Zaklanite v Batak ot okolnite sela i gradcheta 18 chorbadjiyski semeystva sa zaklani zashtoto ne pomagaha na haydutite. Sina na Angel deirmendjiyata Zdravko kazva:
-Haydutite sıbraha tezi hora no byaha oblecheni kato zaptieta ,imashe i edin ot Evropata sıs stıkleni ochi koyto pisheshe neshto.( Djon N .Rovny) jurnalist ot Angliya.
Po kısno tozi jurnalist priznava che vsichko e bilo uredeno ot strana na rusite.
Tova go ima vıv vsichki arhivi i v nashite razbira se .A tozi Barutanliyata e samo choveka koyto pomaga na haydutite de posle kak go kazvash se skril nyakolko godini i sled tuy se obesil .
„Всички оцелели свидетели на клането разказват, че Ахмед ага тържествено се клел да не закача никого, ако раята мирно сама предаде оръжието си. Преди да предадат пушките обаче, решено било, за успокоение на мнозинството, няколко от по-видните стареи да идат в стана на башибозука и сами лично да се убедят в клетвата на Ахмед ага.
„И тъй, отправили се като един вид проверочна депутация: Трендафил Тошев Керелов, Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Ала щом тези старeи стигнали в неприятелския лагер, били заградени от башибозук, т. е. пленени: не ги пуснали вече да се завърнат назад. И ето защо. Сега предаването на пушките се искало наложително: старeитe оставали залог. Играта напълно сполучила. Всичкото оръжие било натоварено в три коля и пренесено в лагера на Ахмед ага“. (Страшимиров, с. 247).
„Жалостното известие за зверското затриване на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защо било като предисловие на последващите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасенето на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овци то се затекло да се затвори в черквата и училището, и там чакало своята начертана вече участ“ (Стоянов, с. 700).
И се почнало страшното клане. Отначало ще приведем разказите на очевидци за отделни мъченичества, подир което ще се спрем и на двете масови мъченичества в Батак — в училището и в църквата, и последвалото по-късно, след разбиването на църквата, на речния мост:
Развилнелите се орди на турския башибозук избили над 3000 души — мъже, жени и деца. Запазвали живота си само онези, които приемали чалма или кърпа на главата си. Преди да обезглавят жертвата, палачите питали: „Искаш ли да се спасиш — сложи чалма“, т. е. потурчи се, или по-накратко „чалма или брадва“.
Дошъл ред и на о. Нейчо, поп Петър бил вече убит. Турците искали свещеникът на всяка цена да се потурчи. Той отказал. Започнали мъчения, които той понасял стоически. Задали му поредния въпрос: „Чалма или брадва?“ Последвало мълчание. Обезглавили една от дъщерите му, после пак и пак, и така до седмата дъщеря. Сърцето на бащата се е късало от мъка и болка, като гледал как убиват родните му деца, но въпреки това не приел чалма. След като психическият тормоз не сломил духа му, озверените джелати започнали да скубят брадата му, да го бият, отрязали едното му ухо, но от там кръв не протекла. Той бил вече мъртъв. Въпреки това отсекли главата му и я хвърлили при тези на дъщерите му за назидание на другите клетници. (11)
Eто как е описано от очевидец (Ангел Горанов) мъченичеството на сина на поп Петър, Никола, потвърдено и от Димитър Страшимиров:
— Потурчи се — казали десетина башибозуци на интелигентния момък Никола Поппетров, като вперили в тялото му голите си ножове.
— Аз не променям бащината си християнска вяра на вашата кучешка — отговорил той твърдо и презрително.
— Приеми макар и кучешката ни вяра, за да те оставим жив, повтаряли те.
— Аз предпочитам да умра християнин, а не да живея като куче — отговорил той още по-твърдо и по-презрително. И мъжествено посрещнал най-грозните мъчения, мъжествено претърпял всички болки от постепенното лишаване на членовете на тялото му. (12)
Съчинението на Робърт Дж. Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Ал. Дж. Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. В него за Батак е отделено немалко място (13). Там се описват неизразимите страдания на селския старейшина Трендафил Керелов, един истински великомъченик:
„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“ (14)
… Съпругата на Ангел Трендафилов (Босилка, П.Б.), която била неволна зрителка на престъплението, описва убийството на свекъра си Трендафил така:
„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.
Самата Босилка споменава за мъченическата смърт на собственото си дете в тоя разказ:
По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани. (15)
„Колкото за училището — пише З. Стоянов, — находящо се близо до черквата, неговата съдба била решена твърде наскоро.“
Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двесте жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя.
— Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици. (Стоянов, стр. 701)
„Почти едновременно с разрушаването и клането в училището —пише Р. Мор, — били издълбани дупки в стените на църковния двор, през които башибозуците стреляли по намиращите се вътре и убивали всички, които се опитвали да избягат“ (Р. Мор, стр. 96).
Последното, най-жестоко клане станало в Баташката черква „Света Неделя“ и в нейния двор. То почнало в неделя вечер, 2 срещу 3 май 1876 година. Подробно описание за него намираме в „Записките“ на З. Стоянов, което и привеждаме със съкращения.
Ако в училището числото на жертвите е излязло до 200—250 души, то в черквата е било десетина пъти повече. Като място по-укрепено, от една страна, а от друга като храм Божий, в който, според народното предание, на всяко место и във всяко тежко време угнетените са намирали спасение, запазени от невидима ръка, баташкото население прибягнало най-много в черквата. Освен вътрешността на храма, и дворът още бил изпълнен с народ. Башибозуците, като не могли да строшат пътната врата, заобиколили наоколо черковния зид и по-смелите от тях не закъснели да се подадат отгоре на зида, отдето се готвели един по един да започнат вече да прескачат вътре в двора. Отчаяното население, макар и без оръжие, не навело от един път врат пред ятагана. Множество мъже и жени със стиснати в ръцете камъни и дървета се наредили около дувара за да се защищават от хищните нападатели. (…)
Но и тая слаба защита не се продължила за дълго време; тя само отсрочила за няколко часа, или по-добре за няколко минути ужасната катастрофа, страшното клане. Та може ли другояче да бъде ? Мислимо ли е да се противостои с камъни и дървета против султанските челичени байонети, против куршумите на шаспото (16) и против видинските ятагани? Могат ли слаби изпоплашени жени и обезкуражени мъже, с голи ръце да върнат една тълпа от няколко хиляди души? Никога. Скоро неприятелите пробили малки дупки околовръст на черковния зид, в които си увирали пушките и убивали населенията из двора. Докато дупките били още малко, няколко решителни жени се впущали, хващали с ръце масура на пушката, която много пъти изгърмявала в ръцете им и катурвала по няколко отведнъж, но останалите държели догдето я изтеглят! Когато дупките станали на крачка, разбира се, че подобно действие от страна на храбрите батачанки си нямало вече местото. Едни лягали покрай зидовете за сепер (17), други се тъпкали в черквата, която била битком набита с хора, трети лягали дето завърнат, четвърти се щурели тук-там като зашеметени, а огънят на неприятелските пушки се увеличавал из дупките на зидовете, и убитите, повечето жени и дребни дечица, падали на земята по десетина отведнъж, като клас на нива.
Плачове, молби до Бога и на турски и на български език, призоваване на Христоса и Мохамеда; охкане от страна на умиращите, грозно хъркане, болезнени степания, молба за капка водица, да се разхладят изгорели уста и попукани устни, други молби, с слаб глас, „няма ли някой да ме доубие за хаир?” и пр. и пр., се слушали по целия черковен двор. (…) Няколко жени, които имали злочестината да мислят, че и чалмата има сърце, отворили вратата и извикали колкото им сила стига: „Милост! милост!” На минутата още башибозуците се показали на черковния дом с голи ятагани в ръка, и — о, Боже! — сега се захваща вече оная сърцераздирателна, оная кървава сцена, която помрачава ума, която замразява кръвта и от която човек изгубва за минута и безпристрастие, и хладнокръвие, неволно се поколебават понятията му за човешкото превъзходство над безсловесните зверове, захваща той да се съмнява: има ли нещо разлика между тигъра и турчина? И заиграли ножовете. Въртели се те, и направо, и наляво, и нагоре и надолу, както прилягало на костеливата кръвнишка ръка. Звънтели те, когато се случвало да се посрещнат два на едно место, във въздуха, във време на замахването, и топлата кръв, която течела по острилата им като по улей, се сипела над главите на жертвите като дребна роса… Три разнообразни звукове определяли хода на клането. Първият от тях бил: „Олеле, майчице!“, „Де остана, мила рожбо!“ „Смили се, Пресветая Богородице“ и пр. Вторият бил: „Удряйте, чоджуклар (18)! Не правете разлика между стари и млади—всички са неверни кучета!“ А третият, третият бил грозният трясък, чупенето и трошенето на костите и черепите, произвеждан от ятаганите. Според разказването на очевидци, можело да се определи приблизително кога ножът удрял на заякнал и стар кокал, кога на крехка детинска кост. В първия случай трясъкът бил ясен и твърд като кога се разсича говеждо месо, ударът се съпровождал се хвърченето на искри, произвеждани от посрещането стоманата с костта, а във втория случай се чувало само леко и глухо трещене, като че се чупели тънки пръчки.
Клането се е продължавало почти цялата нощ. Ако кръвниците са се уморявали да махат, на тяхно место са дохождали нови и пресни сили, които, като виждали, че техните предшественици сполучили вече да напостелят на земята безбройно число жертви, мъчили се да не останат по-долу от тях. Понеже населението тичало към черковните врати за спасение, то и кръвниците, като жетвари, вървели по направлението от външните на зида врати към черковните, а подире им, както класовете на нивата, се виждали натрупани грамади убити и полуубити тела.
На разсъмване, когато се е пукнала зората ли е било, или по-рано — по петли, по-буйните и жадни за кръв башибозуци достигнали вече черковната врата, на които имало много затъпкани деца, па даже и възрастни жени. Натискали се подгонените от двора да слязат вътре, но това било решително невъзможно, защото вратата била отдавна вече задръстена. Народът бил вътре притиснат като на скенджа (19); множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората. Така или инак, но жертвите се трупали на вратата, затова башибозуците тук имали най-много работа. По-практичните от тях, т. е. по-старичките, които имали и къща, и деца и на които гражданите стопанки вероятно са поръчали на тръгване да не се връщат с празни и голи ръце от гяурското село, отдавна били станали вече на заден план, отдавна се навеждали да вършат нещо измежду издъхналите и издъхващи трупове. А що именно са вършили те? — ще попитат някои от читателите. Медицинска помощ са оказали на страдащите, ще ни отговарят турските филантропи по него време, заедно с един ефенди. Плячка и грабителство, обир на мъртвите тела и на изкланите от едни и същи ръце жертви, отговаряме ние. Дивият грабител шетал измежду мъртвите трупове: на едни от тях събличали дрехите внимателно, които са били по-добри, разбира се; други ги разпарял с ножа си и ги претършувал, без да му пречи ни най-малко, че жертвата брала душа, че дрехите били окървавени. (…)
Съмнало по едно време, захванал се достопаметният за батачани ден — 3 май; слънцето огряло по обикновено и осветило с първите си лъчи ужасната картина, която то не видело вечерта, когато се закривало зад високите доспатски върхове. Тая ужасна картина произвела двояко впечатление на едни и същи зрители, на едни и същи хора, с еднакви образи и чувства. На останалите живи батачани тя замразила кръвта в жилите, когато те съгледали от черквата натъркаляните по двора свои съселяни, които спали преспокойно, които не мислели вече за нищо. Те потреперили втори път, въобразили си, че същата участ ще постигне и тях и много пресипнали гласове изпомежду им изревали отчаяно, когато познавали, кой свойта рожба кой жена си и майка си, коя мъжът си и своя стар баща. Малко по-надалеч стояли наредени чалманосните зверове, подпрени на пушките си. Те се любували на картината, кикотили се безобразено, подигравали се с положението на издъхналите вече трупове.
— Машалла, бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак (20), голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.
Той бил на стража през нощта и, като съмнало, дошъл да се поомаже с нещо от плячка.
— Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.
— Виждате ли там оня стар пергишин (21), с отсеченото рамо, който е паднал на коленете си? — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената, — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.
— Свински врат — потвърдили няколко гласа.
— Я погледнете, аркадашлар (22), каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнадесетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите ù коси.
— Язък! — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкването или изпасването на един карък (23) чесън от добитъка.
Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотина жертви! Имало мнозина измежду последните още живи, но смъртоносно ранени, които са молели умолително главорезите да ги доубият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставяли нарочно да се мъчат.
Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Те знаяли, че имат още много работа — черквата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го за почивка от нощните действия, кажи го да се порадват на делата си при огряването на слънцето, па добър е Аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чакала в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.
Неприятелите от най-напред се струпали на черковната врата, която била затворена вече. Те насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напреде си само една черквица, имало други стотина възможности. Те се покатерили по зидовете на храма, и над главите на запрените жертви не закъснели да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като нанизвали по пет души от един път и жертвите клюмвали глави на гърдите си, но дълго време стояли на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушната атмосфера в тясната черквица станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепели въздуха отчаяно. (стр. 701–706).
Тук е мястото да припомним на читателя една важна подробност, изпусната от автора на „Записки по българските въстания“. Нея я научаваме от очевидеца Тодор Попнешов (или Попнейков), син на убития от турците баташки свещеник Нейко. Когато Тодор изпълзял към стената при дървото в църковния двор, видял, че всички били заклани при излизането си от църквата. Чудел се дали да се махне, или да остане. Посъветвал се с приятел, който отишъл в училището и бил нарязан на парчета. Тодор останал. Срещнал друг приятел, който му препоръчал да стане мюсюлманин като единствена възможност за спасение. Тодор му казал: „Трябва ли да се откажа от моята народност?“ Приятелят му скочил през стената и казал: „Ваш съм“, което означавало „Ставам мюсюлманин“, и спасил живота си.
При клането в Перущица на затворените в черквата християни била предложена същата възможност — да приемат исляма и да се спасят. Защо Захари Стоянов не ни съобщава за подобен подход и в Батак, за нас остава неизвестно. Но цялата история на ислямското завоевание, пък и най-вече тук, в Българско, ни дава изобилни примери за съдбоносния избор, предлаган на българите при подобни случаи: „Вярата или главата!“
И тъй, на молбите за пощада башибозукът отвърнал: „Предайте се, ще останете живи!“ Но било ли е възможно да се прояви милост към въстаналите „неверници“ (освен ако приемат исляма)? От гледище на Корана — категорично не! И това се потвърждава от самата история. „Барутанлията [Ахмед ага] имал намерение да запази живота на тези нещастници, за да засели отпосле с тях отново Батак“ — пише Д. Страшимиров (стр. 249). Явно Ахмед ага е искал да постъпи разумно, макар и от практичното гледище на робовладелеца, желаещ да запази част от работната си ръка. С други думи, той в някаква степен бил склонен да пренебрегне повелите на своята религия с цел да получи земна изгода. Но въпреки това не посмял да действува на своя глава, като пратил „албанеца Селим в Пазарджик, да пита на всякой случай беговетe тамошни за тяхното мнение: да пощади ли гяурите, или не. Пратеният заминал същия ден, 3 май, по-пладне и на заранта, 4 май вторник, върнал се с отговор на жестокия Али бей — да се изсуши коренът на баташките гяури“ (Страшимиров, там).”
Из Из
http://pravoslavie.domainbg.com/11/bulgarski_novomucenici/podirite_1876a.html--------------------------
„Седя на кафе с баща си и говоря за своя пост за „случая Батак“, който все още не е написан, но вече зрее в главата ми и няма да ме остави на мира, докато не бъде публикуван. Баща ми вметва по някоя забележка: че Мартина Балева може би се е „продала“, но Даниела Горчева със сигурност не е; че главният виновник за Баташкото клане – башибозушкият главатар Ахмед Ага Барутанлията, бил съден от османските власти заради клането и първоначално осъден на смърт, но после помилван и заточен в земите на днешна Либия; и че въпросният Агмед Ага, както и повечето от главорезите му, идвали от Доспат и околните села.
Тук аз онемявам от изненада, защото знам пътя Батак - Доспат. Той оглавява моята класация за най-кошмарен път в България. Погледнете картата – между двата града няма ни едно селце, само Родопите, които въпросният път пресича като тегел. На живо е поредица от завои, която няма край. Спомням си го от 2004, когато бяхме на няколкодневна почивка в Доспат и околността. Бяхме с детето и едва ли има нужда да споменавам, че то повърна. Много живописен път, както би казал Двуцветко от книгите на Тери Пратчет, и подходящ декор да се снимат филми за героични походи като „Задругата на пръстена“ (със съществената разлика, че Фродо и другарите му повечето време поне вървят по равен терен). Признавам, че нищо по-малко от спасяване на света не би ме накарало да измина този път без асфалт и двигател с вътрешно горене.
Баща ми се съгласява, че пътят е тежък – спомня си времето, когато е бил проходим само за магарета. Но доспатските башибозуци имали мотив, по-силен от порива да спасиш света: омразата. Преди векове околността на Доспат била любим ловен район на султаните. Те идвали благоразположени и щедро раздавали жълтици на местните хора, които им помагали в лова. Затова в Доспат за разлика от други места повечето помаци приели исляма доброволно. Но от началото на ХІХ в. султаните обръщали повече внимание на държавните дела и занемарили лова. Съответно хората от Доспат и околните села обеднели. А батачани ставали все по-заможни, защото развивали занаяти и търговия. Използвали положението на Батак – той гледа към равнината, където човек може да закара и продаде стоката си. А Доспат е забутан, много живописно наистина, но си е забутан (вижте пак картата). И много от тамошните помаци започнали да гледат към Батак със зло око. Към верската омраза се прибавила завистта на неудачника към успелия. Таяла се и чакала удобен случай. И той дошъл, когато в Доспат научили за Априлското въстание.”
Из
http://mayamarkov.wordpress.com/2009/07/14/dospat_is_our_georgia/
