По земите на север от Дунав и от двете страни на Среден Дунав живеят български и славянски
племена още от ІV-V в., като според Амиан Марцелин (332-400), през 380 г. групи от готи, алани и
хуни нападат Панония и се заселват там (Gy. Németh), което събитие други изследователи отнасят
към 379-380 г. [Шаламон, Баркоци 1982, 42,47]; към края на ІV в. едната от двете по-големи групи
прабългари се заселва в Панония, а другата - в Карпатската котловина, но заедно с хуните, името на
които обозначава множество от племена и етнически компоненти и които през 377-454 г. успяват
да наложат своята политическа хегемония в Централна и Югоизточна Европа, пак по същите земи
се заселват оногурски племена (V. Gyuzelev); през 409 г. хуните заемат Панония, след като
покоряват дотогавашните й обитатели, главно германските племена вандали, остготи, вестготи,
гепиди и лонгобарди, а също и алани и бастарни; около 422 г. българите нападат една нощ
неочаквано лонгобардите, убиват краля им Агелмунд и отвличат дъщеря му, което събитие намира
място, както в разказа на лонгобардския историк Павел Дякон (720-790) (ЛтИзв-1), така също и в
германския епос Херварарсага (В. Бешевлиев).
Според нас прабългарско племе, най-вероятно оногури, заедно и подкрепени безспорно и от
много други прабългарски родове, племена или племенни групи, са основно и водещо ядро в
империята на хуните на прабългарския хан Атила (434-453), дори и столицата на който като че ли е
разположена, според едно от предположенията, на р. Аранка (ЛтИзв-1), т.е. точно там или съвсем
близо до гр. Надь Сент-Миклош, а наред с тях, като част от хунската военно-племенна
конфедерация от източни племена, са известни и секелите.
Твърде вероятната принадлежност на хан Атила към племето на оногурите се потвърждава
косвено и от Anonуmus, според когото унгарското племе води своя произход от ―скитското племе,
което на своя диалект се нарича Дентумогер‖ – ―Gens itaque Hungarorum... de gente Scithica, que per
idioma suum proprium Dentumoger dicitur, duxit originem”, и начело на което племе стоят ―седемте
видни личности, които се наричали Хетумогер‖, тези видни личности ―решили да се домогнат до
земята Панония, за която се носела мълвата, че била земя на крал Атила, от чието потомство
произхождал владетелят Алмус, бащата на Арпад‖, а както ще се види по-нататък, първият
маджарски крал Арпад наистина е от племето на оногурите, а то пък според този източник води
своето потекло от хан Атила.
В посветеното си главно на хазарите ―историко-филологическо‖ проучване P. Golden [1980],
представя накратко като етнос и език и прабългарите или болгарите – the Bulğars, при което, макар
и да съзнава, че не е ―всеобщо приета‖, изхожда от ―смесената‖ етимология на Етнонима, която
според него имплицира и техния смесен, в по-голямата им част, характер на ―тясно свързани
племена‖, които са част от ―по-ранни племенни съюзи‖; ―Тяхната федерация съдържа остатъци от
хуните на Атила, примесени с многобройни огуротюркски племена, заселени нашироко в
Причерноморско-Каспийските степи през ІV-VІІ в.‖; the Bulğars, т.е. болгарите или което за него е
същото, огуротюрките – Oğuric Turks, се формират по земите на днешен Казахстан, докато
Карасукската култура от Минусинск генерира ―етническата маса‖ на ―една специфична група на
древните тюркски народи, която е чувствително по-различна от останалите тюрки, както по своята
култура, така и по своя език‖; от края на V в. е първото упоменаване на болгарите като ―ранно
обединение от огурски и хунски племена под предводителството на Атиловия син Ирник‖, което
изглежда се потвърждава и от появата на името на Ирник в Именника на българските ханове
Ето защо тук ние намираме за сравнително сполучливо и приемаме в качеството на временна
работна хипотеза обяснението на А. Мухамадиев [2004], според когото при иранците и тюрките
изобщо и при българите в частност, царски са онези племена, които управляват и на които се
подчиняват много други родове и племена, като през скитския период царско племе са есколотите;
през сарматския – сарматите, а по-късно - хуните [7-8], в светлината на което вече като че ли става
възможно да се мисли, че Приск Тракиец чрез двусъставния термин ―царски скити‖ наименова и
отличава Атила и Бледа като произхождащи и принадлежащи към главното и ръководно племе в
Хунската империя, за което той очевидно е бил много добре осведомен, без обаче да знае и да може
да използува самото конкретно-видово наименование на това племе.
Добруджа.
След експедицията срещу Тракия през 422 г., докато крал Руга и основните сили на хуните
напредват по посока на Карпатския басейн, него вече го е завзела друга, също многобройна група
хуни, пристигнала тук преди това, като специално в долината Бузъу, между 435 и 445 г. се намира
орду – столицата полеви лагер на второто лице след Краля, княз Атила; през 424-425 г. крал Руга и
по-голямата част от войските на хуните лагеруват в равнината, южно от Кьорьош и тук започва
строителството на новата столица, където през 449 г., в състава на ромейското пратеничество
пристига и Прискос, но Атила има и друга една, може би временна столица полеви лагер, в
околностите на днешния гр. Szászsebes; гепидите, които приемат господството на хуните, се
изтеглят към Голямата равнина, северно от линията на реките Кьорьош и Шебеш-Кьорьош,
принудени да проникнат в Трансилвания до течението на р. Самош, на юг откъдето се простира
държавата на хуните.
От всичко това безспорно трябва или пък най-малкото може да се направи изводът най-напред,
че под етнм хуни в случая трябва непременно да се разбира, че става дума за българи; Денгизих и
Ернак са вождове на прабългарски племена, но и синове на хан Атила, следователно и Атила е
българин от едно от племената, водени след смъртта му през 453 г. от неговите синове; българи са и
садагарите, в противен случай хан Денгизих, освен ако не е решил да предяви ―господарски права
към подчинените на Атила народи‖ (Д. Дечев), не би тръгнал да ги спасява от готите, в което и
успява, макар и с цената на едно поражение; през цялото време на Хунската епопея българи и алани
са в най-тесен етнолингвистичен контакт и взаимодействие; никак не е изключено под етнм скири,
на основата на характерното за източноиранските езици редуване л-р, наблюдавано също и така и в
някои ранносредновековни фонетични варианти на нашето народностно название, да се крият по-
късните секели, които и до ден днешен, както ще се види малко по-долу, все гледат звездното небе
и с неимоверен копнеж, вълнение и трепет очакват техният праотец, избавителят Чаба, който е
―законен син на Атила, роден от дъщерята на гръцкия император Хонорий‖, да се завърне от
Гърция, закъдето е заминал след разпадането на Западнохунската империя, и най-после, дали
съвременното бълг. сли Шабла не води своя произход тъкмо от другото име на Хернак, мли Чаба,
като наблюдаваната и в други тюркски езици, например в казахския език, промяна ч > ш е станала
още на прабългарска езикова почва, а вметнатото л се е появило сравнително по-късно и на
собствено славянобългарска езикова почва?!!
А иначе и в действителност отдавна са налице, не само заради тяхната алтернативност не
особено убедителни и сполучливи според нас опити за обяснение произхода на бълг. сли Шабла, в
рамките на които Името може да идва или от някоя прабългарска дума, съвременно съответствие на
която е разпространената в редица тюркски езици лекс. шабала, çъпала ―лъжица, голяма лъжица за
разливане, черпак‖(!?), или пък лекс. шалба ―блато; локва; гьол‖, от която тъкмо до тази форма на
Името се стига чрез метатеза.