Калин Йорданов | Източник: modvsvivendi.org
Статията е писана преди публикуването на две фундаментални изследвания, посветени на Кръстоносните походи и връзката им с историята на България и Балканския п-ов през Средновековието (Гагова, К. Кръстоносните походи и Средновековна България. С, 2004; Койчева, Е. Първите кръстоносни походи и Балканите. С, 2004), поради което за съжаление в нея не са използвани изводите и приносите от тях.
Когато през 395 г. император Теодосий Велики разделя Римската империя (на Западна и Източна), той едва ли е предполагал, че този съдбоносен акт за векове наред ще остави дълбок отпечатък върху развитието на цивилизациите на Изтока и Запада, върху тяхната култура, манталитет и светогледна система. Средните векове задълбочават процесите, в които тези два цивилизационни модела оформят както собствената си идентичност и характер, така и представата за “другия”. Разбира се, тези два свята, сами по себе си, не са хомогенни - в тях се появяват и развиват собствени вътрешни, международностни и междуконфесионални отношения и опозиции, които раждат вътре в тях самите множество по-малки светове и светогледни системи, както и принципи на “другостта”. При все това, двата основни културни и цивилизационни модела си остават този на Изтока и Запада. Сблъсъкът, но и взаимодействието между тях, а понякога и взаимопроникването им е довело до създаването на трайни оценки и характеристики, дори предразсъдъци, оформили представата за “другия”.
Проблемите на идентичността и на “другостта” в Средновековието са изключително актуални и модерни дори и днес, в нашия съвременен динамичен свят. Тенденциите на глобализация в последното десетилетие се отразяват по особен начин и върху изследователското поле на световната медиевистика. Българската медиевистика също търси отговорите на някои актуални, свързани с идентичността, “другостта” и светогледния модел въпроси из полето на средновековното ни минало (1). Благодарение на това, темата за взаимната представа на българите и византийците за “другия” бе обогатена и задълбочена. До някъде бе развита и проблематиката на взаимната оптика на византийците и западните хора. Все така обаче, въпросът за реципрочните представи на западния човек и българина през Средните векове остава слабо изследван, при това най-често в общия контекст на взаимоотношенията на Изтока и Запада.
Добре известно е, че контактите и отношенията между българите и западните общества датират още от времето на Ранното Средновековие и се развиват на различни нива и с различна интензивност чак до средата на XV в. (а и насетне). Особено интересен в тази връзка се явява периодът XI - XIII в., в който взаимоотношенията между българите, българските земи и западните хора, протичат на фона, а често и в контекста на един от най-значимите средновековни феномени- Кръстоносните походи за освобождаването на Божи гроб и Светите земи.(2)
* * *
Падането на Първото българско царство и включването на българските земи в пределите на Византийската империя в началото на XI в. съвпада с един от най-бляскавите периоди на възход на Ромейска държава от една страна, и от друга с началото на подема, прогреса и експанзията на обществата от Западна Европа. Така скоро тези два модела на Християнската цивилизация, съперничещи си за наследството на античната Римска империя, започнали постепенно да трансформират сдържаната си опозиция в открита конфронтация, давайки воля както на хладното презрение и тлеещата ненавист, така и на взаимната неприязън и буйната омраза. Все по-малко мостове създавали тези два свята по между си. Последните надежди за изглаждане на конфликтите чрез единение на Църквата рухнали с провъзгласяването на Великата схизма от 1054 г., която разделила източните и западните християни. Междувременно инвазията на сицилийските нормани от 1081-1085 г. и военните им сблъсъци с Византия в Далмация и Македония вече свидетелствали за една обезпокояваща тенденция, която отваряла нова страница във взаимоотношенията между християнския Изток и Запад.
Византийското крушение при Манцикерт през 1071г., както и загубата на Светите земи и голяма част от Мала Азия принудили империята да търси военна подкрепа от Запада, чиято военна и експанзионистична мощ растяла междувременно. През 1095г. на църковния събор в Клермон, папа Урбан II призовал западното християнство да защити християните от Изтока и в свещена война да освободи Светите земи. Така било родено едно от най-мощните и значими явления в Средните векове - Кръстоносните походи. Феноменални по своята същност Кръстоносните походи променили тогавашния свят. Наред с всички останали проявления, те създали и нови отношения между Изтока и Запада, допълнили и обогатили представата на западните хора за източните християни и народите и земите, през които преминали. Но същевременно те допринесли и за оформянето на обратната представа, тази на източния човек (християнин, евреин или мюсюлманин) за западните хора и тяхната култура.
В този смисъл, особено интересни и значими се явяват Първият (1096-1099/1101 г.), Вторият (1147-1149 г.) и Третият (1189-1191 г.) кръстоносни походи. Техните хронисти са оставили впечатленията си в своите летописи (3). Там могат да бъдат открити интересни сведения за българите и българските земи от този период, както и за формираните представи на кръстоносците като носители на западния християнски мироглед и чувствителност относно българите и техния свят. Тези извори, обаче имат някои характерни особености, които трябва да се вземат в предвид. Хрониките са написани най-често от участници в походите и по-рядко от втори лица - историци, преразказали спомените на очевидци. Несъмнено авторите им са носители на западната християнска ценностна система, менталност и чувствителност. Често те се изразяват в клиширани и подражателни форми, боравят със символи и архаизми, или пък просто премълчават някои факти. Емоционалният и патетичен тон на кръстоносните хроники нерядко ги превръща в субективен свидетел на събитията. Често те страдат от битуващите по това време стереотипи по отношение на изграждането и възприемането на образа на “другия”, най-вече в контекста на вече изведените взаимоотношения между християнския Изток и Запад. Но това важи в не по-малка степен и за съвременните им византийски и арабски хроники, представящи на свой ред кръстоносците и изобщо западните хора (4). Въпреки тези специфики историците на първите три кръстоносни похода все пак дават ценна информация за българите и българските земи (макар и нерядко от бегъл и спорадичен характер) и свидетелстват за представата, отношението и нагласата на западните християни към тях.
Важно е да се отбележи, че предвид основната цел на кръстоносците - освобождението на Божи гроб и Светите земи, българските земи и техните обитатели остават периферен интерес за тях. Малко по-различна е ситуацията по време на Третия кръстоносен поход, при преминаването на Фридрих I Барбароса и германските рицари през българските земи, поради специфичните стремежи и тежнения на императора на Свещената Римска империия на германския народ към завладяването и усвояването на тези територии, както и към унищожаването на Византия.
Наред с някои други фактори, кръстоносните хроники са изграждали за столетия напред определени стереотипи в отношението на западния човек към Изтока и неговата култура, формирайки едно трайно отношение, налагайки една континюитетна представа върху образа на “другия”. Ето как звучат в този смисъл забележките и предупрежденията на монаха Одон от Дьои, хроникьор на Втория кръстоносен поход, когато представя целта и мотивите на своето дело: ”В нашето описание ние посочваме доблестните дела, за да послужат за пример, за посоката пък на похода посочваме имената на градовете, а за предпазване при пътуването - характерните особености на областите” (5).
Добре известно е, че онази част от пилигримите и рицарите на първите три кръстоносни похода, които избирали да изминат своя път към Светите земи по суша, преминавали през Балканския полуостров и българските земи. Кръстоносците от Първия поход на вълни прекосяват тези територии по двете основни Балкански пътни артерии-старите римски пътища Виа Милитарис и Виа Егнация.Тези от Втория и Третия походи предпочитали предимно Диагоналния път (Виа Милитарис, който Ансберт - хронистът на експедицията на Фридрих Барбароса нарича “strata publica Bulgariae”). Повечето от хронистите и на трите похода, описвайки преминаването на поклонническите войски през Балканите дават някои сведения за границите на топонима “България”. Според тях преминаващите по Виа Милитарис кръстоносци навлизали в българските земи от северозапад, след пресичането на р. Дунав при Белград. Според Гийом от Тир (Вилхелм Тирски), след като преминали р. Дунав пилигримите от Първия поход достигнали “до земите на българите, пристигайки до селището, което се нарича Белграва”.(6)
А според описанието на хрониста на Втория кръстоносен поход Одон от Дьои “отгдето започва България се издига крепост, наречена българска Белграва”.(7) В “Historia Peregrinorum”, описваща Третия поход това е предадено по следния начин: “След преминаването на река Сава нашите още тогава стъпиха в пределите на гръцкото царство, тоест в България, и се разположиха на лагер при Белград”(
. А според Ансберт кръстоносците навлезли в българските земи при Брандиц (Браничево), след преминаването на р. Дунав(9).
Съгласно описанието на летописците на Първата кръстоносна експедиция, онази част от пилигримите, която преминала Балканския полуостров по Виа Егнация навлязла в българските земи още със слизането си на Адриатическото крайбрежие. Според Гийом от Тир войските на Боемунд от Таренто навлезли в “пустите места на България” след преминаването на Адриатическо море.(10) По думите на Пиер Тудебьов те “преминали морето и достигнали до земите на България”. Описвайки похода на Боемунд, хронистът Балдрик предава как неговият предводител “най-после при спокойно плаване достигнал земите на България” и “слязъл на българския бряг”.(11) Фулхер от Шартр и Алберт Аквенски пък определят началото на българските земи още от крайбрежните адриатически градове Дирахиум и Авлона.(12)
Историците на Първия кръстоносен поход не дават точна информация докъде се е простирала южната граница на топонима ”България”. Алберт Аквенски обаче определя Стерниц (София), Филипопол (Пловдив) и Адрианопол (Одрин)като български градове. А Абат Гиберт цитирайки едно писмо на мосулския емир Кербуга, споменава между другото и жителите на Епир, “които се наричат българи”. Това от своя страна са няколко индиректни, но все пак своеобразни приблизителни индикации за южните предели на България, оставени от кръстоносните летописци.
Хронистът на Третия поход Ансберт дава сведение за източната граница на възстановената от Асеневци българска държава. Според него те властвали “в по-голямата част от България и от към Дунава чак до там, гдето той се влива в морето”.
Според Гийом от Тир, в миналото българите владеели “всички области от Дунава до Константинопол и пак от същата река до Адриатическо море”. (13) По неговите думи страната на българите се простирала на трийсет дни път на дължина и над десет дни на ширина. Гийом от Тир разказва, че българския народ владеел провинциите на двата Епира, Крайбрежна и Средиземна Дакия (Мизия), Аркадия, Тесалия, Македония и трите Тракии, преди да бъде покорен от византийския император Василий II Българоубиец. (14) Изключително интересно е и сведението на Алберт Аквенски, според което град Ниш се намирал посред (in medio) българското царство.
Далеч по-трудно е обаче определянето на етническата характеристика на населението в така начертаните български предели, според хрониките на кръстоносците. От една страна за историците на Първия поход е ясно, че жителите на градовете и селищата по Виа Милитарис, чак до Адрианопол са българи. От друга страна обаче, вероятно поради презумпцията, че българските земи са подвластни на византийския император и са включени в пределите на “гръцкото царство”, кръстоносците често назовават жителите им с обобщаващия културен етноним “гърци” (в смисъла на имперски поданици и православни християни). Твърде интересно е и сведението на хрониста Фулко, което свързва жителите на България с обитателите на антична Тракия, и което предава буквално, че българите били назовани “траки - според предишните паметници”. (15) Летописците и от трите похода свидетелстват и за наличието на отделни етнически групи като печенеги, кумани, узи, власи и арменци в географските предели на българските земи. Любопитно в тази връзка е и вече приведеното сведение за епиротите, които възприели етнонима “българи”.
Изглежда, че за кръстоносците понятието България, освен географски и етнически параметри е имало и исторически измерения. Гийом от Тир описва границите и историята на формирането на българската държава в миналото, а Алберт Аквенски постоянно и натрапчиво споменава “българското царство” и “земята и царството на българите”, въпреки актуалното тогава политическо статукво.(16)
Летописците на походите са оставили и редица интересни, макар и откъслечни сведения за градовете, селищата и селищната мрежа по българските земи. Като български са определени градовете Брандиц, Белграва, Ниш, Стерниц/Стралиция, Филипопол и Адрианопол, които изграждали пътната ос на Виа Милитарис. В очите на кръстоносците град Ниш изглеждал “твърде богат” и “твърде много укрепен с кули и стена”, град Филипопол пък бил “известен и богат град”, а Стралиция била някога в миналото отличния главен град на Средиземна Дакия.(17) Описвайки пътя на кръстоносците по Виа Егнация, Алберт Аквенски споменава “Валона, Дурацо и други градове на българското царство”.(18) Пиер Тудебьов и “Gesta Francorum” също свидетелстват за една гъста селищна мрежа в българските земи, разказвайки как пилигримите преминавали “от селище в селище, от град в град, от крепост в крепост, през много на брой”.(19) Подобен е и разказът на Одон от Дьои, според който градовете Ниш, Хестернит, Филипопол и Адрианопол отстоявали на разстояние от четири дни едни от други, а земята помежду им изобилствала “със села, крепости и всякакви блага”.
Хронистите от трите похода са оставили и някои интересни сведения за природните особености и характеристики на българските земи. Още пилигримите на Първия поход, преминаващи по Виа Милитарис оставали изключително впечатлени от простиращата се отвъд Белград “Българска гора” (silva/nemora Bulgariae). Почти всички летописци на тази експедиция споменават за “огромната и твърде обширна” Българска гора, “простряла се надълго и нашироко”, както и за “неизмеримите и нечувани лесове на българското царство”, които пилигримите преброждали за повече от една седмица.(20) Френските и германски летописи от Втория кръстоносен поход също отбелязват “Българската гора”, която сравняват с пустош (desertis Bulgarie).(21а) Ансберт, хронистът на Третия поход също разказва за “твърде пространната Българска гора”, чиито “извънредно непроходими пътища” и планински урви затруднили пилигримите не по-малко от мъчнодостъпните, “нагънати и досадни” планински проходи на България.(21b) Изключително интересно е твърдението на Гийом от Тир, според което Византия използвала “изоставените и непроходими гори” в пограничните северозападни български земи като една своеобразна буферна зона и естествена преграда, която да възпрепятства чужди прониквания в нейните територии. По думите на летописеца още от времето на император Василий II гърците нарочно запуснали тези земи, “за да могат чрез горите и храстите, които покриват обширни места да не дават никаква сгода на желаещите да влязат, защото те имат по-голяма вяра за съпротива в мъчнопроходимите пътища и укрепленията от трънаци, отколкото в собствените си сили”.(22) Според Гийом тази практика била прилагана и на територията на Първия Епир, през който преминала останалата част от кръстоносците на Първия поход. Съгласно разказа на Фулхер от Шартр именно там пилигримите навлезли в “българските области през планински стръмнини и пусти места”, лишени от жители.
Изворите от Втората кръстоносна експедиция свидетелстват за една по-различна оценка на “Българската гора” от страна на френските кръстоносци. Одон от Дьои описва местността отвъд Белград по-скоро като “гориста ливада или богата с пасбища гора”. Според него тя изобилствала с блага, раждащи се от само себе си и била “годна за всичка друго, ако би имало земеделци, които да я обработват”. Почти идилично изглежда описанието на тази просторна местност в разказа на френския хронист: “Не е равна, нито планини я набраздяват, но представлява хълмове пригодни за лозя и ниви, които се напояват от потоци и кристално бистри извори”.
Описанията на географските особености на българските земи в летописите на кръстоносците от първите три похода представят един твърде разнообразен ландшафт: Адриатическото и Дунавско крайбрежие, стръмните планински области на Епир и Македония, непроходимата горска пустош на “Българския лес”, трудно достъпните проходи на Стара планина, благодатните долини и плодородни равнини на Софийското плато и Тракийските полета. Нееднозначни са и оценката, и отношението на кръстоносците към природните дадености на българските земи. Неприятните впечатления от трудностите при преминаването на гористите и планински райони на България се редуват с очарованието от красотата на пейзажите и богатствата на земните й блага.
Летописците на походите свидетелстват също така и за развитието на земеделие и скотовъдство по българските земи от двете страни на Балкана. Плодородните ниви, стадата от едър и дребен добитък, както и изобилието на хранителни припаси в градовете и крепостите привличали вниманието на поклонниците. Те били особено впечатлени от богатството, плодородието и благодатта на югозападните и южни български земи при преминаването си през приветливите долини на Епир и Македония и красивите равнини на Тракия. Хронистите на Първия поход свидетелстват, че кръстоносците намерили в земите на България голямо изобилие от “жито, вино, масло и всякакви храни” Освен това, по пътя си те заграбвали множество овце, волове, свине, коне и магарета.(23) Летописците от Втората кръстоносна експедиция също разказват за намереното от пилигримите “навред по оная земя изобилие” от храни.(24) Историците на Третия поход допълват тази картина с описанието на “плодородната и твърде сочна почва” на Тракия и изобилието от овършано жито и ечемик, а също така от брашно, зряло грозде, вино, волове, овце, и пр. богатства, които кръстоносците плячкосвали из Филипопол, Верои и други тракийски градове.
Наред с географските и стопански характеристики, представата на кръстоносците за българските земи се изграждала, като че ли най-вече посредством контактите с местното население. Идеята на пилигримите за българите и изобщо за жителите в българските предели се оформяла тъкмо чрез контактите, срещите, военните сблъсъци, преговорите и пазарните взаимоотношения с тях. В историческата препратка отнасяща се до миналото на земите, през които преминали кръстоносците от Първия поход, хронистът Гийом от Тир представя “българското диво племе, което излязло от северна страна”, като част от света на варварските народи.(25) Ансберт пък определя българите като “полувалвари”, епитет, с който впрочем той назовава и гърците, сърбите и власите.
Като цяло обаче, представата на кръстоносците за българите е като за християни, въпреки актуалната по това време църковна схизма. И макар пилигримите да се сблъскват по пътя си през тези земи с “божии врагове” - в лицето на езичниците (печенези, узи, кумани) и еретиците (като унищожените от норманите на Боемунд през Първия кръстоносен поход богомили край Пелагония), идеята на кръстоносците за българите си остава като за християни. Според автора на “Gesta Francorum” след навлизането си в България, Боемунд се обърнал с предупреждение към войските си да преминат смирено, без да опустошават “тази земя, която принадлежала на християни”.(26) По думите на Балдрик, който предава същото събитие Боемунд определил земята, на която се намират като “християнска”, а жителите и като “братя”. Въпреки тези благородни намерения обаче, кръстоносците от Първия, Втория и Третия походи ограбвали и опустошавали българските предели. Поради тези причини местното градско население често припомняло и засвидетелствало на поклонниците своята конфесионална принадлежност чрез демонстративни църковни процеси с кръстове, икони и хоругви, търсейки по такъв начин гаранция за сигурността си.(27)
Въоръженият отпор, най-вече чрез засади или открити сблъсъци, било другото средство за самосъхранение на българите. Тези действия обаче, били схванати от кръстоносците като неадекватно отношение на едни християни към други, което предизвиквало голямо изумление, огорчение и възмущение у тях.(28) Авторът на “Historia Anglicana” предава чувствата си по този повод така: “...Не бих одобрил и това, гдето християни не искаха да позволят на християни да преминат без да причинят вреда”. Действително, почти всички хронисти и от трите похода свидетелстват за нещастията, неприятностите и вредите, които кръстоносците понесли при преминаването си през българските земи, особено в пространството между р. Дунав и Старопланинските проходи. Всички те разказват за засадите, набезите и грабежите, устройвани над поклонническите войски от страна на българи, гърци, печенеги, кумани, власи и турци. Своите нападатели пилигримите определят като “врагове”, “неприятели”, “злодеи”, “злосторници” и “безбожници”, а действията им като “враждебни”, “вероломни” и “беззаконни”.(29)
Още в началото на Първата кръстоносна експедиция, при навлизането в българските земи на т.нар. ”Народен поход”, предвождан от Готие Безимотния (Валтер Голтака) и Пиер Отшелника (Петър Пустинника) се създали първоначалните предпоставки за сблъсъци между пилигрими и българи. Безотговорното и агресивно поведение от страна на част от поклонниците, предизвикало първите кръвопролитни сражения край Белград и Ниш. В следствие на това били избити, ограбени и пленени няколко хиляди кръстоносци, сред които и множество невинни поклонници. Според Алберт Аквенски българите “извършили силна сеч”, погубвайки “безброй мъже” и отвличайки “деца с майки, женени и неженени жени, чиито брой не се знае”.(30) Според свидетелството на Гийом от Тир българите “погубили с мечовете си към 10 хиляди” поклонници и “заловили всички коли, и пленили огромно множество”.(31) Впрочем, този хронист силно се колебае в оценката на описаните събития. Веднъж той разказва за “загубите и оскърблението нанесени несправедливо от българите на божия народ”, за неправдата, която “българите незаслужено и безнаказано им причинили”.(32) Друг път пък оправдава тяхното поведение, описвайки как “българите грабнали оръжие, понеже в тях се появило твърде справедливо негудование”.(33)
Хронистите, описващи експедициите на благородниците от Първия поход също свидетелстват за щетите и вредите, които кръстоносците понасяли при устройваните им “от всички страни” засади и грабежи, по време на преминаването им през българските земи.(34) Летописците от Втория кръстоносен поход също разказват за опасностите, изпитанията и загубите, понесени от пилигримите в организираните им засади из “пущинаците на България”, устройвани от “лоши хора” и “коварни измамници”. Особено подробни и интересни в това отношение са и сведенията на хронистите на Третия кръстоносен поход. Според тях, още при навлизането си в България, рицарите на император Фридрих I Барбароса понесли “преголеми неприятности от българите”.(35) В “Historia Peregrinorum” последдните са описвани като “крадци”, “разбойници” и “злодеи”, които денонощно, ожесточено нанасят непоправими щети на кръстоносците, убивайки едни, наранявайки други и ограбвайки трети.(36)
С големи трудности рицарите си пробивали път през преградите, засадите и нападенията на “българските разбойници”, с които кръстоносците се разправяли жестоко. Нападателите били позорно умъртвявани от кръстоносците: “като мръсни кучета и грабливи вълци, обесвани нагоре с краката и надолу с главата по дърветата по пътя”.(37) Подобни сурови мерки обаче, не прекратявали нападенията на “злосторниците”, които преследвали пилигримите “из планинските урви през цялата Българска гора” и ги обезпокоявали с нощните си грабежи.(38) Прави впечатление ,че в отмъщението си “българските разбойници” дори надминавали с безпощадността си германските рицари. Според хронистите на Третия поход те изравяли труповете на погребаните кръстоносци и ги обесвали на дърветата край пътя. Изглежда тези действия дълбоко потресли пилигримите. По думите на Ансберт това било проява на “необикновената жестокост и безразсъдна глупост на българите”.(39) В “Historia Peregrinorum” тези действия са коментирани по следния начин: “Какъв страшен и нечуван начин на отмъщение, какво чудовищно преследване! Какво ли пък мислиш, биха сторили, ако имаха възможност и начин на живи хора тези, чийто гняв или по-скоро бяс така вилнеел над мъртвите. Жестоко и безумно е да искаш да погубваш човека и след смъртта му”.(40)
Според квалификациите на Ото Фрайзингски обаче, гърците били далеч “по-безчовечни от българите”, поради което и отношението на кръстоносците към тях било като към “безбожници”. Приоритетно сред хронистите на походите било схващането, че преследванията и нападенията на кръстоносците при преминаването им по Виа Милитарис и Виа Егнация, от страна на местното население, били внушени от централната византийска власт в Константинопол. Според недвусмислените свидетелства на Ансберт и Йоан де Писцина заловените от рицарите на Третия поход нападатели признали, че устройваните срещу поклонниците удари били организирани от управителя на Брандиц, “и въобще по нареждане на гръцкия император”.(41)
Благодарение на контактите, сблъсъците и преговорите с местното население, западните поклонници от Първия, Втория и Третия кръстоносен поход успели да опознаят до известна степен въоръжението, стратегията, както и военните качества и добродетели на българите. Според Гийом от Тир, добре укрепеният български град Ниш бил “претъпкан с храбри мъже”, които с голяма смелост “нападали враждебно” пилигримите, “налитайки яростно с мечове”.(42) Алберт Аквенски предава същите събития от времето на “Народния поход”, разказвайки как българите смазали “с голяма храброст” кръстоносците, “посичайки и пробождайки безпощадно”. Според летописецът, поклонниците, които българите обърнали в бягство, били “разпръснати като овце от вълци”.(43) В “Historia Peregrinorum” “неприятелите”, които нападали кръстоносците в българските предели са описани като “бързи и ловки в проливането на кръв”. Хронистът на Третия поход Презвитер Магнус определя като “мъжествено и смело” нападението на една малка войска от стотина души, предвождана от синовето на местен български воевода над рицарите. Отново в “Historia Peregrinorum” са изтъкнати и “военните добродетели” на братята Калопетър (Петър) и Асен , благодарение на които те подчинили и владеели части от България и Тракия.
Прави впечатление, че освен бойните качества на българите, летописците на кръстоносните походи са засвидетелствали до известна степен и военната им организация, стратегия и въоръжение. Така например хронистите на Тетата експедиция загатват за организирани нападения от страна на малки и по-големи конни и пехотни бойни формирования, свидетелствайки дори за “неприятелска войска”.(44)
Историците и на трите похода свидетелстват както за открити сражения и сблъсъци с българите, така и за нападения от засада, организирани най-вече в пределите на “Българската гора” (т.е. в Старопланинските проходи). Според хронистите ”неприятелите” нападали кръстоносците ожесточено, издавайки страшни бойни викове, от които ехтяли “планинските пещери и цялата гора”, и които изглежда оказвали психологическо въздействие върху пилигримите.(45) Летописците на походите свидетелстват и за въоръжението на българите, което се състояло от рогови и костни лъкове, стрели (включително и отровни), копия със завързани на тях знамена, мечове, ризници и друго тежко въоръжение.(46)
Не само военните сблъсъци обаче оформяли отношенията и взаимните представи на кръстоносците и българите. В контактите си с местното население, пилигримите допълвали идеята си за характера и манталитета на хората, обитаващи тези земи. Още хронистите от експедициите на Първия поход свидетелстват за безпокойството, страха и недоверието, които присъствието на поклонническите войски предизвиквало у жителите на крайпътните селища, градове и крепости. В “Gesta Francorum”, както и в летописите на Балдрик, Гиберт и Робърт Монах се откроява един интересен епизод от похода на Боемунд по Виа Егнация. Всички те свидетелстват как жителите на град Кастория отказали да осигурят пазар, както и всякакво споразумение с кръстоносците-нормани преди всичко от страх, тъй като вярвали, че последните не били Христови поклонници, а “гладиатори и тирани”, дошли за да ги избият и да разорят земята им.(47) Подобни са и случаите, описани в хрониките на Алберт Аквенски и Гийом от Тир, свидетелстващи как поклонническите отряди на Готие Безимотния “не могли да получат от българите никаква стока срещу никаква цена”, тъй като местните жители се опасявали, че “имат работа с измама и с разузнавачи на страната”.(48) Тази ситуация на недоверие и страх се задълбочила по време на преминаването на войските на Втория кръстоносен поход през Балканите. Според разказа на Одон от Дьои, жителите на Тракия (наречени от него “гърци”!) затваряли пoртите на своите градове и крепости и спускали с въжета от стените продаваните стоки и провизии за френските пилигрими.(49) Прави впечатление, че в този случай хронистът оправдава до известна степен поведението на местното население, което вече познавало изстъпленията на кръстоносците. Твърде любопитно звучи коментарът на Одон от Дьои по този повод: “....Все пак някои считат, че това е станало по вина на алеманите, които минаха преди нас...”.
Летописците на походите дават не малко сведения за враждебното отношение на местното българско население към кръстоносците. Според Пиер Тудебьов, жителите на някои градове открито предприемали действия във вреда на поклонниците, а съгласно разказа на Ансберт кръстоносците на Фридрих I Барбароса установили post factum, че от навлизането им в пределите на България насетне, често пъти им е била приготвяна отрова. Желязната ръка и суровата, безкомпромисна и агресивна политика на германския император и предводител на Третия поход променили обаче коренно поведението и отношението на местното население към пилигримите в Тракия. Според красноречивите свидетелства на хронистите “земята се смълчала” пред погледите на немските рицари, а арменците и българите в Тракия в “пълно смирение (...) с клетва за вярност и подчинение” коленопреклонно молели за мир, срещу задължението да плащат трибут и да уреждат пазар за кръстоносците.(50)
Въпреки че като цяло, отношението на западните поклонници към българите не се различава особено от позицията им спрямо византийците и си оставало предимно негативно, в хрониките от първите три кръстоносни похода могат да бъдат намерени и сведения за една сравнително по-позитивна представа за жителите на България. Презумпцията за християнската конфесионална принадлежност на местното население е един от важните моменти в изграждането на това отношение. Макар и този факт да не печели като цяло симпатиите на кръстоносците, все пак гарантирал в известна степен запазването и неприкосновеността от посегателства на някои български градове и крепости и техните жители. Положителна роля в това отношение изиграли и демонстративните църковни процесии, с които местното население посрещало кръстоносците в някои селища. Впрочем, християнската вяра се превърнала и в мотив за някои българи, макар и единици, да се присъединят към редиците на христовите поклонници по пътя им към Божи гроб, какъвто случай е засвидетелстван по време на Първия кръстоносен поход.
Хронистите на Първия поход са регистрирали и някои моменти на взаимно благоразположение между кръстоносци и българи, предимно в контекста на оказаните благодеяния от страна на местното население към поклонниците. Така например в някои пасажи от хрониката си Алберт Аквенски загатва за гостоприемството, което Годфроа дьо Буйон получил от местните, когато пренощувал с дружината си в Белграва, както и за щедростта и милосърдието на “княза на българите” - дукът Никита, който в град Ниш организирал пазар за кръстоносците, а на бедните поклонници дал “твърде голяма милостиня”.(51) Благосклонното отношение на немските рицари от Третия поход към българите в Тракия прозира и в задоволството на кръстносците от факта, че местните жители изпълнявали “достатъчно често обещанието си за пазар”.(52) Друго едно качество, което притежавали половината от жителите на Тракия, изглежда обаче е спечелвало безрезервно не само благоразположението и симпатиите, но и сърцата на кръстоносците. Това била красотата на жените от тези земи. Според свидетелството на Абат Гиберт хубостта на “гъркините” “била такава, че всякък надминавала галската” и само поради тази причина “войската на франките щяла да тръгне към Тракия”!(53)
Далеч по-сериозен аргумент и предпоставка за едно доброжелателно отношение от страна на пилигримите към българите и власите били пратеничествата и преговорите между братята Калопетър (Петър) и Асен и император Фридрих I Барбароса, целящи осигуряването на сътрудничество и взаимопомощ. Доброволно обещаното военно съдействие срещу Константинопол спечелило симпатиите и благосклонността на кръстоносците към братята Асеневци и подвластния им народ, но нищо повече от това.(54)
От приведените свидетелства, извлечени от хрониките на кръстоносните експедиции става ясно, че отношението и представата на кръстоносците от Първия и Втория поход за българите са по-скоро с негативна оценка и характер. Ситуацията при Третия кръстоносен поход изглежда обаче далеч по-специфична и комплексна. В отношението към българите тук ясно се отличават няколко нива и посоки. Оформят се три категории на поведение и позиция спрямо три различни групи българи. Първата група е на онези българи, третирани като “врагове”, които “по внушение” на централната византийска власт нападат, вредят и обезпокояват кръстоносните армии по протежение на пътя им от р. Дунав при Белград до Старопланинските проходи. Втората категория е тази на мирното местно население, изключително на Тракия, което моли за мир, плаща данък на рицарите и осигурява редовния им пазар. Отношението към тези българи е по-скоро снизходително. Третата група е тази на българите и власите, над които властвали братята Петър и Асен, които били възприемани като потенциални съюзници на император Фридрих I Барбароса срещу Византия.
Спрямо тях кръстоносците изграждали позиция на доброжелателност, дружелюбие и благоразположение, но при все това без поемане на конкретни ангажименти.
Така в условията на една сложна политическа обстановка ,по време на първите три кръстоносни похода, западните пилигрими формирали своята особена представа, позиция и преценка за българите и техните земи. Впрочем, в така формираната представа за българите и българските земи се проявява и една почти неизразена словесно, но силно осезаема като присъствие идея за връзката между природната (географска и климатична) среда и манталитета на местните жители. Удивителна е разликата в описанието на българите и българските земи от двете страни на Балкана в хрониките на кръстоносците. Летописците и от трите похода отчитат този изключителен и осезаем контраст(55). Мъчнопроходимите и изпълнени с всевъзможни изпитания и дебнещи отвсякъде опасности гористи и планински региони на Мизия (Средиземна Дакия), кръстоносците сравняват с Адските предели. Според авторът на Annales Coloniense
