Author Topic: Turska religiozna tolerantnost  (Read 37429 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline mechta

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 198
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #75 on: April 20, 2010, 14:07 »
Като ви чета коментарите ми идва наум една шопска поговорка"Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле."

Offline Hadj

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 585
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #76 on: April 20, 2010, 15:53 »
   Проф. Махиел Кийл "Хора и селища"
         Филибе/Пловдив/-Салнамето на Одринския вилаят  1874 г. споменава за 24 ГОЛЕМИ джамии в този град заедно с 9 месджида,13 църкви,1 синагога и 12 хамама.През 1986 г. можаха де се видят само две от джамиите.Що се отнася до църквите обаче всички са запазени в добро състояние.

Offline Шали

  • Advanced member
  • *****
  • Posts: 487
  • Gender: Female
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #77 on: April 20, 2010, 17:09 »
  ...През 1986 г. можаха де се видят само две от джамиите....
Spored teb nedostatychni li sa?

...Що се отнася до църквите обаче всички са запазени в добро състояние.
Provokacijki na drebno  :D

Hadj, podhvanal si temata za hristiqnstvoto v islqmskite strani. Pri tolkova milioni mjuslimi, koeto vse se oglasqva tuk i syotvetni pri tolkova islqmski dyrjavi...samo za Turciq maj moje da se kaje neshtichko za tolerantnost, no to e do tolkova, kolkoto kato izkljuchenie da potvyrdi praviloto, che takava ne syshtestvuva v islqmskite dyrjavi ;) Da ne si hvyrlqme prah v ochite  :-X

Offline Hadj

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 585
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #78 on: April 20, 2010, 17:29 »
   Пепи  нищо не съм подхванал а без коментар съм цитирал труда на проф.Кийл.А по отнашение на толарантността  и нетърпимостта-те не са пресъщи на никаква общност а между всички общности има от  двете категории.

Offline Gelina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1487
  • Gender: Female
Ynt: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #79 on: April 20, 2010, 17:43 »
Пепито, това ,което си писала се отнася за много хора от вас самите! ;)

Offline mechta

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 198
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #80 on: April 20, 2010, 19:26 »
  •     ДЖАМИЯТА И ИМАРЕТА ШЕХАБЕТТИН

    В Пловдив има няколко джамии оцелели  въпреки негативното отношение на тоталитарния режим. Този факт за неправилно  отношение и съхранение на културните паметници на исляма не е убягнал даже от  западната преса. Една от джамиите е Шехабеттин джаами и Имарета към него. Дори  и сега, тази историческа ценност все още не е получила заслужаващото отношение  и заинтересованост.
    Османската империя създава  разнообразни културни паметници – религиозни, социални, архитектурни (мостове,  кадъръмени пътища, безистени, бани, керван-сараи, ханове, административни  сгради, медресета и други), които имат своя история, съдба и пр. Някои като Джамията  Шехабеттин имат история, която вярващите не са забравили, а все още пазят в  спомените си.
    Историята, разказва Абдуллах  Кабакоглу, изпълнявал религиозните си задължения на имамин години наред след  1989-та:
    „Присъединяването на Балканите към  Османската имерия става за много кратко време.
    Един от военноначалници при султан Мурат  Първи, Лала Шахин Паша успява да присъедини красивият Пловдив към империята без  особена съпротива.
    Самият паша се влюбва в този град.  Излиза на тепетата и дълго се любува на околностите. Даже възлага на  администраторите плановете си за възможно най-кратък срок за разкрасяването му. 
    Един от многото архитектурни проекти  е изграждането на джамия, за която отпуска допълнителни парични средства. С изпълнението  натоварва двадесет и пет годишния си син Шехабеттин – военен командир.
    Младият и буен юноша приема  предизвикателството с желание. За кратък срок организира и доставя всички  стротелни материали. Майсторите започват работа с голяма радост и признателност  за гласуваното доверие.
    Населението също се включва в този  невероятен проект. Ентусиазмът обладава всички.
    На фона на това се случва нещо непредвидено  и неочаквано. Шехабеттин е забелязан в компанията на една християнка. Какво се  случва между двамата може би никога няма да узнаем, защото последват събития,  продиктувани от тогавашното обществено съзнание.
    Плъзват слухове, че Шехабеттин дружи  с друговерка, че сградата се прави в християнски стил за църква и сигурно  младежът се готви да нарече храма на името на приятелката си християнка.
    Тези слухове не остават само като  клюки, а довеждат до страшни и трагични последици.  „Надеждни” информатори донасят до слуха на  Лала Шахин паша.
    Прославялият се военноначалник,  постигнал десетки победи сякаш е ударен като гръм, пада покосен на земята в  несвяст. Той не може да приеме, че единственият му син може така да го опозори.  Седмици наред не може да се повдигне от леглото, а новините „от лоши по-лоши”  не престават да идват от Пловдив.   Най-накрая дава своята воля-заповед: „ Идете и ми донесете главата на  Шехабеттин!”
    Враговете това и чакат. Изпълняват  веднага заповедта.
    В самият разцвет на младостта е  отнет един живот.
    Трагедията, зарадвала враговете на  Лала Шахин, разяждала като червей душата му...
    Колкото и да избягва града, един ден  все пак пътят му преминал през любимият   Пловдив. Какво да види! Насред града се извисява красива сграда с изящно  минаре, сякаш ще пробие небето!
    Пашата се побърква. Чак сега  осъзнава, че синът му е набеден и греха, който е извършил е непростим за един  баща. Въпреки всичко, успява да се съвземе и запази разсъдъка си. Още неоткрили  джамията, той дава нареждане да се построи Имарет към нея, като разпорежда: „Този  Имарет ще храни безплатно всеки почукал на вратата. И да не се прави разлика - ти  си християнин, ти си мюслюманин, или той е безверник.”- завършва своя разказ  Абдуллах.
    Джамията, построена през 1444 – 1445  година действа и сега запомнен от мюслюманите като джамията на Шехабеттин.
    А гробът на младият момът е  превърнат в мавзолей. Той е в двора на джамията и приема своите поклонници.
    По-голям курбан за религиозен храм в  мюсюлманският свят не е имало и не се помни.
                                                                   Материала е изготвен от: М. Х. Шакир

sirrio

  • Guest
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #81 on: April 22, 2010, 10:34 »
Ето малко факти за премеждията на българите в Одринска Тракия през 1912-1913 г. разказани от проф. Милетич, съвременник на събитията.

http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/index.html

Offline Gelina

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1487
  • Gender: Female
Re: Turska religiozna tolerantnost
« Reply #82 on: April 22, 2010, 11:58 »
...РАЙОНИ В ТУРЦИЯ, КЪДЕТО ПРЕЗ 1989 Г. СА НАСТАНЕНИ ПРЕСЕЛНИЦИТЕ ОТ БЪЛГАРИЯ

Още на граничния пункт Капъкуле преселниците изявяват желание да бъдат настанени в селища, където имат техни близки-предишни преселници от България. И реално се получава така, че всеки четвърти човек от пристигащите се настанява в гр. Бурса. На второ място по предпочитание се нарежда Истанбул и специално кварталите “Авджълар”, “Газиосманпаша”, “Бакъркьой” и “Кючюкчекмедже”, в които квартали компактно живеят предишни преселници от България. На трето място се нарежда гр. Измир. Текирдаг е на четвърто място, а гр. Къркларели-на пето място. В споменатите пет града се съсредоточават повече от всички новопристигащи преселници.

Области в Турция, където през 1989 г. са настанени преселници от България*

*Нанесените на катрата данни са от таблица 3.

На картата ясно се вижда, че преселниците имат предпочитание към районите на Западна Турция. Всъщност изборът да искат да останат в тези части на Турция бе предопределен-преди всичко от факта, че по тези области живеят техни близки роднини.
Имаше разбира се и желаещи да отидат в североизточните, източните и югоизточните райони на Турция, между които имаше средни специалисти, както и висшисти. Всички бяха настанени на държавна работа, на желаещите бяха дадени новопостроени за преселниците жилища срещу дългосрочно минимално изплащане и повечето от тези хора след няколко години работа по тези места с щатните си бройки се преместиха в Истанбул, Бурса или в други градове на европейските части на страната.

Таблица 3

Селища в Турция, където по-компактно са настанени преселниците от България през периода май 1989 г.-май 1990 г.*

Селища Брой на лицата Селища Брой на лицата
1. Бурса 52.997 12. Сакарйа 3.068
2. Истанбул 51.061 13. Биледжик 2.054
3. Измир 22.846 14. Адана 1.616
4. Текирдаг 15.812 15. Чанаккале 1.555
5. Къркларели 13.380 16. Амасйа 1.221
6. Коджаели 9.524 17. Кайсери 1.162
7. Ескишехир 7.842 18. Ъспарта 1.138
8. Анкара 6.695 19. Айдън 1.031
9. Маниса 3.825 20. Конйа 1.022
10. Едирне 3.768 21. Зонгулдак 1.005
11. Балъкесир 3.203

(*Вж. Konukman, 1990).

Изселват се цели селища, изселват се големи родове, които в споменатите в горната таблица населени места в Турция образуват нови квартали, като някои от тези квартали носят названия, свързани с райони в България, откъдето са дошли, както и названия на улици, читалища и др: “Плевне Махаллеси (квартал “Плевен”), “Филибе Сокагъ (улица “Пловив”), Шумну Къраатханеси (читалище “Шумен”) и др.
Някои преселници по собствено желание вземат нови фамилни имена. Една част от тях си съчиняват фамилни имена, свързани с географски назвния на райони, откъдето са се изселили:
Айдън Туналъ (Фамилни имена на преселници от крайдунавските райони),
Фикрет Варналъ (Фамилни имена на преселници от Варненско),
Хасан Коджабалкан (Фамилни имена на преселници от района на Стара планина),
Мехмед Арда (Фамилни имена на преселници от Кърджалийско),
Хюсеин Тунджа (Фамилни имена на преселници от Казанлъшко)
Орхан Филибели (Фамилни имена на преселници от Пловдивско)

С настаняването на новите преселници при свои близки, предишни преселници-майка и баща, брат и сестра и др., действително стана събиране на разделени семейства. От друга страна обаче се получи още по-голямо разделяне на рода, разделяне на членовете на едно и също семейство. На много от пристигащите изселници останаха в България синовете им, които бяха войници в поделенията на “Трудови (строителни) войски” или подлежащи на военна служба, на които българските власти не издадоха задгранични паспорти; останаха бащи или синове по затвори, концентрационни лагери; останаха тежко болни по болници; останаха немощни родители; дъщери и синове, които все още нямаха задгранични паспорти или входни визи. А всякаква връзка с Турция бе прекъсната. Кратки телефонни разговори се разрешаваше само от София и хора от далечни краища на България пътуваха до София с надеждата, че ще могат да се свържат с Турция. А много често се връщаха обратно без да са успели да се свържат с Турция.
Между пристигналите в Турция имаше и тежко болни. Други, особено тези без квалификация-не можаха да си намерят веднага работа в градове като Бурса, където имаше голям прилив на преселници. А срокът на изходните визи на българките задганични паспорти беше тримесечен. Имаше значение също и фактът, че в България вече се чувстваше полъхът на настъпващите демократични промени. Ето защо, поради изброените горе по-главни причини някои семейства решиха да се завърнат, което от българските власти бе наречено “обратната вълна”. Още на границата обаче българските държавни органи започнаха да създават големи затруднения на завръщащите се: специално за тях бе въведена висока тарифа за пътуване по бъларските държавни железници и таксиметрови коли; разселваха ги далеч от родните им места по райони с компактно българско население; не ги приемаха на работа под претекст, че трудовите колективи не ги искат; в гр. Хасково беше опожарен и превърнат в пепелище турският квартал с хиляда къщи, за да не се завърнат собствениците-турци; на собствениците от други населени места не им бяха върнати жилищата и те се принудиха да прекарат зимата във фургони, найлонови бараки и т. н. Парламентарната група на Движението за права и свободи (ДПС) под натиска на турската общественост се принуди да постави въпроса пред Народното събрание, което се занима с този проблем и бе издаден закон за връщане на жилищата на завърналите се турци. Но изпълнението на закона срещна съпротивата на българите, настанили се в тези жилища. Срещна съпротивата и на тези местни партийни и административни ръководители, които принуждаваха изселващите се да оформят продажбата на имотите си и да им ги продадат на безценица.
Междувременно обаче българските административни власти и окръжните комитети на Българската комнистическа партия заявяваха, че през пролетта тези хора-завърналите се-отново ще заминат за Турция и че изселническата вълна ще продължава (Етническият конфликт, 1990). Така и стана, повечето от тези семейства отново тръгнаха за Турция. Въпреки големите ограничения от турска страна за даване на входни визи, изселването продължи.

СОЦИАЛЕН СЪСТАВ, ОБРАЗОВАНИЕ И ПРОФЕСИЯ НА ПРЕСЕЛНИЦИТЕ

Според едно проучване на проф. Ерджюмент Конукман от Анкарския университет и тогава пряко отговарящ за преселниците държавен министър от Кабинета на Тургут Йозал, картината за социалния състав и професия на преселниците, на които са осигурили работа или уредили социалното им положение е следната:

Таблица 4

Статут на настанените на работа преселници

Статут Брой %
Селскостопански работници 20 762 30.6
Промишлени работници 17 907 26.6
Чиновници-служители (в различни отрасли) 824 1.2

Помощно обслужване (вероятно ремонт и поддържане)

9 542 14.2
Пенсионери 499 0.7
Технически кадри 4 907 7.4
Здравно обслужване 1 239 1.8
Свободни (вероятно без определена професия) 6 293 9.3
Учители 3 722 5.5
Домашно обслужване 1 494 2.2
С физически недъзи (сакати) 40 0.5
Общо: 67 292 100

От тях в обществения (държавния) сектор настанени на работа 29 993 (44.6%) и в частния сектор-37 299 (55.4%).
Над 50 000 души сами си намерили работа.
От горните данни може да се направи заключение за образованието и квалификацията на преселниците: най-голям е броят на селските стопани и работниците по промишлеността, които обикновено бяха приходящи, т. е. живеят на село при семействата си и пътуват до близкия град или промишлен обект-по заводи, фабрики и строителни обекти. Или работят далеч от родните си места, остават по работнически общежития и през няколко месеца си идват вкъщи. Към тази категория могат да бъдат причислени и работилите по помощното обслужване (поддържане и ремонт и др. по-долу изброени в таблицата категории). По-голям брой се очертава категорията на учителите, повечето от които имат завършено средно специално (педагогическо училище) и полувисше (институт за начални и прогимназиални учители) образование, след които по численост се нареждат учителите с висше образование. В категорията технически кадри най-голям е броят на завършилите средни промишлено-технически училища (СПТУ-три годишни училища за квалифицирани работници по промишлеността и селското стопанство) и малък брой техници, завършили 5 годишни техникуми, както и висококвалифицирани инженери с висше образование. В категорията на здравното обслужване най-голям е броят на медицинските сестри, акушерки и фелдшери със средно специално образование, лаборанти и др. След тях се нареждат лекарите.
Като извод може да се изтъкне следното: от преселниците на трудоспособна въраст на първо място са неквалифицираните селски стопани (работили в ТКЗС) и промишлени работници. На второ място са кадри със средно специало промишлено-техническо образование (квалифицирани работници). на трето място могат да бъдат поставени по-квалифицираните техници, медицински сестери, акушерки и фелдшери. И на последно място се нареждат висококвалифицираните специалисти с висше образование-учители висшисти, лекари, инженери и др.

УЧАЩИ СЕ

Между преселниците значителен бе броят на учащите се от различни степени на образователната система. Техният брой се посочва приблизително 25 000. На всички им бе осигурена възможност да продължат образованието си в турските учебни заведения. Желаещите бяха настанени в пансиони и общежития като на нуждаещите се ученици и всички студенти държавата отпусна стипендии или друг вид финансова помощ.

СЕМЕЙНА СТРУКТУРА

Данните, събрани от Беглян Тогрол, професорка по социална психология в Истанбулския университет, показват, че семейството на преселниците обикновено се състои от: съпруг, съпруга, едно дете, най-често две деца, а много рядко три деца, като в тази семейна клетка се намират родителите на съпругата или на съпруга и несемеен техен син или дъщеря. Има подчертано уважение към по-възрастните. Семейните традиции са запазени. В семейството всички трудоспособни членове работят и допринасят за семейния бюджет, т. е. никой не чака наготово.
Получените данни относно семейната структура на принудително изселените турци показаха, че преобладават семейства с по две деца а броят на семействата с по три деца е съвсем минимален. Тези факти опровергават измислените от комунистическите управници легенди, че раждаемостта сред турското население е прекомерно висока, с които легенди десетилетия наред плашеха българското население, че това представлява голяма опасност за демографската картина на България. През 1983 г. в пресата се появяват материали, че турските семейства имат по пет-шест деца и че прирастът на това население нараства до 6 пъти по-бързо, отколкото средният прираст на населението за страната (Стоянов, 1978). Впрочем и самият Тодор Живков, за да оправдае кампанията за “възродителния процес” и “голямата екскурзия”, пак насочва вниманието към прирастта на турците и подчертава голямата опасност от това за бъдещето на България. Но както преди, така и тогава не е споменато, че смъртността сред турците е много по-висока в сравнение с българското население (Истината за…, 2003).

ФАКТОРИ, УСКОРЯВАЩИ АДАПТАЦИЯТА КЪМ УСЛОВИЯТА НА ТУРЦИЯ

При осигурените условия на равноправие преселниците се вляха в икономическия, обществения и културен живот на страната поради следните по-важни фактори:
Е з и к. Всички преселници общуват на турски език. Степента на владеене на турския език е малко различна за различните възрастови групи:
а) групата на над 45-50 годишните много добре владее езика;
б) групата на над 30-45 годишните добре говори турския език, но не като групата на над 45-50 годишните;
в) групата на 20-30 годишните добре говори турски, но от време на време изпитва нужда от превод на някои думи от български на турски език, като с превода сам се справя, което показва, че думите от турския език постепенно са започнали да преминават от активна в пасивна лексика;
г) турският език на групата на деца от две годишна възраст и в училищна възраст е доста развален, а това е резултат от липсата на турски детски градини и турски училища или най-малкото- и обучение на турски език, макар и само като отделен учебен предмет. Турските училища бяха закрити в края на петдесетте години на ХХ век: през 1958-1959 учебна година бяха закрити турските гимназии, а през 1959-1960 учебна година-турските детски градини, начални и прогимназиални училища, след това турските педагогически училища и учителските институти (А за съдбата на специалността турска филология вж. по-надолу). И днес, както е известно, в България няма нито едно турско училище. Турският език се изучава като факултативен предмет от учениците от турската общност, по-малко от една трета от подлежащите на задължително основно образование. И за факултативното изучаване на майчин език постановлението на Министерския съвет от 05.09.1994 г., както и издадените в следващите години официални документи поставят редица условия, по-важните от които са:
2.4. Трябва да се има предвид желанието на ученика за изучаване на майчиния си турски език;
4. При започване на занятията по турски език всеки ученик писмено се обръща към училищните власти, че желае да изучава турския език;
9. Ученик, който е показал успех слаб (2) по турски език, пак преминава в по-горен клас и явяването му на поправителен изпит по турски не е задължително...
Както в споменатото постановление, така и в други официални документи са въведени редица други условия за изучаването на турския език. По-важните от тях могат да се изброят така:
-За да се образува група за изучаване на турския език, трябва да са изявили желание най-малко 14 ученика;
-Ако ученикът изяви желание да изучава майчиния си език, няма право да посещава часовете по чужд език. (Турският език е в групата на чуждите езици и ученикът може да посещава часовете само по един чужд език).
-Ученик, не владеещ добре българския език, ако желае да посещава допълнителните часове по български език, за да го научи по-добре, (или желае да посещава часовете по религия) няма право да посещава часовете по майчин език;
-Оценката от предмета-турски език не се вписва в дипломата (свидетелството) на ученика;
-Турският език може да се изучава само при наличие на учител по турски език в дадено училище...
Нужно е да се отбележи, че днес вече България разполага с дипломирани учители по турски език, повечето от които са без работа (Mehmedali, 2003, 1-2). Би трябвало да се вярва, че и тези специалисти ще намерят реализация по своята професия и специалност и по този начин повече ученици от турската общност ще могат да получават макар и основни познания по майчин език. Желанието е и турският език да се въведе като задължителен предмет за учениците турци в седмичната програма в българсите основни училища.
Съдбата на специалността турска филология в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". През 1952/53 учебна година в Софийския университет бе открита специалност турска филология за подготовка на учители, специалисти по турски език и литература. Завършилите тази специалност постъпваха на работа главно като учители в новооткритите турски гимназии, педагогически училища и учителски институти. Но промените в полтиката на тоталитарните управници по отношение на турската общност, не оставиха незасегната и специалността турска филология. Стигна се дори до нейното закриване през 1974 година. Тук със съкращения ще цитирам откъс от статията на проф. д-р И. Татарлъ под заглавие "Турска Филология в Софийския Университет "Св. Кл. Охридски" (Вж. в. "Права и свободи", бр. 36 от 03.09.1993 г. и бр. 37 от 10.09.1993):
"Последният редовен прием в тюркологията [името на катедрата и специалността няколко пъти е променено-бел. Х. М. С.] беше през 1973/74 г. Следващите четири години преподавателите продължиха с този курс. След това три години имаше следдипломна квалификация със заповед на министъра на просветата, а част от колегите имаха заетост при студенти и аспиранти от Историческия факултет. Натовареността им не беше пълна и затова се засили научно-изследователската работа на тюрколозите в катедрата. До 1981 г. общо в продължение на седем години нямаше прием на студенти в тюркологията. По този начин най-малко за 12 години се прекъсваше подготовката на специалисти в тази област. Това съзнателно се провеждаше от тогавашния декан на ФКНФ доц. Павел Петков и ръководството на СУ "Св. Кл. Охридски", по указание на съответните отдели на ЦК на БКП и лично на Тодор Живков, който беше подложил на критика от свои тоталитарни и етнобиологически позиции специалността на едно съвещание във Враца. Целта беше да бъдат отстранени някои преподаватели от тази катедра. Това бяха тогавашният доц. по турска литература, д-р на филологическите науки, Ибрахим Татарлъ, тогавашната главен асистент Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой), по-късно доцент по турски език, .... Това бяха първите преподаватели, които бяха освободени от Софийския университет "Св. Кл. Охридски" с тогавашен ректор акад. проф. Илчо Димитро. Тогава доц. И. Татарлъ беше прехвърлен в Института по Балканистика при БАН, където работи до 1990 година. А доц. Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой), в продължение на пет години работеше в един завод (като чистачка-обща работничка), след което беше издадена заповед [подписана от министъра на просветата проф. Александър Фол и председателя на БАН акад. Ангел Балевски] да работи в Института по Балканистика при БАН... Преследванията на проф. д-р Ибрахим Татарлъ, доц. Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой), на кандидата на филологическите науки Риза Моллов и асист. Мефкюре Моллова [и двамата преди години също бяха освободени от работа в специалността турска филология] ... продължиха и след това. На 11 август бе извършено претърсване, обиск и изземване на тяхната научна литература и ръкописи от Главно следствено управление с началник генерал Коцалиев, с намерение да се подготви съдебен процес в навечерието на насилствената смяна на имената на турците и мюсюлманите в страната. За целта беше проведено предварително дознание в V. районно управление на МВР-София. В продължение на повече от пет години тези преподаватели бяха държани в положение на перманентни подследствени.
Веднага след отстраняването на четиримата преподаватели от Софийския университет "Св. Кл. Охридски" беше осъществен прием на студенти в катедрата [но оттогава досега не е имало прием на студенти от турската общност]... Казаното по безспорен начин показва преднамереното и предумишлено отстраняване на въпросните преподаватели от преподавателска дейност в тюркологията".
Каква е по-нататъшната съдба на четиримата преподаватели?-К.Ф.Н. Риза Моллов след принудителната смяна на имената живя само една година и в началото на март (1986 г.) почина. Проф. д-р Ибрахим Татарлъ се включи в политическия живот на страната, за да се бори активно срещу всякакъв вид дискриминация, за равни права между всички граждани на Република България. А проф. д-р Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой) и Мефкюре Моллова поеха нелекия път на емиграцията, прокудени от бащин дом, от роден край.

ПСИХОЛОГИЧЕСКА НАГЛАСА

Психологическите изследвания на проф. Б. Тогрол показват, че общо взето преселниците са спокойни, хладнокръвни, вярващи в себе си личности. Те са решителни и не се разкайват за взетите си решения.
По психологическа нагласа не се отличават от турците в Турция, т. е. не изпъкват с някаква по-различна психологическа нагласа.
Не се забелязва съществена разлика и в облеклото: най-възрастните жени, особено тези от Североизточна България, носят шалвари и големи забрадки на главата си, типична носия за делиорманските туркини и някои краища и на Анадола. Жените на над средна възраст от различни краища на България, главно от селски произход и без образование, ходят леко забрадени с връхна дреха като манто или костюм. Младите се обличат съвременно и са в крак с модата.

....
 
http://thebigexcursion.blogspot.com/2010/01/20.html