Църквата е в достатъчно деликатно положение. След края на
Междусъюзническата война екзархът напуска Цариград и се връща в
България. Няма нужда да се стоварва едно тежко обвинение към
институция, която ще трябва да помага с всички сили на изпадналата
в тежка криза разгромена държава. При стеклите се обстоятелства
Църквата не просто губи своето паство в присъединените към съседите
на България земи. Тя губи символа на стожер и потенциален
обединител, както и правото си да поддържа и подхранва българското
съзнание в загубените територии. Неуспяла да защити
покръстителното си дело, тя реагира с гневен упрек към
„антибългарската политика”на Радославовото правителство и
горчиво констатира, че „спечелeното се изгубва”. Обясняват ли тези
факти липсата на упрек към Българскатат църква? Дали пък
действията и просто не са били в унисон мнението на управляващи,
на опозиция и на голяма част от българското общество? Защо
защитниците на помаците като д-р Георги Чичовски, познавачи на
помашкият въпрос като Николай Вранчев, Николай Попфилипов,
писателят А. Страшимиров и други, които сигнализират за насилията
до висши инстанции, не успяват да предизвикат интерес или някакъв
дебат? Навярно защото наистина съществува отношение на
нетърпимост и неразбиране към помаците. И тези настроения се
засилват след изборите, когато в парламента влизат повече
мюсюлмански представители. Войната едва е приключила, раните са
пресни, а непоносимостта към чуждата вяра е така голяма, колкото е
била и в навечерието на войната срещу мюсюлманската Османска
империя. Оказва се, че толерантна и свободна България, съвсем не е
толкова свободна, а толерантността и е доста разтегливо понятие.
Логично възниква въпросът – ако България беше излязла победителка
от тези Балкански войни, щеше ли да възвърне религиозните свободи
на своите похристиянчени поданници и то във време, когато в
асимилационната политика е едно от основните оръжия за създаване
на „хомогенни” нации на Балканите. А какво щеше да бъде
отношението и към другите новоприсъединени народи в нейните
граници? Дали политиката на българската държава към етническите и
религиозни малцинства би се различавала от тази на нейните
съседки Гърция и Сърбия в следвоенния период? Отговорът е по-скоро
отрицателен
....
Покръстването е определено и от съвременници и от
изследователи като голяма политическа грешка, която отдалечава
българите мохамедани от техните етнически корени и ги прави
податливи на турската пропаганда.
А според Св. Елдъров, вложените усилия в
покръстването отклоняват вниманието на църквата от
важния въпрос за съдбата на българите в Македонияhttp://www.anamnesis.info/broi3/Plamena_Stoqnova.pdf
