Аз добре знам, Иса, че митологията по отношение на това какво точно представяла адът, се среща и при католици, и при православни, и не само при тях разбира се.
Има примерно едно средновековно съчинение "Ходене на Богородица по мъките”, където най-подробно се описват всякакви картини на мъчения. Има и много стенописи, картини с подобни сюжети. Има и вицове много даже за казаните, пазени от дяволи, в които грешните врат в катрана и пр. и пр. Какво точно представлява адът обаче човек може би разбира (ако, да кажем, е бил наистина грешник), чак когато душата му отлети от този свят. Или понякога дори в земния си живот може да усети какво е ад, ако напълно е прекъснал връзката си с висшата сила на Създателя, или ако се отдаде на някакви демонични секти или практики, което би било нещо наистина много пагубно и страшно. Адът може да бъде усетен и приживе.
Всички ние, повечето хора, малко или повече грешим. Просто няма как човек да не сгреши в нещо. Дали в това, че примерно лъже някого или пък себе си лъже; дали примерно отнемайки, крадейки нещо, което не е негово; дали изоставайки болните си близки или изоставайки онези, които имат нужда от нас; дали ламтейки да постигнем повече пари или богатства или власт; дали оставяйки се егото, себелюбието да ни заслепи; дали изпадайки в зависимост от алкохол или наркотици или в сексуални “подвизи” и т.н. И когато ни дойде часът, когато дойде краят на този живот, който имаме, едни по-леко си отиват, по-малко има какво да тежи на душите им. Не знам дали си се замислял или пък си наблюдавал как едни или други хора си отиват от този свят. Онези, които са грешили повече или пък онези, които не вярват, че този живот не е краят на всичко, много се страхуват, който легнат и се разболеят примерно и виждат, че краят им идва. Те плащат като че ли част от своите грешки с мъките на болестта си. А друга част плащат може би в странстванията на душата си, когато тя се отдели от тялото. Не мисля, че тези странствания се извършват впрочем под земята, в казаните или на куките и т.н. Подобни образи или картини могат да се приемат, и то донякъде, само символично.
Изглежда, впрочем, душите на починалите близки идват, знаят, когато някой друг от семейството примерно си отива. Когато например моят баща лежеше в интензивното отделение на една болница с много тежък инсулт в коматозно състояние, за първи път разбрах например, че съм имала и леля, че моят баща е имал сестра, починала много малка. (За която той преди това никога не ми беше споменавал, нито пък майка му, моя баба, ми беше споменавала.) В бълнуването си на прага между живота и смъртта той за първи път спомена за тази своя сестра, починала още като момиченце и даже я “виждаше” по някакъв начин в съзнанието си, сочеше във въздуха и казваше: “Ето виж я, тя е до теб”, а аз нищо не виждах разбира се. Баща ми излезе от това много тежко състояние и живя още известно време, идвайки на себе си, и идвайки на себе си, потвърди, че наистина е имал сестра. В това отделение, в което баща ми лежеше, впрочем, имаше една жена, също покосена от инсулт, която също беше на прага между живота и смъртта, а имаше много спокойно и благородно изражение. Чух веднъж случайно как една не млада лекарка, говорейки на своя колежка до леглото на тази жена, каза, че в дългата си професионална практика не веднъж се е убеждавала, че начинът, по който човек си отива, е свързан не само с това каква е физиката му, но и с това каква е неговата душевност. Като че ли наистина ако човек има достатъчно чиста душа, тя се освобождава по-лесно, не се страхува толкова, не тежи, когато се отделя от тялото си. Добрият, обичалият другите приживе, и като си отиде, продължава да обича. А този, който е мислел предимно за себе си, и лесно се е ядосвал и гневил или наранявал други хора, като си отиде, душата му трудно намира покой. Може би обаче, в края на краищата, само за най-големите, за непоправимите грешници, няма никаква надежда, няма път, чистилище, преход, чрез който безмерното Божие милосърдие да ги очисти и опрости.
Когато човек си отиде от този свят, той вече нищо не може да поправи от земните си дела. И затова при всички положения е добре да се научи да различава добро от зло и поне да се стреми да не греши, да не насилва, да не краде, да не лъже, да не убива, да не наврежда, да не мрази дори, да не се захласва поне в омраза приживе. Защото нищо от това, което човек направи, докато е жив (дори само той да знае за него пък примерно дори той да не е разбрал каква точно беда е сътворил), нищо не остава скрито, то е видимо в невидимия свят. Както гласи една поговорка: “Кой каквото прави, за себе си го прави”. Ако се е смилил, ако е помогнал на онези, които са имали нужда от помощ, и над него ще има за какво да се смили Създателят; ако е дал от себе си, вместо да взима от другите, не ще бъде само длъжник, който трябва да изкупува тежки дългове, за които не го е било грижа, докато ги е правил.
