Аз не знам някой да е убеждавал българите, че помаците им са врагове. Проблемът обаче е там, че няколко поколения помаци, последните поколения, са били подложени на един или други вид натиск и репресии след края на Османската империя; а по нейно време, при поколенията преди тях в по-предишни векове, има такива, които са участвали в нейното охраняване, противопоставяйки се, включително потушавайки бунтове на свои сънародници, или поне съграждани или съселяни, немюсюлмани.
(Колкото до картината на полския художник, около която изкуствоведката Балева и нейния колега разсъждаваха върху отразяването на едно клане няколко години след като то се е случило, това не е фотомонтаж, фотомонтажът е нещо съвсем различно от нарисувана с бои и четки, но това е само една подробност в случая.)
Християните и мюсюлманите, впрочем - каквито и средства или усилия да влага страната наследник на Османската империя за подпомагане, в някои случаи, на будещи сериозни съмнения за липса на достатъчно честност и безпристрастност изследвания - не са били равни. Може много т.нар. обикновени хора да не знаят защо е било така, но историци като Маккарти няма как да не знаят. (Ако не знаят, значи не са професионалисти; ако знайки, твърдят обратното, са всичко друго, само не и честни професионалисти.)
Ислямът дава на християните и юдеите статута на „хора на Книгата”, „хора на Писанието”, които служат и почитат същия Бог, както мюсюлманите, като ги обвинява същевременно, че отказват да приемат последното откровение на Бога, дадено чрез пророка Мохамед. По време на ислямското завоевание немюсюлманите „хора на Книгата”, които живеят в градове или в общности враждебни на мюсюлманите имат избор между три алтернативи: да приемат исляма и да станат мюсюлмани; да приемат т. нар. „диммитюд”, тоест статута „димми” (дхимми) на зависими данъкоплатци на мюсюлманите, които в замяна на данъка им гарантират живота и определени права, или да се съпротивляват до последно, в резултат на което да бъдат убити или пленени, губейки всичките си права на „хора на Книгата” и третирани като езичници. Използвайки образеца, оставен от Мохамед - споразумението, което той сключва с юдеите в Медина - мюсюлманските власти ще продължат да зачитат правото на вярващите от монотеистичните религии да бъдат в мирни договорни отношения с ислямската държава дотогава, докато те признават мюсюлманския политически авторитет и плащат съответните данъци и такси.
Немюсюлманското население в Османската империя, освен че е било натоварено със специални данъци и повинности, е имало и други разлики в статута така да се каже. В съдилищата например показанията на един мюсюлманин винаги са с по-голяма тежест от тези на немюсюлманите. Браковете между мюсюлмани и немюсюлмани се считат за нелегитимни (допуска се само в редки случаи сключването на такъв, но само между мъж мюсюлманин и жена немюсюлманка, което предполага, че децата от брака ще бъдат мюсюлмани и мюсюлманското наследство няма да отиде в ръцете на “неверници”). Един от най-тежките налози за немюсюлманите в Османската империя обаче не е материален, а кръвен – това е насилственото събиране на момчета за военна или гражданска служба. Тази практика, позната още като „девширме” или „кръвен данък” е една от причините в подсъзнанието на християните, които живеят в пределите на империята, да останат дълбоко негативни нагласи. Налогът „девширме” е въведен още от султан Мурад І (1359-1389) и впоследствие се превръща в регулярна практика. Физически най-здравите и красиви християнски деца - момчета на възраст между 8 и 18 години са насилствено събирани, обръщани в исляма и изпращани в столицата на империята (понякога и в Бурса), за да получат специално образование. Повечето от тези деца не се срещат никога вече със семействата си. (В рапортите на мнозина западни посланици и пътешественици от ХVІ век са описани жестокостите на османските служители, извършвани по време на събирането на този налог.) В зависимост от конкретните нужди на империята „девширмето” се е събирало веднъж на 3, 5 или 7 години. Децата са били винаги най-голямата ценност за балканските семейства и това вероятно е една от важните причини положителните характеристики на системата “миллиет”, която е съществувала в тази империя, да бъдат забравени, за да се съхрани най-вече ужасния спомен за „кръвния данък” в съзнанието на християните.
Управлението на многобройното християнско население на империята, впрочем, изисква и довежда до там, че почти цялото мюсюлманско население на империята по един или друг начин е включено в механизмите на властта. Всеки мъж мюсюлманин е войник, докато с много малки изключения немюсюлманите нямат право да носят оръжие. Малко известен факт е впрочем, че повечето въстания на покореното балканско християнско население са потушавани още в зародиш от техните съграждани мюсюлмани, като намесата на редовната армия се налага в редки случаи. Пример за това е и Априлското въстание, където редовната османска войска се намесва по-скоро, за да спаси християнското население от безчинствата и жестокостта на башибозука. (Макар че този башибузук разбира се не действа самоволно, даже бива награждаван нерядко за това, че свършил “мръсната работа” така да се каже. И Ахмед ага Барутанлията, който е бил полицейски началник на Доспатска нахия, е бил награден за “подвизите” си.)
Така или иначе толерантността, прокламирана или съществуваща в някои отношения към различните, по тогавашната терминология миллиети в Османската империя, не е означавала в никакъв случай равноправност между мюсюлмани и християни. Мюсюлманите или правоверните, т.нар., винаги са били привилегированото население; имали са много повече права (и отговорности към империята) от немюсюлманите, от една страна; и са плащали, от друга, по-малко данъци от тях.
