Визитка: Мона Чобан е българска писателка. Родена е на 13 октомври 1968 г. в Плевен. Завършва Литературния институт “Максим Горки” в Москва. През 1999 г. заедно с група български писатели и поети създава Сдружението “Орден на трубадурите средиземноморци”, което организира първата среща на средиземноморски поети от 12 страни. От 2003 до 2004 г. е координатор в руските филмови продукции “Турски гамбит” и “Майстора и Маргарита". Автор е на първия чик-лит роман “Сексът не е повод за запознанство”, издаден през 2005 г. от издателство “Кръгозор”. Вторият й роман “Никакви мъже повече… до следващия” излиза през 2006 г. в същото издателство. През 2007 г. издава сборник с новели “Раз, два, три”. През 2009 година Мона Чобан се премества да живее в Париж и започва да твори в други литературни жанрове. 2010 г. издава антиутопичния романс "Париж 18". "Доста” е петата й книга. Живее в Париж и Киселчово.
Г-жо Чобан, разбрах, че със Сергей Горянски от Русия имате съвместен проект за филм, вярно ли е?
Да, така е.
Бихте ли разказали каква е конкретно идеята?
Преди година излезе последният ми роман “Доста”. Идеята е да се филмира роман и да се получи пълнометражен игрален филм.
Актьорите от къде ще са?
Български ще са. Историята е българска. А тези образи, които са чужденци в романа, има вероятност и да са изиграни от чужди актьори. Но в момента сме в период на подготовка и е още твърде рано да се говори за актьорите.
А мястото, където ще се снима филмът, определено ли е?
Местата на снимки са Париж и Родопите. Къде точно в Родопите ще се определи при избиране на самите конкретни локации. Но аз се надявам да е някъде в нашия си край – около Смолян.
Защо “нашия” си край? Вие от този край ли сте?
В този край аз съм приходанин. От 3 години вече. Но когато съм в България, съм само в Киселчово. Затова и за мен е нашия си край.
Как редувате Родопите с Париж и какво Ви доведе тук?
Да, редувам село Киселчево с Париж. Със съпруга ми имаме идеята след няколко години да заживеем на село. Преди три години случайно се загледахме в Киселчово и така го открихме. Или пък то нас ни откри – не знам. Купихме си къща. Ремонтирахме я и постепенно очакваме времето, когато ще сме целогодишно там.
За какво се разказва в романа "Доста"?
За любов, за прошка, за добрите селски взаимоотношения, за месенето на хляб и бабината мъдрост. За една история от времето след Кримската война, жива и до днес. За проклятия и прошки, за много неща.
Ще пишете ли нов сценарий за филма или ще се придържате към романа?
Сценарият ще е по романа. Той вече е готов. Просто без сценарий, само с литературния материал няма как да стане филм.
Актьорите, които изберете от тук, дали ще играят с родопски носии и ще говорят на родопски?
Ще се придържаме към автентичност максимално – и в костюмите, и в местата на снимки, защото сцените от миналото е задължително да са максимално достоверни. А за съвременните сцени едва ли ще са в носии. Обиколила съм много родопски домове и не видях бабите да месят или доят крава с носия.
Доколкото разбирам, намерението Ви е да създадете “прозрачен” филм. Какво означава това?
Това означава, че от един по-напреднал етап на подготовката всичко, което се случва във филма, ще може да се проследи в интернет. Всеки, който иска, може да види как се снима кино, да участва в снимането на филма. Т.е. ще разчитаме много на местните хора от региона да си припомнят каквото знаят от баби и дядовци, да отворят раклите си и албумите, за да възстановим времето отпреди 150 г., да ни разказват и съветват и за съвременния бит. Все пак ние сме приходани и винаги е добре да се чуе автентичен глас и съвет. За да не останат зрителите с впечатлението, че Родопите са нещо неестествено. Да, Родопите са магични, хората са изключителни, но това е един не само мистичен, но и напълно съвременен регион. Не ми се ще да го представяме с това грешно впечатление на нещо забравено и обвито в паяжини.
Как мислите да го обезпечите финансово – сами със Сергей Горянски ще се справите ли?
Филм се снима екипно. Не си въобразяваме, че двама човека ще правим филм. Но за нас на този етап е важно да направим добър филм, човешки, истински, родопски. Парите винаги стоят след идеите.
Дали друг път в България е сниман подобен “прозрачен” филм?
“Лове.нет” е филм, който също е правен с помощта на интернет, доколкото знам. Но дали снимачният процес е бил следен в интернет – не знам. Но не това е важното, просто е наше решение, без претенции за новаторство или за модернизъм. Искаме филм за Родопите – прекрасен и истински, защото го заслужават и хората, и мястото.
Задавам ви този въпрос, защото ми е трудно да си представя механизма на създаването му.
Следете ни. Когато сме готови с това, ще стане ясно и всеки ще може да го проследи.
А какво ви дава всъщност животът в Родопите, от какво сте имали нужда и го намирате тук?
Всичко. Аз си се връщам като у дома в Киселчово. Имам незаменими съседи, слънце, баир, който ми замества телевизора, богат социален живот, въздух, тишина. А ремонтирането на къщи ми е страст.
Това (ремонтирането) не е ли досадно?
Напротив – прекрасно е. Нещо старо, на което се дава живот. Майсторите са специалисти от този край и са с невероятно чувство за хумор. Много е интересно да го правим заедно, да съграждаме и от време на време някой от тях да запее. Това трябва да се види и усети. Не може да се разкаже. Макар че във филма ще опитаме и това да покажем. Има нещо общо в живота в нашето село, хората, които безусловно помагат – от ремонта до пиенето на ракия. Този общ живот не навсякъде го има. Ние си се чуваме с комшиите от Киселчево доста често. Поне няколко пъти в месеца им звъним, а по интернет си се следим взаимно. Живеем си заедно без значение телесно къде се намираме.
Какво ще кажете на всички от Родопите, които са вперили поглед към живота в големите градове и твърдят, че тук животът е замрял, че е ужасно скучно; на тези, които се мъчат да се отскубнат от корена си, за да заживеят по-хубав живот някъде другаде?
Аз такива хора в Родопите не видях. Да, мъжете гурбетчийстват навън понякога, но това го е имало във всички времена. Но без да познавам статистиката ми се струва, че родопчани са емигрирали най-малко. В Родопите хората имат прекрасен живот и ако си търсят препитание някъде по чужди краища е за малко – винаги се връщат. Видях много здрави семейства и корени в тоя край.
А научихте ли най-известната гурбетчийска родопска песен “Торнал е Тодьо на гурбет да иде”, за оня Тодьо, дето е торнал на гурбет, ама са е ворнал?
То и песента е такава – стигнал до следващия завой. Има доста различности в родопската народопсихология, които ми се ще постепенно да разказвам. Това не са съхранени неща, просто са различности. И докато си мислим, че този край е забравен и запустял, докато го обличаме в илюзии, мистерии и фантазии – остава неразбран и неопознат. Колкото повече съм в Киселчево, толкова повече разбирам и осъзнавам колко не познаваме Родопите и родопчаните. Понаизмислили сме си го май тоя край. А ми се ще да го познават, защото хората там имат една особена благост и бъбривост. Имат чувство за хумор и приказката им – приказка, и задявката им – задявка. А родопчанката е уникална – с такава кадифена ръкавица малко жени мога да ръководят мъжете си. И в същото време всичко, което има в модерния свят, го има и там. Ама в Родопите и млякото е истинско, и водата, че и душата.
Имате ли все пак свое обяснение защо хора като вас и Сергей виждат толкова много красота в нашия край, която ние като че ли не забелязваме?
Вие сте й свикнали – затова. Пък и пусто човешкото “хубаво е там, където нас ни няма”. Мъчно е да се научим да се радваме и да сме благодарни на това, което имаме. Ама дано се научим по-бързо, защото само това, според мен е рецептата да сме щастливи. Обаче в Родопите видях хора, които го могат. Които наистина си се радват на тяхното си. Колко хора сме канили от Родопите в Париж на гости и се оказва, че това не ги блазни. Онзи ден се чухме с комшията и го питаме какво да му донесем, защото скоро си идваме. Той ми вика: “Нищо не носи. Тук има всичко. И по-бързо, че съм ви запазил буркани с кисело мляко. От Париж няма какво да ми носиш насам, от тук натам ще носиш”. Това за нас е убийствено хубаво като начин на мислене.
Това трябва да значи, че само от дома се носи за там, за където не ти е дом (като квартира), а не обратното?
Да, навярно е така. А и винаги само земята е тази, дето наистина дава, не градът. Приятели, които живеят в градове, без значение къде по света, редовно ни гостуват в Париж. А родопчани се оказва, че нямат време. Ту имат картофи да садят, ту дърва да събират… Земята е тази, дето ни държи всички. А градът няма с какво да ни държи и затова се скитаме.
Прозвуча много тежко и болезнено?
Не е, ама хич. Просто не го осъзнаваме. Или поне не често.
Мислех си дали не можем да оценим какво имаме тук само защото човек сякаш така е устроен, че оценява нещо едва когато го загуби – тоест и ние ще почнем да се дивим на родната си природа само когато тя е далеч от нас?
Навярно е така, ама все ми се ще да съм оптимист и да си мисля, че макар и супер бавно, но вече има някакво завръщане към селото. В нашите села Киселчово, Кремене, Могилица, Арда, Буката и т. н. има вече доста постегнати къщи и доста хора, които прииждат. Засега сме частично, но скоро някои от нас ще заживеем и целогодишно. Та за това си мисля, че българското село ще има своето възраждане.
