Topic: Интимно-поезия.

[tersid]

Сега пък Терсид е изтрил  есето на проф.Янко Янков...
ЗАЩО-О-О-О-О-О-О-О-О-О?
Какво лошо имаше във "ФИЛОСОФИЯ НА РОДИНАТА" - това е поезия в проза!?!!!!
 

Едно есе  не може да бъде поезия ,та дори и в проза ,мила . То не доставя приятни чувства ,макар и да е посветено на Родина.Ей затова го  изтрих не че има нещо лошо ,но няма и кой знай колко добро във  "ФИЛОСОФИЯ НА РОДИНАТА" ,а и за " Родина" си има отделни теми,така че не страдай толкова за такива многозначни и неясни понятия  които всеки използва като артикули от нощен магазин.
За да те успокоя мога да ти предложа да ти посветя няколко лични  стиха ,за да разбереш какво е поезия,макар и ерзац също като мене .

[Svetla]

А "литература", според тебе какво е?  Есето е литературен жанр.
Къде пък видя темата "Родина"? Аз виждам "Красотата на България", където има снимки и филми.
Издишат ти аргументите, от които нямаш нужда, за да изтриеш онова, което искаш да изтриеш. Ако мислиш, че ще ти доставя удоволствието да страдам, много се лъжеш. Продължавай да се излагаш, щом ти харесва.
С.

[Seiko]

Много ми се искаше в тази тема да побликуват свои стихове повече помаци .Сигурен съм че има много такива, затова ги приканвам да побликуват. Дори имам идеята  евентоално с най- добрите да се издаде една стихосбирка.Аз също понякога пиша , сега съм подбрал няколко  стихотворения и ще  ги публикувам .Надявам се да ви харесат.И още веднъж  приканвам хората на изкуството/само помаци/ да публикуват тук своите стихотворения.Така ще покажем на света че и ние сме умни и интелигентни хора.!

Приказка

Житена питка,живяла щастливо
детството свое пред бялата къща.
но един ден я грабнали груби ръце,
и я понесли незнаино къде.
Най-подло я хвърлили по-стръмния склон,
тя се търкулнала с вопли със стон.
И се запряла в чужда страна,
всичко загубила била сама.
Плакала дълго, накрая се спряла
за да потропа на чужда къща бяла.
И се показало малко дете,
то я прегърнало с топли ръце.
-Житена питке влез не плачи
 и  заживеи с нас заедно ти.


                Pевнувах

Сънувах те и тази нощ,ревнувах те и този път.
Вървеше ти по-път с цветя , и водеше него под ръка.

С какво те той така плени?-Нима сгреших ? С какво ? Кажи.
Нима не дадох ти любовта? Нима не клехме се във вярноста.

И исках те , желаех те, опитах се да те задържа.
С какво сгреших? С какво , кажи ?
Отиде си от моите мечти.

Любов, любов ,осеяна с мечти,
С какво ме ти плени и покори .
Любов ,любов изгаряща oт страст.
Ах, колко жалък съм сега аз.

Сънувах те пак тази нощ, целувах те и този път.
Вървеше ти по-път със цветя,и пеперуди с тръпнещи
                                                                                        крилца.

[Rahmie]

Чудесни стихове Севим, аз бих те посъвътвала ако ли искаш да отвориш отделна тема, където да допълваш само свои стихове...например, като тази тук от един наш поет но на турски...

[EvroPOMAK]

............ има много такива, затова ги приканвам да публикуват. ........ да се издаде една стихосбирка...... понякога пиша , ....... подбрал няколко  стихотворения ...... още веднъж  приканвам хората на изкуството /само помаци/ да публикуват тук своите стихотворения. Така ще покажем на света че и ние сме .................... хора.!

Поздравления за хубавите стихове!   
Даже и предложението е много хубаво - публикуване на стихотворения на Помаците, а пък тема отделна едва ли на тоз етап да се отваря, че ще требва да се попълва доста  и човек трябва само това да прави, а е знайно, че труда на твореца бил той и Помак е все още неоценено и незаплатен днес в тез комерчески времена, та затуй може и само малка промена на заглавието на темата "Интимно - поезия от Помаците", а може и някак си по другояче! 

[Rahmie]

Предупреждение

Дамян Дамянов

Душата ми- врата без ключ-
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем, да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори,
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне,само с устни
да и прошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е...Но ако лош
човек на прага и застане,
да думка цял ден , цяла нощ,
той все там,вън, ще си остане.
Да я изкърти , ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне!
Приятел буен,враг ли ти  e,
не знам какъв си,но повтарям :
знай, незakлючени врати
най- мъчно всъщност се отварят!

[Svetla]

Васил Найденов: Огън от любов

Думите са дим.
Сбирай моите писма,
но не ги чети идвам вместо тях
Огън от любов
ще запаля аз сама
и да изгоря не ме е страх.

Огън от любов
Най-щастливия пожар
и в единствен миг,
щом изпепелим
ще се преродим в нежност и във красота.

Докосни ме ти.
Думите са дим.
и без думи
нека винаги във нас
клетвения шепот
нежно да звучи.
Любовта да бъде съдница и власт
Слънчев миг във нашите очи.

Думите са дим.
Огън от любов .
Най-щастливия пожар
и в единствен миг,
щом изпепелим
ще се преродим в нежност и
във красота.

Докосни ме ти.
Думите са дим.
и без думи
нека винаги във нас
клетвения шепот
нежно да звучи.

Любовта да бъде съдница и власт
Слънчев миг във нашите очи.

Думите са дим.

[Leyla]

Интернет

Кибернетичен век -
измислена реалност,
векът на Интернет,
фалшива виртуалност.

Седят жени, мъже,
със погледи безумни
пред нови богове -
свръхмощни пентиуми.

Със погледа си вперен,
с клавиатура в скута,
вместо с приятел верен,
с безмълвния компютър.

В хорото пак се хващат,
танцуват и по двойки -
по кабел си препращат
последни ем-пе-тройки.
 
Вместо целувка в мрака
и пролетно цветенце,
тя тръпнещо очаква
кльомба, скоба и тиренце.

А той вместо на бира
със старите другари
във чата дава фира,
дано не се опари...

С прииждащите зомби
воюват пък децата
и с нов заряд от бомби
потеглят към звездата.

Но кабелът пропуква
и връзката отмята
и нещо ти изкуква,
че пак си на земята.

А богът ти от трона
те гледа пак безмълвно.
Натискаш му бутона
и в стаята е тъмно.

***************************************
На високо

Когато се качиш високо,
недей да мислиш за това.
Как хубаво е - на врата широко
Недей се губи в суета

Че на високо веят хали,
бушуват силни ветрове.
Приятели край теб - едва ли...
по-скоро скрити врагове.

Когато падаш от високо,
недей да мислиш за това
как твърда е под теб земята,
и как сияят хорските лица.

Недей да мислиш как се радват
на твоя полет в пропастта,
а помисли какво оставяш
във най-любимите сърца.

---

[Svetla]

Много ми се искаше в тази тема да побликуват свои стихове повече помаци .Сигурен съм че има много такива, затова ги приканвам да побликуват. Дори имам идеята  евентоално с най- добрите да се издаде една стихосбирка.Аз също понякога пиша , сега съм подбрал няколко  стихотворения и ще  ги публикувам .Надявам се да ви харесат.И още веднъж  приканвам хората на изкуството/само помаци/ да публикуват тук своите стихотворения.Така ще покажем на света че и ние сме умни и интелигентни хора.!

Приказка + Ревнувах
.......
Сънувах те пак тази нощ, целувах те и този път.
Вървеше ти по-път със цветя,и пеперуди с тръпнещи...
 

Стиховете са чудесни, Севим! Намерението ти  - също.
Давай напред! Има едно издателство "Балкани" - сайт балкани.еу - специализирано в разпространението на балкански автори. Пиши, твори, създавай!

[Gelina]

СЪНУВАЛ-НЕСЪНУВАЛ...

Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън

Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван-неизмамван от жена,
ти може да се влюбиш пак отново,
но истинската само е една.

Загубил-незагубил чувство нежно,
намерил-ненамерил свой обет,
ти може да сънуваш нещо прежно,
но истинското да е там, напред.

Заричал-незаричал огън вечен,
издигал-неиздигал длан за мъст,
ти може на една да си обречен,
но друга да е истинския кръст.

Откривал-неоткривал радост жива,
очаквал-неочаквал, пял-непял...
И тъй - живота бавно си отива,
и взема туй, което ти е дал.

Евтим Евтимов

[EvroPOMAK]

Ех, не е от Помак, но все пак !?!

Ако

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;

или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха – зъл предател
еднакво със триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш мъж!

Ръдиард Киплинг

[Gelina]

Самота

Тя беше толкова красива-
С черни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.
Истинската й същност не се опитваха да разкрият и тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра.
Всички дподеляха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота.
Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя,
Болна бе от болестта, наречена самота.
Ден след ден посърваше нейната красота,
А слепи бяха хората за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше, скрита в нощта.
И така започна тя да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
А мракът бе свобода,
Светлината се превърна в пролятие,
А луната бе символ на радостта.
Лека по лека затвори се в себе си тя,
Светът започваше с вечерта,
Завършваше, когато дойде утринта
С първия лъч омразна светлина.
Живееше в собствения, но измислен свят,
Споделяше всичко с луната,
Обгърната от гъстия мрак
И целуваща се с самотата.
Дяволска бе тази целувка,
Целувка с ангелска красота,
Нежност преливаше от тази милувка,
Но тя беше бягство от реалността.
Не усещаше, а може би не искаше да усети,
Че вървеше бавно, но сигурно към смъртта.
Всеки знае, че дявалите са ангели проклети,
А тя прокле се сама.
И така продължаваше всичко, минаваха дните в очакване на вечерта,
Животът за нея започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.
Една нощ незабелязано излезе.
Знаеше къде отива – към нейната скала.
Това бе любимата й място.
Изгледът от нея беше несравнима красота.
Толкова близо бяха звездите,
А от всяка по-ярко блестеше луната,
Вятърът разпиляваше й косите
И тя тръгна към ръба на скалата.
В очите й вече нямаше сълзи,
Искрено щастлива беше сега.
Блестяха разпилените коси,
А от мечтата делеше я крачка една.
Погледна за последно небето,
Усмихна се на нощта,
Пристъпи напред и летейки извика:
“Сбогом самота!”

[EvroPOMAK]

Секретар на БКП: “Хвърлете Пеньо в Марица”

Публикувана: Петък, 6-ти Май 2011, автор(и): Пенчо Ковачев; прочитания: 2728;
 
Виж галерия « 2 3 4 » Факсимиле от "Епитафия за мене", която Пеньо Пенев написва мигове преди смъртта си.
Преди 1989 г. изучавахме поета Пеньо Пенев по литература - няколко стихотворения и част от поемата "Дни на проверка". Биографичната бележка беше кратка, накрая пишеше, че поетът умира ненавършил 30 през 1959 г. Под сурдинка се говореше, че всъщност се е самоубил.

След смъртта му за Пеньо Пенев бяха написани много книги и спомени - трогателни, противоречиви, но понякога и доста съмнителни. С премълчавани факти и изопачавани истини. Преди 1989 г. комунистическата пропаганда използваше името му като знаме и лозунг. След 1989 г. се опитаха да го вкарат в политически спекулации. Стихотворенията му изпаднаха от учебниците.

Тази поредица е обективен разказ за драматичния, сложен и разкъсван от душевни противоречия живот на Пеньо Пенев.

В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. Пеньо Пенев е сам в стая 118 на хотел "Москва" в Димитровград. Депресията го смазва. нищо вече не го радва.

В един момент жаждата за смърт надделява над желанието за живот. Съдбоносното решение е взето. Поетът изпива голямо количество веронал. (Сънотворно и успокоително лекарство, производно на барбитуровата киселина).

После сяда и написва предсмъртните писма. (Виж писмата по-долу. Подредени са както в книгата на Митко Иванов "Романът на един живот".)

Имало още едно писмо до журналиста Асен Станоев. В него Пеньо Пенев пише за тъжните дни и нощи, за пропилените дни, за пиянството... Писмото е унищожено по невнимание.

Докато смъртта пълзи по вените на Пеньо , той намира сили да стане и да отиде пред картината "В. В. Маяковски в мастерской РОСТА", репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция:

Сбогом!

Идвам при тебе, мой бог.

Аз.

Според свидетелства на приятелката на Маяковски Юлия Брик той твърдо вярвал, че поетите трябва да умират млади, да не живеят повече от 30 години...

Митко Иванов, главен редактор на в. "Димитровградска правда", най-добрият приятел на Пеньо Пенев, първи открива падналото му на пода тяло около 8 часа. На малката хотелска масичка грижливо са подредени предсмъртните писма и бележки.

До дясната ръка на поета е паднал балежникът му. Още се долавя слаб пулс. Митко вика линейка и тя идва до десетина минути. Д-р Попова прави инжекция на поета. Събралите се хора качват носилката с тялото му в колата.

Безценно свидетелство за последните часове и смъртта на Пеньо Пенев е оставил районният прокурор на Димитровград Младен Илков, вече покойник.

Във в. "Антени" от 25 май 1994 г. той пише: " На нощната масичка се намираха 6 празни опаковки от лекарството веронал, бележник и молив, празна бутилка от ракия.

Особен интерес представляваше съдържанието на бележника. На първа страница най-отгоре беше написано:

"Епитафия за мене"

Скръбно тук недей присяда,

сълзите остави за друг.

Не плачи!... Попей си тук, -

тъй мъртвецът заповяда.

Аз, Пеньо."

И по-надолу::

"Добре, че има детство, което да твърди, че хората не се раждат зли на този свят. В живота правех зигзаги, та нали и морският бряг е на зигзаг."

Още по-надолу:

"За него никой не миля,

не намери нийде покой

от чужди рани той боля,

умря от чужди рани той."

И накрая:

"Ех, ако бях поживял още 5 години поне, щях да напиша много стихове, половината от които най-хубавото в нашата поезия, ех, ако бях..."

По-нататък не се разчита..."

Това са последните редове, написани от ръката на Пеньо Пенев. Смъртта вече го е стиснала в прегръдките си.

След около час телефонът в редакцията на "Димитровградска правда" звъни. Митко Иванов вдига слушалката и чува гласа на д-р Попова:

- Пеньо почина...

Прокурорът Младен Илков и Митко Иванов отиват при кмета на Димитровград, в стаята му намират и партийния секретар.

Казват им, че този път Пеньо Пенев е успял да се самоубие. (Преди това е правил два опита, за тях ще разкажем по-нататък).

Двамата молят за съдействие при погребението. Когато става дума къде да бъде положено тялото му, "партийният секретар на шега подхвърли: "Абе хвърлете го в Марица...".

Че е на шега, твърди Младен Илков. Прекалено черна е тази шега, обаче.

Пеньо Пенев никога не е членувал в БКП. Но преди да се реши на самоубийството, той вече е низвергнат от колеги и литературните критици... Част от тези, които го възхваляват, вече виждат в него само "пияницата и несретника".

Това Пеньо Пенев не може да преживее...

***

Митко!

Приятелю стари и насъщни. Омръзна ми да бъда бездомен, безработен и необичан.

Помогни и този път...(последен) за погребението.

Благодаря за всичко!

Сбогом!

Пеньо

Р. Моля!

Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден.

Заклевам и...

Аз нямам близки и роден край. И ме погребете с ножче в джоба, ако се събудя в гроба, да мога да го използвам.

Аз - Пенев.

***

За МВР

и другаря Христозов

Д-град

Другари!

Др. Христозов,

За моята смърт никой не е виновен! Нямате право дори да попитате никого защо напуснах този свят. Ясно!

Толкова!

Сбогом!

Точка!

26/27 нощта

хотела

АЗ - ПЕНЕВ

***

Димитровград

ГН съвет

за др. Петър Йорданов

Др. Йорданов,

Аз за тоя град съм написал 2 книги и заслужавам погребение поне! Съдействувайте! Може и без ковчег! Но трябва! Много желая да бъде нейде из гората на "Габера"!

Сбогом, честен човек!

Пеньо Пенев

***

София

бул. "Столетов" 67

Окръжен психоневрологичен диспансер

За Ана Табакова

д-р Бъчварова

Антигона

и д-р Шуманов

Здравейте!

Отивам си най-после от този свят!

Благодаря ви за грижите!

По дяволите!

Сбогом!

Пеньо Пенев

***

София

бул. "Руски" - 8

Центр. дом за нар. творчество

За Ана Томова

Катя Владова

и Шмиргела

26/27 нощта/4-59

Мили хора,

Аз се оказах непригоден за своето време! Съжалявам само за обичта си и ненаписаните велики книги! Можех! Да!

Мил поздрав на Катя, Шмиргела и Ечо. (И Таня!)

Сбогом!

Аз - Пеньо Пенев

Р. Отивам си от този свят, след като унищожих на 2-3 пъти през последните 10-на дни всичко свое написано! Няма смисъл хората, които не ме обичаха, да четат после за мене! По дяволите!

Здравейте!

Аз

***

Димитровград

бл. 205, кв. Толбухин

За Иван Жеглов, поет и приятел!

Сбогом, драги!

Пенев

***

За Георги Джагаров

поет - София - СБП

Куфарът с архивата, която остана (1/100), да се предаде на Георги. Твори! Ти си поет!

Допей моята песен!

Вземам унищожителна доза този път, плюс това - и пускане кръвчица! Вече съм 1000/100 сигурен! Ха помогнете, де! Ядец, медицино!

Мечтая живота, пролетта, небето и градините, улиците и птиците! Половин час се боря и победих чувството си за самосъхранение! Слаб съм бил, а?

Аз.

В следващ брой: 13-годишен пише стихотворение за смъртта на цар Борис III. 17-годишен заявява: "Аз обичам живота, но съм влюбен в смъртта!"
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=881998

[Gelina]

ПРИМИРЕНИЕ

Примириш ли се, пристига старост.
Примириш ли се, пристига мрак.
Примирявах се. И не изгарях,
както някога, при първи сняг.

И си казвах тихо : есен иде.
Забрави горещите слова.
Но когато вчера чух обида,
закипя отново в мен гнева.

Запламтяха кротките зеници,
блесна огън в тихия ми глас
и ударих яростна плесница
на един подлец, израснал с нас.

Ей така. Пред всички. Без пощада.
Стига подлеци на тоя свят.
Тръгнах си направо през площада
и усетих, че съм още млад.

Евтим Евтимов


Корени

Ти спомняш ли си дядо, баба?
И знаеш ли рода си?
Дали наистина познаваш
...и майка си, баща си?

Дали от нещо се срамуват?
С какво в живота се гордеят?
От колко болки се страхуват?
И тайно за какво копнеят?

Дали познавал си жената,
стояща зад статута “мама”?
Дали открил си и душата
под ролята “баща-стомана”?

Какво си наследил от татко?
Какво научил си от мама?
Май спомените ти са кратки
и корените ти ги няма.

Какво не искаш да повтаряш
от грешките им и съдбите,
та несъзнателно затваряш
на миналото си вратите?

И мислиш: много си постигнал,
на миналото гръб обърнал.
Но как ще знаеш докъде си стигнал,
ако не знаеш откъде си тръгнал?

Мадлен Алгафари

[EvroPOMAK]

Не толкоз поетично и интимно, но написано от дете, едно стихотворение в сегашно време ! 


Спи, Дяконе!Не се събуждай!

Остани в незнайния си гроб!

Добре си ти.От там не виждаш

съдбата на достойния ни род.


Не виждаш майките, които днес не раждат.

Стариците край кофите за смет.

Бащите с джобове празни,

в ръцете с куфари и здравец за късмет.

 
Децата ни са вече на изчезване.

Селата мъртви.Пусти градове.

Строим хотели, паркинги, гаражи.

Край просяка минава Беемве.

 
На пътя към Европа се продават

В ръцете с кукли малките моми.

Те детството си в сънища сънуват,

стаена скръб в очите им гори.

 
Спи, Дяконе! Не се събуждай!

Добре си там под тази черна пръст.

Завиждам ти за туй, че не дочака

мечтите си, разпънати на кръст.