civitatem Lauriensem" (Lauriacum) за Лаврия, което е в южна Италия, въпреки че контекстът показва, че последният град не може да се има предвид. Обаче това е единствената грешка от този вид, която сме открили и някои други заявяват същото. Най-вероятно Тюрон е бил подведен от тези. (Ed. бележка).
6. DE FRACHET, op. cit., p. 305; MAMACHI, pp. 644 ff ; Année Dominicaine, II (17 февруари), 610-611.
7. ARNAUD D'ANDILLY, Vies des Saints, II, 656; FERRARI, op. cit.; Acta Sanctorum, III (трети том за януари), 512 ff. The Catholic Encyclopedia (IX, 654) има статия за Благословената Маргарита, в която очевидно чрез типографска грешка се казва, че Бела I е неин баща. Скоро след нейното ръкополагане (обет), родителите й построили метох на Дунавски остров, близо до Будапеща. И там тя прекарала остатъка от краткия си живот и починала през 1270. (Ed. бележка).
8. Acta Sanctorum, XXXV, 613, Nos. 321 ff.
9. Ibid., No. 322.
10. Ibid., No. 323.
11. Bullarium Ordinis Praedicatorum, I, 22. Не можахме да открием фамилното име на Робърт (Robertus). Вероятно не е имал такова. (Ed. бележка).
12. Ibid., 1, 27, and 113.
13. Ibid., 1, 26, and VII, 8. Не открихме споменато името на Теодерик в Gams или другаде, освен при Доминиканските автори, като епископ на куманите. Обаче документите разсейват съмнения по въпроса. (бележка на редактора).
14. Acta Sanctorum като в бележка 10; FERRARI, op. cit., Част I, Глава II.
15. Отец Тюрон и the Bullarium Ordinis Praedicatorum (1, 113) показва, че някои писатели поддържат теза, че Отец Павел е бил назначен за епископ. Те казват, че неговият престол бил в Унгария, това е вярно; но поради недоброто познаване на географията по това време, това също толкова би могло да е на територията нта куманите. Gams (в своята Series Episcoporum) не споменава за него; но той може да не е успял да намери документи по неговия случай, както и този на Теодерик. Кога и къде Теодерик е встъпил в Ордена, и неговото последно име, ние не открихме. Няколко Доминикански автори не казват нищо за встъпване на Павел като епископ. (Ed. бележка).
16 FLEURY, op. cit., XVII, 256 ff.
17. BZOVIUS, col, 302, 498-499, 507; GUIDONIS (Gui), Bernard, Chronicon Ordinis.
18. FERRARI, op.cit., като в бележка 14.
_______________________________________________________
Кои ли са били многобройните "павликяни" по нашите земи?
А защо куманите са наричани "половци" и "паловци"?
