Докато гледаме през призмата на собствените си възприятия, разбирания и дори предразсъдъци, не бихме могли да разберем другия. Трябва да се разбере един път за винаги,че жената в исляма е нещо неприкосновенно,свещенно,което трябва да се пази скрито от външния свят.Отношенията между хората се регулират не само от религията, но и от тяхната интелигентност, възпитание,смирение, култура и положение в обществото.Факт е ,че хиджабът си остава една своеобразна преграда между Запада и Изтока, която трябва преди всичко да бъде разбрана, а не съдена. Първоначалният смисъл на покриването на женското тяло, а често и лицето е в защита на жената, а не за нейно унижение,както някои твърдят.
Хиджаб и стил:
Един от центровете на ислямската мода - Великобритания, страна, в която културното многообразие са по-толерантни, отколкото на други места в Европа. Бъдещи дизайнери като Сара и София Еленани Кара привлече дори не-мюсюлмански клиенти . Тези дизайнери са привърженици на "горещия" стил, ярки цветове, свободни дрехи, които покриват цялото тяло.
Wear Hijab with style
Тук дизайнерка показва върху маненкенка как се поставя хиджаб, според новия сезонен стил"камилска гърбица"!!!
Смисълът на покривалото е да скрие част от красотата на жената, да не бъде нейната красота провокираща изкушения у мъжете.
Колкото до модите, които се правят от това скриване на красотата на жената (отделен въпрос е, че далеч не всички жени провокират въобще подобни изкушения), те са някакъв може би наивен опит да се даде на жената все пак тази възможност, заложена в женската природа, да не бъде прекалено сива и еднаква, прекалено безлична. Затова понякога примерно човек може да види някое младо момиче, което примерно на сватбата си е сложило гердан върху възела на забрадката (както беше направила преди време дъщерята на един турски високопоставен политик), което всъщност води до кич, от чисто естетическа гледна точка. Не може хем да се скрива красотата, хем тя все пак да се търси чрез крещящи цветове, или чрез гердани върху забрадката и въобще чрез „модни тенденции” на каквито и да било най-външни дрехи, чиито изначален смисъл е да скриват красота. Има нещо дълбоко неискрено в това. Нещо спекулативно.
Много важно нещо е разбира се най-вече това изборът на жената с какъв тип дрехи да ходи да не се насилва, нито да се наказва от когото и да било. Това от една страна. Ако такъв наистина свободен личен избор не се позволява и се наказва, това е напълно неприемливо за едни основни човешки ценности например на западната цивилизация. Ако пък, от друга страна, тези основни ценности, касаещи всичко, което се разбира под права на човека, се приемат за едно, а не се приемат за друго, така също не може. Тези ценности, впрочем, въобще не са дошли наготово, били са плод на еволюции, борби, противоречия. Донякъде и заради това за хората, които вярват в тези ценности - в това, че всеки човек, независимо дали той е мъж или жена, и каква е неговата раса, етнос, религиозна принадлежност, има право сам да определя живота си; че всеки човек има свободната воля и равни права спрямо другите хора - е твърде жесток и неприемлив какъвто и да било случай, в който примерно дъщери се омъжват против волята им, по избора на бащите си в уредени бракове, още повече, ако са малтретирани или даже убивани, ако не приемат наложения им избор. Според ценностите на тази цивилизация и не забрадките (за които може да има някакъв проблем само заради снимките по лични документи, ако не се вижда цялото лице така, че да бъде по-лесно идентифицирано), а бурките например са нещо неприемливо. Колкото и някои да се опитват да представят тези бурки като свободен избор на жените, за западния човек, бил той мъж или жена, това по никакъв начин изглежда робство, не свобода. Така изглеждат за европейците, били те примерно англичани, французи, германци, чехи, българи и пр., каквито и да било, облечените в бурки жени. Това за европейците и не само за тях е някаква обида към човешката природа, като някаква несправедливост изглежда. Като потъпкване, неуважение, страх, да не кажа варварство към жената.
И понеже, от трета страна, която и да било европейка, американка, канадка, австралийка примерно и пр., отишла примерно в Саудитска Арабия или в Иран,задължително трябва да покрие главата си, за да бъде допусната въобще в тезистрани (не като неин свободен избор разбира се), може би онези мюсюлмани, които смятат, че жените трябва да ходят задължително с бурки в европейски страни, не бива да се опитват да обясняват с правата на човека едва ли не това, че техните жени или дъщери или сестри трябвало да имат право да ходят с бурки и в Европа. А ако пък има, а то има жени мюсюлманки, които смятат, че така е най-редно да ходят, така са приели като най-правилно за себе си, то тези жени би трябвало да се опитат да разберат, че културните и ценности стереотипи на страните, в които са дошли да живеят, са съвсем различни. Според тези стереотипи и ценности това е някаква прекалена крайност, някаква неприемлива крайност.
Отделен, но също важен въпрос е, че таза крайност всъщност идва от едно фанатично разбиране на исляма, от едно подсилено и невярно тълкуване на посланията, свързани с облеклото на жените в исляма, според мен. Ако не беше така, нямаше и да възникват такива излишни културни противоречия. Защото, що се отнася до облеклото, не забрадките наистина, а бурките са онази форма на обличане, която звучи неприемливо и даже обидно за европейците.
Колкото до примера с Великобритания, който даваш, може би ти било интересно да видиш една реч на британския министър-председател, свързана с мултикултурализма,
произнесена наскоро.
http://www.kultura.bg/bg/article/view/18040„С доктрината на държавния мултикултурализъм ние насърчихме различните култури да живеят свой отделен живот, разделени една от друга и от основната култура. Ние не успяхме да им предложим такава визия за общество, към което те да почувстват, че искат да принадлежат. Ние дори толерирахме тези сегрегирани общности да се държат по начин, който е в противоречие с нашите ценности. Когато бял човек изказва осъдителни мнения, например, расистки, ние с право го порицаваме. Но когато също толкова неприемливи възгледи или действия биваха изказвани и извършвани от някого, който не е бял, ние бяхме твърде предпазливи, честно казано, дори страхливи, за да им се противопоставим. Пример за това е неуспешната ни съпротива срещу ужаса на брака по принуда, когато някои млади момичета биват малтретирани, а понякога и откарвани в чужбина, за да се омъжат за някого, когото не искат. Тази толерантност, позволяваща всичко, послужи само, за да засили усещането, че общите неща са малко. Всичко това накара някои млади мюсюлмани да се чувстват като дърво без корен. И търсенето на нещото, на което да принадлежат и в което да вярват, може да ги отведе до екстремистката идеология.
[…]
Второто важно нещо е да изградим по-силни общества и идентичности вътре в страната си. Честно казано, ние се нуждаем много по-малко от пасивната толерантност, характерна за последните няколко години, и много повече от по-активен, силен либерализъм. Пасивното толерантно общество казва на своите граждани: ако се подчинявате на закона, ние ще ви оставим на мира. То заема неутрална позиция спрямо различните ценности. А истински либералната страна прави много повече. Тя вярва в определени ценности и активно ги насърчава. Свобода на словото. Свобода на религията. Демокрация. Върховенство на закона. Равни права, независимо от раса, пол или сексуална ориентация. Тя казва на своите граждани: ето това е, което ни определя като общество.”