Македонизмът е политическа доктрина и идеология, която обосновава съществуването в миналото и днес на македонска идентичност и самостоятелна македонска нация, език и култура, различни от българската, гръцката и сръбската. Македонистката идеология е официална доктрина в Република Македония.
Македонизмът се появява като самостоятелна идея през втората половина на 19 век. Терминът македонист за първи път се употребява в статията „Македонският въпрос“ на българския общественик Петко Рачев Славейков, публикувана във вестник „Македония“ през 1871 година. В нея той критикува македонистите за безпочвените им твърдения, като същевременно посочва, че техните идеи са чути от него за първи път около 1860 г. Непосредствено след появата си те не са популярни, макар да са използвани епизодично като инструмент на Великосръбската доктрина в края на 19-ти и началото на 20-ти век, по - специално от политика Стоян Новакович. Целта е била формирането на отделна славянска народност в Македония и отделянето й от българския етнос. Впоследствие тези идеи се популяризират в СФРЮ където се формира македонска нация, като съставен компонент от югославската федерация.
Според македонизма славяноговорящите македонци в различните части на географската област Македония представляват отделен народ със своя собствена история и традиции, различаващи ги от всички съседни народи. Част от привържениците на македонизма търсят опора за своите възгледи в историческото минало на региона Македония, като утвърждават тезата за наличие на македонско самосъзнание в миналото — от Античността до Възраждането. В зависимост от различията в интерпретациите на историческото минало споделящите македонистката идеология се делят на антични македонисти, акцентиращи на мнимо или реално наследството от Древна Македония, и такива, които наблягат на славянската принадлежност на мнозинството в днешна Република Македония.
Процесът на македонизация на македонските славяни е следствие на политиката на Коминтерна за създаване на Балканска федерация, провеждана активно от СФРЮ и подкрепяна от Албанската, Българската и Гръцка комунистическа партии през през 40-те и 50-те години на 20-ти век. Тази политика е била насочена към славянското население на всички части на историко-географската област Македония или извън нея и има различен успех в различните части на областта. Процесите на македонизация са най-напреднали в Република Македония след 1944 г. и отказа на официалната сръбска доктрина от тезата, че населението на Вардарска Македония е сръбско по произход и етническа принадлежност. Пример за македонистки организации в България днес са сепаратистките структури на ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин, които според българското правителство имат за цел да македонизират Пиринския край.[3] Македонистки организации съществуват и в Гърция и Албания, но там тези идеи също не са популярни.
Освен мнозинството застъпващо българският етнически характер на македонските славяни през 19-ти и ранния 20-ти век, съществуват и някои чуждестранни общественици и учени, които считат македонците за отделен народ от българския и сръбския.
За македонците, като за отделен етнос, пише и руският генерал Александър Ритих.[6] Според писмо във вестник "Македонский голос", публикувано от негово име, наблюденията си той излага в работата „Славянските наречия на XX век в Югозападна Европа“ от 1901 година. Сред европейските етнографи от началото на ХХ век, които описват населението в Македония като славяномакедонско и различно от сръбското и българското, са също така К. Герсин (псевдоним на Нико Жупанич).
Руският филолог и славист Петър Драганов (по произход българин от Бесарабия), защитава идеята за самостоятелен етнически облик на македонските слевяни в Османската империя.
Гръцкият професор Гиоргос Сотериадис от Университета на Атина в 1916 година издава етноложка карта на разпространението на елинстичната култура на Близкия Изток. Според неговата карта[8], както и френска и немска етнографически карти показват съществуването на македонска народност и език на Балканите.[9][10]
Македонисти
Ранни Македонисти
Представители на ранния македонизъм са Стефан Дедов, Кръсте Мисирков, Петър Драганов, Георги Пулевски, Теодосий Скопски, Атанас Раздолов и Димитър Чуповски. Мнозинството от тях са непостоянни в македонизма си — неколкократно приемат и после отказват идеите му и признават българския характер на македонците и своята българска национална принадлежност.
Една част от тях творят докато са в близост на сръбски и руски политико-обществени кръгове, като някой от тях дори са агенти на руските и сръбските тайни служби.
Мнозинството от тях умират в България.
Късни Македонисти
Късните македонисти в голяма си част са приобщени от комунистическата идеология и развиват македонизма след решението на Коминтерна да признае официално съществуването на отделна македонска нация. Представители на късния македонизъм са Смиле Войданов, Георги Димитров, Георги Пирински-старши, Кръстю Гермов, Лазар Колишевски, Киро Глигоров, Димитър Влахов и други дейци на ВМРО (обединена), БКП и ЮКП.
ЖЕРТВИТЕ НА СЪРБОМАНЩИНАТА И МАКЕДОНИЗМА
Първата крупна жертва на сръбския македонизъм - Кочо Рацин
Кой е Кочо Солев Рацин?
Всички, които следят културния живот на СР Македония, знаят, че днешните македонисти особено възхваляват делото на трагично загиналия млад поет от Велес Кочо Апостолов Солев – Рацин (1909 – 1943), сочейки го като родоначалник на съвременната македонска поезия. Този шум обаче покрива премълчаването на истината както за народностните чувства на Рацин, така и за потайностите около неговата ранна смърт.
Ние обаче ще се постараем да надникнем зад черната завеса на цялата тая мистерия, като анализираме някои факти, съобщени с недомлъвки в писанията на днешни отговорни лица, както и събраните данни по пътя на анкетата сред близките другари на Рацин.
Истината е, че Кочо Рацин е първият даровит поет на Македония под югославска власт, който можа да обнародва през 1939 г. в Загреб своята единствена стихосбирка "Бели мугри" на народен велешки говор. С тази си особеност сбирката е единствено по рода си явление в новата ни история. Наистина една година преди него по-младият му съгражданин Венко Марковски вече беше напечатал своята първа сбирка "Народни бигори" също на велешки говор, но стана не в Югославия, а в София.
Книжката на Рацин "Бели мугри" бе посрещната с радост от местната македонска интелигенция като историческо събитие, тъй като тя представляваше съпротива срещу сръбските налитания чрез езика.
Точно така я разбраха и сръбските властници – като израз на надигащата се по това време народна реакция в Македония срещу сръбската денационализаторска политика. Същественото в делото на Рацин бе, че съпротивата се вършеше със средствата на българския народен език, чиято чиста форма, без всякакви примеси от сръбски език, ставаше сигнал за борба. Под тази форма книгата на Рацин беше и манифестация на българския дух на Македония, тъй ревностно преследван в една насилническа държава, каквато бе кралска Югославия. Ето защо личността на Рацин и неговата съдба будят у нас особен интерес, още повече, че с тях се вършат днес жалки спекулации.
Роден в семейство на беден грънчар, Коста Рацин е могъл да получи само малко образование, в два прогимназиални класа, след което бил принуден да си изкарва прехраната в грънчарницата на своя баща. Обаче влечението му към книгата не го напускало нито за миг, така че по пътя на самообразованието успява да навакса много нещо от онова, което би получил чрез училището. Успял дори да научи задоволително немски и френски език и да си служи с тях. Особено го привличала поезията, на която се отдал с цялата си душа. [227]
Излязал от низините на народа, от средата на отрудените хора, той станал певец на техните страдания в борбата с нищетата и за парче хляб. Но освен мъките на унижените и оскърбените черноработници той е отразил в песните си и техния език. По тоя начин в неговата поезия се чувствува родната ни реч с всички нейни първични хубости, напълно чиста от примеси от езика на поробителя.
В песните му няма нито една сръбска дума, стиховете се леят със звучни изразни средства, взети направо от народния извор, и почти носят музиката на съвременния ни книжовен български език. Колко това е вярно може да се види дори от следните откъси:
Из "Тутуноберачите"
От темни зори на утрини летни
до никоя доба на вечери зимни
той гладно пие тагата наша,
и потта, и кървта, и снагата ни.
Жълт-жълти прави лицата бледни
и жълта гостенка у градите носи.]
Из "Елегии за тебе" No 2
Таму горе на небето
зора руди, земя буди,
ден морави шири крила
и алова точи свила,
натопете лути рани
да не горат, да не болат.
Зоро златна и румена!
Зоро сладка посестримо!
Ти изгреваш надалеку –
таму зора цървенее –
мое сърце ми църнее.
Изкопайте дълбок бунар,
извадете ладна вода,
дали еднаж ке изгрееш
силно, силно, дури милно
над долови и над гори,
над полиня и над реки
над моята татковина?
Из "Татунчо"
.........................................
Не ме кълни, не ме жали!
Не ми нижи низа клетви!
Камен тежок живот ми е,
а по-тежко отдзив пусти
на народни думи свети!
Ако кукя не направив
со високи шимшир порти,
кукя цел свет братски ми е,
братски сърце що отвора,
сърце-порта най-висока,
сърце – кукя най-широка.
Ако жена не донесоф,
гюл-трендафил во одая,
верна, добра млада люба,
не ме кълни, не ме жали:
во борбата другарката
сълнце сяе, сълнце трепти!
Ако млади си години
по друмища по патища,
в младост горка разпосеяв –
погледни ми право в очи:
ти ли беше, що пееше:
"Айдутин майка не рани..."
Диалектните форми са толкова малко, че може да се каже спокойно: налице е почти книжовен български език.
До звучността на книжовния го приближават и някои особености на велешкия говор, една от които веднага прави впечатление: звуковата група ЪЛ, която днешните скопски писатели старателно избягват като книжовнобългарска.
А у Рацин на всяка крачка срещаме: ДЪЛБИНИ, ДЪЛБОКИ, ДЪЛГИ, КЪЛНА, СЪЛЗИ, ПЪЛНО, СЪЛНЦЕ, ЖЪЛТА, ВЪЛНА, ВЪЛК, ЯБЪЛКО и пр.
Книжовни са или книжовно звучат и думи като следните: ПЕЧАЛ, СИЧКО (всичко), ЛЪСКАТ, УДАРИ, СВЕТНАЛ, ДЕН, ВИВНАЛИТЕ ДНИ, ПРИКАЗКИ (вм. приказни), ПРОКУДА, ЯГЪНЦА (агънца), СТРЪМНИ, СТРАДАЛНИЦИ, БЛАГОРОДНИ, БЛИКАМ, ДА ЕКНЕ, ПРЕЗ ОГЪН, БЕЗНАДЕЖДЕН, ПОЛЯ, ДИМИ, ЛЪЩАТ, ДУМА, ТАТКОВИНА, ПРАВДИНА, ПОГЛЕД, МЕСЕЧКО, ТИХО, РЕЕШЕ, УТРИНТА и пр.
Ясно е, че Рацин е обичал книжовния български език, чел всичко и вече взел да пише на тоя език поетични творби. Това за него не е било мъчно, след като виждаме чистотата на неговия език, отразен в диалектните му стихове. 3асега са известни само заглавията на шест негови стихотворения на книжовен български език: "Разнеженост", "Рухнаха се надеждите мои", "Плач в безмощие", "Все пак... ", "Мечти в полунощ", "И пак тъга раздира ми гърдите".
За жалост тези стихотворения не само не са обнародвани, но и старателно се крият от днешните скопски автори. Защо? Защото се страхуват да не проличи, че Рацин носи българска душа. По същата причина те преустройват и езика на неговата поезия.
В новите издания навред, където Рацин е употребил групата ЪЛ, те са я заместили с ОЛ или АЛ. Вместо ДЪЛБИНИ ДЪЛБОКИ поставили ДЛАБИНИ ДЛАБОКИ, вместо СЪЛЗИ – СОЛЗИ, вместо КЪЛНЕ – КОЛНЕ и т.н.
Няма две мнения, че в цялата поезия на Рацин проличава българинът от Велес. Не само по език, но и по съзнание Рацин е бил добър българин. Според данни на близки до него хора от по-старото, предшествуващото го поколение, той е приел комунистическото учение като свое верую и затова, защото смятал, че само комунистите носят правдата за всички потиснати нации. Само чрез тях ще се постигне заветният идеал на миналите революционни поколения – свобода за всички, но и за българите в Македония, преследвани от всички останали народности. "Ние сме си българи и името "македонец" е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор" – казал е той и смело се втурнал да дири пробив за българската истина чрез езика на своите песни. Загреб му отвори малко път, колкото да мине творбата му и да се пренесе по цялата поробена страна. Затова най-вероятно е, че именно поради тия му разбирания го е постигнала трагичната съдба.
Рацин не е бил само певец на трудовия народ, но борец за неговото социално освобождение. Добре запознат с марксистко-ленинската литература, той рано станал активен член на комунистическата партия. Като комунист е бил и редактор на нелегалния партиен вестник "Искра" през 1933 година на македонски говор с мото "Пролетари от сите земйи, соединете се" и с мисъл на Гоце Делчев под самото заглавие на вестника: "Свободата на Македония лежи во внатрешно вооружено востание. Кой мисли инаку, той и себе си лъже, и другите". След разкритията и провала около вестника Рацин отива в затвора. После сътрудничи на прогресивни списания в Белград и Загреб и участвува активно в живота на организацията. Това отново го довежда в затвора. Особено тежка присъда излежал в Сремска Митровица.
Рацин бил комунист с чиста душа, комунист, който не е нито национален нихилист, нито безотечественик. Затова имал доблестта пред сръбските комунисти да говори открито, че е българин и че славянското население в Македония е част от българския народ. Това си убеждение е манифестирал в навечерието и през Втората световна война.
Това не се харесвало на сръбските водачи на комунистическата партия на Югославия, които вече били застанали на становището за отделна македонска нация, опълчили се срещу разбиранията на Методий Шаторов и подели хайка срещу всички негови привърженици. Рацин обаче бил упорит. За критиката си срещу неправилната политика на партията той бил наказан с бойкот: заповядано било от ЦК на ЮКП да бъде напълно изолиран от партийните среди, никой партиец да не общува с него, да го отбягват навсякъде, дори когато Рацин се озовал между всички концлагеристи комунисти в Иваница като опасен за властта комунист. Това е траяло през цялата 1941 и началото на 1942 г.
По този въпрос неговият съгражданин и виден партиен функционер Страхил Гигов пише: "Точно тогава (1940 – 1941 г.) се явиха съмнения у известни хора в неговата привързаност към революционното движение... "
Подобни недомлъвки четем и в спомените на други другари на Рацин – Никола Кирков, Боро Мокров, Йордан Леов и др. – печатани във вестник "Народен билтен". Но истината, укривана зад тях, е една: Рацин като българин е бил против вдигане ръка срещу България и с убеждение, че борбата трябва да се води срещу правителството в единодействие с БКП.
Но как Рацин все пак се е озовал между македонистите партизани? От добре осведомени партийни среди се узнава, че това е станало пак с измама. Българската фашистка власт била арестувала Рацин през есента на 1941 г. поради участие в редактирането на нелегалния вестник на местната партийна организация "Народен билтен" и го интернирала в старите предели на България. След освобождението си подир няколко месеца той се връща във Велес. Партията спира бойкота над него през пролетта на 1942 г. и го извиква на работа в Скопйе. Но Рацин остава при старите си разбирания за народността на македонците. Тогава бива подплашен от партийните органи, че българската власт отново го дири и ще го арестува. Затова той трябва временно да се приюти на безопасно място, каквото е частта на Македония под италианска окупация. Рацин тръгва от Скопйе на 5 май 1943 г. с група от 8 души, между които и познатия ни вече Добривое Радосавлевич, минава границата и се озовава в гората край с. Никифорово, в околията на Маврово. Това е времето на пълновластието на Темпо, който вече от три месеца е върховен разпоредител в Македония и с настървение води борба срещу приемниците на Шаторов и неговите възгледи.
Сега вече Добривое Радосавлевич си сваля маската. Той става груб с Рацин, командува цялото му движение. Рацин мъчно се движел поради болест в краката и Радосавлевич го подкарал насила пред себе си с пистолет, опрян в ребрата му, ругаейки го: "Иди, майку ти бугарашку!".
Стигнали в местността Лопушник, Кичевско, където се намирал щабът на партизаните. Там били и Страхил Гигов, и Темпо, и прочее. Поставя му се задача да редактира и печата партийните материали в специално уредената в голяма землянка печатница. Подробности не се знаят, но едно става известно, че след един месец Рацин вече не е между живите. Той е застрелян от партизанската охрана на лагера. Престъплението става на 13 юни 1943 г. Една мистерия покрива злодеянието. Съществуват две версии за станалото – една официална, другата – най-правдоподобна – според тайните данни на свидетели. Официалната ни се разказва от партийния функционер Влацо Милевски в цитирания "Народен билтен" от 13 юни 1963 г. Там четем:
"Кочо Рацин беше заминал по някаква работа до базата на Главния щаб и привечер (13 юни 1943 г.) се връщаше към скривалището на печатницата. Без да забележи, че се е приближил към печатницата, Рацин свободно продължил да се промъква между буките, без да се обади с обичайните конспиративни знаци. Това събуди съмнението на часовоя, който почна внимателно да се взира към мястото, откъдето допираше шумоленето. Няколко секунди по-късно – остро отекна гласът на часовоя: "Стой!"
Но и след извикването Рацин продължи да се движи през буките. Не можейки да го разпознае, часовоят пак извика: "Стой!"...
Както е известно, Кочо беше доста глух и не чу гласа на часовоя, на когото изглеждаше съвсем съмнителен мълчаливият човек, който върви напред към него, към печатницата. А при това всички в печатницата знаеха, че неприятелят бе съсредоточил голяма войска в подножието на планината, в местността Извор, и че в цялата околност владееше обсадно положение.
След третия предупредителен вик на часовоя изгърмя пушка, която отекна далеч в планината... Другарите от печатницата грабнаха оръжието и се затичаха към мястото на часовоя. Чу се охкане. По гласа познахме, че е Рацин. Изтичаха... Беше смъртно ранен. След непълни два часа той умря..."
Другата версия говори за съзнателно устроена засада от страна на Темпо. Самият часовой, който е стрелял срещу Рацин, е отишъл при неговата майка и й разказал следното: Рацин и Темпо няколко вечери са спорили разпалено и най-после са се скарали. Последната вечер Темпо наредил на караула да се стреля без предупреждение срещу всекиго, който се движи вечерно време. Нарочно позадържал Рацин при себе си, докато падне първият здрач. След това Рацин се насочил към печатницата, но преди това се отклонил по нужда. Караулът, дебърчанецът Мино Минов, стрелял и тежко го наранил. Рацин разбрал, че е нарочно стреляно срещу него, и викал: "Майко, загивам за Македония!" Викал за помощ, но бил оставен да мре в гората. Кръвта му изтекла и на сутринта бил намерен мъртъв. А могъл да бъде спасен.
Ще дойде ден, ще проговорят много затворени засега уста. Но убеждението, че Рацин е съзнателно убит по заповед на Темпо, е дълбоко заседнало у всички почитатели на поета. Пък и простият анализ на цитираните официални данни също говори за това. Колкото и да е бил глух Рацин, не е възможно да не чуе предупредителния вик, повторен три пъти – и непременно на все по-висок глас. Още повече, че фигурата на човека в гората се виждала, идвала към печатницата, сама, и срещу нея не е стреляно наслуки, а с прицел. Също така знаело се, че Рацин още не си е дошъл, а хората в печатницата са чували всичките предупреждения на часовоя – според самия Милевски.
Една година след това Темпо покоси и другите съидейници на Шаторов, изби без съд стотици хора само поради българското им съзнание. Смъртта на Рацин бе най-тежката прокоба за македонските българи-патриоти, независимо от тяхното социално убеждение. Започваха дни на изтребление на партизани и партийни функционери с българско съзнание. Зловещата ръка на Темпо действуваше безпогрешно. Това впрочем ни доказва и цитираният от нас в глава 21 документ – писаното от в. "Политика експрес" от 14 март 1978 г., че Темпо очистил "партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".
***
Подвигът на българските новобранци в Крагуевац
В тези години готовността да се гине за българското име е особено силно изразена в отказа на българската младеж от Македония да служи в редовете на сръбската армия. Неявяването в армията или дезертиранията от нея бяха масово явление. Младежите или се криеха по градовете и селата, или избягваха в четите на възстановената революционна организация, или пък прибягваха в България, за да се поставят на разположение на българската армия като доброволци и да попълват новоорганизираните революционни чети, изчакващи събитията, за да тръгнат в авангарда на българските войски в очакваната война. Подробна статистика на забягналите в горите или дезертиралите от сръбската армия не е възможна, но само общите данни, обнародвани в книгата на К. Пърличев, ни говорят за една цифра от кръгло 10 хиляди младежи, които са се укрили в горите или избягали в България, Албания и (малка част) в Гърция. Пограничните или близките до границата на България околии са дали внушителен брой бегълци и дезертьори, а именно: от Велес и околията – 1200 души, от Кратово и околията – 1174, от Щип и околията – 900, от Крива Паланка и околията – 2750, от Св.Никола – 243, от Радовиш – 525 и пр.
Близките до Албания околии са дали също голям брой бегълци: Ресенско – 540, битолските села – 350, Кичевско – над 300, Тетовско – 330, Галичник и Дебър – всички подлежащи на набор са избягали, Крушовско – 800, Струга – 270 и т.и.
Ония пък, които не успели да избягат и да се укрият или били заловени, бързо били разпратени по сръбските полкове. Но при военните действия срещу Австрия веднага се предавали на австрийците.
В цялата тая спонтанна акция на българската младеж от Македония срещаме забележителни прояви на героизъм, от които ще споменем три особено ярки.
Първата е дело на група прилепски младежи, забягнали с оръжие в ръка и образували цяла чета, която е водила многочасово сражение с преследващата я потеря в местността Сарикаски рид. Една от акциите на тая чета е убийството на потераджийския войвода Вангел Димитриевич. Изпълнители са двамата прилепски младежи Иван Пепелюгов и Димко от Кръстец. Четата е формирана в навечерието на Великден 1914 г. под ръководството на Атанас Джамот. Щом нараснала от придошли нови бегълци от армията, командуването й поел Даме Попов от с. Долнени, изпитан организационен боец. Четата непрекъснато нараства и се създават нови чети, които поемат районите: Марийово, Заградските села, Прекоридския край. Създава се връзка с Тиквешкия революционен комитет, оръжие се доставя, като се нападат военни складове от страна на мобилизирани и след това дезертирали младежи. Забележително е и сражението на Дамевата чета над с. Заград, когато четата след тричасов бой си пробива път с бомби. Тъй се дочаква обявяването на войната, когато съединените чети се поставят на разположение на българската армия, а после участвуват в боя с англофренците при с. Житолуп, недалеч от устието на р. Черна във Вардар.
Втората, необикновено внушителна акция, е дело на героичните велешки младежи, на брой 1200 души. На 1 септември 1915 г. те се насочват едновременно към българаката граница, въоръжени с хубави пушки и една картечница, останали от турските войски през Балканската война и старателно скрити в града и околията. Преди да прехвърлят българската граница, те биват открити от сръбоко войсково отделение. Започва ожесточено сражение, в което падат значителен брой жертви от двете страни. Останалите минават в България и постъпват в редовете на българската армия.
Най-внушаваща по своето българако родолюбие проява на македонските младежи – новобранци, е случаят в сръбския град Крагуевац. Неуспели да се укрият или забегнат, няколкостотин младежи от Щипско, Радовишко, Кочанеко, Св. Никола, Пехчевско и Тиквешко били под конвой откарани към казармите в Сърбия. На 21 март 1914 г. те се озовали на гарата във Велес, пред влаковата композиция, която ще ги отвлече в непозната посока. Видели се в такъв внушителен брой от няколкостотин души, младежите запели "Шуми Марица". Никой не бил в съатояние да ги спре. Когато били подканенн да влязат във вагоните, те единодушно заявили: "Не искаме да служим в дръбската армия! Ние сме българи!" Докараната войска от гарнизона обсадила гарата и ги принудила да влязат във вагоните. На 23 март заранта в Крагуевац пристигнали и щипяни, а на 25 март – радовишани и тиквешани. За да се получи някакъв ефект на благосклонност към тях, властта наредила тържествено посрещане с топовни салюти, музика, хор и празнично облечено гражданство, любопитно да види "новоосвободените сърби". Но младежите при маршировката слисали народа с българските си песни: "Край Босфора шум се вдига... Ето Симеон пристига..." и "Тих, бял Дунав се вълнува".
Сърбите преглътнали горчивия хап и разпределили новобранците по частни квартири, където патриотични сърби се опитвали поединично да ги убеждават да служат на Сърбия. Но безрезултатно. Какво е станало след това, узнаваме от следния разказ:
"На 30 март те били събрани в казармите и облеченн в нови войнишки дрехи. От 1 до 5 април при тях всеки ден дохождали офицери и учители да ги обучават във военен дух и агитират, че досега те са били заблуждавани от българите. Към 10 април дадена им била за разучаване войнишката клетва. На 14 вечерта били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармення двор. В присъствието на граждани от Крагуевац и цялото духовенство начело с митрополита, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките ои и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: "Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!" Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително "Ура!"...Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато ура" и "да живее България!" Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника... посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповед на полковия командир Данаило Калафатович туря се край на тая кървава саморазправа. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперяш от яд и злоба глас пита всекиго: "Ти приемаш ли?", на което всеки отговаря: "Не!" – Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите.
Селяните, запитани кой им е внушил да не дават исканата клетва, отговорили, че те се считат вече обвързани, като са дали еднаж клетва като българи, затова не могат да дадат втори път. По-будните от тях тикват в затвора, а останалите – в казармата. Гражданите са били разпитванн поотделно. Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. Десетдневен нечовешки арест не е установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно мяето и им предложили: "Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред". Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: "Аз съм българнн и искам да ида в България". След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите воички извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не е било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: "Ще се кълнеш ли?" И ежедневно е бил даван все краткият отговор: "Не!" Това е продължило 18 дена. Една вечер – това е било през една тъмна нощ – всички затворници са били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът е бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанал срещу изправените мъченици, а един офицер, командуващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: "Ще се кълнете ли?" Изправените пред гроба ои новобранци и тоя път произнесли непоколебимо: "Не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!" Но офицерът нямал заповед да убие непреклонните ... " [153]
Най-същественото от този разказ се потвърждава и от сръбския прогресивен вестник "Радничке новине", който в броя си от 17 април 1914 г. дава следното описание:
"Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден биха променили настроението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дойдоха командирът и свещеникът и церемонията почна. Свещеникът напомни на синовете на "Нова Сърбия", че трябва да бъдат верни на отечеството, и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава. "Новоосвободените" слушаха тази патриотична реч неми и с наведени очи. Изведнаж отдалеч се разнесе вик: "Не искаме да се кълнем!" Цялата дружина като един човек отказа да положи клетвата. Смятаме за безполезно да описваме по-нататъшните събития. Ще прибавим само, че две отделения от 1 полк обградиха с ножове на пушките своите "новооовободени" братя... Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже." [154]
Съществуват спомени и на други преживели ужаса тогавашни новобранци, сега възрастни хора, които разказват подробности около това събитие, всеки от своя гледна точка, но всички единни в едно: че новобранците от разни краища на Македония (не само от Щип) са заявили смело, че са българи, че не искат да се кълнат във вярност на сръбския крал, и са викали: "Да живее България!" А и сега могат да се чуят преразказите на синовете или дъщерите на починалите бивши новобранци относно подвига на техния роднтел и неговите другари. Тук ще дадем извадки от спомените на един от живите герои – Константин Гр. Ангелов от град Св. Николе, живеещ в София, ул. "Шипка" No 41. Пишещият тези редове получи направо от него копие от тия спомени, които после отидоха в Държавния архив, а сега могат да се видят напечатани в книгата на БАН "Македония. Сборник от документи и материли", 1978, стр. 591 – 595. От тия спомени узнаваме имената на известен брой огнени българи от Св. Николе и малко данни за съдбата на някои от тях, доколкото е било възможно да се знае. Ето списък на 15 от тях:
1. Константин Гр. Ангелов.
2. Стоян Манев Буюклиев – най-веселият, изчезна безследно.
3. Стойко Алексиев Рабушчилски.
4. Христо Веселинов – изчезна безследно.
5. Владе Бабадостин.
6. Йордан Йосифов.
7. Илия Ордев – почина в Крагуевац.
8. Тасе Панев Велков.
9. Ване Бойковски.
10. Гьоше Лазаров Чакаров.
11. Пано Христов Неманички.
12. Димитър Христов Драката.
13. Коне Лазов Шанин – изчезна безследно.
14. Костадин Тричков.
15. Тоде Серимовски – изчезна безследно.
Освен тези имена на светинколци и другите споменати от Радовиш нека прибавим и имената на водачите щипяни Панчо Тодоров – Калято и Панчо Янев – Яната.
Как постъпили сърбите с главната маса новобранци узнаваме от споменнте на Константин Ангелов:
"Нашият полк (наречен "Брегалнички пук") бе разформирован. Пушките ни бяха взети... Нас изпратиха подружинно в различни гарнизони без оръжие, карани като пленници от сръбските въоръжени войници, в следните градове: Зайчар, Ниш, Вальево, а 11 дружина – в Крушевац, за да се влее в 12 пук "Цара Лазара". С пристигането ни в Крушевац ни вкараха в казармата. Пред нея имаше новомобилизирани запасни сръбски войници. Строиха тях, строиха и нас. От нашия строй изкарваха по двама и ги смесваха между 10 сърби. И така ние си загубихме нашите другари, попаднахме в различни части. Сърбите нямаха доверие да ни оставят самостоятелно..."
Обстановката в самата Македония не е по-различна. Органът на сръбската социалистическа партия "Радничке новине" от 4 декември 1920 г. правдиво отбелязва:
"Резултатът от всичко това бе, че народните маси с омраза се отвръщаха от сръбския полицейски режим (1912 – 1915 г.) и не една най-напредничава част от градското население още тогава обръщаше своите погледи към социализма. Това нещо констатираха и самите буржоазни вестници през онова време. Други, особено селските маси и буржоазията, очакваха България като политически и икономически освободител от сръбското иго..."
Това е самата истина. Македония копнееше за пълно обединение с България. Никакъв македонизъм не смущаваше нито едно честно сърце в Македония. Той бе изобщо немислим, защото би имал срещу себе си поначало най-темпераментна съпротива.
Това впрочем се вижда в признанието на цитирания в. "Радничке новине". Като се има предвид, че този вестник бе орган на сръбската социалистическа партия, която се беше вече превърнала в комунистическа, става ясно, че сръбските комунисти от първите години след края на Първата световна война са били наясно какво е населението в Македония. И ако все пак по-сетне тръгнаха по пътя на сръбските националисти, приемайки Цвиичевите идеи за македонското население, че то е аморфна маса и може от него да става и сърбин, и българин, това е поради преобладаващото схващане сред сръбските комунисти, че "националният въпрос засяга само буржоазията, а не е въпрос на цялото общество, по-право на всички слоеве на съответната нация..." Спорът върху въпроса дали сърбите, хърватите и словенците са един или три народа, гледан през призмата на марксизма, няма практическо значение и за комунистите представлява само "известен теоретически интерес" [155]
Главен теоретик на това разбиране се оказа партийният виден функционер Сима Маркович, който в своята брошура "Националният въпрос в светлината на марксизма" (1923) засегна и македонския въпрос. За него не съществува македонска нация, при все че съществува някакъв македонски въпрос, комплициран поради етнографската пъстрота на населението. Следователно неговото уреждане ще стане само на икономическа основа, чрез преустройството на държавата. Това е достатъчно за аморфната маса...
Кланетата в Прилеп, Велес, Куманово и в други селища
При самото изтегляне на българските войски и непосредственото влизане на партизаните в опразнените градове започват най-тъжните страници за българщината в Македония, за нейната съпротива срещу македонизма на сърбо-македонците, жадни за невинна българска кръв.
Предвождани от сърби, сърбомани, гъркомани, албанци и известен брой заблудени българи, с върховен началник най-върлия българомразец Светозар Вукманович–Темпо, партизаните имаха за първа задача да се справят с всички ония български патриоти, които през времето на българското управление продължиха делото на старите поколения, като постепенно възстановяваха старите национални ценности, потъпкани от сърбите. Пръв Прилеп изпита тяхната ярост. По заповед на Темпо и Цветко Узуновски те започнаха с избиването на другарите на Методий Шаторов, а именно:
1) Димче Топличанец – Клайнето, шивач, около 43-годишен, потомък на един от героите на "Ножот" (1907 г.); мъж умен, приятен, твърд, обичан;
2) Ордан Дебеламесо, вече възрастен, към 70-годишен, основател на комунистическата партия в Прилеп;
3) Неговия син Х. Йорданов – Дебеломесо, студент;
4) Трайче Електротехника от с. Селце;
5) Кице Кюркчиев, също един от основателите на партията в града, възпитател на много партийни кадри. При опит за арестуването му той се самоубил.
Избиването на всички се извършило по коварен начин. Клайнето например бил извикан от Темпо на разпит, уж му прощава миналото, но при условие да каже кои са приятелите на Шаторов. След това го застрелял. Подир това озлобените Темпови мекерета започват веднага да избиват по улиците като кучета, без съд, цяла група проявени българи:
1) Александър Хаджиздравев, юрист, потомък на възрожденското семейство Хаджиздравеви. Застрелян е на улицата.
2) Чичо му Панчо Хаджиздравев, завършил Физико-математическия факултет в Лиеж, бивш български учител в турско време, от дълбока скръб за любимия си племенник и тежко разочарован от новия поход срещу българщината, се самообесва с думите: "По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!"
3) Христо (Ицко) Иванов Сърчар, търговец на стъклария, застрелян пред вратата на собственияму дом от д-р Дулян от Ресен, зъболекар, женен за французойка, голям злодей. Търсил е и сина му Кирил Христов Иванов, също проявен българин, но той успял да избяга и бива осъден задочно на смърт (сега се намира в Америка).
4) Илия Ристески Лажо, шивач и също проявен българин от народа, обесен.
5) Дончо Северски от с. Варош, край Прилеп, бивш дългогодишен организационен четник, кмет в едно сърбоманско село в Прилепско.
6) Никола Стоянов – Мамин Кольо, шивач, активен българин, критикувал насилията над българщината от страна на сърбоманите партизани.
7) Миро Симоновски, 65-годишен мъж, кмет на албанското с. Десово, роднина на Димитър Талев (зет от братовчедка) – обесен лично от Вера Ацева.
Илия Оровчанец – Никодинец
9) Ицко Радески
10) Милан Гюрлуков от с. Кривогащани, Прилепско, стар войвода, и други неизвестни имена.
Освен тях веднага били избити около 20 българи от старите предели начело с подполковник Белчев. Избиванията на местни българи от Прилеп, на брой 56 души, щели да бъдат извършени, ако в последния момент не се е намесил Методий Ченто и ги спасил от явна смърт. Но той не е успял да предотврати касапницата.
