РАЗКЪСВАЩАТА БОЛКА НА ЕДИН ЕМИГРАНТ Страшно ли е да пътуваш със самолет?Отдавна, за съжаление, съм убеден – в света няма друга държава като България
Да,наистина няма. Но не заради планините, реките,тоест природата, а заради хората. Или по-точно – заради тяхното овчедушие и „псуване под мустак”.
Има нещо дефектно у нас.
Няколко пъти вече повтарям един епизод, който наскоро ме смрази.
Запознавам се със семейство французи, разбирайки че съм българин, жената директно казва:” А, вие, бавноразвиващите се…” На което, естествено, аз я поглеждам недоумяващо. Онази обаче продължава: ”Господине,аз познавам вашата страна. Била съм доста пъти у вас, и то не само в столицата. Видях такава мизерия, такива допотопни условия на живот, че за мен е ясно – само бавноразвиващи се могат толкова години да търпят да съществуват по подобен начин!”
На никого не пожелавам да бъде в такъв момент на моето място. Станах зашеметен, всичко в мен стенеше. Но един въпрос ме обезсили – нима тази жена не бе права? И докога ще се правим на такива, каквито наистина не сме, докога ще крием, че сме най-нещастните и най-бедните, най-болните в Европа…
Докога нашите управници ще тръбят по света, че ние живеем добре, че финансовата ситуация у нас е стабилна и тъй нататък глупости, които от сутрин до вечер ни облъчват от медиите.
Другите – румънци, гърци, все плачат. И Европа все им дава. А нашите? А, нашите все повтарят – ние сме добре. И нищо не ни дават.
А все ни вземат, тоест вземат на босия цървулите. И медиите ни все плачат за другите, колко били бедни, как фалирали. Да плачеш ли, да се смееш ли? Абе, ти умираш от мизерия, никъде няма такива доходи от пенсии и заплати, такива високи цени на храната спрямо доходите ти, а медиите от сутрин до вечер се надпреварват – добре, добре, добре…
И добре, че бяха ромите. Та чрез тях поне мъничко в Европа разбраха, че в България има…мизерия. Което, разбира се, не пречи на ОНИЯ, с пълните гуши, да продължават напевите си – ние сме добре,най- добре…
Абе как ще си най-добре, след като народът ти живее като скот?!? Да, най-добре си ти, крадецът, ти, мошеникът, ти, далавераджията, ти ,измъчващият майка си и баща си…
Но каква е цената на това твое „добре”?
И как съществуваш, когато около теб блуждаят толкова замъглени и тъжни погледи?
За каква стабилност бълнуваш след като милиони българи живеят с петдесетина евро пенсия и мизерни заплати?
Ето какво намерих онзи ден в интернет.
Първо – едно стихотворение…
Шенгенски неволи
Излизаме от онзи черен списък
и вече мога волно да пътувам!
Но аз не чувам весел влаков писък
и самолетен свисък не дочувам.
И как да им пътувам по земите,
и как в хотели скъпи да замръквам,
когато мен ме стягат букаите на бедността,
откакто съм се пръкнал.
Добре! Ще махна на колата чула,
която в двора заден съм забравил...
Но стигнал ТАМ със моята жигула,
те ще ме питат сам ли съм я правил!
Багажникът ще е натряскан с разни буркани,
пълни с нашенски кльопачки,
които трябва да се върнат празни,
а по възможност даже и с капачки! ...
Не е за бедни ТАМ, не е за гладни!
Песимистично може би звуча;
Шенгенската стена дори да падне,
за нас ще е стената на плача!
Добромир Тонев, 2002 г.
Второ – един коментар:
„Ние, българите, сме най-бедните сред 27-те страни-членки на Европейския съюз – заплатите ни предизвикват само смях там.Ние сме най-болните и с най-много инвалиди, макар че непрекъснато правим здравна реформа и имаме най-много болници на глава от населението.Ние най-много и най-рано мрем – намалели сме с 1,8 милиона души от ноември 1989-а насам; мъжете живеят средно 67 години, жените – 71.Ние взимаме най-ниските пенсии в ЕС.Кой е виновен за тъжното ни дередже?Всички ние, естествено. Народът...А кой все пак е най-виновен?Властниците!”
И трето – по един вопъл-размисъл от емигрантката в САЩ Зоя Маринчева от Бургас и от един, видно е, вътрешен емигрант, тоест българин, който живее като емигрант в собствената си държава :
„Който си имаше обръчи - остана, който не желаеше да участва в обръчите или си нямаше такива, се опита да напусне, защото обратното би било равно на личен провал и дори глад.”
„Това е територия, обитавана от все по-намаляващо, опростачено, болно и застаряващо население. По-интелигентните и активните емигрират при първа възможност. Които не успеят - се затварят в себе си. Публиката на т.нар. политически живот е съставена предимно от първата категория хора. На такива зрители всичко може да се каже, всичко може да им се случи, те всичко ще простят и забравят. А и могат да излъчат единствено себеподобни политици.”
Без коментар,нали?
Просто – четете, политици, четете, министри, четете, секретарки на министри,четете, депутати, преди да се изтегнете удобно, ох, колко е удобно, на меките, кадифени седалки на правителствените „фалкон”-и и преди да полетите към …нормалните страни. Където вашата задача е да лапате държавна пара, парата на оскотелия и болен народец,на вашите нещастни родители и близки, но и да тръбите наляво и надясно – в България е супер,ние сме финансово добре, ние не създаваме никакви проблеми на Европа…
Да, много бих искал поне мъничко да ме чуят тези същества, които не бих желал да назова „хора”. Защото те са лишени от най-ценното човешко качество – усещането за СОЛИДАРНОСТ.
Но кой ли те слуша?
Напротив, сигурен съм, няма начин да не се намери някой,по всяка вероятност от кохортата на „богоизбраните”, техен платен слуга и плужек, който прочел тези редове, да не „възнегодува” – какви са тези глупости,та ние сме най-великите, ние сме страна древна, с хиляда и…, колко беше, годишна история…
Да, ние наистина сме уникална страна…
Но страна на овцете-хора, на хората с уста-дупки, тоест хора без зъби, без нормални тоалетни, без елементарна радост от живота…
На страната с монопол-крадец и държавен рекетьор като „Топлофикация”, която уж все фалира, а шефовете й получават заплати като за световно!?!
На страната, където всеки е срещу всеки, където всеки гледа да пре…,извинете, но това е най-точната дума,себеподобния си…
И където отгоре, от най-високото, злорадо гледа цялата тази картина той, „богоизбраният”,”елитният”, който продължава вече двадесет години умело и необезпокоявано да дърпа конците…
Онзи ден питат писателя Стефан Цанев как се чувства като посещава дъщерите си в Европа. Той отговаря – ние, българите, сме циганите на Европа…
Е,не е ли права всъщност онази французойка от началото на този мой материал?
Моля, не ми отговаряйте – просто идете, ако обичате,например, в моето родно градче, намиращо се на километри от българско-турската граница. То се нарича Малко Търново и кротко догаря сред иначе чудната красота на обезглавената от безразборната сеч, за която също се мълчи,мека планина Странджа. Поразходете се, поговорете с някого, ако го намерите, естествено, срещнете моя осемдесет и една годишен баща Петко Димов Райков, който само преди месец се върна от посещение в Париж.
Разгледайте неговия албум със снимки,който хората жадно търсят, за тях докосването до Париж е докосване до мечтата, до Оня, другия, нормалния, хубавия и толкова нереален свят, с който, за съжаление, и преди, и сега продължават да ги… плашат… щото там са капиталисти, там цари глад и мизерия, там има толкова черни…
Чуйте татковия разказ за ежедневните срещи със съгражданите му. И ще останете поразени от винаги първия въпрос, който те му задават.
Знаете ли какъв е той – ама страшно ли е, Петко, да се пътува със самолет?
Уникален и …безнадежден въпрос. Зададен от хора, живели честно и почтено като праведници, но догарящи, за наш срам, като скотове и мъртъвци приживе…
Въпрос,зададен днес, в двадесет и първия век…
От тях,милите… И толкова наивните… Върху чиято пословична търпеливост и истински,извиращ от сърцето патриотизъм към род и родина, онези от тъй наречения елит днес продължават да трупат милиони…
А, скъпи приятели, страшно ли е наистина българин да пътува със самолет?
Кой ще отговори – онзи,разплулият се, полегнал щастливо до секретарката си във „фалкон”-а, или ония хорица-сенки, милите и честните до полуда,манипулираните толкова лесно, които цял живот блъскаха за ОНАЯ ИДЕЯ да бъдат щастливи утре, ама наистина утре…
Все утре,утре…
И никога днес…
А той, Животът, нашият, човешки живот, е един-единствен,нали?
Да, един-единствен.
За щастие – за всички…
Да, в това, последното, е и моята сетна надежда…
http://dimoraikov.blogspot.com/2010/12/blog-post_10.html