Ибрахиме, отговори им че булгарите са вся и всё па белким кандисат.
По отношение на т.нар. прабългари (т.нар., за да се различават от народа, който се образува след създаването на Дунавска България) може би историците трябва още да се поровят и като съгласуват между себе си хипотези и проучвания, да го представят и на по-широката публика, която може да се обърква от многото хипотези. А когато непрофесионалисти (и аз съм такъв, впрочем, не съм историк) цитират и четат най-различни източници с различни наименования на еди кой си хронист или писар на еди кой си император, те също може да се объркат - понеже всички тези хронисти от доста отдалечени от нас времена не са разпомагали с толкова много информация и възможност да сравняват на наименованията, които едни народи са давали на други, които наименования често не са съвпадани с наименованията, които последните са имали сами за себе си и пр. (Каквито възможности са се появили доста по-късно, в доста по-близко до нашето време, и ги има сега.)
Във всеки случай нещата никак не са прости. А другата беда е, че собствените източници - т.е. това, което българска средновековна държава, основана по тези земи е оставила като извори за собствената си историческа памет, е разпиляно, изчезнало, недостатъчно. Поне по отношение на за времето преди Аспарух да основе тази държава на Дунав, но и не само. Дори един основен източник, т.нар. Именник на българските канове или князе, е препис, намерен в някакъв сборник от руски учен през ХVІІІ век, ако не ме лъже паметта. Но ако вмеме предвид дори само този, запазил все пак понякакъв начин, макар и чрез преписи, писмен паметник, ще видим, че тези българи, т.нар. пра, са наричали себе си с това название. И държавите - или поне три от тях - са наричали с това име - България. Както и да са ги наричат тук, на Балканския полуостров, византийските хронисти примерно, те самите едва ли са се интересували много от това. А за онези, които са основали държава на Волга, други хронисти и пътешественици, арабски примерно, като ибн Фадлан, са използвали същото название.
Споменатите по-горе три държави са т.нар. Стара Велика България, т.нар. Волжска България, както и тази, която Аспарух основава на Дунав. Във всяка от тези държави населението не се е състояло само от т.нар. прабългари (по-късно, за удобство от историците, както вече споменах, т.нар. с представка "пра"), имало е етническа и племенна пъстрота. Но те са били държавнотворният фактор, имали са опита и знанието да създават и ръководят държави, имали са своите аристократични родове, създавали династии и т.н. (Известно е, че Аспарух, или Исперих, Испор, Еесперих - каквито варианти на това име се срещат в различни източници - е бил от рода Дуло.)
Колкото до езика на древните българи, той разбира се не е бил като този на славяните. Но и днешният, както и в средновековният варинат на българския език на народа, образувал се с доста значително славянско участие по тези земи (и не само славянско разбира се), има някакво не само лексикално (т.е. някакъв брой останали и до ден днешен думи) влияние от езика, на който са говорили Аспарух, Кубер, Котраг и пр.
Така или иначе, каквито и точно да са били древните българи, каквато и да е била точна картината на населението, когато се основава Дунавска България, и както и да се формира по-късно езикът и етногенезата на народа, наричащ се с името български, преди завладяването на полуострова от Османската империя не е имало въобще наименование помаци например и това е известно. Това наименование се свързва не с етнически произход, а с приемане на исляма, на религиозно вероизповедание. А ако помаците са били примерно печенези, кумани или не знам какви други - каквито версии съм срещала - те просто нямаше да говорят и да съчиняват песните си на български. (Имам предвид тук разбира се езикът, който под давление на славяните надделява в средновековна България, и който има литературна, книжовна форма. Езикът на древните българи за съжаление няма такава - ако имаше, вероятно щяхме да знаем доста повече за тях.)
Ако не славянски наречия, диалекти и пр. са се говорили от по-голямата част от населението в тази държава - ако се е говорил повече, масово, езикът на Кубрат/Курт/ и Аспарух - то езикът на древните българи щеше да е вероятно и този, който щеше да остане. И той щеше да развие литературна, книжовна история. Във всеки не той, а създаденият на основата на славянски говори български език, е развит, писан и говорен достатъчно преди започването на османския период; той е и този, който се е запазил пет века, по времето на империята. Този е езикът, който единствено може да се нарече майчин не само за българите, но и за помаците. Просто се е установил, развил, запазил доста преди да се появи самато название помаци.
Дали това название обозначава население - имащо преди дали християнска, дали еретическа спрямо християнстовото, т.е. богомилска, дали езическа вяра - е отделен и спорен въпрос. То се появява като локално название за общности от хора, приели исляма след идването на Османската империя. Това население при идването на империята не е говорило на езика на разни по-малки етнически групи, които изчезват по някое време, претопяват се като отделна идентичност - като кумани или печенеги и пр. Ако е било така - ако е било етнически и езиково различно от онези, които не приемат исляма по времето на империята - от това щяха да са останали все някакви естествени следи.
